Следотърсачът

Глава 4Светилището на Светеца скитник

— Как станах този, който трябва да вземе това решение вместо всички? — попита на глас Рам.

— Шест години ти си пробива път през изпитанията — отвърна заменимият.

— Исках да кажа, защо този избор е оставен на едно-единствено човешко същество. Невъзможно е то да има достатъчно информация, за да реши!

— Това винаги можеш да го оставиш на мен — предложи заменимият. Такова беше подсигуряването: ако Рам умре, замръзне, бъде осакатен или откаже да вземе решение, всеки от заменимите бе подготвен да поеме нещата и да реши.

— Ако решаваше ти, какво решение щеше да вземеш? — попита Рам.

— Ти знаеш, че не ми е позволено да отговоря, Рам — отвърна заменимият. — Или ти ще вземеш решението, или ще предоставиш това на мен. Но не бива да ме питаш какво бих решил аз. Това би добавило ирелевантен и усложняващ фактор към твоето решение. Дали ще избереш обратното, за да утвърдиш разликата между човеците и заменимите? Или ще ме последваш слепешката и после ще обвиниш заменимите, макар да нямаш друг избор, освен да разчиташ на тях, ако нещо се обърка?

— Знам — каза Рам.

— Знам, че знаеш — рече заменимият. — Знаеш и че аз знам, че ти знаеш. Оттам нататък се завихря спирала, затова нека приемем многоточието.

Рам се изкиска. Заменимите бяха разбрали, че обича по малко сарказъм от време на време и в рамките на своята отговорност за поддържане на душевното му здраве всички те в еднаква степен използваха сарказма в разговорите с него.

— С колко време разполагам, докато взема решението?

— Винаги можеш да решиш, Рам — отвърна заменимият.

— Но трябва да има точка, от която няма връщане назад. Когато или не уцеля гънката, или се пъхна в нея.

— Колко удобно — рече заменимият. — Само да изчакаш достатъчно, и решението се изплъзва от ръцете ти. Няма да бъдеш информиран за каквото и да било решение по подразбиране или точка, от която няма връщане, защото това би могло да повлияе на твоето решение.

— Данните са толкова двусмислени — рече Рам.

— Данните нямат смисъл, не вземат страна, не клонят в никаква посока, Рам — рече заменимият. — Компютрите правят своите изчисления и ти съобщават находките си.

— Но как да разбирам факта, че всичките деветнайсет компютъра дават толкова различни предвиждания?

— С отбелязване на факта, че реалността е още по-мъглява и от логическите алгоритми в софтуера.

— Ура, ура, ура! — възкликна Рам.

— Какво?

— Празнувам!

— Това ирония ли беше или загуба на умствени способности? — попита заменимият.

— Това реторичен въпрос ли беше, шега ли или признак, че губиш доверие в мен?

— Аз нямам доверие в теб, Рам — заяви заменимият.

— Е, благодаря.

— Моля.

Рам не беше съвсем сигурен, че е взел решението, дори и когато се пресегна и натисна с пръст бутона „да“ на компютърния екран. А после вече беше свършено и той бе сигурен.

— Значи това е то? — попита заменимият.

— Окончателното решение — отвърна Рам. — И то е правилно.

— Защо смяташ така?

— Защото, независимо дали ще оживеем или ще умрем, ние ще научим нещо важно от скока в гънката. Хиляди бъдещи пътешественици или ще ни последват, или няма да ни последват. Но ако не направим скока, нищо няма да научим, няма да имаме нови възможности.

— Прекрасна реч. Изпратена е на Земята. Ще вдъхнови милиони.

— Млъкни! — сряза го Рам.

Заменимият се разсмя. Този смях бе една от причините заменимите да са такава добра компания. Макар да знаеше, че заменимият е програмиран да се смее в такива моменти, и то точно толкова продължително и накланяйки се назад точно по този начин, това не пречеше на Рам да чувства топлината на приемането, която този смях предизвикваше у приматите от рода хомо.

Риг оглеждаше за скорошни следи, докато бодро крачеше из поля и гори. Никой не можеше да се скрие от него. Ако някой бе минал оттук през последните ден-два, следата му щеше да е ярка, а ако бе минал преди по-малко от час — направо ослепителна. Значи, ако му бяха подготвили засада, той щеше да види откъде са минали до скривалището и да ги избегне. И така, на около сто ярда от хана на Нокс Риг мина между две сгради и излезе на пътя. Целият стар друм от Високата скала до старата имперска столица Ареса Сесамо беше гъсто покрит със стотици хиляди дири, но повечето от тях бяха стари и угаснали, останали от древни времена, когато на върха на Високата скала е имало голям град, а Водопаден брод е бил обширна метрополия в подножието й. В днешно време следите вече бяха стотици за година, а не хиляди. Сега смъртта на Бащата преизпълваше душата на Риг, а също и смъртта на момчето на водопада тази сутрин, и странният мъж от миналото. Риг не можеше да задържи мисълта си върху никого от тях — вместо това тя трескаво прескачаше от единия на другия. Татко!… Но ужасът да вижда ръката на момчето и да знае, че тя ще се хлъзне… и мъжът, вкопчил се в него, който го влачеше към ръба.

„Баща ми не искаше да ми позволи да видя как умира, притиснат от дърво, за да не запомня гледката.“ А сега се беше уредил с една почти също толкова ужасна гледка, която постоянно изплуваше в спомените му.

Тъкмо излезе от един завой, и я видя — съвсем скорошна диря на човек, прекосил пътя, която се изкачваше по насип и хлътваше в гъстите храсти.

Дори не забави ход, но се отдръпна към далечната страна на пътя. А щом се приближи, успя и да разпознае дирята. Беше същата, която бе последвал надолу по Скалния път и бе видял отново зад момчето, застанало пред Нокс на входа на къщата й.

— Умбо! — провикна се Риг. — Ако възнамеряваш да ме убиеш, хайде, пробвай! Но не ме причаквай в засада. Така правят страхливците, това е пътят на убийците! Не съм искал да оставя брат ти да умре, наистина исках да го спася!

Умбо се надигна сред храстите.

— Не съм дошъл да те убия — каза той.

— Изглежда си сам — отбеляза Риг — и затова ти вярвам.

— Баща ми ме прогони — рече Умбо.

— Защо?

— Аз трябваше да пазя Киокай да не пострада.

Думите му преливаха от срам и горест.

— Киокай беше прекалено голям, за да те слуша — рече Риг. — Баща ти би трябвало да е наясно. Защо той не го пазеше?

— Ако кажа това на баща ми… — Умбо потръпна.

— Излез от храстите — подкани го Риг. — Нямам време за приказки. Някои от онези мъже довечера сигурно ще се напият и ще решат, че в крайна сметка трябва да бъда наказан, без значение какво ще реши баща ти. Трябва да стигна колкото се може по-далече, преди да се е стъмнило.

Не си направи труда да обяснява, че можеше да намира пътя си нощем също толкова лесно, колкото и денем. Умбо се спускаше по склона, като ту пристъпваше, ту се пързаляше, а после изтича на пътя и спря точно пред Риг. Бяха горе-долу еднакви на ръст, макар че това сигурно щеше да се промени — Бащата беше много висок, а бащата на Умбо не бе великан.

— Ще дойда с теб, ако ми позволиш — рече Умбо.

Пред къщата на Нокс той се бе опитал с обвиненията си да накара мъжете да убият Риг. А сега искаше да му стане спътник?

— Това не ми се струва добра идея.

— Ти знаеш как да живееш и да пътуваш сам. Аз — не.

— Ти не отиваш толкова далече, накъдето съм тръгнал — рече Риг.

— Отивам — възрази Умбо. — Защото изобщо нямам къде да отида.

— След ден-два баща ти ще се смили. Просто обикаляй из покрайнините на селото, докато тръгне да те търси, за да ти се извини.

Риг си спомни онзи път, когато, пиян, Тегай обущарят бе заплашил, че ще убие Умбо, ако го види пак. И Умбо, и Риг му повярваха — бяха към петгодишни, и избягаха в гората на западния бряг на реката. Не минаха и шест часа, и Тегай излезе от вкъщи и се развика, а после започна да моли сина си да се прибере у дома.

— Не и този път.

Умбо несъмнено си беше спомнил същото.

— Ти не си го чул. Не си видял лицето му, когато го каза. Аз съм мъртъв, ми каза той. Синът му Умбо бил умрял край водопада заедно с брат си, за когото уж трябвало да се грижи. „Защото синът ми би направил всичко, за да спаси брат си, а не да гледа как друго момче се мъчи да го спаси, а после да го наклевети в убийство“.

— Значи твърдиш, че по някакъв начин аз съм виновен, задето баща ти те е изгонил?

— Дори и да размисли, не мога да остана тук — рече Умбо. — Цял живот съм се тревожил за Киокай, пазех го, закрилях го, криех го, улавях го, бавех го. Аз му бях повече баща, отколкото баща ни! Бях му и повече майка от мама. Но сега него вече го няма. Не зная изобщо защо да живея, като го няма, за да го вардя. Постоянното му бърборене… През ум не ми е минавало, че ще ми липсва…

И той се разплака, не с бебешки сълзи и търкайки очи с юмручета, не с писклив хленч. Плачеше като мъж, с прегърбени рамене, виеше от плач, а сълзите течаха по бузите му и той не се мъчеше да ги крие.

— В името на Светеца скитник — рече Умбо най-сетне. — Ще ти бъда истински приятел, Риг, въпреки че днес те наклеветих! Винаги ще съм до теб във всичко!

Риг не знаеше как да постъпи. Беше виждал как майки и бащи утешават плачещи деца, но онези бяха мънички, не негови връстници като Умбо. За мъжките сълзи беше нужно и мъжко утешение, и докато се опитваше да си припомни някакво преживяване, което да му подскаже какво да прави, Умбо сам се успокои.

— Извинявай, че се размекнах така — рече той. — Не знаех, че ще се случи. Благодаря ти, че не се опита да ме утешиш.

„Какво облекчение“ — помисли си Риг. Да не правиш нищо се оказа правилната реакция.

— Нека дойда с теб. Нямам друг приятел освен теб.

И Риг се досети, че сега, когато Бащата бе мъртъв, а Нокс беше останала далече, и той нямаше друг приятел освен Умбо. Ако Умбо наистина му беше приятел.

— Аз пътувам сам — заяви той.

— Ама това е много тъпо! — заяви презрително Умбо. — Та ти пътуваш с баща си.

— Аз пътувам сам — повтори Риг.

— Щом не можеш да бъдеш с баща си, не искаш ли да имаш спътник?

И тогава, както го бе учил Бащата, Риг отхвърли чувствата си и се замисли. Да, той беше обиден и сърдит, скърбеше и бе преизпълнен от злоба и ядосан от това, че по ирония Умбо сега го молеше за помощ, след като едва не го убиха заради него. Но това никак не му помагаше да избере най-мъдрото решение. „Дали Умбо ще бъде надежден? В миналото винаги беше и явно наистина съжалява, че ме наклевети. Дали е достатъчно издръжлив за моето пътешествие? Нямам нужда от него. Имам достатъчно пари за странноприемници, ако времето се развали. Дали ще ми е от полза?“ За двама силни млади юноши обаче по пътя щеше да е много по-безопасно, отколкото за само момче. Ако се наложеше нощем да се стои на пост, щяха да са двама и да се сменят.

— Ти можеш ли да готвиш? — попита Риг. — Аз винаги мога да хвана някое животно и да го изядем, но… месото си иска подправките.

— Ще се наложи да го правиш ти — отвърна Умбо. — Никога не съм готвил.

Риг кимна.

— Какво умееш да вършиш?

— Да сложа нова подметка на обувката ти, когато старата се протрие или шевът се разпори. Ако ми осигуриш кожа и дебела игла.

Риг не можа да се сдържи и прихна.

— Кой води на път със себе си обущар?

— Ти — отвърна Умбо. — Заради старото време, когато пречех на хлапетата да те замерват с камъни, защото си бил диво момче от гората.

Вярно беше — Умбо го беше пазил в онези стари времена.

— Нищо не обещавам — заяви Риг, — но можеш да тръгнеш с мен и в края на всеки ден ще обсъждаме дали върви или не.

И той закрачи дръзко по гигантския поток от древни дири, който струеше напред и назад по пътя като река, течаща едновременно и в двете посоки. Сега, когато знаеше, че всяка диря всъщност е сянка на истинския човек, който е минал оттук, той не можеше да не си представя, че го носи поток, но и че в същото време се бори да плува срещу течението.

Умбо трудно успяваше да не изостава.

— Бързаш ли за някъде? — попита той, щом го настигна и затича до него. — Или си размислил и нарочно избързваш пред мен?

Риг забави крачка. Нямаше подобни намерения — но това беше темпото, с което двамата с Баща му крачеха при всяко свое пътуване. Ала малцина възрастни мъже и нито едно от момчетата с ръста на Риг не можеха да поддържат това темпо без сериозни усилия. Умбо бе здрав и силен, но беше син на обущар, селско момче. Краката му никога досега не се бяха опитвали да изминат такова разстояние, с дълги крачки, всеки час, ден след ден. Риг едва не отговори безсърдечно като Бащата — „Ако можеш, върви с мен, ако не можеш — недей“. Но защо да говори като Бащата? Риг винаги бе роптал срещу пълното му нежелание да се съобразява с неговите ръст и възраст. И затова, вместо жлъчен, студен отговор, той просто забави крачка до хода на Умбо.

През двата часа, докато здрачът обви пътя, те почти не си казаха нищо. Чувстваха се неловко — и когато Риг осъзна, че е така, защото в миналото Киокай непрекъснато беше с тях и ги заливаше с поток от бърборене, се почувстваха още по-неловко. Но най-накрая се смрачи толкова, че макар и Риг да умееше да намира пътя си сред дирите, Умбо не можеше да продължи.

— Стъмни се. Да поспим — предложи Риг.

— Ще легнем ли някъде? — попита Умбо. — Аз не мога да спя, вървейки, а не виждам наоколо хан, нито дори плевня!

— Можеш да вървиш и да спиш — отвърна Риг. — По-точно нещо между сън и вървене. Просто още не си достатъчно уморен, за да заспиш на крак.

— И ти си го правил?

— Да — отвърна Риг. — Въпреки че не върши много работа, защото не гледаш къде ходиш и много падаш.

— Точно това едва не ми се случи три пъти през последните пет минути.

— Тогава ще се отбием няколко ярда встрани от пътя, достатъчно далече, че ако минават пътници, да не ни видят.

Умбо кимна, а после — нали беше тъмно — додаде:

— Добре го измисли, като изключим това, че ще кривнем от пътя и ще вървим през къпинака.

— Приближаваме пътека.

Риг говореше за една от онези пътеки, които всички виждат. Но той знаеше за нея само защото виждаше дирите на доста скорошни пътници да кривват от пътя. Накъдето и да отиваха, всички се връщаха обратно от същото място на главния път. Не можеше да обясни откъде знае всичко това, без да каже на Умбо за дирите, които вижда, и затова не даде никакво обяснение. Изминаха само десетина крачки навътре в гората край пътя и се намериха пред мъничък храм или пък много солидно светилище. То имаше каменни стени и дебел, плосък дървен покрив, върху който растеше жива трева, за да поддържа прохлада.

Никоя от дирите, които стигаха дотук, не беше по-стара от двеста години. Светилището беше относително ново.

— Светеца скитник — рече Умбо.

— Какво? — попита Риг.

— Ние играехме на тая игра — ти си Светеца скитник или пък аз или Киокай, а останалите се мъчат да го бутнат от скалата над водопада. Знаеш.

Ала Риг не знаеше за какво говори Умбо. Надали беше особено важно, инак несъмнено щеше да го помни. И каква ужасна игра само — да си играят на падане от скалата! Ако Умбо и Киокай са си играли на това, докато Риг го е нямало там, нищо чудно, дето малкият бе решил, че няма нищо страшно в това да танцува по края на водопада.

Умбо гледаше втренчено Риг в очите.

— Ти да не си се побъркал? — попита той. — Това е нашият тукашен светец.

— Какво е светец? — попита Риг. — Преди ти се закле в един от тях… В същия? Този, скитникът?

— Свят човек — обясни нетърпеливо Умбо. — Човек, любимец на някой бог. Или поне над когото някой демон се е смилил.

За богове и демони Риг беше чувал, но Бащата нямаше търпение за подобни идеи.

— Има някои богове и демони, чиито легенди са създадени въз основа на истински събития, случили се с истински хора — беше го учил той. — А други са напълно измислени, за да плашат децата, да ги накарат да слушат, или за утеха на хората, когато ги сполети някоя злочестина.

Сега към тях се бе добавила и нова категория: светец.

— Значи този светец не е бог, а само има приятел бог.

— Или демон, който е благосклонен към него. Също като домашен любимец — освен че го измъчва, двамата ходят заедно на лов или нещо подобно. Обикновените хора просто гледат много да се пазят от боговете и демоните. Ние говорим със светците, защото те са много гъсти с властта. Но ти го знаеш, Риг. И ти си ходил като мен на уроци при пастор Хемоферон.

Риг познаваше Хемоферон, учителя на момчетата, чиито родители можеха да плащат уроците. Но никога не беше ходил при него. Бащата се бе изказал, че ако Хемоферон знаеше нещо, нямаше да преподава във Водопаден брод. И затова сам го учеше на всичко, което му бе нужно да знае.

— Да влезем — подкани го Умбо. — Можем да преспим тук, това е убежище за пътници, всички светилища на Светеца скитник са убежища за пътници. Ако оскверним мястото, ще ни застигне проклятие.

— Да го оскверним? — попита Риг.

— Ако акаме или пишкаме — поясни Умбо. — Вътре, искам да кажа.

Сега стояха в почти пълна тъмнина и само слаба звездна светлина се процеждаше през вратата. Имаше стени. Имаше и под.

— Е… — рече Риг. — По-добре да изляза, преди да съм легнал и заспал на този корав каменен под. Всъщност, тъй като не вали, предпочитам да съм навън.

— Ама… — подзе Умбо.

— Ти можеш да останеш вътре, щом искаш. А аз съм свикнал да спя навън.

— Отказваш гостоприемството на светец?

— Напротив, опазвам светостта. На това място. Защото смятам цяла нощ да акам и да пишкам.

Умбо остана вътре, а Риг излезе и намери място, където да изпразни мехура си. Друга работа нямаше и затова измина обратно една четвъртинка от пътя, заобиколи и откри място, където с пръсти можеше да струпа относително меко легло от почва и листа. Ала не можеше да заспи, защото всичко беше твърде странно. Двамата с Бащата никога не бяха идвали на това място, но те рядко пътуваха по Северния път и това не беше за учудване. Тази работа със светците, боговете и демоните… Риг изобщо не помнеше да е играл игри, подобни на описаните от Умбо. А боговете и демоните бяха нещо, което хората призоваваха, но всъщност като че ли не вярваха особено в тях. „Тоест, като изпсуваш на левия тестис на Силбом, надали се шашкаш ужасно, че богът може да ти се обиди и да те накаже…“ А това открай време беше най-любимото проклятие на ковача.

Ала Умбо изглеждаше напълно сигурен, че двамата са играли на тези игри и че всички, включително и Риг, знаят за светците. Как беше възможно това? Как можеше двама души, които си бяха играли много заедно като деца, да имат напълно различни спомени за едно и също нещо?

Чу, че Умбо излезе от светилището.

— Риг? — повика го той.

— Тук съм — отговори Риг. — Можеш да спиш навън, до мен. Много по-меко е, а нощта не е студена.

— Не — отказа Умбо. — Ти къде пишка и прочие?

— Не е нужно да ходиш на същото място.

— Искам да го избегна — поясни Умбо. — Не ми се ще да настъпя нещо.

— О… След вратата тръгни наляво и ще си много далече от моята лична кал.

Умбо се изкиска.

— Лична кал!

— Така го… — ала Риг не завърши изречението. Така винаги се бе изразявал Бащата. А какво го интересуваше това Умбо? Мисълта за Баща му отново натъжи Риг и за да не се разплаче, стисна очи и се замисли за някои топологични задачи, които му бе задавал той. Визуализирането на фрактален пейзаж винаги го приспиваше супербързо, бе открил той, без значение колко го изследваш — дали навлизаш надълбоко в него, или излизаш навън за по-широк поглед, винаги изникваха нови форми, които да откриеш.

Събуди се с пукването на зората. Беше се схванал малко от утринния хлад — студено беше, той виждаше парата от дъха си. Но когато се върна на снощното място и трупна още кал, вече се беше разкършил.

Умбо още не се беше размърдал — Риг го знаеше, защото щеше да чуе раздвижването му насън и това щеше да го събуди. Затова развърза бохчичката и извади храната, дадена му от Нокс. След като бе приел Умбо за спътник, законът повеляваше, че половината храна е негова. От собствената си половина той хапна само малко. Не му се искаше да му се налага да спира и да ловува толкова близо до Водопаден брод — щеше да пести храната колкото може по-дълго, преди да започне всяка вечер да залага капани. Умбо излезе от светилището чак след като съвсем се развидели. Пъшкаше и куцукаше като сакат.

— Каменен под — отбеляза Риг. — Всеки път става така.

— Ама има стени — възрази Умбо.

— И врата, която не се затваря?

— Няма нужда да се затваря, нали светилището е под закрилата на светеца!

— А какво става, когато дойдат крадци и решат да избият всички и да им вземат всичко? Тоя светец скапаняк идва, застава на вратата и ги скапва?

— Светеца скитник! — поправи го Умбо измъчено.

— Знам, знам, шегувах се.

— Със свещени неща не бива да се шегуваш.

— Какво ти има? — попита Риг.

— Трябва да пусна кал… така ли му викаше? Ето какво ми има.

Умбо се отдалечи, а после се върна и попита:

— Храна имаш ли?

— Ти не носиш ли? — Риг предполагаше, че не носи.

— Само тази наденица — отвърна Умбо. — Сестра ми я скри в шапката ми… Изтича след мен и ми даде шапката. Мисля, че татко я удари заради шапката… защото изобщо ми е дала нещо. Но заради наденицата би могъл и да я убие. Е, не да я убие, ама… сещаш се.

— Раздели наденицата. Ето какво ми даде Нокс. Делим всичко.

— Знам правилата на пътника — рече Умбо.

— Това е твоята половина.

Умбо огледа двата дяла.

— Като ги разделих, бяха поравно — поясни Риг.

— Още са поравно, доколкото виждам. Ти ял ли си?

— Хапнах достатъчно. Искам тази храна да ни стигне за дълго.

— Какъв смисъл има да се пести храната? За да могат зверовете, които ще намерят измършавелия ти труп, да си хапнат нещо вкусничко и да не ръфат плътта ти?

— Хапнах колкото ми е нужно — рече Риг. — Често карахме няколко дни на орязани дажби само за да свикнем. Накрая чувството за глад почва едва ли не да ти харесва.

— По-гадно нещо никога не съм чувал — рече Умбо и пак избухна в ридания. Не за дълго — четири мощни надигания на гърдите, кратка буря от сълзи.

— В името на Светеца скитник, само като се сетя за Киокай, и се започва! — засмя се престорено той. — Много ще е срамно, ако така се изложа пред някого.

— А аз какво съм, да не съм пън? — сопна се Риг.

— Искам да кажа, пред някого, който не би разбрал. Някой, който не е бил там.

Според този начин на мислене Умбо можеше да жали за брат си колкото си иска, но Риг не биваше да лее сълзи за Бащата, защото там, където той умря, нямаше никого. Ала не беше в настроение да се кара. Днес им предстоеше дълъг път, а Умбо не беше свикнал да върви и последното, което им трябваше, беше да почнат да се заяждат още в началото.

— Яж — подкани го Риг. — Или размажи храната по косата си, или прави каквото си щеш, но да приключваме. Слънцето вече изгря и сме загубили поне половин час за път, а скоро на друма ще излязат и още хора.

— Ама ние избягваме ли ги? — попита Умбо.

— Аз — да — отвърна Риг. — Поне ако идват от Водопаден брод, за да ме търсят. Или пък да търсят тебе. Ами странниците, дето идват от другата посока, какво ще си помислят за момчета, които пътуват без възрастни? Трябва да сме готови да се шмугнем в гората веднага щом някой се зададе. Тук не ми се приказва много с непознати.

— През Водопаден брод минават много пътници и никога не сторват зло на никого — възрази Умбо.

— Във Водопаден брод те са малцинство. Когато ни превъзхождат числено, може да се държат много по-различно.

— От какво те е страх?

— Да видим. Първо, от смъртта — много. И от болката. И от това, че някой може да ми вземе жалкото имущество.

Не виждаше причини да казва на Умбо за скъпоценните камъни и кредитното писмо. Законът на пътника за споделянето не обхващаше парите и други ценности.

— Дори не бях се замислял за това, преди да…

На Риг му се стори, че Умбо пак ще се разплаче, но в крайна сметка той издържа.

— Е, Умбо — рече му. — Ти цял живот си живял на село. Там е много по-сигурно, освен ако някой не те обвини в убийство и не съберат тайфа да те претрепе.

Умбо извърна очи (Засрамено? Сърдито?) и Риг изостави темата. Все още не ставаше за шеги. Бащата би разбрал, че като се шегуваш с най-ужасните неща, ти ги укротяваш и установяваш власт над тях.

— Виж… — продължи той. — Аз цял живот съм пътувал. Но из дивата пустош, не по пътища, по които минават хора. С Баща ми винаги се дръпвахме от пътя, когато бяхме натоварени с кожи, защото не сме достатъчно сръчни, за да се бием или дори да избягаме, ако не хвърлим кожите, а тогава могат да ги откраднат. Станало ми е навик — за по-сигурно. Замислих се, че не знаем какви опасности ни дебнат по този друм, но ако се придържаме към същия навик, няма да ни навреди. Ако искаш да пътуваш с мен, ще трябва да се съгласиш с това. Е?

— Ти си се крий, аз ще си стоя на пътя.

— Точно за това говорех! — позволи си Риг няколко раздразнителни нотки в гласа. — Ако останеш на пътя и с теб се случи нещо лошо, щом пътуваме заедно, честта ме задължава да те защитя. А пък аз съм се дръпнал от пътя точно за да не ми се налага да защитавам никого. Затова, ако не искаш да се дърпаш от пътя, когато ти кажа, и да се криеш, докогато ти кажа, няма да пътуваме заедно. Всеки сам за себе си! Това ли искаш?

— Не, естествено — побърза да каже Умбо. — Не исках да причинявам неприятности. Просто цялото тяло ме боли и идеята постоянно да се дърпаме от пътя и да се крием в гората не ми звучи много добре. А и ти се движиш като сенгуста, толкова тихо, че можеш да изненадаш и змия! А аз мачкам всичко наред като пияна крава.

— Никога не съм виждал пияна крава — призна си Риг.

— Значи не знаеш какво е смях! Е, много ясно, че ако някой те хване да поиш кравата с бира, ще те направят на гьон.

— Значи се наяде? Можем ли да тръгваме?

— Да — отвърна Умбо, взе малкото си вещи и тръгна, но не надолу към пътя, а право към входа на светилището.

— Къде тръгна?

— Няма да поемем на път, без да окажем почит на Светеца скитник, нали? Мислех, че снощи затова избра да пренощуваме тук — заради светилището и за да получим благословия.

За Риг нямаше смисъл да спори. Той последва Умбо вътре.

В средата на покрива бе оставен отдушник, през който влизаше достатъчно светлина, и Риг забеляза, че стените са изрисувани — не просто с орнаменти като тези, които жените втъкават в платното във Водопаден брод, но с истински човешки фигури. Не се виждаше много ясно, но все пак достатъчно, за да забележи, че един и същи мъж, или поне мъжеподобна фигура, облечена в едни и същи дрехи, се повтаря във всяка част от стената.

— Това е животът на Светеца скитник — обясни Умбо. — Ти явно никога не си го виждал, нито пък си чувал за него.

Риг обиколи наоколо и разгледа всички най-важни легенди за С. С., както вече го наричаше наум — Бащата винаги съкращаваше до инициали или акроними фразите, които според него се повтаряха твърде често. Дори и „лична кал“ отдавна най-често се превръщаше в Л. К. Тук С. С. довеждаше две загубени дечица обратно при възрадваната им майка. На съседния стенопис се бореше с мечка, която се готвеше да изяде млечната овца на бедно семейство. Всякакви храбри и добри дела.

„Докато растяхме, ги наричахме разкази за герои и ги разигравахме, докато си играехме“ — помисли си Риг. Киокай винаги настояваше да бъде мечката, главорезът или вражата войска и никога не искаше да играе спасявания, въпреки че беше най-малък. Боговете изобщо не участваха. Но не му се говореше за това с Умбо — твърде тревожно беше, че спомените им толкова много се различават.

— Хайде — подкани го Риг. — Какво трябва да направим, преди да тръгнем?

— Само това — отвърна Умбо. — Да разгледаме разказите и да си припомним Скитника светец.

— Тогава съм готов.

— Само че ти започна с втория стенопис — забеляза Умбо. — Пропусна цялото начало — как Скитника светец за пръв път се сблъскал със своя демон и се сдобил със способността да го кара да изчезне. Точно затова е способен да извърши всички тези добрини — той може да заповяда на демоните да изчезнат.

— Може? — повтори Риг. — Той още ли е жив?

Умбо се разсмя.

— Не, надали. Искам да кажа, не е въплътен в тяло. Ти знаеше ли, че някои хора разправяха, че татко ти бил Светеца скитник?

— Не, понякога го наричаха Човека скитник — поправи го Риг. — Чувал съм неведнъж и „Скиталеца по света“, но никой никога не го е наричал Светец.

— Непрекъснато си шепнеха за това — рече Умбо. — Сигурно никога не са го казвали пред теб.

— Никой никога не е споменавал…

И той пак остави гласа си да заглъхне, преди да е казал нещо заядливо като „Никой никога не е споменавал тъпия Светец смотаняк“.

Вместо да подхване кавга, Риг послушно отиде при първия стенопис и веднага забеляза, че той изобразява върха на водопада Сташи — така, както ще се вижда, ако се рееш във въздуха на три копрали височина пред него. Един мъж висеше от камък точно на ръба му, водата струеше от двете му страни надолу (поне това изглеждаше, че иска да внуши художникът), а някакъв свиреп демон клечеше на камъка и му буташе пръстите. После, пак на същата картина, която изобразяваше водопада, но малко по-вдясно, същият мъж (поне според облеклото) висеше от същия камък, но вместо демон там имаше някакво неопределимо валмо, а мъжът се беше захванал за камъка с две ръце и се набираше нагоре.

— Това е чудото, виждаш ли? — поясни Умбо. — Тоест, ако наистина никога не си чувал за него. Ако само се опитваш да ме накараш да разкажа тази история, ще ти пръдна в храната, кълна се.

— Какво чудо?

— Демонът го бутнал от скалата и Светеца скитник едва успял да се залови с една ръка за камъка. После демонът го ударил силно по ръката, а когато светецът се вкопчил в китката му, демонът забил пръсти в нея. Много хора рисуват демона с два поначало изкривени нагоре, щръкнали пръста на дясната ръка, но това е гротеска — рече Умбо.

Пръстите изобщо не интересуваха Риг. Не виждаше ли Умбо, че тази картина изобразява случилото се вчера на скалата? Но той не виждаше, разбира се. Умбо бе видял единствено брат си Киокай. Той не бе видял мъжа, когото Риг се опита да пребори, за да стигне до ръката на Киокай и да го спаси.

„Това е мъжът, с когото се борих. Той наистина е съществувал в миналото. Само че не е умрял. Когато времето отново ускори ход и аз го изгубих от поглед, той сигурно си е помислил, че се е случило чудо и човекът — или нещото, защото той така и не ме видя, главата му през цялото време беше скрита под ръба на камъка — се е смилил и е решил да го пощади. А после, като е издрапал върху камъка — колко силен трябва да е бил! — мен вече ме е нямало никакъв“.

Само че върху камъка имаше нещо.

— А какво е това? — попита Риг.

— О, това всъщност не бива да е там. То всъщност е от втората история, обаче са го сложили там, за да ни напомня за нея, та да могат да използват другите стенописи за други разкази. Това е кожа с козина.

— Кожа с козина?

— Когато Светеца скитник слязъл долу от Високата скала, бил премръзнал и уплашен. Отишъл до големия вир на реката, където край водопада трепти мъгла, и там, приклещена между камъните, намерил кожа с козина, напълно обработена и готова за използване. Тя била от демона, разбира се — демонът вече бил припознал Скитника светец за могъщ човек и затова му дарил кожата в знак на почит.

„Аз изпуснах моите кожи в това време, не във времето на онзи мъж — помисли си Риг. — Ала… Ала може би някоя кожа се е закачила за камъните горе, само за миг, и може би точно когато времето забави ход и аз се върнах назад в миналото, във времето на този мъж, течението е завлякло последната от кожите ми покрай камъка и… Не, не. Как това може да е точно същото, което аз…“

— Умбо — рече той на глас. — Аз съм демонът.

Умбо го погледна. Личеше си, че е малко сърдит.

— Това никак, ама никак не е смешно.

— Стига де, ти не каза ли, че сме си играли на С. С.?

— На какво?

— На Светеца скитник.

— Как ще получим благословия, когато ти се подиграваш и на това място, и на него, и на всичко, което е направил за пътниците?

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш! — сряза го Умбо. — Ти дори не се шегуваше. Наистина ли се мислиш за демон?

— Не — отвърна Риг. — Аз съм Риг, на тринайсет години съм и съм съвсем обикновен. Истински, като всеки. Но все пак съм и човекът, когото този мъж е помислил за демон.

— Аз тръгвам оттук, преди да си ни навлякъл проклятие!

— О, сега пък С. С. може да урочасва? — попита Риг Умбо, излизайки подире му.

— Не мога да пътувам с теб, ако ще му се подиграваш така!

Тонът на Умбо беше и уплашен, и сърдит.

— Не лъжа — заобяснява Риг. — Когато се опитвах да спася брат ти, не можах, защото се появи този мъж. Висеше на ръба на камъка, обаче ръката му напълно покриваше дланта на Киокай. Затова го ударих по ръката, за да я помръдне и да не ми пречи да стигна до брат ти. Но мъжът ме стисна за другата ръка и виждах, че смята да ме издърпа — та той беше два пъти по-тежък от мен, надали ако се вкопчеше в мен, щеше да може да се изтегли върху камъка. И аз бутнах ръката му. С два пръста. За да ме пусне.

— Ти изобщо не знаеш кога да спреш, нали!

— Истината ти казвам.

— Тези неща са се случили преди триста години! — кресна му Умбо.

— Точно така — потвърди Риг. — Преди триста години. Щом го видях, го разбрах. Виждах дирята му, но изведнъж времето забави ход. Просто… забави ход. Беше пълна щуротия! И съвсем изведнъж дирята във въздуха стана плътна и се превърна в тоя, в този мъж, а отместех ли поглед от него, той се превръщаше в размазано петно — все още беше мъж, ала се движеше много бързо, появи се отново и после пак. Но когато се загледах право в него, той се задържа, заподскача от камък на камък и застана върху онзи, на който висеше Киокай. Реших, че не е истински, а само видение от миналото. И затова все пак се метнах към камъка, ударих го и го съборих. Без да искам. Мислех, че той е само… като в сън.

Умбо вече не изглеждаше сърдит, но явно все още се страхуваше.

— Времето забави ход?

— Точно така ми се стори. Всички дири, които виждам… Не знам дали ти знаеш нещо за това, но… Аз виждам едни следи. Всеки отделен човек оставя диря след себе си навсякъде, където отиде, и аз я виждам. Но когато времето забави своя ход, за първи път в живота си видях, че дирята се състои от самия човек или от спомена за него, или нещо подобно, ускорен до такава степен, че не мога да го видя. Знам, че звучи безумно или като магия, но Баща ми каза, че си имало напълно разумно обяснение, ала никога нямало да ми каже какво може да бъде то. До вчера, разбираш ли? Когато времето забави ход.

Умбо се свлече на земята.

— Аз го направих — каза той. — Ти си можел да спасиш Киокай, но времето е забавило ход и се е появил този мъж. Само че аз не можех да го видя — откъде да знам, че е там? Не бих го направил, ако…

— Ти имаш нещо общо със забавянето на хода на времето?

— Баща ти… — отвърна Умбо. — Той ме забеляза, че го правя, когато бях малък. Затова идваше толкова често в работилницата. Когато бях малък. Обясняваше ми какво мога. Навремето можех да забавям времето само около себе си — нали знаеш, когато исках да си поиграя по-дълго. Но всъщност явно съм забавял времето за всички останали или съм го ускорявал за себе си, но бях малък и виждах, че всички останали започваха да се движат много бавно и аз имах време да правя каквото си искам. Продължаваше само няколко минути, но баща ти някак си се досети какво правя и ми даде упражнения, за да мога да се науча да го овладявам. За да мога да забавям времето точно където искам да се забави и никъде другаде. И докато тичах нагоре по Скалния път, задъхан и изтощен, и мярнах Киокай да пада, аз… го забавих. Направо го спрях.

— Баща ми никога не е казвал нищо за теб. Тоест, че можеш да… правиш такива неща.

— Баща ти никога не е казвал и че ти виждаш тези следи. Той беше човек, който можеше да пази тайни, нали?

Както никога не беше споменал, че майката на Риг изобщо не е мъртва — да, той можеше да пази тайни, и още как.

— Забавил си хода на времето?

— Ами ти си тоя, дето ми разправя, че е демонът на Светеца скитник на скалата, нали?

— Но това го обяснява — възкликна Риг. — Защо не помня нищо за този С. С. Тоест не го разбирам, но това добива някакъв смахнат смисъл. Аз бях онзи, който участва в историята. Преди ти да забавиш времето и аз да бутна мъжа от камъка, той сигурно изобщо не е падал. Сигурно е продължил да си живее живота, какъвто и да е бил той, и толкова. На мен ми се стори, че ще скочи и ще се убие, но може би това, че съм го бутнал в пропастта, го е накарало да размисли за смъртта. Може би в истинската история той е умрял там. Само че като съм го блъснал, бутал съм му пръстите и съм го удрял по ръката, аз всъщност съм спасил живота му. И нещата са се променили. И за всички останали винаги е било така. Аз съм единственият, който не помни събитията, чието случване съм предизвикал на онази скала.

— Извини ме, че ще си избода окото с пръчка — рече Умбо. — Нищо от това няма никакъв смисъл.

— Да — съгласи се Риг. — Но защо иначе съществува това светилище на човек, за когото никога не съм чувал, а ти твърдиш, че Светеца скитник и неговата история всички ги знаят. Но помня как извърших всичко онова, което се предполага, че е извършил демонът. И тъй като аз съм този, който е предизвикал промяната, който е извършил в миналото онова, което е променило всичко, аз си спомням какво е било, а всички останали — какво е сега.

— Риг — рече Умбо. — Не знам защо реших да те помоля да ми позволиш да пътувам с теб. Говори за това колкото си искаш, но нямах нужда да разбирам, че като съм спрял времето, съм причинил смъртта на Киокай. Разбираш ли? Това е единствената промяна, за която ме е грижа!

— Знам — отвърна Риг. — И мен.

И той хвана Умбо за лакътя и го поведе… не, почти го повлече към пътя.

— В името на Свете… — сепна се Умбо. — Какво правиш?

— Излизаме на пътя. На Великия северен път. Там е пълно със следи и всяка от тях е човек. Не са само няколко като там, на ръба на скалата, а стотици, хиляди, ако се върнем достатъчно далече назад. Искам ти да забавиш времето, за да мога да ги виждам. Ще ти докажа, че нищо не си измислям.

— Какво ще направиш?

Вече бяха излезли на пътя, а светилището беше съвсем наблизо. Риг посочи нагоре и надолу.

— Виждаш ли някого?

— Само едно смахнато хлапе на име Риг.

— Значи тук няма никого, нали? — Риг излезе в средата на пътя. — Забави времето. Направи го. За мен. Тук. Забави го.

— Ти луд ли си? — попита Умбо. — Аз си знам, че все някоя дъска ти хлопа. Защото ако хората добиват плът, когато забавя времето, десет хиляди пътници ще те стъпчат до смърт.

— Не, не става така. Единственият, който добива плът, е този, върху когото се съсредоточавам. Всеки друг е просто размазано петно — човек, но размазан.

— Значи твърдиш, че се връщаш назад във времето само като се съсредоточиш?

— Виж, хайде да опитаме и да видим какво ще стане. Ето, ще оставя храната край пътя, та ако ме стъпчат, всичката да остане за теб.

Защото като се замисли, Риг осъзна, че не е заставал на пътя на нито един от размазаните хора, а те можеха да са също толкова веществени, колкото и човекът от древността, когото бе съборил от камъка.

— Ей, благодаря! — възкликна Умбо. — Умрял приятел — безплатен обяд.

— Приятели ли сме още? — попита Риг. — Въпреки че си спомняш миналото съвсем различно? Никога не съм играл с теб на Светеца Скитник, играехме си на герои, това помня аз. Но поне и двамата си спомняме, че сме играли заедно на нещо, нали? Това означава, че още сме приятели.

— Да — потвърди Умбо. — Затова съм тук с тебе, мухлоглавецо, защото съм ти приятел и ти си мой приятел и между другото, много ясно си спомням как играеше на Светеца Скитник с мен и Киокай, защото ти вечно разиграваше смъртта на мечката, на вълка и на всички победени от Светеца скитник. Така беше. Значи има вариант на твоя живот, в който си живял в свят, където Светеца скитник е бил почитан от всички.

— Прав си, сложно е — рече Риг. — Сякаш съществуват два мои варианта, само че аз съм погрешният и се намирам тук, в света, в който С. С. съществува, въпреки че никога не съм живял в него, а пък онова мое аз, което е живяло в него, го няма.

— Също като онова мое аз, което е живяло в света с твоите разкази за герои, каквито и да са те — допълни Умбо.

— Забави ми времето — нареди Риг. — Хайде да пробваме и да видим.

— Киокай се уби, защото му щукна да върши дивотии. Помисли си внимателно, Риг. Не заставай в средата на пътя, ела към края. Тук, към края, хората трябва да са по-малко.

— Добре — съгласи се Риг. — Бива, правилно.

Той се придвижи към края на пътя и погледна Умбо.

— Давай.

— Не и докато ме гледаш — възпротиви се Умбо.

— Защо не? Какво, гащите ли ще ти паднат?

— Ти не ме гледаше, когато го направих горе на скалата. А и не трябва ли да гледаш пътя, да не вземе да се блъсне някой в теб?

— Умбо, не мога да гледам и в двете посоки едновременно. Накъдето и да гледам, някой ще идва иззад мен и ще мине през мен.

— И ще умреш.

— Може би — съгласи се Риг. — А може би тялото ми просто ще изчезне тук, в нашето време, и аз ще възникна в миналото като тайнствен труп. Може би ще бъда Умрялото скитащо дете и ще ми построят малък храм.

— Много те мразя! — тросна се Умбо. — Винаги съм те мразил!

— Забави ми времето.

И съвсем непринудено това започна да се случва. Умбо не махаше с ръце и не мърмореше като магьосниците, които идваха в града с пътуващите артисти. То просто започна да се случва.

Риг нарочно не съсредоточаваше поглед върху нищо — беше доста лесно, като се има предвид какво се появи пред очите му, щом времето забави ход. Средата на пътя беше толкова замъглена, че той бе доволен, задето се е изтеглил към края. Защото тук размазаните петна добиваха индивидуалност, той виждаше лицата на хората. Само ги мяркаше, докато те отминаваха, но най-сетне си избра един мъж, чийто път не минаваше през тялото му. Риг забеляза как мъжът ускори крачка, без да се оглежда ни наляво, ни надясно. Изглеждаше като човек, притежаващ власт — беше разкошно облечен, но в някакво чудато облекло, каквото Риг никога досега не беше виждал. На хълбока му висеше закачена на пояса ножница с меч. От другата му страна, тази откъм Риг, в пояса беше затъкнат нож в кания. Риг закрачи редом с него, пресегна се, стисна ножа и го извади. Мъжът го видя и веднага посегна да го хване или да си прибере ножа, но Риг просто извъртя очи и се съсредоточи върху друг човек — жена, която бе облечена съвсем различно и затова не изглеждаше да е от неговото време.

И ето на̀, мъжът изчезна.

Риг се обърна и се завтече обратно към мястото, където стоеше Умбо.

— Готово — махна той. — Ускори ме обратно.

И отново съвсем естествено всички размазани хора се превърнаха просто в светлинни дири, а Риг и Умбо останаха на пътя сами.

Риг държеше в ръце ножа. Сега виждаше, че той е разточително украсен. Изработката на металната дръжка бе изкусна, а в нея бяха инкрустирани скъпоценни камъни, които изглеждаха равни по качество на онези, които му бе оставил Баща му, макар и да бяха по-малки. А и острието изглеждаше наточено. Усещаше го в ръката си, страхотен и добре балансиран.

— Този нож… — Умбо зяпаше предмета със страхопочитание. — Той просто… Ти просто се пресегна и той изведнъж се появи.

— Да, а когато собственикът му се опита да си го вземе обратно, изведнъж изчезнах. Също като демона.

Умбо седна на тревата край пътя.

— Легендата за Светеца скитник… е истинска случка… но демонът не е бил демон.

И тогава на Риг внезапно му хрумна нещо и той ненадейно избухна в сълзи, почти като Умбо.

— Кълна се в дясното ухо на Силбом — изрече, когато най-сетне си възвърна дар слово. — Само ако можех да не мисля за онзи мъж, той щеше да изчезне и аз щях да спася Киокай.

И тогава заридаха и двамата, седнали един до друг край пътя, осъзнали, че ако всеки от тях изобщо бе разбирал как действа собствената му магия, Киокай можеше още да е жив.

Ала също толкова вероятно беше, че Киокай така или иначе щеше да падне и да повлече и Риг със себе си. Кой знае дали Риг щеше да успее да го издърпа върху камъка? Кой знае дали и двамата щяха от скала на скала да успеят да стигнат до сигурния бряг, дори и по-голямото момче да бе успяло да изтегли по-малкото?

Риданията замлъкнаха. Те поседяха мълчаливо, а после Умбо изтърси една много мръсна дума, взе камък и го запокити на пътя.

— Нямало е демон. Били сме само ние. Ти и аз. И уменията ни са действали заедно. Демонът сме били ние.

— Може би всички демони са това. Хора като нас, които вършат разни неща, без да са наясно какво правят.

— Онзи храм отзад, той е храм на нас — рече Умбо. — Светеца скитник е бил съвсем обикновен човек като онзи, от когото си взел ножа.

— Той всъщност беше доста необикновен.

— Млъкни, Риг. Длъжни ли сме винаги да се майтапим?

— Аз поне, да — отвърна Риг.

— Да го поправим тогава — предложи Умбо. — Да се върнем във времето, преди дървото да убие баща ти, и да го спрем, да му разкажем какво се е случило и тогава той няма да се остави то да падне върху него, а ти няма да дойдеш при камъните горе над водопада точно когато Киокай…

— Има две причини, поради които тази идея никак не е добра — възрази Риг. — Първо, ако аз не съм там, Киокай ще падне. Второ, ти не можеш да го опазиш по-добре, защото аз съм този, на когото се случва промяната във времето, а не ти, и затова ти няма да знаеш изобщо какво ще се случи и ще правиш абсолютно същото. И трето, не можем да се върнем назад и да говорим с Баща ми. Нито да го изтикаме от дирята му. Никога.

— Но защо да не можем?

— Защото Баща ми няма диря. Той е единственият човек… единственото живо същество… което някога съм познавал, което не оставя никаква диря.

— Сигурен ли си?

— След десет години виждане, наблюдаване и изучаване на дирите ти смяташ, че може да греша, когато казвам, че единственият човек, до когото съм бил непрекъснато, нямаше диря?

— Но защо нямаше?

— Не знам — отвърна Риг. — Но, мисля, и двамата можем да се съгласим, че Баща ми бе наистина необикновен човек.

След това почти не си говориха. Идеята да поправят всичко известно време им звучеше привлекателно, но и двамата знаеха, че ще е твърде сложно да предприемат нещо, за да осъществят промяната. Най-вероятно щеше да стане още по-зле.

Затова си взеха нещата, Риг затъкна откраднатия преди около две хиляди години нож в пояса си и двамата поеха по Великия северен път към Ареса Сесамо.