Следотърсачът

Глава 13Риг — сам

— Но дори и да затворя очи, преди да издълбая посланието, аз ще видя другото доказателство, че не се е получило — възрази заменимият.

— И кое е то?

— Съществуването на посланието, след като го издълбая, което в обичайния ход на времето ще се случи, преди да съм го издълбал, и ще докаже, че посланието се движи в същата посока като нас във времето. А това означава, че няма да го има в онзи вариант на кораба, който ще осъществи, или е осъществил, скока.

— Просто затвори очи и го направи — нареди Рам. — И не ги отваряй. А после се върни и ми кажи, че си го направил, без да знаеш дали се е получило или не.

— Защо нарочно да крия данни от самия себе си?

— Защото така аз ще се почувствам по-добре.

— Тогава ще се подчиня и просто няма да ти кажа.

— Ако знаеш, ще бъдеш длъжен да ми кажеш, като те попитам.

— Тогава недей да ме питаш.

— Ако аз знам, че ти знаеш, ще бъда длъжен да попитам — рече Рам.

— Значи трябва да се държа ирационално, за да ти вдъхна ирационална надежда.

— И после аз ще умра — заяви Рам.

— За медицински последствия ли намекваш, за емоционална хипербола или за намерение?

— За намерение — поясни Рам.

— Значи, като сторя това и остана в неизвестност за изхода му, аз ще ускоря момента, когато ти сам ще отнемеш живота си?

— Не — отвърна Рам. — Ти ще отнемеш живота ми.

— Няма!

— Ще го направиш, ако ти заповядам.

— Не мога — отвърна заменимият.

— В края на скока през гънката са възникнали общо поне двайсет мои варианта — деветнайсет са продължили напред и аз… или деветнайсет мои „аз“… се връщам, или връщаме, назад. Може да съществува само един истински Рам Один.

— Ти — рече заменимият.

— Аз съм вариант, който не може да направи нищо, не може да промени нищо, не може да повлияе върху нищо. Заради посоката, в която се движа във времето, аз в действителност вече не съществувам в реалната вселена. Обявявам това мое копие за дефектно, безполезно и — да го признаем — напълно заменимо. Може да има само един-единствен вариант на моето аз.

— Убийството ти ще елиминира само пътуващия назад Рам, или Рамовци — рече заменимият. — То няма да повлияе на деветнайсетте продължаващи напред Рамовци, от които осемнайсет ще бъдат също толкова излишни, колкото твърдиш, че си и ти самият.

— Това не е мой проблем — заяви Рам.

Двайсет и два дни бяха нужни на гемията, за да закара Риг от О в Ареса Сесамо. Доста време за подобно пътешествие, но той се досети за няколко причини за бавния им напредък.

Първо, те спираха всяка вечер и хвърляха котва далече от брега, но извън течението — това научи от внимателното вслушване в командите, давани на висок глас. Беше нещо обичайно — далеч от брега, за да избегнат разбойниците от сушата, но и спирайки придвижването надолу по течението от страх, че могат да заседнат на плитчина или да се сблъскат с някое друго препятствие в тъмното. Второ, течението се забавяше и се разпределяше в многобройни канали с навлизането си в обширната наносна равнина на река Сташик. То вече не задаваше сигурна посока и кормчията би могъл да не се досети кои преди използваеми канали са твърде задръстени и не са безопасни. Два пъти им се наложи да се измъкват от второстепенен канал, за да се върнат в главния и да потърсят друг път. Трето, бавният ход на гемията означаваше, че всякакви вестоносци, които генерал Гражданин би могъл да прати по суша, щяха да стигнат Ареса Сесамо много преди гемията да доплава там, въпреки че пътят постоянно криволичеше насам-натам, често ставаше непреходим и се налагаше да бъде строен отново на местата, където пропадаше — водата от делтата на Сташик проникваше под него и го подкопаваше. (Мнозина владетели на различни империи, избрали Ареса Сесамо за своя столица, бяха спасявали от нашественици тази естествена, неподлежаща на картографиране, триста мили дълга поредица от ровове и препятствия.)

По време на цялото пътуване, след като дадоха на Риг сухи дрехи и вече не се налагаше да го приковават към шпиони, убийци или други Талисковци, го оставиха съвсем сам. Някой член на екипажа, всеки път различен, му носеше сутрин храна на поднос, която трябваше да му стигне за целия ден. Внасяха я под бдителните погледи на двама войници, които не казваха нищо и не позволяваха нито на Риг, нито на члена на екипажа да говорят.

Риг изяждаше топлата храна на закуска, а после изчакваше, за да изяде и останалото — въпреки че разни неща повяхваха — щом чуе звуците от закотвянето на гемията вечер. Храната беше прилична, според критериите на речния превоз — сигурно изпращаха от време на време малки лодки до брега, за да докарват пресни плодове и зеленчуци, защото те не липсваха. Два пъти дневно — веднага щом се събудеше и използваше нощното гърне, и още веднъж, когато му се стореше, че наближава време за вечеря (а той никога не бъркаше), Риг обикаляше около стаята с ритмична крачка, докато сърцето му затупти по-бързо, а дишането му се учести, и продължаваше така половин час. Сутрин обикаляше в едната посока, а следобед — в обратната.

Когато онези извън каютата получаваха обяда си, той не ядеше, а правеше упражненията, които Баща му го бе научил да включва в дневния си режим, за да поддържа силни мускулите, които не използваше в текущата работа. И тъй като в момента не вършеше никаква работа, правеше всичките упражнения.

Спеше добре, два пъти дневно по четири часа. Отдавна беше усвоил номера да определя колко време ще спи и да се събужда по желаното време. Затова след закуска и после отново след вечеря лягаше да спи. Това означаваше, че следобед и в дългите тихи часове сутрин беше напълно буден. Грижеше се да не заспива, като не лежеше в леглото, освен когато дойдеше време за сън, и сменяше позата си — ту седеше на стола, ту на пода, ту стоеше прав, дори понякога заставаше на ръце или на челна стойка, като се подпираше на стената. Сам си беше възложил задачата да мисли. Тъй като временно беше безпомощен и лишен от всякаква способност да получава нови сведения или да влияе върху събитията, за него бяха важни само две неща: да види какво може да научи от сведенията, с които вече разполага, и да се опита да се научи как да разшири способностите си да вижда дирите до умението, което бяха овладели заедно с Умбо, което сега приятелят му очевидно се бе научил да прилага и сам. Знаеше, че тази мисъл е недостойна, ала не можеше да се сдържи: „Щом Умбо го можеше сам, макар и никога да не бе виждал диря, то несъмнено и аз мога да го правя сам“.

Повтаряше си, че с тази мисъл не иска да принизява Умбо — щом единият от тях можеше да се научи да владее или да заменя приноса на другия в техните пътувания заедно във времето, то несъмнено и другият го можеше. Но беше откровен със себе си и знаеше, че в тази мисъл има прекалено много гордост и презрение, защото в душата му тя клонеше нататък. „Щом дори Умбо го може, значи аз несъмнено го мога — и по-добре, и по-лесно!“

Риг беше приел за разбиращо се от само себе си, че когато пътуваха във времето, пътуваше именно той. Да, помощта на Умбо му беше нужна, но именно той беше тръгнал редом с онзи мъж и бе измъкнал ножа от канията му. Риг беше този, който виждаше дирите, винаги ги бе виждал и по тях проследяваше дивеча и хората, докато Умбо не разбираше кой знае колко собствената си дарба.

„Дали притежавам естествената арогантност на кралските особи? — питаше се той. — Дали механично приемам, че във всичко съм по-добър от другите? Защото, доколкото знам, тъкмо Умбо притежава безценната дарба — способността да променя времето или поне да променя скоростта на преминаването през времето на даден човек, а моята дарба е по-скоро дарба на разузнавач, който издирва онези следи, към които може да се приложи дарбата на Умбо.“ Умбо можеше да приложи умението си за прехвърляне във времето върху всеки, а Риг не можеше да сподели своя дар с никого. Изобщо не биваше да се възгордява и да се отнася презрително, напротив, трябваше да проявява смирение и почит към по-голямата дарба на Умбо. И все пак нещо го караше да смята, че Умбо е по-долу от него.

Може би се дължеше на това, че Бащата бе прекарал толкова много време да обучава него, а на обучението на Умбо бе отделил относително малко време. Или пък беше вцепеняващо душата високомерие, предизвикано от това, че за няколкото седмици в О бе разполагал с толкова много пари. Преструваше се на горделив богат младеж, но беше напълно възможно несъзнателно да е повярвал в собствения си театър и това да се е превърнало в част от природата му. Но сега той реши да се отърве и от последната капка високомерие, защото знаеше, че то ще го превърне в един от онези идиоти, които, като не става на тяхната, заявяват: „Ти знаеш ли ме кой съм?“.

Бащата винаги го бе учил: „Човекът е онова, което казва и върши — така разбираш дали реномето му е заслужено или изфабрикувано“. Това разбра Риг в първия си самотен ден и оттам нататък той смирено и усърдно се стараеше да научи как сам да върши онова, което му прилагаше Умбо — да ускорява собствените си възприятия, за да може наблюденията му да следват темпото на бързото движение на отдавна отминали по пътищата си хора.

Две неща му пречеха да напредне поне мъничко, доколкото разбираше. Първо, всеки път, когато Умбо му бе давал възможност да вижда хората по следите, двамата стояха неподвижно и се взираха в дирите поне по десетина секунди. На Риг му бе необходимо време, за да различи отделните хора, които се стрелкаха по тях, и да избере един, върху когото да се съсредоточи. Едва тогава човекът забавяше темпо и Риг можеше да избере едно от повторенията на преминаването му и да предприеме действие. На лодката това беше невъзможно. Не че нямаше безброй дири и нагоре, и надолу, и напреки на реката, тя беше хаос от дири. Но докато лодката се движеше, той не можеше да се взира достатъчно дълго в една и съща диря, че да има надежда да различи каквото и да било.

И дори и докато бяха закотвени нощем и можеше да разглежда някои дири по-продължително, преди течението да го измести, той се сблъскваше с втория проблем — че няма представа как да повтори онова, което постигаше дарбата на Умбо. Би могъл да си представи, че нуждата на Умбо да прилага дарбата на Риг — да изнамира човек от миналото, за да се съсредоточи върху него — бе подпомагана от избора на хора, чието местоположение му беше известно и които оставаха на едно и също място значително дълго време. Така Умбо се беше появил при Риг, докато той изчакваше да плати на кочияша при Кулата на О. Несъмнено знаеше и къде да се появи при себе си, за да се предупреди сам. И в двата случая дирите, които виждаше Риг, не бяха нужни на Умбо, или поне не му бяха чак толкова нужни. Но Риг цял живот бе виждал дирите, бе се научил да ги различава, да разпознава отделна следа и да я проследява във времето, като винаги знаеше в коя посока тече то, макар никога да не успя да обясни на Бащата откъде го знае. Ала въпреки това никога не бе подозирал, че дирята всъщност е размазаното изображение на самия човек, който повтаря до безкрайност движението си. Едва дарбата на Умбо му отвори очите. И сега знаеше онова, което бе знаел винаги — къде са отишли хората и животните от далечното минало. Дори имаше и приблизителна представа кои дири са по-стари и кои — по-нови, кои бяха на мъже и кои — на жени, кои на възрастни и кои — на деца, също както сега можеше да определи и вида, пола и възрастта на животното, оставило определена диря. Той извличаше от дирите информация, която само зрението никога не би му дало, и знаеше, че на някакво ниво прониква в тях и „вижда“ на кого са — въпреки че зрението, разбира се, нямаше нищо общо с това.

Е, не съвсем нищо. Той усещаше дирите, които минаваха зад хълмове или стени, например усещаше дири далеч извън стените на своята малка каюта-килия. В мрака следите бяха за него само размазани петна, а затвореше ли очи, се превръщаха в неясна мъгла. Ала те бяха там и той ги усещаше, а ако се съсредоточеше, можеше да постигне известна яснота. Можеше да види като на живо движенията на мъжете на борда, въпреки че дирите бързо се загубваха нагоре по течението, докато гемията се спускаше надолу, и това му помагаше да разбира звуците, които чува. Всичко това почти не зависеше от видяното с очите.

Но очите задаваха контекста на онова, което виждаше. Той знаеше през коя стена на каютата вижда тези дири и след като запомни общия план на гемията, можеше да разбере какво точно усеща. Дирите, кръстосващи се във въздуха над пропастта на Сташи, далече-далече от водопада, все така минаваха от едната до другата страна на каньона и обясненията на Бащата, че водопадът е подкопал ръба и той е хлътнал и се е срутил, както и за мостовете, които някога са минавали над пропастта, за Риг бяха разумни.

Но по реката тези дири бяха много по-объркващи заради безбройните движения на хора — освен редките плувци или прегазилите през брод — преминавали с лодки или по отдавна изчезнали мостове. Някоя диря изведнъж се издигаше във въздуха и минаваше отгоре, други пък описваха странни примки. И тъй като стълбата или мачтата, която човекът бе изкачил, вече я нямаше, от цялата тази плетеница мисълта се вцепеняваше. Добавете и това, че в делтата реката бе измествала коритото си толкова много пъти, че дирите вървяха във всички мислими посоки и изобщо не бяха свързани със сегашния канал — заради всичко това Риг надали би могъл да бъде обвинен, че не може да избере една от тях и да я забави (или да ускори себе си), за да види кой я оставя.

Най-тежкият му проблем обаче беше, че нямаше представа какво е правил Умбо. Двамата само с разсъждения бяха решили, че Умбо явно ускорява възприятията на Риг, за да вижда той по-бързо, така да се каже. Но нищо от преживяното не подсказваше на Риг, че всъщност се ускорява. Всъщност той не усещаше нищичко и затова трудно би могъл да се досети как да повтори усещането. Всичко, което се случваше, беше, че онова, което преди беше диря, сега се превръщаше в размазано движение на човек, и когато се съсредоточеше усилено върху една цел, той можеше да различи човека и зрително да забави хода му. И да го възприеме със зрението си.

Дали беше така?

Риг се замисли отново за преживяното на водопада, докато лежеше на камъка. Не беше ли видял мъжа с очите си? Той несъмнено бе влязъл в съприкосновение с него, когато го блъсна! Ала видяното тогава беше някак по-различно в сравнение с начина, по който виждаше самия камък и брата на Умбо, Киокай. Тъй като Баща му го бе научил на много неща за работата на човешкия мозък, Риг си представи, че образите на скалите, водата, небето и Киокай постъпват в мозъка му по нормалния начин, чрез очите. Но образът на мъжа, който падна, бе стигнал до мозъка му по различен начин, не чрез очите. Ала мозъкът му го бе изтълкувал като зрителен и го беше наложил върху онова, което очите му показваха. Той беше вместен в полезрението му, а това, като се замислеше сега, се случваше винаги с информацията, която му даваше неговото сетиво за дирите. Но това по никакъв начин не му помогна да разкрие как Умбо го променяше — или променяше следите или самото време така, че дирята, която той виждаше като гладка лента, се превръщаше в размазано изображение на устремно движещ се човек. Нито пък можеше да постигне напредък чрез упорито съсредоточаване, напрягане на лицето или опити да събуди някакво чувство.

В няколко безумни опита дори пробва да тръгне с бърза крачка редом с някоя диря, за която знаеше, че трябва да е човек, с надеждата, че ще различи човешки силует. Даже се затича покрай една, но разбира се, се блъсна в стената и накара стража да отвори вратата — но Риг вече беше успял да вдигне стола и жално обясни: „Заспах и столът падна“. Стражът нямаше как да знае, че това не е вярно. Във всеки случай на пазача му беше забранено да говори, той можеше само или да излезе навън и да затвори вратата, или да събуди генерал Гражданин, за да дойде да разследва случая. Затова избра по-лесното и просто затвори и отново залости вратата. Известно време Риг дори пофилософства върху това какво доказваха съвместните им преживявания с Умбо за природата на времето. Например: дирите не следваха съвременните контури на земята, те оставаха точно там, откъдето са минали, независимо как се е променяла земята под тях… Или водата, или сградите, или превозните средства.

Ала Риг знаеше, че светът представлява планета — сфероид, с пръстен от отломки около нея, която обикаля по орбитата си и понякога се приближава, а друг път се отдалечава от слънцето, подобно на олюляващата се походка на пиян човек. Самото слънце също не стоеше на едно място, а се движеше през огромно море от звезди в орбита около центъра на галактиката, а самата галактика се носеше из Космоса. А ако самият свят бе изминал грамадно разстояние, откакто тези хора бяха минали по повърхността му, защо дирите не оставаха там, в пространството, където бяха минали, а оставаха на планетата, където и да се скиташе тя?

Преминаването на живи същества се запазваше в дири, прикрепени не към точното разположение на тези същества в пространството, а към положението им относно центъра на планетата. Техните дири продължаваха да минават точно през същото място върху въртящата се планета.

За Риг това означаваше, че живите същества имат здрава връзка със самата планета, и то не само с повърхността, към която ги е притискала гравитацията. Времето запомняше движенията на всички живи същества, но пазеше записа вдълбан в точно отношение спрямо центъра на тежестта на планетата, върху която живееха те, и запазваше първоначалното отношение на дирите една спрямо друга, докато се простираха по повърхността на планетата.

Защо времето трябваше да е свързано с гравитацията, това той не знаеше, но явно беше така. В самотата си Риг се чудеше над всякакви въпроси — например защо техните движения не бяха запазвани по отношение на слънцето, чиято гравитация бе толкова мощна, че контролираше Земята. Или ако човек можеше да лети между световете така, както плава по реки и морета, дали би оставял някаква диря след себе си, или дирята му щеше да се увива и усуква между един и друг свят? Странно беше да си го представя и затова си представяше и как Самуна му заявява, че да се чуди за такива работи си е чисто губене на време, след като хората не могат да летят и несъмнено не могат да летят между планетите. Защото Бащата от малък го беше учил, че няма мисъл, върху която да не си струва да се замислиш, но всички идеи трябва да се изследват логически, за да се провери дали могат да бъдат полезни.

Честно казано, сега Риг нямаше представа защо мислите за пътувания между светове и трайността на дирите по време на пътуването биха могли да са полезни, но му правеше удоволствие да мисли за това, а тъй като удоволствията понастоящем бяха твърде малко и твърде редки, той се възползваше от тези, които му бяха достъпни, и им се наслаждаваше.

А и мислите за междупланетни пътувания го отвличаха от мрачните мисли какво ли го чака в Ареса Сесамо.

Защото това беше другата му задача и той никога не можеше да се откъсне от нея за дълго. Какво знаеше? Какво би могъл да научи от сведенията, с които вече разполагаше?

Генерал Гражданин бе говорил за различни партии в Ареса Сесамо. Роялистите, разделени на лагери: застъпниците на наследяването на трона по женска линия и онези, които радееха за завръщането на мъжете; и подкрепящите Народната революция, въпреки че ако Гражданин бе казал истината, те не толкова подкрепяха Революцията, колкото се противопоставяха на наследяването на трона по женска линия. Гражданин явно бе убеден, че е открил отдавна изгубения син на Агия Сесамин и нейния съпруг Кносо Сисамик, и затова каквото и да си мислеха другите за кралските особи или за мъжете от кралския род, от които се предполагаше, че Риг е единственият жив екземпляр, щяха да си го мислят за Риг. А той дори не можеше да бъде сигурен под властта на коя партия е в момента. Ако Гражданин наистина беше роялист, подкрепящ мъжкия наследник, значи Риг бе в ръцете на човек, който можеше да го използва за възстановяването на монархията. Но ако генералът го изпитваше, като се преструваше, че е от тази партия, Риг би могъл да се намира в ръцете на истински слуга на Революционния съвет или на последовател на партията за наследяване на трона по женска линия — следователно Риг беше в голяма опасност и можеха да го убият по всяко време.

Съществуваха и други възможности, ни повече, ни по-малко изсмукани от пръстите от тези, очевидните. Гражданин можеше наистина да е роялист и да подкрепя мъжете, ала партията му да не е готова да се възползва от съществуването на Риг и затова той да е в пълна безопасност и да бъде доставен на Революционния съвет при обстоятелства, които биха направили убийството му трудно или невъзможно. Имаше вероятност кралското семейство да разполага с по-голямо влияние, отколкото изглеждаше, а собствената му майка да желае той да бъде убит — ако наистина беше вярна на решението на баба си да избие всички мъже от кралско потекло, то докарването на Риг в Ареса Сесамо би могло да е толкова противно за нея, че да се опита да го убие още в мига на срещата им. Толкова много сценарии се разиграваха в ума му, че той нямаше друг избор, освен да зареже всичките възможно най-скоро. „Ще узная каквото узная, когато го узная — повтаряше си отново и отново. — С фактите, които разполагам, съм в състояние да предскажа бъдещето и затова не мога да се подготвя по-добре, отколкото ме е подготвил Баща ми, за да разговарям с властта и да проумея как се води политиката“.

Което винаги и неизменно го връщаше към Бащата, единствения човек, единствената тема, мисълта за която му бе непоносима.

Бащата го беше излъгал. Във всичко, на което го беше учил, което му беше казвал, разказвал и намеквал, се съдържаше дълбока и трайна лъжа, или поне такова огромно укриване на сведения, че бе равносилно на лъжа.

„Той никога не ми е казвал кой съм аз или как съм заживял с него. Остави ме да мисля, че е истинският ми баща, и никога не ми разкри истината, за да ме поправи. И макар да ме научи на многобройни умения, които са ми полезни, ме е оставил сляп за толкова много други неща, че се сблъсках с напълно неведоми опасности и сега не разполагам с достатъчно сведения, за да зная какво да правя“. Подобни мисли нахлуваха в ума на Риг, а после той се разсейваше. Някоя диря, преминаваща през каютата… Някакъв звук навън… Някоя заблудена негова мисъл, гладен спазъм или внезапна болка или трепет. Каквото и да е, само и само да не продължава да мисли за Бащата и ужасното невежество — истинското наследство, което бе получил от него. Искаше изобщо да престане да мисли за този мъж като за Баща си. Истинският му баща беше мъж на име Кносо Сисамик, вече мъртъв, и се мълвеше, че е умрял край Стената — може би дори се бе опитвал да мине през нея. Какъв забележителен — или безумен — човек! Всички знаеха, че никое живо същество не може да премине през Стената. „Такъв е бил баща ми, човекът, от който произлиза мъжествената част на моята душа. Трябва да науча какъв е бил, защото като изучавам него, ще опозная и себе си. Дали той е могъл да вижда дирите? Дали съм наследил това от него?“

Но Кносо бе мъртъв и Риг не можеше да го опознае непосредствено. Агия беше жива, ала Риг се страхуваше от нея, защото бе възможно тя дори да е желаела смъртта му, а мъжът, когото той наричаше Бащата, да го е спасил от нея.

Бащата, или както и да го наричаше, бе го изпратил да открие не майка си, а сестра си, Парам Сисаминка. Защо нея, а не някого другиго? Защо нея, вместо някаква политическа мисия? Сякаш Бащата му казваше, че каквото и да му се наложеше да направи, то нямаше нищо общо с цялата политика и всичките маневри на кралското семейство и на онези, които ги бяха свалили от власт и ги държаха в плен. Беше свързано единствено със самата Парам като личност.

Като личност, която притежава дарба, подобна на неговата и тази на Умбо? Това ли интересуваше Баща му? Той несъмнено бе отделил време, за да обучи Умбо, а и Нокс да овладеят дарбите си. А с Риг и неговите дири като че се бе занимавал безкрайно. Бащата бе дал на Риг уменията, които да го опазят жив по време на пътуването, повече или по-малко. Затварянето в килията не беше знак за бляскавия успех на момчето, целта беше той да стигне до сестра си и нищо повече. Бащата не се интересуваше кой е на власт в Ареса Сесамо, а единствено от срещата на Риг и Парам. „Но мен дали ме е грижа? Какъв ли ми е Бащата, че все още да му позволявам да определя моя избор? Аз може би искам да властвам в Ареса Сесамо! Може би искам да си възвърна изгубеното древно наследство! Или просто искам да разбера какъв е бил истинският ми баща и да опозная и обикна истинската си майка, която може да е била съсипана от мъка, когато Бащата ме е откраднал, или пък да ме е скрила, като ме е дала на него, за да ме опази.

Може би ще правя с живота си, каквото искам!

Само дето нямам представа какво искам да правя с него“.

Пристигнаха в Ареса Сесамо през нощта, явно по план, защото преди това бяха чакали закотвени много часове през деня. Каналите, водещи към голямото пристанище, очевидно бяха добре означени нощем. И когато Риг, току-що изкъпан и облечен в чистите дрехи, които му донесоха, излезе от каютата, на главата му беше нахлупена торба, краката му бяха спънати, а ръцете — вързани зад гърба му. Отнесоха го като чувал с картофи до стол носилка, в който го понесоха сам и в мълчание — бяха го предупредили, че ако извика или проговори, ще му запушат устата.

И така той пристигна в големия град — по тъмно и закачулен, и чуваше само различните звуци от улиците, които се променяха, ала той не можеше да разбере тези промени. Естествено, постоянно виждаше всички дири наоколо, и новите, и старите. Разпознаваше къде се намират улиците сега и къде са минавали някога, но не и какви сгради има по тях, макар да виждаше колко са високи по-скорошните следи, изкачващи се нагоре етаж след етаж.

Виждаше и местата, където никой не беше стъпвал от хиляда години, защото дирите, минаващи оттам, бяха съвсем древни. Но защо никой не ги посещаваше толкова отдавна, той не можеше да разбере.

Най-сетне носилката спря сред някаква градина (досети се по чуруликането на птиците и многобройните им дири, които влизаха и излизаха от нея), някой отвори вратата на стола носилка, бръкна вътре и махна торбата от главата му. Беше жена — облечена в проста туника и с отрязана неравно коса. Не беше красива, но приличаше на Риг, и то много.

— Добре дошъл в Ареса Сесамо — рече тя. — Аз съм твоята майка.