Следотърсачът

Глава 2Високата скала

Рам Один бе възпитан като пилот на космически кораби. Баща му беше приел името на норвежкия бог на небето за фамилно име; пак баща му се бе погрижил той да бъде абсолютно подготвен да започне обучението си за астронавт две години преди обичайното време. Всяко излишно богатство на земята бе влагано в строежа на първите междузвездни колонизаторски кораби на човечеството. Той отне четирийсет години. Под сянката на лунния прах, който все така не пропускаше повече от една трета от слънчевите лъчи до повърхността на Земята, чувството за неотложност почти не отслабваше.

Всички разбраха колко близко бе човечеството до смъртта, когато кометата премина покрай Земята и се заби в близкото лице на Луната. Дори и сега не беше сигурно дали орбитата на Луната ще се стабилизира — астрономите се деляха почти поравно помежду си на такива, които смятаха, че рано или късно тя ще се сблъска със Земята, и други, според които ще се стигне до ново равновесие. Затова всички оцелели след първите ужасни години на световен студ и глад се посветиха на построяването на два еднакви кораба. Единият щеше да запълзи из Космоса с десет процента от скоростта на светлината, а в него поколение след поколение бъдещи колонисти щяха да живеят, остаряват и умират в затворена екосистема.

Другият кораб, корабът на Рам, щеше да пътува седем години, отдалечавайки се от Слънчевата система, а после щеше да направи дързък скок в теоретичната физика.

Или време-пространството трябваше да бъде накарано да се сгъне, да прескочи деветдесет години и да отдалечи колонизаторския кораб само на седем години път от земеподобната планета, която бе неговата крайна цел, или корабът щеше да се погуби в този опит… или пък нищо нямаше да се случи и той щеше да продължи да пълзи още деветстотин години, докато достигне своя нов свят. Колонистите на кораба на Рам спяха на път за точката на сгъване. Ако всичко минеше добре, те щяха да продължат да спят и по време на сгъването и да се събудят чак когато приближат целта си. Ако нищо не се случеше, щяха да бъдат събудени, за да започнат да обработват обширната вътрешност и да бъдат първото от трийсет и петте поколения, които трябваше да се сменят в колонията до пристигането. Самият Рам през цялото време щеше да остане буден.

Седем години само заменимите щяха да му правят компания. Някога създадени, за да вършат работа, която би убила незаменимо човешко същество, сега заменимите бяха дотолкова подобрени, че можеха да надживеят и да работят повече от всеки човек. Освен това изработката им струваше много по-скъпо от обучението на човек, за да извършва дори малка част от тяхната работа. Но все пак не бяха човешки същества. Не можеше да им се позволи да вземат решения на живот и смърт, докато всички човеци спяха. Ала бяха толкова добра симулация на човешкия вид, че Рам никога нямаше да се чувства самотен.

Откакто Риг се помнеше, домът на Бащата бе единственият му дом. Не би могъл да разчита на хана в село Водопаден брод. Ханджийката Нокс дори не им пазеше постоянна стая. Ако пътници заемеха всички стаи, Бащата и Риг спяха вън, в конюшнята. О, по едно време Риг се чудеше дали Нокс не е негова майка, а Бащата просто е пропуснал да се ожени за нея. В края на краищата той и Нокс бяха прекарали часове насаме — Бащата възлагаше на Риг задачи, за да не им се меси. Какво ли правеха освен онова, за което селските деца си шепнеха, по-големите момчета се смееха, а по-големите момичета говореха приглушено?

Но когато Риг попита направо Баща си, той се усмихна, а после го вкара в къщата и го накара да попита Нокс в очите. И Риг изпелтечи:

— Ти ли си моята майка?

Отпървом изглеждаше, сякаш тя ще прихне да се смее, но начаса се овладя и разроши косата му.

— Ако изобщо имах дете, бих се радвала то да прилича на теб. Обаче аз съм ялова, както мъжът ми, за своя жалост, разбра, преди да умре, горкият, през зимата на Нулевата година, когато всички си мислеха, че идва краят на света.

Ала Нокс не беше чужда на Бащата, иначе нямаше да се връщат в хана почти всяка година и Бащата нямаше да остава часове наред насаме с нея. Нокс знаеше кои са майката и сестрата на Риг. Бащата беше казал на нея, но не и на самия Риг. Колко още тайни знаеше тя?

Бащата и Риг бяха заложили капани в планините, далеч нагоре по реката над водопада Сташи. Риг слезе по пътеката, която се спускаше по левия бряг на реката, заобикаляше езерото и тръгваше по водораздела към водопада. Водоразделът беше като бент, който заприщваше езерото, разрязан само от отверстието на водопада. Полегатият склон от едната му страна се спускаше към ледените води на езерото. От другата под скалата зейваше пропастта Високата скала, дълбока триста разтега2, на чието дъно бе голямата Гора на Долните води. Плътната скала се простираше трийсет левги източно и четирийсет левги3 западно от реката; единственият практичен начин да свалиш товар или човек надолу по Високата скала беше по десния бряг на водопада. Което означаваше, че Риг, както всеки друг, достатъчно луд, че да си изкарва прехраната с мъкнене на неща надолу от планините, трябваше да прекоси реката, като скача по разпръснатите камъни точно над водопада. Някога тук бе имало мост. Всъщност имаше развалини от няколко моста и Бащата ги бе използвал за проверка на съобразителността на Риг. „Виж как най-старият мост е далеч по-напред от водата и много по-високо върху скалната стена. После скелето на по-новия мост е по-ниско и по-близо, а най-скорошният мост е само три разтега под водопада. Защо според теб те са построени точно там?“ Отговорът на въпроса отне на Риг четири дни, докато те скитаха из планинските земи над езерото и поставяха капани. По това време Риг беше деветгодишен и Баща му още не му бе предал никакви сериозни знания за земята; всъщност това беше началото. Затова Риг още се гордееше, че сам е стигнал до верния отговор.

— Езерото е било по-високо — досети се той най-накрая — и водопадът също е бил по-висок и по-близо до лицето на Високата скала.

— Защо би си представил подобно нещо? — попита Бащата. — Водопадът се намира на много разтези по-назад от лицето на скалата. Кое те кара да мислиш, че един водопад може да се мести от място на място?

— Водата разяжда камъка и го кърти от скалата — отвърна Рик.

— Вода, която разяжда камък — рече Бащата. Но Рик вече знаеше, че е предположил правилно — Бащата го бе потвърдил със своя уж озадачен тон.

— А когато разяде ръба на скалата, цялото езеро над новия ръб се излива — продължи Риг.

— Така всеки път би се изливала много вода — рече Бащата.

— Наводнение — рече Риг. — Точно затова под водопада няма куп камъни, всяко наводнение ги отнася надолу.

— Не забравяй, че когато падат от скалата, големите камъни се разбиват на много по-малки парчета — додаде Бащата. — А камъните, по които минаваме отгоре над водопада, са такива, защото водата вече прояжда отдолу, между камъните, и ги оставя високи и сухи. Но някой ден тя ще подкопае и тях и ще ги отнесе, височината на водопада пак ще спадне, той ще отстъпи по-назад и по-надолу.

Тогава Бащата започна да го учи как земята се променя от климата, времето и растежа на растенията и от всичко останало, което можеше да я оформя.

Когато Ригс бе на единайсет, той сам измисли въпрос:

— Щом вятърът и дъждът, водата и ледът и растежът на растенията могат да сдъвчат камък, защо Високата скала е все така стръмна? Тя би трябвало да се руши като всяка друга планина.

— Защо, според теб? — попита Бащата, без да отговори, типично за него. Но този път Риг вече беше оформил донякъде собствената си теория.

— Защото Високата скала е много по-нова от всички останали планини и хълмове.

— Интересна мисъл. Колко нова е според теб? Преди колко време се е формирала тази скала?

А после, без никаква причина, за която би могъл да се досети, Риг направи връзка и отговори:

— На единайсет хиляди сто деветдесет и девет години.

Бащата прихна.

— Календарът! Мислиш, че нашият календар започва от формирането на Високите скали?

— Защо не? — отвърна Риг. — Защо иначе ще помним, че нашият календар започва от годината 11 191?

— Но помисли си, Риг — продължи Бащата. — Ако календарът започва с катаклизъм, от който би могла да се роди скала, то защо просто не са започнали летоброенето оттогава? Защо сме й сложили цифрата 11 191 и сме започнали обратно броене?

— Не знам — призна си Риг. — Защо?

— Защо, според теб?

— Защото, когато скалите са се формирали… — Риг не възнамеряваше да се отказва от идеята си — … се е знаело, че 11 191 години по-късно ще се случи друго нещо?

— Е, ние стигнахме Нулевата година, когато ти беше на три. Случи ли се нещо?

— Много неща се случиха — отвърна Риг. — Цяла година случки.

— Но нещо, което си струва да се запомни? Нещо, достойно за изграждането на цяло летоброене около него?

— Това нищо не доказва, Татко, освен че хората, въвели календара, са сгрешили за това колко време ще е нужно, за да се стигне до онова, което са мислели, че ще се случи в Нулевата година. Хората непрекъснато грешат. Това не доказва, че календарът не е започнал с формирането на Високата скала.

— Добре разсъждаваш — установи Бащата. — Но разбира се, неправилно. А защо не си прав?

— Защото нямам достатъчно сведения — отвърна Риг. Това винаги се дължеше на недостига на сведения.

— Никога няма достатъчно сведения — рече Бащата. — Това е великата трагедия на човешкото знание. Няма значение колко много си мислим, че знаем — никога не можем да предвидим бъдещето.

Ала в тона му се долавяше нещо, на което Рик не повярва. Или може би просто не повярва на бащиния си отговор и си въобрази, че го е доловил в тона му.

— Мисля, че ти знаеш нещо — рече той.

— Би трябвало, надявам се, на моите години!

— Мисля, че ти знаеш какво е трябвало да се случи през Нулевата година.

— Беда! Чума! Краят на света!

— Не — отрече Риг. — Говоря за онова, което създателите на календара са смятали, че ще се случи, когато са го създали през 11 191-вата.

— И откъде да го знам?

— Мисля, че ти знаеш какво е било — упорстваше Риг. — И мисля, че то всъщност се е случило точно според предвижданията.

— И е било толкова голямо и важно, че никой не го е забелязал освен мен — додаде Бащата.

— Мисля, че е било свързано с науката. С астрономията. Нещо, което тогавашните учени са знаели, че ще се случи, например планетите да се подредят в редица или някоя звезда в небето да избухне, или сблъсък на две звезди, или нещо подобно. Само че хората, които не познават астрономията, никога не биха го забелязали.

— Риг — рече Бащата. — Ти си едновременно толкова умен и толкова тъп, че направо дъхът ми секва.

И с това се приключи. Риг знаеше, че Бащата знае нещо; знаеше и че той няма намерение да му го каже. Може би Нокс щеше да знае какво се е случило през Нулевата година. Може би Баща му бе споделил с нея всичките си тайни.

Но за да стигне до Нокс, Риг трябваше да слезе от Високата скала до село Водопаден брод, а за да слезе от Високата скала, трябваше да стигне до Скалния път, който минаваше от другата страна на водопада, и трябваше да прекоси точно мястото, където водата беше най-бърза, течението най-силно и където знаеше, че тя подкопава и разяжда камъните и има вероятност, като стъпи на някой камък, той да се срути, Риг да падне във водопада, който ще го завлече надолу, към смъртта.

И утехата му, докато пада надолу, докато водата, камъните или просто ударът при падането го разпръсне на прах, щеше да е тази, че поне от езерото ще се излеят огромни водни талази и той няма да умре сам — цялото село Водопаден брод щеше да бъде пометено за мигове.

— Защо хората са построили село на място, за което знаят, че някога ще бъде потопено от страшно наводнение без надежда за оцеляване и без възможност за навременно предупреждение, за да се изнесат?

— Защото хората забравят — бе отговорил Риг на Баща си. Често му отговаряше така.

— Правилно, Риг. Хората забравят. Но ти и аз, Риг… Ние не забравяме, нали?

Но Риг знаеше, че това не е вярно. Той не можеше да си спомни много неща. Помнеше пътя по камъните. Но не се доверяваше на този спомен — винаги го проверяваше отново в началната точка, точно над повърхността на езерото.

То изглеждаше толкова спокойно, но Риг знаеше, че ако хвърли камък, той няма да потъне във водата, а незабавно ще бъде изтласкан към водопада толкова бързо, сякаш някой го е хвърлил под водата. Ако сам паднеше във водата, и той щеше да бъде завлечен и хвърлен от скалата за две секунди, след като се блъсне в шест-седем големи камъка по пътя, и във водопада щеше да падне един окървавен и пребит Риг, може би разкъсан на няколко парчета.

Той стоеше и оглеждаше водата, виждаше и усещаше следите на безбройни пътници.

Не приличаше на главен път, толкова нагъсто покрит със следи, че Риг страшно трудно би успял да избере отделна, и дори да успееше, би я загубил почти веднага.

Тук следите бяха само стотици, не хиляди или милиони.

И тревожно голям брой от тях не успяваха да стигнат до другия бряг.

Те стигаха до това или онова място, а после внезапно се втурваха към скалата; сигурно бяха завлечени от водата.

После, разбира се, имаше и много стари следи. Затова Риг бе успял да се досети за скалната ерозия и начина, по който водопадите с времето отстъпваха назад и ставаха все по-ниски. Защото Риг виждаше следите, кръстосващи във въздуха, по-високо от водопада и бездната, ширнала се под него. Тези следи тичаха и залитаха също като сегашните, защото хората, които ги бяха оставили, бяха минавали по други камъни, стърчащи сред друго, по-високо и по-дълбоко езеро. А там, където са били мостовете, хиляди древни, угасващи следи прекосяваха въздуха без прекъсване.

Разбира се, земята се бе изменила, водата бе спаднала. Човек, способен да види онова, което виждаше Риг, беше длъжен да проумее, че водопадът се измества.

Но днес той беше тук, а тези камъни бяха камъните, по които трябваше да прекоси.

Риг винаги избираше маршрута, по който почти всички бяха успели да прекосят невредими. Винаги поемаше по маршрут, достатъчно далеч от ръба. Спомняше си — или помнеше разказа на Баща си за това, но той беше толкова близък до спомен, че нямаше значение — как Бащата за пръв път бе открил способността му да намира стари следи тук, на брода през водата. Бащата се готвел да скочи с малкия Риг на ръце от един камък на друг и Рик изкрещял: „Не!“. И накарал Баща си да избере друг маршрут, защото, както той му разказа, „ти извика — ето по този, другия път никой не е падал във водата“. Сега Риг виждаше същото, което бе видял тогава: следи, прескачащи от камък на камък, различни хора, разделени от дни, години, десетилетия. Той виждаше кои от следите на падналите са стари и кои — пресни. Избра път, който изглеждаше сух и бе използван най-скоро.

Виждаше и собствените си следи от миналото, разбира се.

И естествено, не виждаше нито една следа от Баща си. Ама че странно, синът да е сляп точно за това; да вижда всеки човек на света или поне пътя, по който бе минал, освен пътя на собствения си баща. Сега трябваше да провери изчисленията си двойно, защото се налагаше да премине с много тежък, обемен и неудобен товар от кожи на гърба си. Преходът, толкова лесен, ако носеше само манерка, капани и малко храна, сега изискваше той да скочи върху един твърде малък камък — щеше да изгуби равновесие и да падне във водата.

Беше направил три скока и стоеше върху суха каменна платформа, широка цели два разтега, когато мярна някакво движение и видя на другия бряг около десетгодишно момче. Стори му се познато, но тъй като ходеше във Водопаден брод горе-долу веднъж годишно, децата растяха и то можеше да е и по-малкият брат на момчето, за което го мислеше. Или да е момче от съвсем друго семейство, или пък напълно непознато.

Риг му махна за поздрав и момчето махна в отговор.

Риг направи следващия скок и сега стоеше върху много по-малък камък и нямаше място за бягство. Това беше най-коварното място на брода, където рискът да загине беше най-голям, и той си помисли, че може би трябваше да остави товара си на големия камък, от който току-що бе скочил, и да прекоси само с една трета от кожите, а после да се върне за останалите. Никога не беше прескачал с такъв товар — Бащата винаги носеше повече от половината. Още не беше късно да се върне на голямата платформа и да раздели кожите. Но тогава видя, че момчето се е преместило на един камък. Беше твърде близо до ръба на водопада. Риг знаеше, че оттам започва пътека, по която умираха най-много хора.

Той заръкомаха, а после направи знак с ръце, все едно изтласкваше момчето назад.

— Върни се! — изкрещя. — Много е опасно!

Но момчето само махна и на свой ред направи знака с оттласкването — ясно беше, че не го е разбрало. Очевидно гласът на Риг не се чуваше, заглушен от грохота на водата между камъните.

Момчето скочи на следващия камък — бе поело по гибелен път. Вече щеше да му е трудно да се върне, дори и да опита. А то явно беше толкова глупаво, че бе решено да продължи.

Риг имаше само миг, за да реши. Ако се върнеше обратно, можеше да остави товара си, а после да поеме по опасен път, който щеше да го изведе по-близо до момчето, вероятно достатъчно близо, за да го чуят, достатъчно, за да го спре. Но да свали кожите от гърба си щеше да отнеме време, а през това време щеше да остане още по-далече от момчето.

И затова просто направи следващия заплануван скок. Приземи се точно и след миг бе готов да отскочи от един малко по-голям камък. Направи и следващия скок.

От момчето го деляха само два камъка.

То направи още един скок и почти успя. Но водата заля стъпалото му и повлече крака му към ръба, момчето загуби равновесие, завъртя се, двата му крака цопнаха във водата и тя го задърпа яростно.

Момчето, в края на краищата, се оказа не толкова глупаво. То знаеше, че е обречено да се откъсне от камъка, и затова се опита да скочи и да се улови за един по-малък камък, вдясно на ръба на водопада.

Залови се, но водата така го подмяташе, че то вкопчи пръсти в сухия външен ръб на камъка, а тялото му увисна над огромната пропаст, в чието дъно течеше реката.

— Дръж се! — извика Риг.

Кожите, добити от цяла зима траперство — сега той щеше да ги хвърли заради слабия шанс да спаси момче, толкова глупаво, че несъмнено заслужаваше да умре.

Само за няколко мига Риг успя да развърже ремъците и да отърси товара от кожи от раменете си във водата.

Сега беше толкова близо до ръба, че огромният вързоп се блъсна само веднъж в камъните, докато се носеше към водопада, а после изхвърча във въздуха и се сгромоляса долу.

Междувременно Риг скочи към камъка, на който момчето не бе успяло да се закрепи. Той успя, въпреки че то го беше оплискало с вода и намокрило.

— Дръж се! — извика отново. Сега виждаше само пръстите на момчето, вкопчени в скалата.

На камъка нямаше достатъчно място, за да скочи и Риг. Въпреки че беше много близо, твърде вероятно беше да ритне пръстите на момчето. Затова коленичи на своя камък и се наведе напред с намерението да се залови с ръце за другия камък и да превърне тялото си в мост. Ала се случи нещо странно. Риг и преди бе попадал в напрегнати ситуации и знаеше какво е сетивата ти внезапно да се изострят и всеки миг да бъде изживяван в по-голяма пълнота. В такива моменти му се струваше, че времето е спряло. Но всъщност не беше така. Както му обясни Бащата, в човешкото тяло има жлези, които отделят вещество, увеличаващо силата и скоростта ти в моменти на напрежение.

Сега изобщо не беше същото. Когато Риг усети, че се накланя напред — действие, което би трябвало да отнеме по-малко от секунда, внезапно му се стори, че потъва в някакво много гъсто вещество. Имаше време да забележи всичко, и макар да не можеше да върти очите си по-бързо, отколкото би могъл да раздвижи която и да е своя телесна част, вниманието му можеше да се измества толкова бързо, колкото той желаеше, така че всичко, което влизаше в полезрението му, дори по краищата, беше видимо. Това не се дължеше на вещества, отделяни от жлезите.

Мисли за това само миг, защото нещо още по-странно обсеби вниманието му. Заедно с хода на времето се промениха и следите, които виждаше във въздуха. Станаха по-плътни. И се превърнаха в хора.

Всеки човек, който се бе опитвал да премине оттатък по камъните на това място, отначало бе движещо се петно, а после — човек в плът и кръв, който се придвижваше с реалната си крачка. Съсредоточеше ли се върху някого, Риг го виждаше как върви, скача, мята се от камък на камък. Веднага щом се съсредоточеше върху някой друг, останалите отново се превръщаха в движещи се ивици. И докато се накланяше, той видя и се съсредоточи върху един босоног мъж, застанал точно в средата на камъка, в който се беше вкопчило момчето. Мъжът стоеше с гръб към него, но тъй като Риг се накланяше надолу много бавно, имаше достатъчно време да забележи, че човекът е облечен в костюм, подобен на облеклото на старите повалени статуи и разрушени фризове по рухналите сгради там, където по-новият от двата стари моста някога е бил вграден в скалата.

Риг осъзна, че ще падне право върху мъжа. Но той не можеше да е от плът, нали? Това беше само проява на Риговата дарба, странно изменена в този миг на страх, а следите никога не бяха веществени.

И все пак този мъж изглеждаше толкова истински — космите и порите по прасците му, ожуленото на глезена, където нещо го беше одраскало, разнищеният и протрит подгъв на полите му, увисналата и полуотпорена лента с бродерия, пришита към тях. Някога мъжът се бе обличал изискано, а сега елегантните му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Каквато и злочестина да го бе сполетяла, в този миг той пречеше на Риг. Риг си помисли: „Хората, на които не обръщам внимание, се превръщат в движещи се петна. Ако отклоня мислите си от него, и той ще стане невеществен“.

Затова се опита да се съсредоточи върху една жена, която се беше опитала да скочи върху същия камък, но се бе подхлъзнала и начаса бе паднала във водата, завлечена от течението. Направи го — и видя ужаса по лицето й, който почти на мига се смени със смъртно уплашения поглед на животно, знаещо, че няма как да избяга. Но мъжът пред него не изгуби веществеността си, не се разми, поради очевидната причина, че когато бе дошъл на това място, без значение преди колко години или векове, той не бе паднал веднага. Продължаваше все така да стои там и затова вместо да го раздвижи, отместването на Риговия поглед го направи неподвижен.

Челото на Риг се удари в прасеца му. Той усети силата на удара, ала се движеше толкова бавно, че усети с челото си плътността на кожата му, и после, когато бе принуден да завърти глава — триенето на чуждия крак по лицето си.

И също както лицето му се извърна, за да се плъзне по крака на мъжа, така и под тежестта на главата и рамото му при удара кракът на мъжа поддаде, той залитна и се катурна напред. „Дойдох да спася момче, а сега убивам мъж“.

Но този мъж беше войник или атлет — докато падаше, се извъртя, протегна ръце, вкопчи се в скалата и увисна на двете си ръце.

Лявата му длан напълно покриваше дясната ръка на момчето. Противно на онова, което го бе учил баща му, сега Риг виждаше, че два много плътни обекта можеха да заемат едно и също място по едно и също време. Или технически погледнато, не по едно и също време, защото мъжът всъщност беше тук от стотици години, ала за Риг моментът беше един и същ. Ръката на мъжа беше плътна. Риг я усети със своята длан, когато тя отскочи напред инстинктивно, за да намери опора след сблъсъка с крака на мъжа, хлъзна се по камъка и се блъсна в пръстите на дясната му ръка.

Резултатът беше, че Риг спря да се плъзга точно преди коленете му да се хлъзнат от другия камък във водата. Тялото му сега образуваше мост между камъните, тъкмо както бе възнамерявал. Мъжът, без да иска, му беше спасил живота.

Но Риг не му върна услугата. Първо го беше съборил от мястото му и катурнал във водата. А после дланта му, плъзнала се по камъка, се бе блъснала в пръстите на мъжа и избутала дясната му ръка от ръба.

Сега мъжът висеше само на лявата си ръка, чиято длан напълно покриваше десницата на висящото момче, което Риг се опитваше да спаси. Сега ръката на мъжа беше напълно прозрачна. Беше истинска, плътна, мускулеста, загоряла, космата, мазолеста, изпъстрена с лунички и набраздена с вени. Ала в същото време Риг виждаше и напрегнатите тънки кафеникави пръсти на момчето, които започваха по малко да се изплъзват. Риг знаеше, че може да помогне на момчето, да го задържи, само да успееше да се пресегне и да го хване за китката. То беше по-дребно от него, а Риг беше много силен — ако можеше да стисне китката му с пръсти, момчето можеше да се задържи достатъчно, че да успее да му подаде и другата си ръка. Можеше да си го представи, да го планира и да го извърши, само дето не можеше да заобиколи плътната китка и ръка на мъжа. „Ти вече си мъртъв, от десетилетия и векове си мъртъв, така че махни се и ме остави да спася това дете!“

Но когато дланта на Риг стисна ръката на мъжа в опит да стигне до ръката на момчето, мъжът го усети и се възползва. Дясната му длан се пресегна и го стисна за китката, толкова по-здраво и силно, колкото хватката на Риг би била по-здрава и силна от хватката на момчето.

Тежестта на мъжа затегли Риг напред. Дясното му коляно се потопи във водата и ако мъжът не го държеше толкова здраво, течението щеше да го отнесе. Но сега само завъртя тялото му настрани. Ала така коляното му изскочи над водата и тялото му отново се превърна в мост между камъните.

Но тежестта на мъжа продължаваше да го дърпа. Риг временно напълно забрави за момчето — не можеше да спаси никого, когато влачеха самия него към водопада. Той стисна с другата си ръка пръстите на мъжа, вдигна кутрето си нагоре и започна да го извива назад, назад. Стори му се, че това продължи цяла вечност — той си мислеше за движението, а после ръката му бавно се подчиняваше, протягаше се, стискаше, мушкаше, буташе.

Мъжът се пусна. Мъчително мудно десницата му охлаби хватката си и пръстите му се плъзнаха по кожата на Риг. И също толкова мудно Риг се намести, за да може отново да протегне ръка на момчето. Ала лявата длан на мъжа все така покриваше десницата на детето.

Щом ръката му отново обхвана лявата китка на мъжа в опит да я заобиколи, премине през нея или под нея, за да стигне момчето, Риг видя как пръстите на малкия се отпускат и плъзват по скалата, бавно, бавно… и тогава, побеснял, сърдит и натъжен от провала, той вдигна ръка да удари дланта на мъжа. Изобщо не му мина през ум, че се готви за убийство. По времето на Риг този мъж вече беше отдавна мъртъв, без значение какъв щеше да бъде изходът тук. Риг знаеше само, че не бе успял да спаси момчето заради това, че внезапно този мъж бе станал видим и осезаем. Момчето, което той почти със сигурност познаваше от селото, само да можеше да се досети кое е. Но Риг така и не успя да удари мъжа. Вместо това времето се ускори отново, върна се към нормалното, а мъжът просто изчезна и Риг не видя дали е паднал, или е успял някак да се изкатери отново на камъка. Юмрукът му удари на камък.

Миг по-късно той чу писък. Не можеше да е момчето — то вече трябваше да е толкова далеч в мига, когато гласът се разнесе, че Риг не би могъл да го чуе от мястото си, освен това беше твърде продължителен. Ала не беше писък на мъж, гласът беше твърде тънък.

Значи на брега имаше още някой, някой, който бе видял смъртта на момчето. Някой, който можеше да помогне на Риг да се върне назад. Но никой не можеше да му помогне, разбира се — да опита би било истинска лудост. Беше лудост и това, че Риг се опита да помогне на момчето. И ето го сега, с тяло, изпънато между два камъка, току над водата, а ако подгънеше колене, течението щеше да го отнесе.

Той се приплъзна два пръста назад и се опита да избута коленете си на камъка, там, където сега опираха пръстите на краката му. Ръцете и раменете вече го боляха от напрежението да се крепи, изпънат като мост. И сега, когато би могъл да използва забавянето на времето, за да внимава дори за най-малкото си движение, страхът му отпускаше не повече от обичайната степен на повишено внимание. И все пак след малко коленете му опряха о камъка отзад и той успя да се изправи на ръце, възможно най-далече от водата, а пръстите му все още бяха достатъчно силни, за да се изтласка нагоре и назад, и…

Оттласна се, изправи се и се олюля за миг, който трая сякаш цяла вечност, несигурен дали се е оттласнал твърде леко и може пак да залитне напред, или твърде силно и да се сгромоляса назад. Но успя да запази равновесие и се изправи.

И щом се изправи, един камък го удари по рамото. Олюля се за миг, можеше и да падне, но се задържа, обърна се и видя момче, може би на неговата възраст, а може би по-голямо, да стои на първия камък до брега, от който мъртвото вече дете бе започнало смъртоносното си пътешествие. То се готвеше да го замери с още по-голям камък.

Риг нямаше къде да се скрие.

Нямаше друг избор, освен да се опита да отблъсне камъка с голи ръце. И бързо разбра, че собственото му движение при отблъскването го извади от равновесие, все едно камъкът го беше ударил. Ала успя някак да се извърне така, че падането да се превърне в скок към следващия камък, по-назад от водопада.

— Престани! — извика.

Но момчето, което хвърляше камъните, не можеше да го чуе. Само писъкът му бе успял да надвика рева на водата. Сега Риг го позна — това беше Умбо, селско хлапе, син на обущаря, и му беше почти приятел по време на есенния им престой във Водопаден брод преди няколко години. И разбра защо падналото момче му се видя познато — то беше по-малкото братче на Умбо, Киокай, луда глава, който вечно се вкарваше в беля и вечно поемаше безумни рискове. Когато Риг и Умбо се сприятелиха, ръката на Киокай беше счупена и стегната с шина, но дори и тогава той се катереше по невъзможни дървета и скачаше от високо на неравна земя и Умбо непрекъснато трябваше да търчи да го спира, да го спасява и да го навиква. „Ако можех да спася Киокай, това щеше да е подарък за моя приятел Умбо. Щях да му помогна да го спаси, както много пъти навремето, когато беше още по-малък.

Защо тогава Умбо се опитва да ме убие и ме замеря с камъни? Да не би да мисли, че аз съм бутнал Киокай? Аз се опитвах да го спася, глупако! Щом си бил там, на брега, защо го остави да тръгне по камъните? Няма значение какво си видял, защо не се опита да разбереш какво всъщност е станало, преди да ми издадеш смъртна присъда?“

„Хората никога не са справедливи, дори и когато се опитват да бъдат — бе казвал Баща му неведнъж. — А малцина се опитват“.

Риг успя да се върне на камъка, на който стоеше, когато видя Киокай. „Ако си бях останал тук — помисли си той — и бях оставил детето да рискува и да умре, разбира се, Киокай нямаше да е по-мъртъв, отколкото е сега, а аз щях да съм толкова далече от него, че не би било възможно да бъда обвинен за смъртта му.

И все още щях да имам кожите, и щях да мога да припечеля за пътуването ми по света до там, където биха могли да са майка ми и сестра ми“.

Умбо продължаваше да хвърля камъни, но малко от тях вече успяваха да го стигнат, а скалата, върху която стоеше, беше широка, имаше къде да се стъпи и Риг успяваше лесно да ги избегне. Умбо се разплака от ярост, но Риг все така не чуваше какво казва той, нито можеше да се надява да го чуят, ако се опита да отговори. Не можеше да се сети за жест, който да означава: „Нищо не съм направил, опитах се да го спася“. За разгневено и скръбно момче като Умбо едно свиване на рамене би означавало равнодушие, а не безпомощност; поклонът би означавал присмех, а не почит към мъртвия.

Затова на Риг му оставаше само да стои там и да чака Умбо да се откаже.

Най-сетне той се отказа и се скри тичешком в гората. „Или ще слезе по Скалния път до селото, където несъмнено ще разкаже на всички онова, което си въобразява, че се е случило тук, или ще ме причака да се приближа“.

Надяваше се Умбо да го причака в засада. Не се боеше да се сбие с него — животът в гората го беше направил силен и гъвкав, а освен това Бащата го бе научил да се бие по начини, на които един обущарски син надали се е учил да противостои. Въпреки че ако ставаше дума за забиване на ситни пирончета в дебела кожа, Умбо несъмнено би го надвил. Риг само се надяваше да се приближи достатъчно до някогашния си приятел и да му обясни какво се е случило, та дори и да се биеха, докато разговарят.

Когато стигна до другия бряг, Умбо си беше отишъл — Риг виждаше следата му във въздуха. Ясна, отчетлива и прясна, тя се спускаше надолу по стръмния участък на Скалния път.

Искаше му се да може да мине по друг — Умбо можеше да му е заложил някакъв капан, но друг път, който да води надолу по скалата, нямаше, освен, разбира се, неизменната вероятност да паднеш. Съществуването на селището Водопаден брод се дължеше наполовина на тази пътека, която се изкачваше нагоре по скалата. Долу тя беше път, древен, с високи бордюри и застлан с големи камъни, и лъкатушеше напред-назад между стръмните склонове в полите на Високата скала.

Но после завоите ставаха все по-тесни, полегатият път отстъпваше на пътека с издълбани високи стъпала, а калдъръмът — на напукана, изронена скала, със самоделни поправки и отклонения там, където някое древно бедствие бе разкъртило първоначалната пътека. И все пак беше възможно човек да върви нагоре с товар в двете ръце, а на момче като Умбо, търчащо надолу и подтиквано от скръбта и гнева, би отнело съвсем малко време да стигне дъното на пропастта. Ако Риг все още мъкнеше огромния вързоп с кожи, това щеше да го затрудни. Умбо би имал много време да стигне в селото и да се върне обратно и без съмнение да доведе мъже, които биха му повярвали и в яростта си можеше да не изслушат и Риг.

Сега, ако Риг побързаше, той можеше да стигне в подножието на Скалния път и да избяга, преди Умбо да успее да се върне. И нямаше да могат да го проследят, освен ако той или някой друг от селото не притежаваше същата способност като Риг. Да си отличен следач — защото Бащата го бе накарал да изучи следите на животните, видими за окото, толкова добре, колкото и пътеките, които момчето виждаше във въздуха — включваше на първо място да знаеш какви следи да не оставяш, за да не могат преследвачите да разберат накъде си тръгнал.

Може би затова Бащата го бе накарал да се научи да проследява и като другите хора — за да знае как да ги избягва.

„Татко! — скръбта отново прониза Риг тъй силно, както и първия път, и очите му се напълниха със сълзи. — Как ще живея без теб? Защо не чу стоновете на дървесината и не се дръпна, преди дървото, за да не падне върху теб? Винаги толкова бърз и толкова схватлив — почти не е за вярване, че си могъл да проявиш такова нехайство!

А аз все още имам нужда от теб. Кой ще ми обясни как така времето забави ход и предизвика появата на всички тези хора от миналото, за да накара онзи мъж да ми препречи пътя и момчето да умре?“

Просълзените очи не откриват добрите пътеки. Затова Риг потисна скръбта си, избърса очи и продължи през гората, търсейки забутаната пътечка до хана на Нокс.