Следотърсачът

Глава 16Сляпо петно

Рам погледна голямото холографско изображение на новия свят.

— Какво име ще му дадеш? — попита заменимият.

— Има ли значение? — попита Рам. — Каквото и име да предложа, то ще добие значение на „този наш свят“. Каквото означава сега „Земя“.

— Мислиш, че колонистите ще забравят света, от който са дошли?

— Не, разбира се — отвърна Рам. — Но децата, родени тук, ще чуват за Земята като за далечна планета, на която са живели родителите им. Праправнуците няма да познават никого, който някога я е виждал.

— Ние, заменимите, също сме любопитни как ще обясниш на останалите колонисти факта, че сме се върнали 11 191 години назад в миналото.

— Защо изобщо да им казвам за това? — попита Рам.

— Защото някои от тях може да си мислят, че след нас ще пристигат космически кораби с припаси.

— Ние знаем ли, че кораби няма да дойдат?

— Защо да идват? Доколкото знае Земята, вие не сте успели да осъществите скока, изчезнали сте.

— Напротив — възрази Рам. — Доколкото знае Земята, ние сме изчезнали, което означава, че сме успели. За тях да не осъществим скока би означавало просто, че корабът ни е продължил нататък или се е взривил. След като няма отломки и никакви видими следи от нас, те могат да заключат единствено, че скокът е бил успешен. Което означава, че ще пратят след нас кораби, които също ще осъществят скока и вероятно и те ще се разделят на деветнайсет копия и ще се върнат 11 191 години назад в миналото. Би трябвало да получим невероятни количества припаси.

— Мислихме за това — рече заменимият. — Няма причини за скока назад във времето или за създаването на копията, които ние можем да открием. Корабните компютри са способни да установят единствено, че скокът просто е успял. И това е така, разбира се, защото ето го новия свят, който още си няма име.

— Не съм забравил необходимостта той да бъде именуван — рече Рам сприхаво. — За какво е това бързане?

— Всяка секунда ние провеждаме десет хиляди разговора помежду си и с корабните компютри — отвърна заменимият. — Докладите ни ще са по-резултатни, ако използваме име.

— Не съм забравил и предишните ти забележки — рече Рам. — Ако всички създадени от нас полета са причината да осъществим скока идеално, защо съществуват 19 кораба 11 191 години назад в миналото?

— Заради теб — отвърна заменимият.

След края на закуската Риг беше наясно, че истинската му работа тепърва започва. Сега той трябваше да спечели доверието на майка си, а това, че я беше принудил и публично да покаже своята обич към него, надали беше най-добрата първа крачка. Тъй като Парам живееше невидима, само майка му можеше да й предаде вест… Само майка му можеше да спечели за него доверието на Парам.

Той се изправи.

— Майко, като син, аз съм любопитен и имам желанието да науча нещо за баща си. Позволи ми да дойда в стаята ти, където откровено ще можеш да ми разкажеш кой е бил той и какво съм наследил от него.

Риг се обърна към останалите на масата.

— Не говоря за никаква друга собственост освен тялото, което обитавам.

— Коя майка би искала нещо повече от това да остане насаме с отдавна изгубения си син?

Майка му стана от масата.

— Надявам се, че никой няма да се поскъпи да ни отпусне време за това.

Флакомо също стана.

— По закон вие нямате право да оставате сами, но аз мога да заявя на всички, които ме чуват, че ако някой прекъсне тази нежна среща между майка и син, то той престава да е мой приятел и приятел на моя дом.

Чудесно казано, ала Риг знаеше, че тук уединение не съществува.

Когато двамата с майка му излязоха редом от стаята, като внимателно избягваха Парам, вървяща невидима покрай стената, той приведе лице до нейното и каза:

— Убеден съм, знаете, че стаята ви е под постоянно наблюдение.

Тя се вцепени, ала продължи да крачи.

— Не е — възрази.

Двамата излязоха от трапезарията и тръгнаха по една галерия, в която бяха окачени многобройни, извънредно големи картини, изобразяващи сцени, за които Риг не знаеше нищо.

— В стените има тайни коридори — обясни той. — Някой е поставен там да ви наблюдава винаги, когато сте в стаята.

Сега майка му се спря, защото в галерията освен тях нямаше никой… все още.

— Как би могъл да знаеш това, освен ако самият ти не си шпионин?

— И аз имам дарба като Парам, но своя собствена — измърмори той. — Когато влезем в стаята ви, ще застана точно срещу дупчицата, през която наднича шпионинът. А ако той има и друга дупчица, аз ще се преместя и ще застана и пред нея.

— Ти никога не си стъпвал в тази къща, дори и като бебе! — прошепна напрегнато майка му. Очевидно не можеше да преодолее почудата откъде ли черпи сведения, вместо да предположи, че на този свят може би има и повече дарби освен тази на Парам.

Риг нежно я прегърна и устните му попаднаха точно до ухото й.

— Аз усещам дирята на всеки човек назад във времето. Виждам всички дири, оставени за десет хиляди години. Виждам и Парам. Вас двете ви наблюдават всеки път, щом останете насаме.

След това се отдръпна от майка си с най-искрена любяща усмивка и додаде:

— Знам, че усамотението сигурно е безценно за вас, толкова рядко оставате насаме. Благодаря ви, че ме водите в своето убежище.

Тя бе пребледняла. Разкритието му, че двете с Парам непрекъснато са държани под око, като че бе съкрушително, ала дали наистина си беше въобразявала, че Революционният съвет ще я остави без наблюдение? Дали наистина си е мислела, че след като дъщерята на кралското семейство е привидно изчезнала, Съветът ще приеме нейното обяснение и няма да търси момичето?

„Дали в това съм по-добър от нея, при положение че тя цял живот е живяла в този затвор?

Не съм по-добър — реши той. — Просто имам дарбата да възприемам онова, което за нея е невъзможно да види. Да разполагаш с тайни сведения не е същото като да си по-умен“.

Щом наближиха стаята й, Риг вече виждаше всичките й разходки нагоре-надолу по коридора, водещ към вратата. Тя бе минавала оттук хиляди пъти. Вечно наблюдавана, вечно подозирана, мразена от мнозина и презирана от още повече хора. Как ли бе издържала всички тези години?

Може би я привличаха надеждите и копнежите на многото други в тази страна, които мразеха Съвета и жадуваха за възстановяване на монархията. Може би в душата си тя все пак беше кралица и понасяше онова, което бе длъжна да понася, заради своя народ.

Може би, докато вървеше с Риг към стаята си, за която той току-що й бе разкрил, че не е никакво убежище за нея, в душата си тя замисляше смъртта му. „Не — каза си той. — Реших да й се доверя и на свой ред честно да спечеля доверието й. Никакви съмнения, никакви догадки. Или ще обичам майка си, или няма да я обичам. Никакви половинчати мерки“.

Чуваше гласа на Бащата: „За децата любовта е чувство. За зрелите хора е решение. Децата чакат да разберат дали любовта им е истинска по това колко дълго ще продължи. Зрелите хора правят любовта си истинска, като никога не се разколебават в своята преданост“. Е, да, Риг вече познаваше света достатъчно, за да заподозре, че според това определение зрелите хора се срещат рядко, а деца могат да се намерят на всякаква възраст. И все пак това не променяше факта, че той не можеше да не се оценява по този критерий. „Ще обичам тази жена толкова дълго, колкото тя ми позволи“.

Майка му отвори вратата — за да се спазят поне донякъде наредбите, тя стоеше отключена. Буквата на закона изискваше изобщо да няма врата, но Риг сметна, че за Революционния съвет е по-изгодно кралските особи да си мислят, че разполагат с уединение зад нея.

Той влезе и затвори. Огледа демонстративно стените, макар да знаеше точно къде клечи дежурният шпионин, залепил око на дупката.

— Най-лошите картини ли са намерили, та да ги закачат тук?

— Ти колко време си бил богат, три седмици?

— По-скоро три месеца.

— И за толкова време успя да станеш специалист по изкуствата?

Майка му бе вложила във въпроса съвсем малко ехидство.

— Специалист съм по онова, което харесвам — отвърна Риг. — Никой не рисува както трябва, изображенията винаги са плоски, а цветовете никога не са предадени точно. Никога не успяват да предадат плътността на въздуха. И като временно богат младеж в О разбрах, че картините, които най-много ми допадат, са онези, които не се преструват, че изобразяват действителността. Любими ми бяха най-старите, от епохата, когато О е бил столица на своя собствена малка империя, макар тя да не е била нищо в сравнение със… земите, управлявани от Революционния съвет.

— Не е възможно да са останали картини от златния век на О — възрази майка му. — Те са само копия.

— Копия на копия на копия — съгласи се Риг. — Но всяко копие е било обявено за точно възпроизвеждащо предишното.

— Ала по времето, когато художникът го е прерисувал, копието, което е възпроизвеждал, вече е било влошено. Та нищо чудно оригиналът да е бил също толкова уж реалистичен, колкото и онези картини, които презираш, а онази липса на достоверност, която те възхищава, да се е появила единствено вследствие на копирането от поколение на поколение.

— И все пак това, че е неволна, не намалява моята възхита — заяви Риг. Сега той бе застанал точно пред шпионката, зад която клечеше съгледвачът. — В настоящето се вижда най-ясно.

Майката кимна и се намръщи. Тя несъмнено си припомняше какво са правили на мястото в полезрението на шпионката. Междувременно шпионинът се раздвижи и скоро Риг забеляза, че новата диря спря да се образува. Онзи трябваше да се е покачил на нещо, защото сега дупката се намираше по-високо и Риг не можеше да я затули с тяло. Затова той се притисна до стената точно под втората шпионка и рече:

— За вас е невъзможно да погледнете през моите очи, знам, защото някои хора гледат от много по-високо положение.

И междувременно посочи нагоре.

Майката бе достатъчно бдителна, че да схване предупреждението му — „не е възможно да погледнете“, и да не се вторачи във втората шпионка. Сега тя знаеше къде е сляпото петно в стаята, поне по отношение на тези две шпионки, защото точно там беше застанал Риг.

По дирите на Парам той забеляза, че сестра му почти никога не е заставала в сляпото петно. Което означаваше, че станеше ли видима — за да се нахрани, да поспи, да се умие, да се преоблече, да ползва нощното гърне, неизменно беше под наблюдение. Толкова за уединението. Толкова за тайната й способност да става невидима.

За голяма чест на майка му тя не прояви никакви чувства освен онези, които бяха уместни като отклик на казаното от сина й. Очевидно осъзнаваше колко е важно да не загатва с нищо пред шпионите, че знае за тях. Ала оттук нататък, съвсем понятно, нощното гърне щеше да бъде поставено в сляпото петно, както и умивалникът.

— Все още не съм решила дали те харесвам — говореше тя. — Изглеждаш много самодоволен. Нас ни спаси смирението. Смирението и съвършената вярност. Ние не дадохме на Съвета никакви основания да ни смята за заплаха за републиката, защото не сме. Ние не правим нищо необичайно и затова хората почти не забелязват, че сме живи. Ние нямаме значение. Но твоето поведение ни застрашава. Сигурно всички вече говорят за теб. Надали може да се очаква, че прислугата ще си мълчи.

— Да, вече го разбирам — отвърна Риг. — Простете ми моята себичност. Оттук нататък и аз ще бъда също толкова скромен, безобиден и скучен.

Неизказано остана: „Сега, когато всички знаят, че съм жив и съм тук при вас, в същата къща, вече мога да си позволя благоразумие“. Ала Риг бе достатъчно сигурен, че тя е разбрала какво точно прави той.

— И как възнамеряваш да постъпиш със себе си?

— Аз се намирам в Ареса Сесамо — отвърна той, все едно това бе достатъчен отговор.

— Но това не е така — възрази майка му. — Ти се намираш в тази къща. Можеш да танцуваш на арената и само това ще видиш от Ареса Сесамо.

— Вие не ме разбирате, скъпа майко. Аз нямам намерение да излизам навън сред тълпите. Но ние с Баща ми… Тоест с мъжа, когото наричах баща… винаги сме имали намерение да дойдем тук и да се учим в библиотеката.

— В Ареса Сесамо има няколко библиотеки и няма да ти позволят да посещаваш нито една от тях.

— Напълно разбирам това. Но библиотеките, обединени в Голямата библиотека на Ареса, не са ли обществени? Не е ли позволено на учените да заемат книги у дома за своите проучвания?

— Да не намекваш, че си учен? — попита майка му развеселена.

— Моят единствен преподавател бе Баща ми — отвърна Риг. — Но мисля, че той ми беше достатъчен. Преди да умре, ние двамата споделяхме обща страст към науката. Имаше въпроси, на които той още не бе отговорил, и други, за които нямаше полезни отговори. Цялото знание, оцеляло в този ограден свят от десет хиляди години насам, се намира в библиотеката и ако един отговор е познаваем, то аз искам да го знам.

— С каква цел?

— За да разбера защо е построена Кулата на О — отвърна Риг и пламът му изобщо не беше престорен. — Да узная какво е известно за земите отвъд Стената. Има ли хора зад нея? Защо изобщо е била построена? Как е устроена? Не може да бъде естествено образувание, някой я е създал. Разбираш ли?

— И какво ще правиш с всички тези отговори, когато ги откриеш?

— Ще ги знам! — възкликна той. — А ако Съветът сметне, че добитите от мен знания могат да са полезни за другите, то ще ги публикувам. Не разбираш ли? А те не разбират ли? Докато не ни позволяват да вършим нищо, ние сме единствено бившето кралско семейство. Но ако мога да стана достоен учен и да издавам трудове, които само учени биха искали да четат, то аз вече не съм кралска особа, нали? Аз съм учен!

— Учен от кралски произход.

— Разбира се. Но с времето, след години ще стана старец, известен с трудовете си далеч повече, отколкото с потеклото си. Никой няма да се бои от мен или да възлага някакви идиотски революционни надежди на мен или на когото и да било от семейството ми, защото вече ще сме нещо друго.

— Но те така или иначе няма да ти позволят да ходиш в библиотеката.

— Ала може би твоят скъп приятел Флакомо ще изпраща прислужник, който ще отнася писмата ми на библиотекарите. Може би те ще се отнесат с мен като с учен, който е например инвалид, и ще ми помогнат да намеря нужните книги.

— Ти не си учен — рече услужливо майка му. — Само отбелязвам какво ще каже Флакомо.

— Тогава защо не поканим учени да дойдат и да ме изпитат, за да разберат дали съм се изучил достатъчно, че да съм достоен да ми се даде достъп до библиотеката? Не предлагам да разговаряме очи в очи, последното, което ми се иска, е някой учен, който изобщо не се интересува от политика, да бъде въвлечен в общуване с нас. Но нека те седнат в една стая и да ми изпратят въпросите си писмено. После аз ще им отговоря на глас, за да могат да чуват гласа ми и да разберат, че никой друг не ми пише отговорите. Ще се подложа изцяло на тяхната преценка.

— Звучи доста сложно, а и не мога да се сетя защо някой учен би си направил труда.

— Аз също. Но ако все пак склонят?

— Струва си да го предложим на Флакомо.

— Кажи му, че моят Баща бе забележителен човек. Да те образова той беше все едно да учиш в най-добрия колеж в оградения свят.

— Искаш да кажеш, най-добрият колеж в републиката — поправи го майка му.

— Границите съвпадат.

— Но някой може да си помисли, че използваш „оградения свят“, за да избегнеш думата „република“.

Риг изведнъж стана сериозен.

— О, не беше ми минавало през ума… Да, оттук нататък винаги ще казвам „републиката“. Нека никой не си мисли, че желая да забравя или да проявя непочтителност към Революционния съвет. Аз смятам Съвета и Стената за еднакво вечни.

— Нещо друго ме притеснява — рече майката. — Твоят баща… Истинският ти баща, моят съпруг, моят любим Кносо Сисамик, бе обсебен от Стената и науката около Стената. Той прекара целия си живот в стремеж да намери начин да премине през Стената и умря при опит да мине отвъд нея.

— Никога не съм чувал Стената да е убила някого — рече Риг.

— Той измисли да мине през Стената с лодка.

— Това несъмнено е било опитвано хиляди пъти, ако не другояче, то по случайност — когато буря е повличала рибарите.

— Ти знаеш, че Стената причинява лудост у хората, които се опитват да минат през нея. Колкото повече се приближават до нея, толкова повече се побъркват, докато най-сетне или побягват с писъци, или напълно изгубват ума си и започват да скитат наоколо в унес, от който никога не излизат. Почти е сигурно, че рибарите, отнесени през Стената, полудяват, когато лодките им стигнат от другата страна. Никой не се е върнал.

— Вие сте споделяли интереса на баща ми Кносо?

— Съвсем не — отрече майка му. — Но аз го обичах и затова изслушвах всичките му теории и се опитвах да му служа така, както сега служа на теб — като повдигам възражения.

— Тогава кажете ми как Кносо, баща ми, е мислел, че би могъл да разреши проблема?

— Неговата идея беше да мине през стената в безсъзнание — обясни майката. — Знаеш, че съществуват билки, известни на хирурзите. Те приготвят от тях дестилати и концентрати, а после ги инжектират на пациентите си, преди да ги разрежат, и никаква болка не може да ги свести. Ала след няколко часа идват на себе си и не си спомнят нищо от операцията.

— Чувал съм, че подобни неща са били възможни в миналото — потвърди Риг. — Но съм чувал и че тайните на тези билки са били изгубени.

— Открити са отново — увери го майка му.

— В Голямата библиотека?

— От твоя баща Кносо. Ти не си първият човек от кралски произход, решил да стане учен.

— Ето, виждате ли! — възкликна Риг. — Дали ли са на Кносо, баща ми, достъп до библиотеката?

— Да — потвърди майка му. — Лично. Той отиваше там пеша, не е далече.

— И сега хирурзите на Ареса Сесамо и на целия ограден свят… тоест на републиката… имат полза от това!

— Баща ти легна в лодка, която пуснаха по един бързей, минаващ през Стената на север, далече-далече от западния бряг. Той си инжектира доза, съгласувана с хирурзите, че е достатъчна да държи човек с неговото тегло в дълбок сън три часа. Към лодката бяха прикрепени понтони, за да не може да се обърне, дори и да се натъкне на бряг, преди той да се е свестил. Имаше и още дози, за да може да влезе в обратното течение, да повтори процеса и да се върне при нас.

— Успя ли да мине?

— Да, въпреки че няма как да знаем дали преминаването през Стената го е лишило от разум. Защото умря, без да се свести.

— И го знаете, защото никога не се е върнал?

— Знаем го, защото още щом той премина отвъд Стената, от другата страна, лодката му потъна във водата.

— Потъна!

— Именити учени наблюдаваха през далекогледи, въпреки че той вече бе изминал три мили. Понтоните се откъснаха и отплаваха. А после лодката просто потъна във водата. Кносо изскочи на повърхността, задържа се няколко минути и също потъна.

— Защо една лодка би потънала така?

— Има хора, които твърдят, че някой я е повредил, че понтоните са били разработени така, че да се откъснат, и че нарочно са пробили дъното и са запушили дупката със запушалка, разтворима в солена вода.

— Значи е бил убит — заключи Риг.

— Има хора, които го твърдят. Но един от учените, които наблюдаваха, астрономът Токуир, използваше далекоглед, в който имаше много огледала, изработен от него самия, и затова другите учени не повярваха на наблюденията му. Но той се кълне, че през него успял да види как лодката на баща ти потъва много по-ясно от другите. И казва, че видял ръце, които се подали от водата и първо откъснали понтоните, а после дръпнали лодката надолу.

— Ръце? Човешки ръце?

— Никой не му повярва и той бързо изостави темата от страх, че ако настоява, ще съсипе реномето си сред учените.

— Вие му вярвате.

— Вярвам в това, че не знаем какво има отвъд Стената — рече майка му.

— Мислите, че има хора, които живеят във водата? И могат да дишат под вода?

— Нищо не мисля. За нищо не казвам, че е възможно или невъзможно.

— Но той е минал през Стената.

— И не се свести.

— Защо тази случка не е известна из… Републиката?

— Защото не искахме хиляда идиоти да повторят опита и съдбата му — отвърна майката.

— Ами ако в съседния ограден свят има водни хора? — попита Риг. — И те също никога не са преминавали през Стената! Дали изобщо биха разбрали какво представляват нашите лодки? Или що за създание е Кносо, моят баща? Те може би са помислили, че щом формата му е като тяхната, и той може да диша под водата като тях.

— Ние не знаем каква е формата им.

— Знаем, че имат ръце.

— Знаем, че Токуир е нарекъл ръце онова, което е видял.

— Майко, аз разбирам, че не бива да има опити да се повтори планът на баща ми. Бих желал да прочета всичко, написано от него, или ако не успея, то да прочета всичко онова, което той е чел от библиотеката. За да науча това, което той е узнал, или поне да повторя догадките му. Ала тържествено ви се заклевам, че не съм чак толкова глупав да се опитвам сам да прекося стената, не и в безсъзнание, нито в лодка! Ако съм толкова глупав, че да не се уча от чуждите грешки, то значи не съм никакъв учен.

— За мен това е голямо облекчение. Трябва да знаеш какъв ужас предизвиква в душата ми това, че само ден след пристигането си вече говориш за повтаряне на изследванията на баща ти.

— Аз се интересувах от Стената още преди вие да ми разкажете за моя баща Кносо, майко. Повтарянето на изследванията му може да ми спести време, но имам собствени идеи.

— Ще попитам Флакомо какво може да се уреди по отношение на библиотеката. Но трябва да ми обещаеш, че ще ми позволиш да ти служа, както служих на баща ти. Да идваш и да ми разказваш всичко, което научаваш, за което се чудиш, и всичките си догадки.

— Тук ли? — попита Риг. — Това е мястото, където вие се уединявате, майко. Неудобно ми е дори сега, тъй като знам, че не бива да съм тук.

— А къде другаде, ако не възнамеряваме да отегчаваме всички останали в дома на Флакомо с нашите досадни учени беседи?

— В градината — предложи Риг. — Докато се разхождаме сред дървета, храсти и цветя. И седим на пейки. Не е ли прекрасно да си сред живи растения?

— Ти забравяш, че тя е открита за стихиите, а още малко и зимата ще дойде.

— Много зими съм прекарал в най-високите планини на Високата скала и нощ след нощ съм спал навън.

— И как това ще ме стопли зиме в градината? — попита майката.

— Ще разговаряме само в слънчеви дни. Може би и сестра ми ще дойде с нас и ще поседнем на пейка, а вие ще сте по средата. Струва ми се, че двамата ще ви топлим достатъчно!

— Ако сестра ти някога се съгласи да прекрати отшелничеството си.

— Отшелничество, което изключва единствения й брат, загубен толкова отдавна и отново завърнал се у дома.

— Важно е какво мисли тя.

— Значи, тя не се вслушва в съветите ви?

— Да се вслушваш не значи да се подчиняваш.

— Елате с мен и ме разведете из къщата, майко! — помоли Риг. — Струва ми се, че тя е старинна, строена по стари методи.

— Значи изучаваш и архитектурата?

— Аз съм учен! Поне в душата си. Старите неща ме интригуват. Особено старите сгради! Представете си в какъв възторг бях от Кулата на О!

— Не мога — рече майка му. — Никога не съм я виждала.

— Тогава ще ви нарисувам скици.

— Виждала съм скици! — рече тя раздразнително.

— Ала не сте виждали моите скици! Хайде, елате с мен да разгледаме тази къща!

Тя му позволи да я вдигне на крака и двамата тръгнаха из коридорите, хванати за ръка. Когато Риг усещаше нечия диря достатъчно близо, че да го чуят, той се отдръпваше от нея, като продължаваше да стиска ръката й. Но знаеше ли, че са сами и никой не може да го чуе, поемаше дланта й в двете си ръце и се навеждаше към нея. И тогава й разказваше за Умбо и Самуна, за връщането назад във времето, за скъпоценния камък (дори и сега споменаваше единствено него), за времето, прекарано на лодката с генерал Гражданин, за опита на Кресльото да го убие, за собствените си неуспешни опити да се върне назад във времето без помощта на Умбо. Тя изслушваше всичко, без да го прекъсва.

На свой ред също му разказа малко и се извини, че това малко е единственото, което знае. Дарбата на Парам беше непонятна — понякога тя не можела да бъде открита, дори и като малка, а после изниквала някъде из къщата, гладна и премръзнала. Няколко гувернантки били освободени, защото не можели да я увардят. Най-сетне те се нанесли у Флакомо точно защото къщата била плътно оградена със зидове и Парам не можела да избяга.

— Мисля, че е заради всички тези тайни коридори — рече Риг. — За да могат да я следят и да наблюдават какво прави.

— Тогава те със сигурност знаят всичко, което знам и аз. Докато беше още малка, това се случваше само когато се уплаши от нещо — тъкмо се обръщаше, за да побегне, и изведнъж изчезваше.

— Значи се е научила да го управлява?

— Сега вече причината не е страх, а отвращение. Тя мрази компанията на всички други освен моята.

— Но това невинаги е било така.

— Навремето имаше много приятели. Редовни гости, учени, занаятчии… Сред посетителите на Флакомо имаше такива, които много я харесваха. Тя каза, че един от учените неволно й помогнал да се научи да разбира своята невидимост. Онова, което й казал, й помогнало да я овладее и да изчезва само когато пожелае и за колкото време поиска, не повече.

— Той трябва да е бил много умен човек.

— Станало е случайно — отвърна майката. — Може и да е бил умен, но е нямал представа, че това, което е обяснявал, й е било от полза, защото нямало как да знае, че тя става невидима. Това така и не се разчу. Всички прислужници и гости са убедени, че Парам е болезнено стеснителна и се крие, когато не желае да общува. Забранено им е да я търсят, въпреки че не биха могли да я намерят, щом тя не иска да бъде намерена, разбира се.

— Моля ви, кажете й, че я умолявам да ни придружава в нашите разходки из градината.

— Умолявай си. Но Парам ще постъпи, както тя реши.

— Кажете й, че й се извинявам, задето съм минал през нея в градината.

— Какво?! — възкликна майка му. — Какво си направил?

— Знаех къде се намира тя и минах през нея.

— Не знаех, че това е възможно.

— О, не се съмнявам, че се случва доста често. Тази сутрин тя беше с нас в трапезарията. Когато излязохме, аз се стараех да я заобикаляме, но когато тя е невидима, не може да се движи достатъчно бързо, за да се отдръпне. Има склонност да се залепя за стените, но не ми се вярва, че от време на време не са минавали през нея.

— Никога не ми го е казвала.

— Не иска да ви тревожи. А и несъмнено не желае вие да се мъчите да познаете къде е и да я заобикаляте.

— Ти никога не си я срещал, а сега ми обясняваш какво иска да правя и какво — не?

— Да — потвърди Риг. — Защото това е очевидното предположение и то обяснява защо дирите й са толкова увъртени и лъкатушни и защо тя се залепя за стените.

Най-накрая те разгледаха цялата къща, всеки етаж, стая, кътче и гледка освен личните покои на Флакомо и тайните коридори. Минаха покрай няколко от тайните входове към лабиринта от проходи, ала Риг просто си отбелязваше местата, за да се върне там по-късно. Ако го уловяха да оглежда покрай някой вход и се усъмняха, че готви нещо опасно, той искаше да заподозрат само него, не и майка му.

Тя се върна в стаята си, а Риг — в кухнята, където дневната смяна месеше тестото и бъркаше смесите за вечерните кейкове и сладкиши. Тази симетрия — че всяка от пекарките трябваше да опече онова, което другата е приготвила, му харесваше. Хареса му и това, че Лолонга сякаш се съревноваваше със сестра си коя повече да го натъпче с отличния хляб. Едно беше сигурно: тук той нямаше да умре от глад.

Присъедини се към чираците на готвачите — не се опитваше да работи с чираците на пекарите, защото можеше да обърка нещо. Хвана се при готвачите — изпълняваше поръчките им, заучаваше по име, вид, мирис и употреба всички подправки, които растяха в кухненската градина, и го навикваха за допуснатите грешки също като всяко друго хлапе в кухнята. Не след дълго момчетата, които спяха зад печката, го приемаха радушно и разговаряха с него като с равен. С тях той приказваше като привик от Водопаден брод и се оставяше да го занасят заради диалекта му.

— И кой е истинският глас на Риг? — попита го Дългия един ден, като го чу как разговаря с чираците на готвачите.

— Щом излиза от устата ми, значи е моят глас — отвърна Риг.

— Но недодяланото селянче от горното течение на реката, с всичките му непристойни шегички и смешни истории за живота на село… Как можеш да твърдиш, че то е същото момче, което се изразява толкова изискано, че с остроумието си покосява всички гости?

— Нима? — учуди се Риг. — Не помня да съм нанасял увреждания някому.

— Някои се съсипват, когато всички им се смеят. А ти срази неколцина, които не смеят да дойдат отново.

— И липсват ли на някого?

Дългия се засмя.

— Когато ловецът носи само едно оръжие, значи сам е решил да не бъде заплаха за онези животни, които то не може да достигне — отбеляза Риг.

— Значи ти притежаваш оръжията „селяшко остроумие“ и „изтънчено остроумие“?

— Да кажем, наполовина от всяко.

— Две тъпоумия са едно остроумие, мисля — рече Дългия.

— А сега и ти влезе в надпреварата! — провикна се Риг и двамата започнаха да се боричкат в кухненската градина. После се сетиха за задачите си и се заловиха за работа, без да чакат някой да ги навика.

Отговорът дойде след седмица. Флакомо го обяви на вечеря.

— Млади Риг — заяви домакинът. — Застъпих се за молбата ви пред Революционния съвет и той реши, че отговарянето на безкрайните ви молби и изпращането на книги напред-назад твърде много ще затрудни библиотекарите.

Риг не си позволи да го обземе разочарование. От начина, по който говореше Флакомо, ставаше ясно, че той само се преструва на опечален и има добри новини.

— Вместо това, ако съвет от учени ви признае за достоен да бъдете приет сред тях, ще ви бъде позволено да посещавате библиотеката с придружител и да се връщате веднъж дневно, ала ще можете да оставате там колкото желаете. Или до вечеря.

Риг скочи на крака и нададе момчешки, селяшки, недостоен за принц вик на щастие.

Всички се засмяха, дори и майка му.