Следотърсачът

Глава 5Крайречният хан

— Случило ли се е вече нещо, причина за което е решението ми да навляза в гънката? — попита Рам.

— Да — отвърна заменимият. — Корабът все още е под твое командване.

Рам се подразни малко, щом разбра, че решението е било по-скоро проверка за него, отколкото истински значимо.

— Значи вие щяхте да продължите напред, без значение какво съм решил аз?

— Да — отвърна заменимият. — Това е включено в програмата на нашата мисия. Ти никога не си имал избор за това.

— Тогава защо съм тук? — попита Рам.

— За да вземеш всички останали решения след влизането в гънката. Нищо не е известно за това какво ще се случи след скока. Ако преди скока ти бе проявил плахост, щеше да бъдеш признат за негоден да вземаш решения по-нататък.

— Значи, ако съм бил твърде плах, щяха да ме заменят. С теб ли?

— Със следващия член на екипажа, когото щяхме да събудим и изпитаме. Или по-следващият.

— А кога ще се случи истинският скок?

— След около седмица. Ако преди това не се взривим. В момента време-пространството е много непослушно.

— И нищо, което бих могъл да направя, не може да го предотврати?

— Точно така, Рам.

— Ами ако никой от екипажа не се окажеше способен да вземе решение, което да отговаря на вашите критерии?

— Тогава ние сами щяхме да поемем командването над себе си, докато стигнем до планетата, която е наша цел.

— „Ние“, тоест заменимите?

— Ние, корабът. Всички компютри заедно.

— Но корабните компютри не са съгласни за нищо един с друг.

— Това е една от многото причини, поради които всички ние се надявахме да постъпиш правилно.

Рам не бе пропуснал най-важното сведение, дадено му от заменимия. Шансът то неволно да му се е изплъзнало от езика беше нулев.

— Какво значи, че време-пространството е непослушно?

— Ние постоянно генерираме полета и сили и нещата се променят, само че не и по начина, предвиден от когото и да било.

— И кога щеше да ми бъде съобщено това?

— Когато попиташ.

— Какво още трябва да попитам, за да разбера какво става?

— Онова, за което си любопитен.

— Искам да знам какво прави време-пространството.

— То засича, Рам.

— А какво означава това?

— Явно съществува квантова система на течението на времето, невиждана и неподозирана досега.

— Което означава, че вместо постоянно приплъзване навътре в гънката откриваме, че време-пространството се преоформя в поредица от разединени стъпки?

— Рам, доста неравности ще има по пътя.

Риг водеше Умбо към кръчмата, простряла се върху двайсет и пет — трийсет крачки между реката и пътя.

— Това място не ми изглежда много добро — усъмни се спътникът му.

— Само това можем да си позволим — отвърна Риг. — Ако изобщо можем.

— И селището не го бива много — додаде Умбо.

— Можеш да пуснеш Водопаден брод посред него и изобщо няма да си проличи.

— Е, моят критерий за голям град се промени малко през последните три седмици.

— И моят критерий за стабилно похапване също се промени, и то по-скоро към по-малко, отколкото към по-голямо.

— Тогава заложи капан и хвани нещо — предложи Умбо.

Двамата вече стояха пред вратата на хана. Двама яки лодкари ги избутаха встрани и влязоха.

— Махнете се от пътя, привици!

Риг все по-често чуваше тази дума — отначало шепнешком, но сега я използваха съвсем открито с явното намерение да ги обидят или унизят. Вероятно би му въздействала по-силно, ако имаше поне най-малка представа какво означава.

— Нищо не мога да хвана — обясни той. — Големите зверове отдавна са изчезнали по тези земи. Погледни, навсякъде само чифлици и градове.

— И плетища — додаде Умбо. — Обзалагам се, че там има много дребни животни.

— Има, но са бдителни спрямо хората — обясни Риг. — Виждам ги, десетки и дори стотици — зайци, катерици, птици, живеещи на земята и по дърветата, ебеци, браздавци, еноти, меченца, таралежи, опосуми. Но докато залагам примки за тях, те ме подушват и заобикалят мястото.

— Тогава хайде да видим дали ще можем да си платим тук — предложи Умбо. Един лодкар излезе, клатушкайки се, от кръчмата, като псуваше през рамо някого вътре. Той замахна към Риг, неволно препречил пътя му. Риг отскочи, ала падна и неколцината мъже, които стояха недалече, му се присмяха.

— Привикът се изкаля целият!

— Пробва да се посади, че да види дали ще порасте!

— Ей, привик, иди да се изкъпеш!

— Привиците не знаят какво е къпане!

— Тогава да го топнем в реката да му покажем как се прави!

Умбо помогна на Риг да се изправи на крака и двамата се шмугнаха вътре. Риг нямаше понятие дали мъжете, които му се подиграваха, наистина смятаха да му причинят нещо, но не му се оставаше, за да провери. Всичките до един бяха едри. И най-ниският имаше яки ръце и издут гръден кош от тласкането с прът и гребането по реката.

В кръчмата беше тъмно — кепенците бяха притворени, за да не влиза студ отвън, но още не бяха запалили фенерите. Десетина мъже ги погледнаха, а още двайсетина не откъснаха очи от своите халби, купи, карти и зарове.

Риг отиде до тезгяха, където кръчмарят, на бой поне колкото най-едрия си клиент, нареждаше половин дузина купи с гъста яхния. При тази гледка Риг едва не припадна от глад, въпреки че от последното му ядене бяха минали само два дни. Но гладът не надделя над страха, който се бе зародил в него навън и тук, вътре, се усили още повече.

— Какво искате, момчета? — попита кръчмарят по-скоро с досада, отколкото враждебно, макар и в никакъв случай дружелюбно.

— Ние сме от Юга… — подзе Риг.

Кръчмарят се изкиска.

— На челата ви пише „От горното течение на реката“, няма нужда на никого да казвате!

Изглеждаше почти толкова враждебен, колкото и лодкарите отвън. Но Риг повтори и пред него същата история, която имаше това предимство, че беше почти истинска.

— Тръгнахме с достатъчно пари или поне така си мислехме… Спяхме в гората и ядяхме животните, които благоволяваха да се хванат в капаните ми. Но тук вече няма гора, нито място за спане, което си няма стопанин или пък куче, което си мисли, че то е стопанин — изкикоти се нервно, както беше виждал разни мъже да се кикотят, но чак когато кикотът изскочи от устата му, той се сети, че това бяха глупави и страхливи мъже и смехът им винаги издаваше едва сдържана паника.

— Учуден съм, че привиците изобщо знаят какво е това пари, да не говорим пък за „достатъчно“ — забеляза кръчмарят.

По време на такива разговори Умбо обикновено си траеше, защото Риг владееше много по-добре тукашното наречие и не се налагаше да го молят да повтаря. Но дори и за Умбо в момента беше очевидно, че Риг се е озовал в небрано лозе. И затова заговори:

— Какво значи това „привици“, дето ни наричат така?

Риг с облекчение реши, че Умбо е прав — моментът беше подходящ да научат значението.

— Понякога звучи като обида, но вие като че ли нямахте такова намерение — додаде той.

— Това е просто дума — обясни кръчмарят. — Означава „Хора от горното течение на реката“. Просто тяхно старо название.

— И това е всичко? — изсумтя Умбо.

— Е, привиците не са твърде известни с ума си, с красноречието си и с достойното си облекло, така че понякога може и да е леко презрително — обясни кръчмарят.

— Ние имаме достатъчно достойнство да не пишкаме в реката, та хората от долното течение да го пият, и нямаме обидни думи за пътниците от север — отвърна Умбо.

— Че защо да имате? — отвърна кръчмарят. — А сега ще ми покажете ли пари, или ще трябва да ви изхвърля?

Време беше да покажат парите. Риг извади от джоба си монетите, които им бяха останали, и ги изсипа на тезгяха. Те издрънчаха оглушително в тихата стая. Бяха твърде много.

Кръчмарят се облещи.

Риг усети как започва да му се гади от ужас и презрение към самия себе си. Чуваше гласа на Бащата: „Не се оставяй другият да управлява действията ти“, и „Показвай малко, говори малко“. Колко още от поученията му щеше да престъпи от страх?

Кръчмарят посегна, загреба монетите към ръба на тезгяха и ги изсипа в шепата си. После отиде към края на тезгяха и отвори една врата.

— Елате с мен — подкани ги той.

Риг не беше сигурен дали той искаше от тях да се прехвърлят през тезгяха и да минат през същата врата, или да намерят друг начин. Но преди да е решил, в тезгяха се отвори една вратичка и кръчмарят им махна, а после ги въведе в малка стаичка, в която имаше само маса, два стола и някакви книги и листове на масата.

Той изсипа монетите на масата.

— Вие придадохте безкрайно нови измерения на значението на думата „тъп“ — каза уморено кръчмарят. — Кого сте обрали и защо си мислите, че няма да ви издам?

„Не оставяй другия да управлява действията ти“ — може би вече беше късно, но сега щеше да се подчини на това правило. И вместо да се оправдава срещу обвинението в кражба, Риг отново върна разговора към истински важното.

— Значи парите наистина стигат за храна и преспиване?

— Много ясно! Ти луд ли си?

— Седем реки се вляха в Сташик, откакто напуснахме Водопаден брод — отвърна Риг. — Сега тя е толкова широка, че понякога не виждаме другия бряг, и колкото по-надолу по нея се спускаме, цените като че все повече растат. В последното ханче, в което преспахме, платихме с три такива и виждате, че при тия цени парите ще ни стигнат само за още няколко дни.

Кръчмарят поклати глава.

— Измамили са ви, това е то. Платете ми един фен и можете да преспите две нощи или да преспите една нощ и да ви върна пет шеба.

Риг посочи поред монетите.

— Това се нарича „фен“? А това е „шеб“?

— Защо, вие как ги наричате?

— Спряхме да им казваме „ликът на краля“ и „ликът на кралицата“, защото ни се смееха, но никой не ни каза как им викате тук.

— Учуден съм, че още сте живи, та да го разказвате, след като вадите парите така, че всички да ги видят — отвърна кръчмарят.

— Вие казахте да ви покажем парите си — отвърна Риг.

Кръчмарят закри очите си с ръка.

— Ама че герои!

Той сложи ръка върху главата на Риг, обърна го към себе си и го погледна в очите.

— Слушай, момче, на юг може и да не са ви убили, но тук сте край реката и това е крайречен хан, а тукашните хора не си поплюват и като нищо ще те бутнат в реката, за да извадят два шеба от джоба ти, за фен да не говорим. А ако нещо ги докачиш, и за пинг ще го направят. А сега всички мъже в кръчмата знаят, че имате много пари и малко ум.

— Никой от тях не видя — заинати се Риг.

— Ти за глухи ли ги мислиш? Всеки от тях може да ти изброи колко и какви монети си изсипал само по звънтенето.

Риг вече разбираше доста добре — правилата тук бяха по-други. Във Водопаден брод парите на човек бяха на сигурно място в джоба или в ръката му, защото никой не би и помислил да ги вземе. Но така беше, защото всички знаеха горе-долу колко пари има всеки и ако някой извадеше повече, след като друг го бяха обрали, не беше нужно да гадаят много, за да се сетят кой е престъпникът. Ала тук, в градове като този, хората познаваха само малък брой от съгражданите си — нямаше как иначе, а лодкарите идваха и си отиваха и никой не познаваше никого. Не те познават — това значеше, че няма и да те хванат, ако не те заловят на местопрестъплението, защото на сутринта лодкарите вече можеха да са на много левги оттам или просто да си спят в лодката, а другарите им да не искат да признаят или да допуснат непознат на борда, за да ги претърси.

Бащата го бе предупредил, че на далечен път правилата се променят и винаги го беше уверявал, че колкото по-голям е градът, толкова по-ниско е нивото на цивилизованост, което досега на Риг му се виждаше неразумно. Защото правилата на цивилизованост можеха да бъдат спазвани от колкото си искаш хора, но бяха достатъчни само неколцина, които ги нарушават, за да попаднеш в опасност.

— Най-страшният хищник е човекът — бе казал Бащата, — защото убива без нужда.

— Като нас — бе уточнил Риг. — Ние повечето пъти оставяме месото.

— С месото се хранят горските хищници, а на нас ни трябват кожите — поясни Бащата.

— Аз казвам само, че сме хора — беше възразил Риг, а Бащата му се сопна:

— Говори за себе си, момче.

Сега Риг сам се убеждаваше в това.

— Струва ми се, че ханджията, който ни измами, ни е навредил много повече от всички тук — отбеляза той.

— Това е, защото още не сте излезли от моя хан. Тук няма да посмеят да ви нападнат, но ви обещавам, че щом си тръгнете оттук, мнозина ще се присъединят към вас и ще извадите късмет, ако само ви провесят с главите надолу, за да изтръскат монетите, и отървете кожата и костите.

— Че как изобщо някой тук остава жив? — измърмори Умбо.

Кръчмарят се обърна рязко, ръката му се стрелна напред и този път не бе положена нежно върху момчешката глава.

— Две момчета не биха пътували сами, щеше да има и възрастни с тях. Нямаше да са боси и облечени с просташки привишки дрехи от домашнотъкано платно. Нямаше да припарят по-близо до реката от пътя, и то само денем. Никога не биха влезли в крайречен хан. Никога не биха изсипвали монети на тезгяха, дори и някой да го поиска от тях. И дори и да нарушават всички тези правила, те все пак оцеляват, ако ме случат в ден, когато съм особено великодушен. След малко ще започне напливът за вечеря, а после суровите мъже, чиито пари смятам да прибера, ще пият и ще развратничат. Вие ще останете в тази стая.

— Тука ли? — попита Риг. — И какво да правим тука?

— Единият от вас ляга на масата, другият — под нея, и заспивате, ако можете, но няма да пеете, да говорите на висок глас, да се показвате на прозореца и…

— Какъв прозорец? — прекъсна го Умбо.

— Щом не виждате прозореца, значи не можете да се покажете на него и ще ме слушате — отвърна ханджията. — И последно, когато заключа отвън, не се шашкайте и не си мислете, че ви правя мои пленници, не викайте за помощ и не се опитвайте да избягате.

— Не бихте ли казали точно това, ако ни задържате, за да искате откуп?

— Да — потвърди кръчмарят. — Но кой ли би ми го дал?

Той излезе, затвори вратата и те чуха прищракването, когато врътна ключа. Риг веднага скочи на крака и взе да оглежда стените нависоко.

— Прозореца ли търсиш? — попита Умбо.

— Намерих го — отвърна Риг и посочи нагоре, над вратата. Въпреки че гледаше към вътрешността на хана, през процепите на стария капак се процеждаше дневна светлина.

— Ти как разбра, че не е на външната стена? — попита Умбо.

— Виждам следите на строителите. Малцина са се покатервали толкова високо, но от време на време някой го е правил и всичките водят натам.

— Струва ми се, че твоята дарбица да откриваш следи ни върши работа само за да разберем какво са вършили хората, но не ни помага да разгадаем намеренията им.

— Вярно си е — потвърди Риг. — Но колко ли струва и твоята дарбица, когато трябва да се защитаваме?

— Аз забавям хода на времето — рече Умбо.

— Не, не го забавяш — възрази Риг.

— Забавям го! Много добре знаеш!

— Помисли си. Когато се упражнявахме на пътя, ти забави времето около мен, аз виждах пътници и тръгвах с тях…

— И пребъркваше джобовете им…

— Което направих точно три пъти и само веднъж попаднах на нещо ценно…

— Но ако не забавям хода на времето, ти как виждаш хората, които преди това са били само размазани петна, а ти си ги мислел за следи?

— Ти ускоряваш мен.

Умбо вдигна ръце и седна.

— Значи ти си спец по всичко!

— Просто си мисля за това, Умбо. Ти цял живот си живял с това. Решил си, че е така, когато си бил малък, и никога не ти се е налагало да си променяш мнението. Но я си помисли. Когато ме забавяше и аз тръгвах с хората, как ти изглеждах? Ти все пак ме виждаше, нали?

— Да.

— По-бавно ли вървях или по-бързо?

— Не… Тоест сигурно си вървял с темпото на човека, с когото тръгваш редом, и ако той е забавял ход…

— Значи съм действал с напълно нормална скорост, докато си ме наблюдавал.

— Да — потвърди Умбо. — И разбирам накъде биеш, защото би трябвало да виждам действията ти забавени.

— Или ускорени, зависи какво точно си имал предвид. Тоест аз съм там и ако за мен ходът на времето се забави, не трябва ли да се движа по-бързо от хората около мен? Тъй като тяхното темпо се забавя?

— Не, твоето се забавя.

— Не, ти ме поставяш в… Да кажем, в мехур от забавено време и това забавя действията на хората по следите. Затова аз ги виждам. Техните действия видимо се забавят. Значи сигурно ти ускоряваш моите.

— Но не е така. Не помниш ли? Ти си вървеше съвсем нормално.

— Точно това се опитвам да ти кажа — обясни Риг. — Ти изобщо не променяш хода на времето.

— Но тогава какво правя? Защото със сигурност правя нещо, щом виждаш хора, които изобщо не си виждал преди това.

— Ти ускоряваш моя мозък.

— Той си стои в главата ти, докато се разхождаш, доколкото виждам аз.

— Но скоростта, с която виждам и забелязвам нещата и мисля за тях, се ускорява. И затова аз не се движа по-бързо, но всички тези отдавна отишли си хора, оставили следи подире си, винаги са там… Ала мога да ги видя само когато мозъкът ми започне да вижда и мисли по-бързо. И само когато се съсредоточа напълно върху един човек, мога да го докосна, да взема нещо от него или да бутна проклетите му ръце, за да не покриват ръцете на Киокай.

Риг усети как мъката отново се надига към гърлото му и млъкна.

Умбо затвори очи и се замисли. Най-сетне се обади:

— Значи аз те правя по-умен?

— Де да беше така — отвърна Риг. — Тъп съм си както винаги. Но мога да виждам неща, които не съм виждал преди, и да докосвам неща, които не можех.

Умбо се облакъти на масата и захлупи лицето си в шепи.

— Но каква полза има от това, което правим, каквото и да е то? Ако ти само виждаш миналото, а аз само ускорявам мисълта на другите, то за какво ли може да ни служи това?

— Аз имам нож.

— Добре де, имаш. Но можеш ли с него да пребориш някой лодкар? Ами трима?

— Ако ти наистина можеше да ускоряваш действията ми, аз бих могъл да побягна толкова бързо, че да не ме виждат, и да заколя шестима от тях, преди да са се усетили!

— Ех, че хубаво щеше да е — рече Умбо. — Докато мен междувременно ме пребиват, защото седя там, и щом някой ме измлати, спирам да те ускорявам и ония те хващат.

— Е, значи добре, че не го можем, нали?

Те чуваха през стените шумовете от кръчмата. Нямаше сърдити крясъци, но вътре страшно много приказваха. По-скоро се надвикваха. Когато се различаваха някакви думи, те звучаха доста весело. Дори и когато бяха ужасни ругатни, пак звучаха като майтапи между приятели.

— Нямаше ли да е много хубаво той да ни донесе храна? — попита Умбо.

— Да речем, че някой ни пребие, но не ни убие… — обади се Риг.

— Да се надяваме.

— Но по-късно се връщаме там и аз откривам пътя, по който са стигнали до нас. Ти забавяш хода на времето…

— Нали уж каза, че не го умея?

— Така съм свикнал да го наричам — тросна му се Риг. — Правиш онова нещо, а аз имам тежък чук и докато те настъпват към нас, готови да ни пребият, един по един ги изтрясквам в колената. Всеки от тях, който пристъпи към нас.

Умбо се ухили.

— На бас, че след като двама-трима се строполят с изкривени колена, пищейки, останалите ще припнат да бягат като ебеци!

— А нас в края на краищата няма да ни натупат, така че ще сме си много добре!

Умбо се разсмя.

— Това е по-хубаво от отмъщение, защото ще ги спрем още преди да са ни набили!

— Единственото, което не разбирам, е как точно ще стане — рече Риг. — Та нали ще го направим само защото те са ни набили. Но после няма да можем да си спомним защо сме ги нападнали, защото по нас няма да има и драскотина и те няма и да са ни пипнали.

Умбо доста се замисли над това.

— На мен това не ми пречи — заяви той накрая. — На кого му пука дали ще помним? Просто ще си имаме вяра, че не бихме направили такова нещо, ако нямаме основание.

— Обаче ако помним само, че сме млатили хората с чук, но не и защо…

— За това не се тревожи — прекъсна го Умбо. — Ако извадим късмет, те ще ни убият и няма да можем да се върнем назад във времето и да ги спрем, и няма да помним нищо, защото ще сме умрели.

— Ох, олекна ми — въздъхна Риг.

И тогава на Умбо му хрумна нещо.

— Ти помниш времената преди Светеца скитник, нали? И още помнеше времето отпреди да промениш всичко.

— А ти — не.

— Мисля, че това е удобно — заяви Умбо. — Единият от нас ще помни как е било преди промяната, а другият — как е станало после, след нея.

Но пак нещо не беше наред в казаното от Умбо — само да можеше Риг да разбере какво точно!

— Да кажем тогава, че са ни пребили, както казах. Аз не забравям, че сме яли бой. Помня и всичко, което сме правили, след като са ни пребили — как сме се скрили, как някой се е грижил за нас, докато пак насъберем сили, и как сме се върнали на онова място и сме си го върнали на ония. Но ти не помниш нищо. Помниш само новата случка — как те едва не са ни пребили, но някои от тях са се натръшкали с разбити колене, а останалите са побягнали. Значи… никъде не си ходил да оздравееш след побоя, защото изобщо не си пострадал. И в тази, новата история, в която не се е налагало да оздравяваш, какво си правил вместо това? И защо накрая пак си се върнал с мен да предотвратиш нещо, когато изобщо не помниш то да се е случвало? Та това е невъзможно.

— Ето как е — обясни Умбо. — Ние извършваме и двете неща, но в момента, в който им строшиш коленете, ти губиш единия спомен, а аз другия.

— Пак не става — възрази Риг. — Защото ако и двамата видим как лошите се натръшкват и си тръгнем, после трябва някак да свършим това, което сме вършили предишния път, за да се окажем на онова място в точното време и да им строшим колената. А как ще разберем кога?

Умбо се наведе и започна леко да удря чело в масата.

— Толкова съм гладен, че не мога да мисля!

— А тук е толкова студено, че не може да се спи — допълни Риг.

— И все още умеем заедно да променяме миналото, само че току-що разбрахме, че каквото и да извършим, то не е възможно да бъде извършено.

— Но все пак го вършим — рече Риг.

— Ние сме като най-безполезните светци! Можем да вършим чудеса, но те нищо не струват!

— Можем, каквото можем — рече Риг. — Аз не бих се оплаквал от това.

— Напомни ми защо не сме се върнали назад във времето и не сме обрали достатъчно хора в миналото, та да можем да си позволим да пътуваме с лодка надолу по реката?

Риг легна на пода.

— Уф, ама че студ!

— Тогава сядай обратно на стола, там е топло.

— В тази стая ще умрем! — възкликна Риг.

— Това решава всичките ни проблеми.

Вратата се отвори. Една жена, едра почти колкото ханджията, влезе с две купи с лъжици в тях.

— Като спомена светци, ето ти една светица, носеща чудото на храната — рече Умбо.

— Аз не съм светица — отвърна жената. — И Самуна ще го потвърди.

— Самуна? — попита Риг, подушил яхнията.

— Мъжът ми. Тоя, дето ви заключи тука, вместо да ви изхвърли на улицата заедно с парите ви, както бих постъпила аз.

— Той Самуна ли се казва? — попита Умбо, вече с пълна уста.

— А пък аз се казвам Подмокрената. Смешни ли ви се струват тези имена?

— Не — сдържа напиращия смях Риг. — Но наистина ми е чудно как сте се сдобили с тях.

Тя остави купите, прихвана момчетата за раменете и ги настани на столовете.

— И двамата идваме от едно село далече в западната пустиня. Нашият народ дава имена на децата си до залеза на следващия ден и ги избира по това какво правим или на какво приличаме, или на кого напомняме, или ги вземат от някой сън или шега, каквото им хрумне! И това име трябва да носим, докато си заслужим геройско име, което почти никой не успява. Та Самуна приличал на голям самун хляб, казал някой, а пък аз съм точела лиги, повръщала и пишкала, без да спирам, и затова баща ми почнал да ми вика Подмокрената, и в деня на именуването ми не дал на майка ми да смени това име. Набивала съм стотина души в земята за това, че са ми се присмивали заради него. Да не мислиш, че не мога да ви надвия?

— Изпълнен съм с дълбока и непоколебима вяра, че можете — отвърна Риг. — И страшно ще се старая да не си заслужа боя. Но няма как да не се зачудя защо, когато сте дошли тук, не сте си сменили името? Та нали никой по тези краища не ви е познавал?

— Да не мислиш, че сме от ония, които биха започнали на ново място, като лъжат всички наред?

— Но ако си смените името, тогава няма да е лъжа! Просто казвате: Моето име е Възхитителна дама и тъй като това вече е вашето име, значи не лъжете!

— Всеки, който ме нарече Възхитителна дама, е лъжец, та дори това да съм самата аз — отвърна тя. — А ти всеки път, като си отвориш устата, все повече си просиш боя. Следващия път просто налапай храна.

Риг се подчини.

Докато я сдъвче, преглътне и налапа следващата лъжица, Подмокрената ги осведоми, че ще им донесе одеяла, за да им е топло, докато спят.

— Много одеяла, надявам се — рече Умбо.

— Достатъчно, особено в сравнение със спането навън в такава нощ, както сте казали на Самуна, че правите обикновено.

— Да, но не ни харесва — обясни Умбо.

— На мен ми харесва — възрази Риг.

— Ама ти си луд — заяви Умбо. — Това всеки го знае.

— Лудите винаги разпознават своите — рече Подмокрената на излизане и заключи след себе си.

Когато стигнаха до дъното на купите, вече можеха и да си поговорят.

— Аз съм още гладен, но коремът ми е натъпкан и нищо повече не мога да поема — рече Умбо.

— Така се надебелява — обясни Риг. — Като продължаваш да набиваш и след като се наядеш.

— Сигурно толкова ясно си спомням глада, че засищането не може да го утоли.

— Ако хората от Водопаден брод си кръщаваха децата като в селото на Самуна и Подмокрената, чудя се какво ли име щеше да носиш… Посерко?

— А ти щеше да си Смахнатото бебе.

— Това, че съм смахнат, ми пролича много по-късно — рече Риг. — Чак след като се запознах с тебе.

Вярна на думата си, Подмокрената се върна скоро и явно остана доволна от това, че толкова бързо са си изяли яденето. Не че видът и говорът й изразиха някакво задоволство — единствената й забележка беше:

— Ако сте се натъпкали толкова бързо, че ви се додрайфа, гледайте да е само върху одеялата, та да не ми се налага да стържа драйфано от пода, докато тук не замирише на прясно отсечени трупи!

— Като влязохме тук, миришеше много по-лошо! — опъна се Риг. — С нас направо ухае!

— Само заради това се радвам, че сте дошли. Съблечете тия мръсни от пътя дрехи, преди да се завиете с одеялата. До последния парцал!

И тя пак излезе и отново чуха изщракването на ключалката, но едва-едва, защото в кръчмата беше много шумно.

— Тя ни харесва — рече Умбо.

— Знам, и аз го усетих — потвърди Риг. — Много се радва, че сме тук. Направо ни обича като свои деца.

— Които е убила и накълцала в яхнията.

— Много бяха вкусни.

Риг се съблече и въпреки че му стана много студено, обещаващият вид на одеялата го насърчи. Бяха такъв огромен куп, че не му се налагаше да се гуши в Умбо, за да не мръзне, и това щеше да е приятно разнообразие, защото в гората Умбо много се въртеше насън и двамата се будеха вцепенени от студ по пет пъти на нощ.

Вратата се отвори.

— Ей, ама тука сме голи! — възнегодува Риг, а Умбо само придърпа едно одеяло да се покрие.

Подмокрената остави едно нощно гърне на пода и рече:

— Като го ползвате, гледайте да не го разлеете, и в името на Светия паяк, затваряйте го добре с капака, като си свършите работата, иначе никога няма да прогоня вонята от тази стая.

Тя остави до гърнето една кошница, пълна с големи листа.

— И тях пускайте в гърнето, след като ги ползвате.

— Във Водопаден брод, откъдето сме ние, акото ни не мирише — рече Умбо.

— Сигурно си мислите, че и дъхът ви не мирише.

Тя затвори вратата и пак заключи.

Двамата ползваха поред нощното гърне и като свършиха, се съгласиха, че добре затвореният капак е отлично хрумване.

— Листата ми харесаха — рече Умбо. — Много по-меки са от всички, които ползвахме в гората.

— Ще се постарая да разбера от какво дърво са, и ще си ги влачим след нас в голямо гърне на колелца.

Постлаха си със сгънати на две одеяла и се завиха с още по две. После лежаха и трепереха, докато се сгреят под завивките, и заспаха.