Следотърсачът

Глава 20Знанията на Кносо

Сега всички деветнайсет кораба кръжаха на далечна орбита около Градина. Тя беше един прекрасен свят, също така синя, бяла и зелена като Земята, но заобиколена от един-единствен ослепителен пръстен. На повърхността й имаше живот, така изобилен, че зеленото на хлорофила бе не само видимо, но и преобладаваше на много места на континентите. Първоначалният план, с голяма част от който Рам не бе запознат досега, изискваше първата група, която ще кацне на планетата, да се състои от десетина учени и няколко точни стрелци за в случай, че някое от местните животни обърка човеците с плячка. Рам трябваше да остане на кораба.

Заменимите предложиха на планетата да слязат само те. Щяха да прекарат няколко години в пространни описания и вземане на проби. Предполагаха, че Рам би могъл да влезе в стаза и да не се буди близо два века, докато изтребването приключи и планетата бъде изцяло заселена със земна фауна и флора. Но Рам веднага разбра, че така не бива.

— Човешки очи трябва да видят този свят. Трябва човек да обходи Градина и да я опише на другите човеци. Моите думи ще са част от всичко, което записвате. После аз ще се върна на кораба, ще вляза в стаза и ще изчакам Градина да стане такава, каквато тя самата никога не е възнамерявала да става.

— Разбирам, че умишленото й одухотворяване от твоя страна се дължи по-скоро на разчувстваност, отколкото на загуба на разсъдък — отбеляза заменимият.

— Да — потвърди Рам.

— Знаем, че за хората е невъзможно да говорят за еволюцията и да не използват подобен език. Тенденцията резултатите да се тълкуват преднамерено е вградена във вашата ДНК, която ви позволява да изследвате причинно-следствените връзки на ниво, превъзхождащо всички останали животни.

— Но не и вашето?

— Ние не изследваме причинно-следствените връзки сами по себе си — отвърна заменимият. — Ние изследваме нормалните, линейни връзки между събитията във времето и ги разглеждаме като вероятности.

Рам разгледа предложенията за площадки за кацане и избра една, после посочи и шест места, които да посети за първоначалното събиране на проби. Заменимите от всички останали кораби се събраха и той стана двайсетият член на групата, която щеше да кацне на планетата. Беше най-непроизводителният, най-малко способният, най-непрецизният от цялата група, но така щеше да бъде дори и ако всички останали бяха човеци учени. В тази експедиция единствената истинска стойност на Рам се дължеше на неговата неопитност, невежество и непрестореност. Той нямаше веднага да категоризира всичко, каквото види, изкушен да създаде таксономия въз основа на дълбоките си познания за земната таксономия. Не би правил незабавно предположения за геоложкото минало на Градина въз основа на дълбоки познания за земната геология.

Доколкото това бе възможно, Рам щеше да се разходи по Градина и да я огледа с неизкушен поглед, като първото разумно същество, стъпило на планетата.

Той пилотираше с лекота модула за приземяване — въздухът си беше въздух, атмосферните условия — атмосферни условия, а автоматичните системи компенсираха всякакви климатични разлики между Градина и Земята. Приземяването бе гладко и нанесе относително малко вреди.

Когато слезе от кораба, Рам не успя да се сети за никакво дълбокомислено изречение, което да произнесе в качеството си на първия и последния човек, който щеше да посети този чужд свят в първосъздания му вид. Беше с дихателен апарат и скафандър, който не пропускаше въздуха, защото не биваше да има никакъв риск в тялото му да се засели паразит. Но скафандърът бе лек, а шлемът бе почти целият прозрачен и затова той не забелязваше особено преградата между себе си и живота наоколо. Усещаше гъвкавостта на прерийната трева. Не можеше да помирише нищо, а ветрецът, който облъхваше лицето му, бе създаден от дихателния апарат. Чуваше обаче бръмченето и жуженето на насекомите, шумоленето на тревата, разлюлявана от полъха на вятъра. Виждаше как тя се вълнува, сенките на няколкото дървета и далечните планини.

Искаше му се да бе знаел повече за Земята — той беше отгледан, възпитан и образован не с цел да опознае колкото може повече земната естествена среда. И затова не знаеше дали трябва да се смае от огромния брой подскачащи насекоми, които постоянно изхвърчаха от високата трева, или от най-различните по големина влечуги, които изскачаха, разперили крайниците си така, че опънатата между тях кожа да действа като парашут, и с език, челюсти и нокти ловяха във въздуха подскачащите и хвърчащи насекоми.

Заменимите потвърдиха, че зеленият цвят на тревите и листата се различава по честоти от преобладаващите оттенъци на земната растителност. Но Рам забеляза и това, че тревите си бяха треви, а дървесните листа изглеждаха като листата на земята. Функцията определя формата, помисли си той. Може би земният живот няма да направи този свят чак толкова по-различен от онова, което си беше.

Едно-единствено летящо насекомо кацна отпред на шлема му. И още едно. И още едно. И само след миг той вече не виждаше нищо освен мъничките светлинни проблясъци, които се промъкваха през отворилите се за миг дупчици между насекомите, покрили напълно скафандъра. Толкова много бяха, че усещаше тежестта им.

Замря неподвижно.

Ако това бяха паразити кръвопийци — защо ли иначе щяха да развият подобно поведение, да нападат на рояци? — може би бяха достатъчно на брой, за да обезкървят тялото му напълно. Местните животни трябваше да са развили защита срещу техните рояци, ала той не разполагаше с такава. Вероятно не можеха да храносмилат неговата кръв и да се възползват от нея, но това нямаше да я прелее обратно, след като я изпият.

Рам виждаше, че опитът за съвместно съществуване с тези насекоми най-малкото можеше да създаде трудности на колонистите. Нищо чудно да прекарат десет хиляди години в борба за живота си с тези рояци или да ги унищожат заедно с всичко останало, а после да започнат отначало.

Без съмнение много от местните насекоми щяха да оцелеят след изтребването. Но сигурно не и тези паразити, след като гостоприемниците им вече нямаше да ги има.

Дали някои от подскачащите, хищници или жертви, щяха да оцелеят? Той повървя сред тревите, намери поток и се загледа в сребристите води и сивите риби и змиорки, от които гъмжаха те. Стигна до едно близко самотно дърво и допря длан до кората му. „Докоснах те — произнесе безмълвно. — Докоснах това листо с ръка“.

Междувременно заменимите събираха растения и животни, изпълнявайки инструкциите, които си даваха помежду си — проби за анализ, а не за запазване, не и по време на тази експедиция. Слагаха ги в контейнери, а Рам скиташе, докато не ги напълниха, доколкото според тях заслужаваше тази ливада при първо посещение.

Посетиха тропическа гора, пустиня, тундра, високи планини и морски бряг. Следваха посоката на въртене на Градина и затова където и да спираха, винаги беше ден. Когато Рам се умори и му се доспа, заменимите обявиха, че са събрали всички необходими за първоначалния анализ проби.

— Значи приключихме? — попита Рам.

— Да.

— Трябва да поспя, за да мога да пилотирам кораба без опасност.

— Ние всъщност нямаме нужда ти да пилотираш — отвърнаха заменимите. — Хайде, заспивай, за да си буден и отпочинал, когато пристигнем на кораба.

— Ще посетя ли отново повърхността на планетата, докато тя е все още Градина?

— Тя ще бъде Градина при всяко твое посещение — отвърна заменимият, — но ако имаш предвид „Ще посетя ли отново повърхността, докато местните форми на живот са на местата си необезпокоявани“, отговорът е не. Ала сме записали всички днешни твои думи и действия, а ти си свободен да напишеш или запишеш всички наблюдения, които желаеш, преди да влезеш в стаза. Ние също ще ти докладваме резултатите от първоначалния ни анализ, за да проверим дали има основания за преразглеждане на нашите планове.

Рам се прозя.

— Това място е прекрасно — каза той. — В някои отношения странно, но нито повече, нито по-малко красиво от Земята. Нашата цел е човечеството да разполага с още едно място, където да живее без изкуствена подкрепа, за да се снижи вероятността за унищожението му. За да я постигнем, трябва ние самите да унищожим една цяла фауна и флора, провинила се единствено в това, че не се е развила достатъчно бързо, за да развие и разумен живот преди нашето пристигане.

— Точно онова, което една по-висша форма на живот би могла да извърши някога със Земята — отбеляза заменимият. — Експанзията на човечеството към достатъчно други светове се оправдава от това, че унищожението му на едно място няма да бъде пълното му унищожение за всички времена. Там, където животът може да съществува, той вече съществува. Ние никога няма да намерим годна за обитаване планета, която да не е вече населена. Но ако за теб, в твоето сантиментално, меланхолично настроение, това е някаква утеха, струва си да запомниш, че всички форми на живот непрекъснато изместват други форми на живот. Всички нови видове изместват видове, които не могат да се съревновават с тях. Ние не причиняваме на тукашните форми на живот нищо по-различно от това, което някога те биха причинили сами на себе си.

— Не знаех, че кухото философстване е част от вашето програмиране — рече Рам.

— Не бихме могли да бъдем подходящи спътници на човеците без това.

Вече само един страж пазеше Риг, макар и да беше як мъж, който почти не му говореше и изглеждаше така, сякаш много би му се искало Риг да се опита да избяга, защото щеше да му е голям кеф да го залови. Когато една сутрин те излязоха през портата на Флакомо, Риг му каза:

— Мисля, че трябва да отида в Библиотеката на живота.

— Баща ти не се е занимавал с проучвания в тази област — отвърна стражът.

— Значи е хубаво, че не баща ми ще отиде там — рече весело Риг. — Решението да повторя проучванията на баща ми беше мое. Не ми поставиха ограничения за достъпа до библиотеката.

Отначало стражът изглеждаше така, сякаш нямаше никакво намерение да повярва и на една негова дума, но после явно прецени колко много време ще му трябва да проверява, само за да разбере, че Риг е бил прав.

— Ако те изхвърлят, не обвинявай мен — каза той.

— Нещо против да изтичаме дотам? Заедно, искам да кажа. Не съм тичал изобщо, откакто сме дошли в Ареса Сесамо, и краката ми се молят да ги пораздвижа.

— Не — отказа стражът.

— Не мога да ви надбягам и точно затова сте първият страж, когото помолих да ми разреши да потичам. Погледнете се. Колкото и бързо да бягам, само три крачки ще са ви нужни, за да ме хванете. А вие обичате да бягате, иначе нямаше да имате такова тяло.

По лицето на стража си личеше, че приема скептично ласкателството на Риг, но той слушаше внимателно и очевидно казаното от момчето му прозвуча разумно.

— Не се откъсвай от мен — нареди той.

— Ама не трябва да ме изпреварвате. Вдървил съм се и съм се отпуснал, не мога да се сетя за човек, който не би ме надбягал.

И те хукнаха заедно към Библиотеката на живота. Стражът тичаше леко точно зад Риг, встрани, винаги достатъчно близо, че да се пресегне и да го хване за косата. Когато стигнаха, Риг се задъхваше, ала стражът изобщо не се затрудняваше с дишането. „Не е полезно за мен да си позволявам да излизам от форма — помисли си Риг. — Ами ако се наложи бързо да избягам?

Не и без Парам, каквото и да правя“.

За толкова години кротък, затворен живот на нея никога не й се бе налагало да развива издръжливост или скорост. Беше с крехко телосложение и нямаше никакви мускули. Колкото и бавно да му се струваше, че бяга, щеше да бяга по-бързо от нея.

„Така се случва, когато си пленник, в колкото и луксозна обстановка да живееш. Тялото ти омеква и отслабва и дори и да успееш да избягаш, лесно ще те хванат“.

Вътре в Библиотеката на живота Риг веднага отиде на главното бюро и попита дежурната библиотекарка:

— Блехт тук ли е днес?

— Кой?

— Блехт, тя е микробиолог.

— Знам коя е Блехт — рече библиотекарката — Вие кой сте, бих искала да знам?

— Името ми е Риг Сесамекеш.

Библиотекарката погледна стоящия зад него страж, който сигурно беше кимнал, защото лицето й се зачерви.

— Веднага, разбира се.

Сега тя се държеше раболепно. Стана от бюрото си и отиде да търси великата микробиоложка.

— Никога не спирам да се изненадвам, че хората още реагират на името ми, все едно кралският произход има някакво значение — рече Риг.

— Той означава много неща за много хора — отвърна стражът.

— А за вас какво означава?

— Че трябва да те опазя да не приближаваш до никого, който иска да те убие.

— Ами ако човекът, който иска да ме убие, сте вие? — попита Риг.

— Странно момче си ти — рече стражът. — Но и баща ти беше странен, а той беше добър човек.

— Вие познавахте ли го?

— Аз го придружавах в библиотеката — обясни стражът. — Аз го качих в лодката за последното му пътешествие.

— Видяхте ли ръцете на съществата, които са го хванали и потопили?

— Видях ги.

— Що за човек беше баща ми? — попита Риг.

— Като теб — отвърна стражът.

— Как е името ви?

— Когато пазя пленник, нямам име.

— А когато сте у дома? Как е името ви тогава?

— Жена ми ме нарича с няколко имена.

— Няма ли да ми кажете?

Стражът се позасмя.

— Оливенко — каза той. — Така се казваше и баща ми.

— А бяхте ли там, когато баща ми откри сведенията, които са го навели на мисълта, че може да мине през стената, ако е в безсъзнание?

— Да, бях — потвърди Оливенко.

— Какво изучаваше той в момента?

— Съвсем нищо — отвърна Оливенко. — Дори не бяхме в библиотеката.

Риг въздъхна.

— Значи му е хрумнало от въздуха.

— Така мисля.

— Проучванията му са нямали смисъл и не са го отвели доникъде.

— Той ми каза, че са му показали всички пътища, които няма да го отведат там, където иска да отиде.

На Риг му се щеше да попита защо Оливенко не си е направил труда да му каже това досега. Но каквито и да бяха основанията му, Оливенко не желаеше да се защитава, а Риг не искаше да му противоречи. До този миг той бе подозирал, че стражът е от хората, които презират кралското семейство — в края на краищата, нямаше ли Съветът да възложи точно на такъв човек изпълнението на подобна задача? Но Оливенко бе познавал бащата на Риг и очевидно го беше харесвал. Може би досега се чумереше, защото просто не харесваше Риг. Това би обяснило и решението му да не му казва, че баща му Кносо изобщо не е стигнал до своите отговори чрез проучвания. Без съмнение, не би му казал просто: „Ти не си ме питал“.

— Значи той е заложил живота си за една догадка.

— Така му казах и аз — каза Оливенко.

— А той какво отговори?

— Всеки ден всички ние залагаме по хиляда пъти живота си за хиляда догадки.

— Но татко е изгубил облога.

Оливенко кимна. Риг забеляза, че се е понаежил.

— Не ви харесва да го наричам „татко“ — досети се той.

— Наричай го както си щеш — заяви Оливенко още по-хладно и по-дръпнато.

Риг отгатна причината.

— Защото вие не смятате, че аз наистина съм негов син.

— Отначало не смятах. Но ти приличаш на него. Гласът ти звучи като неговия. И си също толкова самонадеян.

— Няма как да знам — рече Риг. — Никога не съм си мислил, че имам друг баща освен човека, който умря миналата есен в планинската гора. Доведоха ме тук, защото други хора мислеха, че може би съм синът на Кносо и Агия. Аз бях едно комарче на този свят и весело си хвърках, но бръмнах на ухото не на когото трябва и ме шляпнаха.

Оливенко изобщо не откликна.

— А защо не ви харесва да наричам Кносо „татко“?

— Как иначе да го наричаш?

— Забелязах как охладняхте, щом го споменах.

— Така ли? Значи съм се провалил.

Риг реши да се опита да пробие бариерата с ирония.

— Какво е военното наказание за подобно нарушение на дисциплината? Да ви набият с тъпата страна на меча? Представете си, войник, откликнал по човешки на каквото и да било.

— Не войникът Оливенко ме разочарова, а играчът на глинени топчета — рече стражът.

„Глинени топчета“ беше игра. Топчетата бяха кухи, пробити или плътни. Девет топчета се вадеха наслуки от торба и се пускаха по дървен улей. Ясно се виждаше как се търкалят. Играчът можеше да си избере три, но не повече, и да отгатне теглото им. Дупката в пробитите топчета можеше да се види или да не се види, докато се търкаляха. Дисциплинираният играч на топчета не биваше изобщо да променя изражението си, докато ги избира. Лицето ти видимо да се вкамени — това си беше истинска проява на некадърност.

— А какви са залозите? — попита Риг. — Аз спечелих, но на масата няма залог.

— Нищо не си спечелил, млади гражданино — сряза го Оливенко.

— Спечелих познание, мисля — възрази Риг, въпреки че на практика и да беше узнал нещо, той не знаеше какво е то.

— Нищо не си научил освен това, че аз не бива да играя комар.

— Мисля, че знам нещо — започна Риг и осъзна, че всъщност комай наистина знаеше. — Лицето ви се вкамени, когато за пръв път нарекох баща си по име, и реших, че прикривате гняв, но съм сгрешил. Било е скръб, защото и вие сте го наричали „татко Кносо“. Прав ли съм?

Оливенко извърна очи.

— Играта е твоя, признавам.

— Учуден съм, че са позволили да ме пази войник, който е познавал баща ми и го е харесвал.

— Не е много известно, че съм познавал баща ти. Тогава аз не бях войник. Казах ти, че съм го придружавал в библиотеката, но не като страж. Тогава бях от най-младшите чираци. Носех му вода за пиене. Носех му купчини книги. Слушах го как говори на глас. Той ми диктуваше и аз записвах, а мъчните думи ми ги казваше буква по буква. Така получих образованието си.

— За момче сте били по-образован, отколкото е нужно, за да изпълнявате задълженията на страж.

— Образованието не прави войника по-лош войник.

— Но го затруднява при изпълнението на заповеди, давани от идиоти — заяви Риг.

— Вярно си е — призна Оливенко. — Точно затова аз нямам военен чин.

Риг се канеше да го помоли да седне с него на някоя маса и да му разкаже всичко за баща му, но точно тогава дойде Блехт и той нямаше друг избор, освен да се върне към първоначалната си мисия.

Микробиоложката изглеждаше подозрителна и раздразнена. С каквото и да се беше занимавала, когато я бяха извикали, прекъсването никак не я бе зарадвало. Риг се извини накратко, но после заговори направо по същество:

— Убеден съм, че баща ми Кносо не е разкрил някоя велика тайна на физиката, преди да предприеме опита си да преплава през стената в открито море.

— Освен ако не мислиш, че не е разкрил велика тайна на микробиологията, не ми е ясно с какво бих могла да допринеса за твоите догадки.

— Мисля, че баща ми е започнал изследвания в съвсем различна посока.

— На микробите ли?

— Исторически. И по-конкретно — на календара. Мисля, че той е прочел труда ви за двойствеността на флората и фауната в пределите на оградения свят. За двата отделни произхода на живота в оградения свят. Мисля, че ви е писал или е помолил да ви предадат нещо, и вие сте се срещнали няколко пъти с него в Библиотеката на миналите животи.

Всъщност Риг знаеше това със сигурност, защото бе видял как се пресичат дирите им, но досега си мислеше, че тези срещи означават нещо съвсем различно. Блехт седна и потупа стола до себе си.

— Сега познах и твоя приятел тук — рече тя и се обърна към Оливенко, мрачна, но и развеселена. — Ти му беше писар, нали? Доста по-нисичък беше.

— Младият гражданин Риг вече бе помолил за разговор с вас, преди да му съобщя — рече вдървено Оливенко.

— Но това не означава, че вече не е знаел.

— Не знаех, но има ли значение? — попита Риг. — Искам да знам за какво сте си говорили.

— За времето — каза Блехт.

— Да. Вярвам, че наистина сте разговаряли за времето. И за климата, и за всичко останало, защото се е налагало да се връщате към миналото, вие — поради свои причини, той — поради свои, и е искал да сравни откритията на двама ви.

— Като си толкова умен, какво е открил баща ти?

— Това ще разбера едва когато вие ми го кажете. Защо мислите, че вече знам?

— Мисля, че имаш добра представа, иначе нямаше да дойдеш при мен. Мисля, че знаеш всичко и те забавлява да се преструваш на малък и наивен.

— Забелязах го съвсем случайно в Библиотеката на миналите животи — хронологична диаграма на историята. Беше начертана на голям лист хартия, или по-скоро на много широк лист, сгънат толкова пъти, че да може да се побере между кориците на книга, написана от древен учен от времето на династията Лоси. Диаграмата е копирана три пъти, съдейки по броя на инициалите на копировачите.

Тя мълчеше, което Риг прие за липса на желание да го насърчава, а колкото по-малко желаеше тя да го насърчи, толкова по-уверен се чувстваше той, че може би е попаднал на плодоносна следа.

— Тази хронология започва от годината 11 191.

— Според нашия календар всички хронологии започват тогава — рече Блехт. — Което не означава, че не са измислени.

— Но там има бележка отстрани, подписана от изготвилия диаграмата, и после вярно възпроизведена от копировачите — че доколкото той е открил чрез сравнителна проверка на всички известни календари, човешката история всъщност е започнала преди единайсет хилядолетия, почти двеста години след началото на календара.

— Понякога е много трудно да установиш с точност датата на въображаеми исторически събития — каза Блехт, ала все пак не стана и не си тръгна.

— Татко Кносо е искал да разбере дали хронологията от времето на Лоси е съвпадала с вашите разбирания за историята на единия от потоците на живота.

— С какъв календар би могъл да е запознат един микробиолог?

— Нещо, което не сте споменали в своя труд…

— Прочел си го? Сам?

— Малко мърдах с устни и броях на пръсти — заяви Риг, с което успя да я накара да се изкиска. — В труда си не сте споменали, че един от еволюционните потоци, досега най-големият, се е появил в оградения свят едва преди единайсет хиляди години. Ние също сме в тази група, свързани сме генетично един с друг и с всички животни, които убиваме и изяждаме или опитомяваме, за да ни служат, които обаче не наподобяват нито един местен животински род.

— Местен? Означава ли това, че според теб нашият биохимичен род, най-големият, не се е развил тук, на място?

— Не знам какво означава и какво мисля — отвърна Риг, макар в действителност да си мислеше, че точно това е темата на нейния труд, но тя не беше посмяла да рискува реномето си на учен, като го заяви открито. — Искам да знам за какво сте говорили вие и моят баща Кносо.

— Говорехме за теб — рече Блехт.

Риг се стъписа.

— За мен?

— Ти беше още бебе. А после изчезна. Отвлечен, паднал в кладенец, каквото и да се е престорил Революционният съвет, че е открил, когато е разследвал изчезването ти. Обсъждахме какво е възможно да се е случило с теб. А не някаква смахната хронология, потулена в учебник от епохата на Лоси.

— Не ви вярвам.

— Не вярвай, щом така ти харесва.

— Мисля, че вие сте имали основание да смятате, че нашата биологическа традиция не се наблюдава в археологическите находки, по-стари от единайсет хиляди години. Във вашия труд се намеква за това.

— Това си беше чисто забавление, споменаваше се в предговора. Не е сериозна наука.

— Моят баща Кносо е вярвал в това. Той е съпоставил хронологията и вашите открития и е стигнал до извода, че човешките същества и по-голямата част от животните в света са били привнесени изведнъж в нашия ограден свят. Ние сме от другаде.

— Какво? Семена, които вятърът е довял през Стената? — подигра му се тя. — Цяла еволюция за единайсет хиляди години?

— Нямам предвид друг ограден свят — растенията и семената се разпространяват свободно през Стената. Искам да кажа, от друг свят. Може би от друга слънчева система.

И щом произнесе тези думи, на Риг за пръв път му хрумна, че може би Бащата — не Кносо, а мъжът, който умря, затиснат от дървото — му е намеквал за същата идея. Тя му дойде наум толкова лесно, че сега той осъзна защо Бащата си бе поставил за цел да му преподава подробно астрономия и развитието на живота милиони поколения наред, милиони години. Една конкретна идея, неканена, му дойде наум — несъмнено вложена там от Баща му, за да изплува точно в този момент. Бащата бе говорил за „приливната граница“ и как, ако милионите скали и парчета лед, които съставляваха пръстена, се бяха събрали само няколко хиляди мили по-далече, са щели да се съединят в сферична луна. „Една достатъчно голяма луна би причинила приливи във всички световни океани — бе обяснил той. — На такъв свят животът би се развил много по-бързо, отколкото на нашия, защото по време на лунния прилив морето щеше да нахлуе много по-надалече и да залее полегатите брегове. Там, в почвата и локвите вода, където се срещат сушата, морето и въздухът, възниква животът, а в един свят с луна те са много, много повече“.

Дали Бащата всъщност му казваше, че според неговата теория човешките същества са дошли от такъв свят? Че животът се е развивал много по-бързо на планетата, където човекът първоначално е възникнал?

— С този въпрос се занимават астрономията и историята — каза Блехт, а на Риг му бе нужно малко време, докато осъзнае, че тя не чете и не отговаря на мислите му. Отговаряше на неговото твърдение за „може би друга слънчева система“.

— Не виждате ли какво би означавало това за татко Кносо? — попита Риг. — Той е търсел начин да прехвърли или да премине през Стената. Във физиката и в историята не е успял да открие нищо, но чрез хронологията и чрез вашата работа е стигнал до идеята, че може би нашият календар започва от пристигането на човешките същества и всичко живо, което те са донесли със себе си в този свят като чужденци.

— Е, и?

— Дали стените са съществували, когато са пристигнали те? Как би могла да се развие каквато и да било система на живот на планета, където всяко същество с по-висши мозъчни функции не може да преминава от един в друг ограден свят? Нито първоначално съществуващият живот, нито този, който нашите предшественици са донесли със себе си от своята планета с луна, не биха могли да се развият на планета със стени.

Блехт се замисли над това. Оливенко — също. Оливенко заговори пръв:

— Спомням си, че той каза: „Наше дело е“. Там, докато разглеждаше хрониката, той каза: „Наше дело е“, а аз си помислих, че говори за нещо, което сме направили ние двамата с него. Но сигурно е искал да каже, че „наше“, на човечеството, „дело“ е създаването на Стената.

— Виждам защо и от двама ви няма да излязат истински учени — заяви Блехт. — И двамата правите прибързани изводи.

— Добрите учени винаги правят прибързани изводи — отвърна Риг. — Това, което ги прави учени, е, че се съмняват в тези изводи и се опитват да ги оборят. И чак когато не успеят да ги оборят, започват да вярват в тях.

Оливенко кимна, а Блехт отново изсумтя.

— Говориш така, все едно цитираш някого.

— Цитирам — потвърди Риг. — Баща си — онзи, който ме отгледа.

— Е, докато правиш прибързани изводи, млад не-принце, обясни ми това: дори ако е било възможно човеците да създадат такова нещо като невидимите и непроницаеми стени, ограждащи нашия ограден свят, защо ще го правят?

— С този въпрос се занимава историята — отвърна Риг усмихнато.

На лицето на Блехт трепна неуловима усмивка, все едно му казваше: „Добър отговор, момче“.

— Онези, които убиха татко Кносо, не бяха човешки същества — рече Оливенко.

— Значи може би стените разделят различните видове в света? — предположи Риг. — Може би родният ни свят също е бил разделен?

— Може би стените съществуват, за да предотвратят война, която би възникнала между нас и морските хора, убили татко Кносо — рече Оливенко.

— Как чудесно си играете на гатанки, момци. Но играта ви не е интересна — и Блехт стана да си върви. Риг моментално се опита да я задържи:

— Баща ми казваше, че нашата дума за „Земя“ е най-старата и че във всеки език на оградения свят съществува нейна форма.

Блехт изчака да чуе и останалото.

— Той не ми каза какъв е бил първоначалният език, но я произнесе, а после ми обясни, че тя означавала „градина“.

— И какъв е смисълът на това предполагаемо първоначално значение на името на планетата?

— Нашата планета… Тази планета… Тази планета с пръстен вместо луна…

— Какво е луна? — намеси се Оливенко.

— Изобретение на астрономите, които гледат през телескопите си и получават халюцинации — отвърна Блехт.

— Нашата планета — упорстваше Риг — е градина. А стените я разделят на отделни парцели, в които се отглеждат отделни посеви, и не позволяват на полените им да се смесват и на семената им да поникват извън парцела, където са били засети.

— Предполагаемият ти баща ли те е научил на това?

— Не толкова многословно, но да, мисля, че той ме е подготвил да го науча. И мисля, че точно това татко Кносо е научил от хронологията и от вас. Идеята за различните видове живот, които се развиват, разделени от непроницаеми бариери — мисля, че той се е досетил за предназначението на Стената.

— Много му беше от полза — рече тъжно Оливенко.

— Как би могъл да знае, че съществата от другата страна ще го убият?

— Всичко това е много забавно — заяви Блехт. — Но си имам истинска работа. Другия път, когато ме прекъснеш, гледай да имаш да кажеш нещо съществено.

Сега вече нямаше как да я спрат. Но докато я провождаше с поглед, Риг бе почти сигурен, че тя е заинтригувана от тези идеи също колкото и той. Защо иначе би останала да го изслуша? Действително, той не бе изяснил своите идеи, нито бе проумял някои от нейните разсъждения преди този разговор с нея.

— Значи татко Кносо е бил семе — Оливенко продължаваше разговора, макар за него той да беше много личен, съвсем не теоретичен. — Семе, което е искало да се засади в съседния парцел.

— А растенията в новия парцел са го отхвърлили — допълни Риг.

Изведнъж Оливенко започна да се задъхва. „Той е ужасно млад за сърдечен пристъп“ — помисли си Риг, но после разбра, че всъщност това бяха ридания. Оливенко плачеше, но се мъчеше всячески да потисне чувствата си и затова за очите и за ушите риданията му бяха подобни на пъшкане. Риг извърна очи, докато дишането на неговия страж се успокои.

— Съжалявам — извини се Оливенко.

— Разбирам — рече Риг.

— През всички тези години се чудех дали не е умопобъркан. Това би поставило под съмнение всичко, което научих от него. Затова се отказах от науката и заживях по коренно различен начин. Защото се бях увлякъл по дърдоренето на побъркан.

— Може и да е бил умопобъркан — рече Риг. — Аз съм му син и може би съм луд като него.

— Не си — възрази Оливенко. — И той не беше. Дори не е грешал. Той просто имаше нещастието, след като мина през Стената, да попадне на място, където го чакаха. Как би могъл да знае какво ще направят?

— И така, тайната е разгадана — рече Риг. — Доколкото можем да я разгадаем по сведенията, с които разполагаме.

Умълчаха се.

— И сега какво ще правиш? — попита Оливенко.

— Единственото, което има някакъв смисъл. В този град се води борба за власт и наградата за най-умния, най-силния или най-безцеремонния играч е една цяла империя. Мнозина от играчите ме искат мъртъв. Трябва да намеря начин да избягам оттук и да се скрия някъде, където да не могат да ме намерят.

— Вероятно не биваше да го казваш точно на мен.

— Вие сте почти единственият, на когото бих могъл да го кажа, защото единствен не бихте ме помислили за побъркан, като ви го кажа. Където и да се опитам да се скрия в границите на този ограден свят, все ще ме намерят. Единствената ми защита би била и аз да се включа в играта — да се опитам да събера войска и да разгромя всички останали. И сам да седна на престола.

— Доколкото съм те наблюдавал, мисля, че като нищо би могъл да успееш.

— Поназнайвам историята — рече Риг. — И по-глупави мъже от мен са го постигали.

Не му се струваше чак толкова нелепо да нарича себе си „мъж“ на тази възраст.

— Но единственият начин да победя е да тръгна към Шатрата на светлината през стотици и може би хиляди трупове, труповете на хората, които ще положа клетва да браня. Битката за спасяването на кралството от някаква заплаха би оправдала тяхната смърт. Но да се бия само за да спася собствения си жалък живот и да стана крал на Шатрата, това не заслужава и един-единствен погубен живот.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще напусна оградения свят.

Оливенко поклати глава.

— Това не става толкова лесно, колкото си мислиш.

— Няма да бягам по вода — обясни Риг. — Онези същества живеят във водата. Може би на сушата няма да съм в опасност. Или може би ако тръгна на юг през стената и стигна достатъчно далече оттук, ще попадна в друг ограден свят, а не в онзи, в който е умрял татко Кносо.

— Търсиш източника, подсказал на татко Кносо идеите как да мине през стената. Откриваш, че той не е намерил нищо в Голямата библиотека. Защо си мислиш тогава, че ти знаеш как да минеш през стената?

— Също като татко Кносо. Правиш догадка и проверяваш дали ще се получи.

— И каква е твоята догадка?

— Точно на стража си ли ще кажа?

Но Риг изрече това с усмивка.

— Струваше си да опитам — рече Оливенко.

— Когато дойдат да ме убият — а вече два пъти опитаха, веднъж по време на пътуването дотук, а втория път, когато за пръв път нощувах в дома на Флакомо — вашата задача да ме защитавате ли е, или да им помогнете?

— Да те защитавам — отвърна Оливенко. — Никога не бих приел поръчка да навредя на сина на татко Кносо, без значение колко царствен или неприятен може да е той.

— Само това ще ви кажа: като дойде времето да избягам от дома на Флакомо, аз ще избягам и сигурно по никакъв начин няма да можете да ме спрете. Но сте ми симпатичен. Не искам да ви обвинят, че сте ме оставили да се измъкна. Ще го направя, когато ме варди някой друг.

— Вземи ме с теб — предложи Оливенко.

— Няма да събирам войска, казах ви. Ще мина през Стената.

— Вземи ме с теб.

— Не съм сигурен дали мога да ви преведа с мен през Стената.

— Тогава ме заведи до Стената и ме остави да те гледам как минаваш през нея. Позволи ми да ти помагам, докато преминеш отвъд нея.

— И преди сте го правили, Оливенко, и нищо добро не е излязло от това.

— В някакъв смисъл излезе. Татко Кносо премина отвъд Стената жив.

— Но дали е запазил разума си, не знаем.

— Аз мисля, че го е запазил — рече Оливенко. — Дали ще го запазиш и ти?

— Мисля, че да — отвърна Риг.

— А как ще го направиш? Моля те!

— Ще намеря диря и ще я последвам — отвърна Риг.

Оливенко доста време се опитваше да проумее какво означава това.

— Каква диря? Какво те кара да мислиш, че има следа?

— Ако Стената е била издигната преди единайсет хиляди години, значи е съществувало време, когато я е нямало. Животните са преминавали през пространството, където сега има стена, и са оставяли дири. Тъкмо там ще премина.

Оливенко завъртя очи.

— Това ли си намислил?

— На мен ми звучи доста добре. Ако наистина искате да дойдете с мен, засега просто трябва да ми се доверите.

Оливенко кимна.

— Е, добре. Ще ти се доверя.

„Много жалко, че аз изобщо не ти се доверявам — помисли Риг. — Иска ми се, но не мога. Ако твоята задача е да ме шпионираш, то тогава най-добре би научил моите тайни, ако се престориш на мой приятел и съзаклятник. Може и да си такъв, какъвто изглеждаш, а ако не си — какъв си актьор само! Но не биха ли избрали моите врагове точно такъв актьор, за да се опитат да ме заблудят? Дори не мога да проследя дирята ти, за да открия за кого работиш, защото вече знам — ти си ми страж и докладваш на хората, които ме държат в плен.

Дано наистина си такъв човек, какъвто изглеждаш. Дано наистина си мой приятел. Дано не ми се наложи да те убия, за да избягам оттук“.