Следотърсачът

Глава 6Подмокрената и Самуна

Оставаха още два дни до скока в гънката, когато Рам изведнъж се свести, завързан за креслото. Заменимият бе коленичил пред него и го гледаше в очите.

— Заспал ли съм? — попита Рам.

— Ние прескочихме гънката, Рам — отвърна заменимият.

— По график, а аз просто не помня последните два дни? Или по-рано?

— Ние генерирахме седмото поле с неправилна структура и гънката се появи четири стъпки по-рано от предвиденото — обясни заменимият.

— Гънката или просто някаква гънка? — попита Рам.

— Беше гънката, която искахме. Ние сме точно там, където трябваше да попаднем.

— Каква удобна грешка — рече Рам. — Неволно задействаме създаването на гънката четири стъпки по-рано и въпреки това тя ни отвежда до крайната ни цел.

— Всички гънки, всяко неправилно структуриране на полетата, всяко наше действие — всичко беше поляризирано, така да се каже. То винаги ни насочваше точно натам, където искахме да отидем.

— Значи на време-пространството, колкото и непослушно да беше то, изведнъж му хрумна да ни изпревари със скок?

— Ние попаднахме сред засечка — отвърна заменимият. — Опитвахме се да го избегнем, защото не знаехме какво ще ни се случи, ако попаднем в засечка. Повечето компютри предвиждаха, че корабът ще бъде разглобен или унищожен.

Рам преглеждаше данните, които се получаваха от всяка част на кораба.

— Но нищо такова не се случи. Все още сме невредими.

— Нещо повече от невредими — отвърна заменимият.

— Как може да си повече от невредим? — попита Рам.

Подът беше корав и в стаята беше студено, но не толкова както в гората, и постланото одеяло беше по-меко от земята. Риг се събуди по-отпочинал от много дни насам и пак се зарови в одеялата, за да види дали не може да дремне още малко.

— Взели са ни дрехите — рече Умбо.

Риг отвори едно око. Умбо, увит в одеяло, седеше на единия стол с мрачен вид, осветен от мижавата светлина, която се процеждаше през капака.

— Сигурно за да ги изперат — предположи Риг.

И тогава се усети, че щом дрехите им ги няма, значи някой бе влизал в стаята, без да ги събуди, и е можел да вземе всичко. Изскочи от одеялата и затърси вързопа си. Беше си там, където го бе оставил, и парите си бяха там, където ги пъхна, като се съблече.

— Не са крадци — установи той.

— Това си го знаехме — забеляза Умбо.

Ключът изщрака шумно в ключалката. Снощи толкова силно ли щракаше? Не и при шума от кръчмата, който го заглушаваше… Но кога някой е дошъл и е взел дрехите им?

Подмокрената влезе — не носеше нито закуска, нито чисти дрехи, просто стоеше там и ги гледаше смразяващо.

— Увийте се в нещо и елате с мен. Веднага!

Риг не знаеше как да разбира отношението й. Изглеждаше побесняла, но и като че ли изпитваше към тях много по-голямо уважение от снощи. Когато задърпаха одеялата, за да се прикрият по-сигурно, тя извърна очи, а после, колкото и сърдита да беше, с пръст не ги пипна, а просто се дръпна настрани от вратата, за да минат.

Кръчмата беше празна — вътре беше само Самуна, който стоеше зад тезгяха, подпрял се с изпънати ръце. Пред него беше разстлана бяла кърпа. В края на тезгяха беше струпана купчина парцали, в която Риг веднага разпозна неизпраните дрехи — своите и на Умбо. Щом се приближи, той забеляза, че нещо блещука върху кърпата на светлината, процеждаща се през полузатворените кепенци. Големи скъпоценни камъни с различни цветове. Осемнайсет на брой.

— Къде е светлосиният с форма на капка? — попита той. Подмокрената го подмина, отиде при купчината дрехи и я плъзна към средата на тезгяха.

— Сам си го намери, светците знаят, че не сме го взели ние.

Риг веднага се зае да проверява пояса на панталоните, прилежно закърпен наново на местата, където е имало камъни. Самуна заговори — по-точно не заговори, а заръмжа:

— Какво значи това — носиш със себе си такова богатство, а разправяш, че си беден?

И той, също като жена си, беше сърдит, но и обзет от почтителност.

— Да ни молите за милостиня, а през цялото време да сте имали това! — додаде Подмокрената.

— Не сме молили за милостиня — отрече Риг. — Предложихме ви пари, доста пари, доколкото си спомням.

— И казахте, че ви свършват — измърмори Подмокрената. — Което не може да стане дори ако доживеете до сто години.

Риг опипа с пръсти пояса на панталоните и напипа мястото, където беше зашит светлосиният камък. Точно там си и беше, въпреки че беше по-трудно да го напипаш, защото бе закрит и от вертикален шев, заради който платът над него беше по-дебел. Извади го и го остави на кърпата.

— Това е моето наследство от баща ми — обясни той. — Той каза, че трябва да отнеса камъните в Ареса Сесамо и да ги покажа на един банкер там.

— Наследство ли? — попита предпазливо Самуна. — Ако баща ти е имал такова богатство, защо тогава се обличаш толкова бедно?

Риг разбра въпроса. Самуна го питаше дали камъните са откраднати. Но дори и да не бяха, човекът искаше да проумее това противоречие.

— Ние живеехме в гората — обясни Риг. — Ловяхме с капани животни за кожи и с това си изкарвахме прехраната. Облечен съм с дрехите, които ми вършеха работа, никога не сме имали нужда от по-хубави. За нашата работа няма по-хубави. Що се отнася до богатството, за пръв път разбрах за тези скъпоценни камъни, когато баща ми умря и жената, която ги пазеше, ми ги даде.

— Много надеждна жена е била — отбеляза Подмокрената.

— И вие сте не по-малко надеждни — увери я Риг. — Иначе нямаше да видя камъните, наредени на тезгяха.

— За тия монети, които имахте, някой би могъл да ви убие и да ви хвърли в реката — рече Самуна. — Някой би дошъл да потърси момче, притежаващо такива скъпоценности. Някой може и да увисне на бесилото. А ако аз извадя нещо подобно, кой ли ще ми повярва, че съм се сдобил честно с него?

— А на мен кой би ми повярвал? — попита Риг. — В наследството на Баща ми влизаше и писмото до банкера.

— Тогава би ли имал нещо против да видим писмото? — попита Самуна. Думите му бяха учтиви, но тонът му беше твърд, сякаш искаше да каже — сега е моментът да разсеем всички съмнения. Риг се поколеба. „Дали си мислят, че с писмото могат да откраднат и камъните и да докажат, че имат права над тях?“ Но веднага отхвърли подозрението. Ако искаха да му сторят зло, той не можеше да ги спре. Така че защо да не приеме, че са добронамерени? Или поне достатъчно добронамерени?

— Ще го донеса, във вързопа ми е — рече той.

— Не, изпрати другото момче — нареди му Самуна. — Не искам тези камъни да излизат от полезрението ти.

Умбо погледна сърдито Самуна, после и Риг.

— Можеше да ми кажеш! — тросна се той.

— Аз споделих с теб всичките си монети и всичката си храна, и всичко! — настоя Риг. — Но тези камъни не биха могли да се похарчат никъде, където сме били, и никъде, накъдето сме се запътили. Какво има за казване?

Умбо им обърна гръб и тръгна за вързопа. Само след малко се върна и го бутна в ръцете на Риг.

Риг го остави на едно столче, извади писмото и го сложи на тезгяха.

Самуна присви очи и го огледа. Подмокрената посегна и го дръпна.

— В името на всички светци, Самун, всички те знаем, че четеш толкова бързо, колкото попова лъжичка се превръща в дърво!

Тя огледа документа, като мърдаше с устни и сегиз-тогиз протананикваше нещо.

— Ясно си личи, че е подправено — заяви тя.

Самуна се изправи и изгледа отвисоко Риг.

— Ако е подправено, не съм го подправил аз — рече той. — Но жената, от която го имам, каза, че то е от Баща ми. Той никога не ми го е показвал, докато беше жив, но почеркът прилича на неговия.

Риг погледна Подмокрената.

— Вие виждали ли сте някога почерка му?

— Няма нужда! — възрази Подмокрената. — То е подписано от Светеца скитник. Това е все едно да го подпишеш „Пръстена“.

— Това наистина би било много глупава постъпка, но той не е постъпил така — отвърна Риг. — Прочетете пак подписа.

Тя се намръщи и го прочете пак, като още по-явно мърдаше с устни.

— Аха, „Човека скитник“ вместо „Светеца скитник“. Но все пак това дори не е име.

— Това е едно от имената, с което наричаха баща му — обясни Умбо.

— А какво е тогава истинското му име?

— Всичките му имена бяха истински — отвърна Умбо. — Той им отговаряше.

Те погледнаха Риг и той каза:

— Никога не съм го наричал иначе освен „Татко“.

— Защо си мислите, че можете да оценявате този документ? — попита наперено Умбо. — Той не е написан за вас, написан е за банкер в Ареса Сесамо и ние ще му го занесем. Върнете ни го.

Дръзко беше от страна на Умбо да настоява да му върнат нещо, което никога не е държал в ръце, но въпреки това Подмокрената го пъхна в ръката му. Той го прочете набързо — в селското училище във Водопаден брод ги бяха учили добре, а после го подаде на Риг.

— Значи баща ти си е измислял имена и е подписвал законни документи с тях — рече Подмокрената. — Вече знаеш мнението ми за хората, които използват фалшиви имена.

— Какво мислиш ти за мъртвия баща на това момче, няма значение — сопна й се Самуна и си спечели кръвнишки поглед от жена си. — Аз вярвам на момчето и на писмото и независимо дали бащата се е сдобил честно с парите или не, синът му несъмнено ги е придобил честно.

— О, и какво смяташ да правиш тогава? — попита заядливо Подмокрената. — Да го осиновиш? Той без съмнение ни излъга!

— Не съм ви казал и една дума, която да не е истина — намеси се Риг.

— Ти каза, че онези монети са последните ви пари!

— Да ви приличат на пари тези скъпоценни камъни? — попита Умбо.

— Първо на първо, защо сте ми взели дрехите? — попита Риг. — Моето имущество е било взето през нощта крадешком!

— Смятах да ги изпера — обясни смутено Подмокрената.

— На мен не ми изглеждат по-чисти — заяви Риг.

— Защото, като взех панталоните ти, напипах нещо в пояса.

— И трябваше да разпорите шева и да го извадите?

— Жена ми не е крадла! — изръмжа Самуна.

— Знам, че не е — съгласи се Риг. — Но тя сипеше обвинения и подозрения и исках да разбере, че на това може да се отвърне със същото. Аз имам повече причини да се оплаквам от нея, но не се оплаквам и е време тя да престане да ме подозира заради това, че й давам много по-малко поводи.

— Това момче е адвокат! — рече Самуна на жена си.

— Честните хора нямат нужда от адвокати — изсумтя тя.

— Честните хора имат най-голяма нужда от тях — измърмори мъжът й и когато тя понечи да му възрази, без дори да я погледне, той вдигна ръка, сякаш се готвеше да я зашлеви с опакото по лицето. Разбира се, нямаше намерение да я удари наистина и очевидно никога не бе имал, но тя млъкна. Значи в тази къща тук, по долното течение на реката, вдигнатата за шамар ръка очевидно беше равнозначна на вдигането на показалец към устните.

— Ако ми върнете дрехите, мога да зашия камъните обратно в колана си и да тръгнем — рече Риг.

— Не — спря го Самуна. — В Ареса Сесамо това писмо ще ви свърши добра работа. Тук обаче не върши никаква, а вие имате нужда да обърнете един от тези камъни в пари.

— В този град има ли банка?

— Не — отвърна Самуна. — Но аз мога да ви придружа надолу по реката до първия град, в който има. Там доста добре ме познават и мога да гарантирам за вас. А по пътя мога и да ви пазя.

— Но защо ще правиш това за мен? — попита Риг.

— За нас — измърмори Умбо.

— За пари, тъпоглавецо. Аз съм честен човек, но не и богат. Ще отидем в банката — банкерът се казва Бъчваря, и като ти даде парите, ще ми изплати такса. И не се страхувай, че ще те измамя, ще оставим банкера да определи цената. Честна цена за това, че съм те пазил и съм те завел там.

— Банкерът е ваш приятел, не наш — забеляза Умбо.

— Но ти си човекът с парите — отвърна Самуна. — И това го прави твой приятел, а не мой.

После посочи Риг.

— Или по-скоро негов приятел, а не наш.

— Що за банкер се казва Бъчваря4? — попита Умбо. — Всичките бъчвари тук Банката ли се казват?

— В града, в който живее той, има закон, според който фамилните имена се предават от баща на син и от съпруг на съпруга, независимо дали самото име им подхожда. Негов далечен прадядо е бил бъчвар, това е всичко.

— Много тъп начин за даване на имена на хората — отбеляза Подмокрената.

Самуна отново се обърна към Риг:

— Аз ще получа пари за това, че съм те завел, но това са честно спечелени пари, тъй като е много вероятно да умрете още преди да излезете от Площадката на Подмокрената.

— Така ли се казва този хан? — попита Риг, като се чудеше защо ли не е кръстен на Самуна, тъй като неговото име поне предполагаше нещо ядливо, докато името на Подмокрената звучеше като препоръка да не отсядаш там в дъждовна нощ.

— Така се казва целият град — поясни Подмокрената.

— На вас ли са го кръстили? — учуди се Умбо.

— Може би да, може би не — отвърна Подмокрената.

— Тоя град, годен за вечеря на термитите? — попита Самуна. — Те му викаха по шестнайсет различни начина, преди ние да пристигнем тук и да им кажем, че трябва да изберат едно име, иначе няма да построим тук хана. Предложих им да го нарекат на мен и те го нарекоха на нея само за да докажат, че не са длъжни да правят каквото им се каже, въпреки че по-добър съвет никога не са получавали. За петнайсет години, откакто му дадоха име, този град се е удвоил.

— Какво значение има това дали има име? — попита Умбо.

Самуна завъртя очи.

— „Ела и купи земя тук и построй къща в град, дотолкова забравен от всичките светци, че и името му не знаем!“ Или „Можем ли да пренощуваме в оная странноприемница в онзи град, нали го знаеш, града без име?“

— Те схващат — обади се Подмокрената, въпреки че честно казано, Риг още не схващаше, а и Умбо не изглеждаше по-просветлен.

Риг искаше да разбере какъв е планът.

— Значи тръгваме ли за… града, в който живее банкерът на име Бъчвар…

— Този град има ли си име? — попита Умбо. — Или и те ви чакат да се преместите там?

— Площадката на Подмокрената е нов град — обясни Самуна. — В онзи град хора живеят от два пъти по пет хиляди години. Стар е като света. Дори никой не знае езика, на който първоначално са му дали име.

— Той се нарича О — додаде Подмокрената.

— И в него е Кулата на О — поясни Самуна, сякаш те бяха длъжни да знаят всичко за нея.

— Сигурно на света не е имало много градове, когато са му дали име — заключи Риг. — Има ли и други стари градове, наименувани на гласни?

Самуна погледна жена си и рече:

— Пътуването ще е дълго.

После се обърна отново към Риг.

— В отговор на въпроса, който трябваше да зададеш, ще кажа, че преди да потеглим за О, ще ви купим дрехи, които няма да привличат внимание. Не твърде богати и не твърде бедни, със сигурност не и от горски кожи, нито пък по най-новата мода от горното течение на реката. Ти — той посочи Умбо — ще минеш за мой син, облечен като мен.

— Страшно съм развълнуван — измърмори Умбо.

— И като мой син ще получаваш сегиз-тогиз някой тупаник по главата, щом много ти знае устата, както сега — продължи Самуна. — Този ще е твой братовчед, момчето на брата на жена ми, а те имат малко повече пари от нас. Бил ни е на гости и го водим в О да се срещне с хората на баща си.

— Защо са всички тези лъжи? — попита Риг.

— За да обясним защо твоите дрехи ще са по-хубави от нашите. Когато се срещнем с Бъчваря, той трябва да повярва, че си онзи, за когото се представяш. Писмото има значение, но не толкова голямо, колкото би ти се искало, защото той познава Човека скитник не по-добре от мен. И затова, като те погледне, трябва да види момче, вероятно идващо от семейство, което има пари.

— Но ние не можем да лъжем банкера — възрази Риг.

— Ще му кажем истината. Лъжите са за любопитните по пътя, за да обясним защо си облечен по-различно от нас. И защо се изразяваш толкова по-добре от приятеля си.

— Не е вярно! — възкликна възмутен Умбо.

— Момче, ти глух ли си? — попита Подмокрената. — Този Риг тук говори, все едно е ходил на училище.

— Аз съм ходил на училище!

— Аз говоря за сериозно училище — отвърна Подмокрената. — От време на време тук при нас идват такива пътници. Ти наистина ли не чуваш разликата в начина му на изразяване?

— Той говори като баща си — рече Умбо. — Какво да очаквате?

— Точно това казвам и аз — поясни Самуна. — Ти говориш като привик, а той — като нафукано момче от училищата. Говори като парите.

— Никога не съм чувал парите и гък да казват, по дяволите — измърмори Умбо.

— Ако ругаеш, ще те фрасна — закани се Самуна.

— Тогава като заспиш, ще ти отрежа…

— Никой никого няма да удря и никой нищо няма да реже — намеси се Риг.

— Ако не го ударя, когато говори така, никой няма да повярва, че съм му баща.

— Тогава той няма да говори така.

Риг изгледа въпросително Умбо.

— Става ли?

— Не съм и предполагал, че ти говориш като парите — изрепчи се Умбо.

— Но пък пея като дрисък — додаде отзивчиво Риг.

— Прав си — съгласи се Умбо. — Е, добре.

— Вие двамата, оставете на мен да говоря. Кротувайте си. Не отговаряйте, ако някой ви попита нещо, само ме погледнете. Ясно?

— Да — отвърна Риг.

— Много е тъпо! — изсумтя Умбо.

— Казваш го, защото парите не са твои — рече Подмокрената.

— И ваши не са! — опъна се Умбо.

— Той вечно е контра! — изръмжа Самуна.

— Част от тях са наши — изтъкна Подмокрената на Умбо. — За дрехите, които ще купим на двама ви, за пътните, които ще платите, и за времето, когато Самуна ще е далече оттук, и за биячите, на които ще трябва да плащам да пазят спокойствието, докато го няма. Ако не получим добра печалба от голямата благородна услуга, която ви оказваме, значи той е скръндза, а и ти не си по-добър от него.

— Ще платя достойно — рече Риг. — И да знаете, че Умбо говори като образовано момче от нашия край, но Баща ми ме научи да се изразявам по няколко различни начина. У дома аз говоря точно като Умбо, но от седмица приказвам така, както Баща ми каза, че говорят в Ареса Сесамо, защото хората ме разбираха по-добре и се смееха по-малко.

— Разбира се — потвърди Самуна. — Това е императорският град. А баща ти явно е бил човек, който е искал да пътешестваш.

Същата сутрин отидоха да купят дрехи. Шивачът им взе мярка и вечерта донесоха дрехите — по два броя от всичко и за двамата, от различни платове.

— Защо са ми по два броя? — попита Умбо.

— За да носиш едните, докато изпереш другите — обясни Подмокрената. — Не че се учудвам, дето не знаеш нищо за прането.

Риг ги прекъсна, преди да са се счепкали отново.

— Дали да разпоря някой шев и да зашия камъните обратно в дрехите си? И ако го направя, в кои панталони да ги зашия? Казвам ви, не ща да ме хванат облечен с не които трябва панталони, ако крадец открадне другия чифт или пък се наложи да бягам от някого.

— Камъните не са много големи — рече Умбо. — Не може ли да ги държиш в кесийка в джоба си?

Самуна изобщо не го прие.

— Джебчиите вземат каквото сварят! Никога не слагай в джоба си нещо, което смяташ да притежаваш дълго време.

— Ще ти направя връзка, която да овържеш здраво около кръста си — предложи Подмокрената. — И ще окачиш торбичка на връзката, вътре в панталоните, точно отпред. Никой няма да я вижда, а и да я видят, ще си помислят, че там ти са мъжките работи.

— Сега разбрах защо ги наричат „семейните скъпоценности“ — изкиска се Умбо. Но в този миг Риг улови нещо в погледа му, някакво чувство, което не можа да разпознае, нещо, от което очите на Умбо светнаха. И си помисли: „Той още не ми е простил за това, че оставих Киокай да умре. Преди беше друго — когато не знаеше за скъпоценните камъни. Тогава можеше да ми прости и да сподели вината. Но сега, когато ме възприема като богат и знае, че съм го скрил от него, това променя всичко“.

Четири дни им отне да доплават надолу по реката до О. Първото, което ги попита капитанът на гемията, когато му платиха, беше: „Поклонници?“. По-късно Самуна обясни, че хиляди хора годишно посещават Кулата на О. Но на капитана той разказа историята, за която се бяха договорили, и Риг разбра, че най-важната част от нея беше срещата с „хората на баща му“. За капитана това означаваше, че са под закрила, и то на могъщ човек. На борда на тази гемия щяха да бъдат на достатъчно сигурно място.

Отначало пътуването беше истинско удоволствие. Реката вършеше всичката работа — дори лодкарите на борда нямаха кой знае какво да вършат. Те щяха да са нужни за обратния курс, за да тласкат с пръти, да гребат и да плават нагоре срещу бързото течение. Засега се изтягаха палубата, а на покрива на каютата, където трябваше да стоят пътниците, Самуна, Риг и Умбо правеха точно същото, докато накрая краката на Риг изтръпнаха от бездействие. Бащата никога не го беше оставял да се излежава цял ден — никога, дори и когато беше болен, което не се случваше често. Умбо изглеждаше доста доволен, а Самуна беше направо в рая, дремеше денонощно и не помръдваше.

Веднъж, докато Самуна пак спеше, а Риг обикаляше ли, обикаляше из кошарата — на това му приличаше тази малка оградена площадка, Умбо дойде при него.

— Защо не можеш да се спреш на едно място?

— Нямам особено голям опит в това — отвърна Риг. — За мързела е нужна дарба.

— И какво виждаш? И по реката ли виждаш следи? Хората тук не ходят, освен лудите, просто си седят. Оставят ли следи, въпреки че стоят на едно място?

— Да — отвърна Риг. — Те се движат в пространството и затова оставят диря.

— Добре, но това води до нов въпрос. В училище научих, че светът е планета, която се движи из Космоса, и че Слънцето също се движи из Космоса. Затова, докато светът се е движил, защо не сме оставили следи подире си? Не е ли светът като една гемия, и макар да не обикаляме по палубата й, всичките ни дири не трябва ли да остават след нас?

Риг затвори очи и си го представи — всички дири, устремени към Космоса.

— Би трябвало да се получава така, както казваш — отговори най-сетне той. — Но не се получава. Само това знам. Всички дири си стоят там, откъдето са минали хора, по сушата или в лодки. И затова предполагам, че съществува нещо, което ги удържа на точно определеното място на Земята, откъдето са минали хора, без значение колко отдавна.

— Тук можем ли да правим нещо? — попита Умбо. — Нали се сещаш, говоря за упражняване на онова, нашето?

— Не виждам как — отвърна Риг. — Екипажът ще ни види, докато го правим, а и както казах, на кораба няма следи, освен докато преминаваме през места по реката, където други гемии са возили хора. Ние оставяме дири след нас. Виждам твоята нагоре по реката.

— Но така е още по-добре. Ти само изчакай някоя диря да прекоси площадката и направи нещо. Искаш ли да те забавя? Или… да те ускоря, или каквото и да е онова, което правя?

— И аз какво да направя? Да бутна някого, че да падне във водата преди петстотин години? Ако той не може да плува, това ще е убийство.

Умбо въздъхна.

— Просто ми е страшно скучно.

— Аз имам по-добро предложение. Хайде всеки от нас да се опита да научи другия на своя номер.

— Нас никой не ни е учил на това, което вече умеем — възрази Умбо.

— Това изобщо не е вярно. Баща ми е работил и с тебе, нали така? Помогнал ти е да го усъвършенстваш и насочваш.

— Е, да, така е, но аз вече си го можех, той само ме обучаваше.

— Значи може би всеки от нас не е лишен от способността на другия, а притежава много, много мъничко от нея, толкова, че изобщо не сме я забелязали — предположи Риг. — Затова опитай се да ми го обясниш, докато го правиш, а аз ще ти посочвам дирите, докато минаваме през тях.

— Няма никакъв шанс да се получи — заяви Умбо.

— Да го разберем. Хайде де, и двамата скучаем, това е някакво занимание.

— Шшт! — прекъсна го Умбо. — Струва ми се, че Самуна се събужда.

— Освен ако през цялото време не е бил буден и не е слушал.

Умбо се намръщи.

— Много би му подобавало!

Но Самуна като че нищо не беше чул. Когато се събуди, се държеше с тях съвсем нормално — тоест начумерен, почтителен и отзивчив едновременно.

— Ти самият си работил по реката, нали? — попита го Риг.

— Никога — отвърна Самуна.

— Но и ти си мускулест като тези мъже.

— Не, не съм — отрече Самуна. — Много по-мускулест съм.

Риг го огледа внимателно.

— Виждам, че си по-различен от тях, но не виждам в какво.

— Погледни дясното ми рамо, после лявото. А после погледни гребците.

И двамата, Риг и Умбо, го погледнаха. Умбо забеляза пръв и се изкикоти.

— Те предпочитат едната страна.

Сега и Риг го забелязваше. Докато тласкаха с пръта, едната им страна заякваше повече от другата. И затова всеки от мъжете се трудеше само от едната страна на кораба.

— На военните кораби не им го позволяват — обясни Самуна. — Карат ги да работят ту от едната, ту от другата страна на редовни смени, за да заякват равномерно.

— Значи ти си бил гребец във войската?

— Служих, но не на лодка — обясни Самуна. — Преди да срещна Подмокрената и да открия, че тя е от нашите земи, да се оженя за нея и да построя хана, служих във войската. Издигнах се до сержант, имах добър отряд от корави мъже.

— Бил ли си се във войни? — полюбопитства Умбо.

— Не сме водили война, откакто съм жив — отвърна Самуна. — Дори и Народната революция е станала, когато съм бил още бебе. Но винаги се водят боеве и винаги има убийства, защото винаги има хора, които не желаят да изпълняват волята на Съвета, и винаги има диваци из покрайнините на цивилизацията, които не уважават нито границата, нито никой закон. Варвари.

— Значи ти си стрелец с лък? — попита пламенно Умбо. — Боравиш с меч? Или владееш копието или тоягата? Ще ни покажеш ли?

— Това момче е влюбено в представата за войниците — отбеляза Самуна. — Защото никога не си виждал мъж, който държи всичките си вътрешности в скута и се моли за вода, понеже изгаря от жажда, но не му е останал стомах, в който да влезе водата.

Умбо преглътна.

— Знам, че хората умират — рече той. — И у дома умират, и понякога от доста страшна смърт.

— Нищо не е по-ужасно от смъртта по време на война — заяви Самуна. — Едно подхлъзване, и врагът те надвива. Или както си вървиш, изведнъж — пффффт, в гърлото ти или в ухото ти, или в окото ти, или в гърба ти се забива стрела и дори да не те убие веднага, пак разбираш, че с тебе е свършено, тя ти изпива силата.

— Но ти си имал равен шанс — възрази Риг. — Или може би не е бил равен, но си бил обучен за това. Да убиваш — и затова и да умреш. За един войник смъртта не може да е изненада.

— От мен да го знаеш, момчето ми, смъртта винаги е изненада, дори и когато стоиш и я гледаш в очите. Като дойде, си мислиш: „Какво, аз ли?“

— Откъде знаеш? — възкликна Умбо. — Та ти никога не си умирал.

В отговор Самуна вдигна ризата и оголи гърдите и корема си. Той беше такава грамада, че Риг винаги го бе смятал за дебел, но не, очертанията на тялото му следваха изпъкналостите и вдлъбнатините на мускулите и вените навсякъде се издуваха под кожата, а не бяха скрити от пластове тлъстини. Нагоре по корема му, леко вдясно от средата, минаваше страшен белег, все още червеникав. Не беше зашит добре и кожата беше набръчкана ту на една, ту на друга страна по цялото му продължение.

— Аз съм мъжът, който държа вътрешностите си в шепа — рече той. — Броях се за мъртъв. Отказах моите войници да си губят времето и да се мъчат да ме изнесат от бойното поле. Посочих друг за техен нов сержант и им заповядах да се оттеглят заедно с останалите войници. По-късно те минаха в настъпление и победиха, но никога повече не се върнаха на бойното поле. Знаеха, че там не е останало нищо от никого.

— Защо? — попита Умбо.

— Не ми се струват много верни — отбеляза Риг.

— Мършоядите, моите момчета — отвърна Самуна. — Бойното поле се бе опразнило преди не повече от минута, когато сред падналите нахлуха жени, старци и момчета — убиваха ранените, вземаха дрехите и оръжията им и всичко останало, което намерят. Войната ги довежда като гарвани на леш. И ето, аз лежа там в очакване да умра и се надявам да не се проточи дълго, защото болката ме залива на вълни, като море, и всяка вълна ме разтърсва и аз си мисля, ето тази ще ме отнесе към смъртта, но тя все не ме отнася. Чувам стъпки, поглеждам нагоре и виждам едно женище, надвесено над мен.

— Подмокрената — обади се Умбо.

— Много ясно, че е Подмокрената, тъпчо, но историята я разказвам аз и аз решавам кога да кажа нещо на глас.

— Извинявай.

— Та поглеждам аз нагоре, а тя гледа надолу и казва: „Едричък си“, а аз не казах нищо, защото щеше да е глупаво да кажа: „Какво значение има колко едър е един мъртвец?“. А после тя казва: „Спрял си да кървиш“, а аз казвам: „Сигурно съм изтекъл“. Думите излизат като шепот, но тя ме чу, разсмя се и вика: „Щом можеш да говориш и да се майтапиш, няма да умреш“. После ми махна доспехите — които мечът на онзи беше разрязал като масло, така става, когато бронята ти я прави нечий братовчед, който кове стомана от калайдисана пръст. Както и да е, тя ме закърпи — и то бая кофти, бих казал, но вече се мръкваше, пък и аз така или иначе щях да умра, та на кого му пука? Тя ми вика: „Кожата е цялата накълцана, ама стомахът и червата изглеждат невредими, затова и не си умрял. Един пръст по-дълбоко да беше, и вече да си пукнал“. И ме мята на рамо — мен! Дето съм достатъчно тежък дори и обезкървен. Замъква ме в къщи и заявява, че по законите на мършоядите аз съм неин роб. Само че като пооздравях, се влюбихме като двойка герои в роман и се оженихме. Отидох си вкъщи, разкарах предишната ми жена, продадох къщата и земята, взех грамадното си състояние и построих хана в онова келяво гъбарско селце и го превърнах в град и редовна спирка на гемиите по реката, та това, че тя не ме уби и не ми взе нещата, ами взе мен, това промени света, мойте момци.

— Лошо си постъпил с първата си жена — рече Риг.

— Нямаше ме там цели осем години, а като се прибрах, тя имаше три деца под пет годинки, които изглеждаха така, сякаш трима различни мъже ми бяха направили услугата да ме заместят. Казваш ми, че съм постъпил лошо ли?

— Тя поне две години те е чакала и ти е била вярна — рече Умбо.

— И аз поне не я убих, което беше мое право. Само я изгоних, вместо да я убия, щото Подмокрената разправяше: „Да не започваме с кръв“, а и защото смътно си спомнях, че някога сме били влюбени. И освен това никога не съм зачевал дете с нея, не повече, отколкото и с Подмокрената, а предполагам, че една жена си има право да роди бебета, нали? Където и да се налага да ходи, за да се сдобие с тях.

— Човечна философия. Но тя е поддържала чифлика осем години, а ти си й го отнел.

— Прислугата беше работила по него — поясни Самуна. — А чифликът си беше мой, точно както тя беше моята жена. Отказах се от нея без борба, но дори и светец би продал чифлика и би му взел парите. Тя би могла да се подслони при таткото на някой от своите мъници.

— Значи си мекушав — подхвърли Риг, но с усмивка, за да се досети Самуна, че го дразни.

— Да, момче, майтапи се колкото си щеш, скъсай ме от подигравки, ама съм си мекушав. Това ми стори Подмокрената. Тя и онзи, от който ми е този белег. Те изкараха войната от мен. Но аз продължавам да тренирам за нея. Когато съм на суша де. Упражнявам се всеки ден по час-два, с всички оръжия. Все още мога да забия стрела там, където поискам, до сто крачки. Ако не се бях подхлъзнал на конска фъшкия на бойното поле, онзи никога нямаше да забие меча си в мен — толкова добър бях. И все още съм, въпреки промените, които петнайсет години липса на достоен противник, по-добър от пиян лодкар, причиняват на един стар ветеран.

Хубаво беше да разберат, че макар Подмокрената да не си поплюваше, тъкмо тя го бе разубедила да убие бившата си жена. Тя можеше и да се хвали онази първа вечер как щяла да изхвърли Риг и Умбо в реката или да ги изрита навън, на милостта на лодкарите, но сега Риг разбра, че двамата със Самуна са добри хора и само си придават коравосърдечен вид заради клиентелата.

— Подмокрената упражнява ли се с теб? — попита Умбо.

Риг очакваше той да си изяде тупаника заради нахалството, но Самуна само се засмя.

— Че кой друг? Не, тя не е боец, не е като мен, но слага подплънките и ми помага да упражнявам стъпките и ударите. Никой, когото познавам, не може да се мери с моя обхват, единствено тя. Аз съм си големичък, знаете. Излизаме призори и се упражняваме един час, след като изгрее слънцето. И не е лошо лодкарите да ни виждат, докато го правим, и че не ни гони махмурлук като тях. Да знаят, че дори и когато мен ме няма, тя отстоява своето.

В ранния следобед на четвъртия ден те я видяха: Кулата на О, издигаща се над дърветата покрай реката. Беше почти невидима на фона на стоманеносивото зимно небе, но всички я виждаха — стоманен цилиндър, който се издига нагоре и завършва със заоблен купол на върха.

— Е, пристигнахме — рече Умбо и двамата с Риг се спуснаха по стълбите на главната палуба.

— Чакайте — рече Самуна. — Досега не сте минавали оттук и не знаете, но няма да стигнем в О по-рано от утре по обяд или още по-късно.

— Но тя е там! — възкликна Умбо.

— Виж колко мъгляво се вижда. Въздухът е чист и ако беше толкова близо, колкото си мислите, нямаше да изглежда така.

Риг пресметна наум въз основа на неща, на които го беше учил Бащата.

— А колко е висока?

— По-висока, отколкото си представяте. Мислите ли, че хората щяха да правят поклоннически пътувания, за да я видят, ако беше просто висока? Освен това реката прави широк завой нататък и ще я загубим от очите си за часове, а после ще се върнем от друга посока, преди най-сетне да ни се разкрие колко е голяма наистина. Това е едно от чудесата на света — помислете си, някой народ или град е притежавал ума и силата да построи такова нещо! И все пак е напълно безполезна. Казват, че отнема цял ден да се изкачиш до върха й, но не ми е ясно откъде някой би могъл го знае — тя цялата е запечатана, и не защото Съветът на О е издал някакъв закон, не, тя е запечатана отвътре и не можете да проникнете в нея дори колкото да разберете за какво са я построили.

Риг гледа Кулата на О, докато светлината не помръкна дотолкова, че тя стана невидима. Чудеше се какво е можел да знае Бащата за нея. Той знаеше всичко, или поне така изглеждаше. Но и през ум не му беше минавало да даде на Риг урок за това място.