Следотърсачът

Глава 12В окови

Заменимият и компютрите извършиха изчисленията възможно най-точно само след час-два.

— Ако твоите екстравагантни и недоказуеми догадки се окажат верни, то да, засечките на време-пространството биха могли да позволят всичките деветнайсет варианта на този кораб да преминат през гънката единайсет хиляди години назад в миналото, но между преминаванията е минало достатъчно време, че те да не се припокрият и затова да не е задължително да се анихилират — установи заменимият.

— Затова може би съществуват не само един, а деветнайсет варианта на този кораб и целия му екипаж и оборудване, включително вас и мен, пилота, и всички те летят към планетата, която е нашата цел, за да я колонизират.

— Или пък не — додаде заменимият.

— О, това е твърде възхитително, за да не е вярно.

— Метафоричната жилка не влияе на реалността — рече заменимият.

— Но в изяществото на реалността присъства метафорична жилка — възрази Рам.

— Да предположим, че си прав — съгласи се заменимият. — Е, и?

— Значи ще се чувствам по-добре, докато прекарвам остатъка от живота си, без да върша нищо смислено.

— Ще имаш време да прочетеш всичките онези книги, които така и не си успял да прочетеш.

— Мисля, че няма да имам време абсолютно за нищо — възрази Рам. — Мисля, че ще съм жив само докато стигнем мястото, където е бил построен този кораб. Само структурата, която виждаме наоколо, се движи назад във времето. Когато стигнем до мястото, където е била построена, тя ще се разгради около нас.

— А ние ще слезем.

— Как? — попита Рам. — Ще трябва да се качим на совалка, която ще ни откара обратно на земната повърхност. Но няма совалки, които да се движат в нашата посока във времето.

— Няма звезди, които да се движат в нашата посока, и все пак ние ги виждаме — рече заменимият.

— Какво интересно затруднение — рече Рам. — На всяка цена се навъртай тук, за да видиш какво ще стане.

— Какво ще направиш?

— Ще продължа това пътешествие, докато намеря начин да изпратя съобщение до моите варианти, които прекосяват гънката, връщат се в миналото и си имат работа със своите деветнайсеткратни копия.

— А как предлагаш да го направиш? — попита заменимият.

— Да го издълбая в метала на кораба някъде, където несъмнено ще го намеря, но чак след като премина през гънката.

— Където и да решиш да го издълбаеш, фактът, че го е нямало там, когато отидеш на това място, за да го издълбаеш, доказва, че не можеш по никакъв начин да промениш обектите, движещи се в обичайната посока на времето — рече заменимият.

— Знам — отвърна Рам. — Затова ще го направиш ти.

— Това нищо не променя.

— Със затворени очи — продължи Рам. — За да не можеш предварително да видиш доказателството, че не се е получило.

Риг и Кресльото, приковани един за друг в китките и коленете, седяха един до друг на две столчета в кабината на кормчията, а гемията плаваше надолу по реката. Потокът ги носеше и затова ритмичните тласъци на лодкарите с прътите не се усещаха. Вместо това тя се накланяше ту на една, ту на друга страна, когато лодкарите я оттласкваха, за да заобиколи от някое препятствие — греда, бряг, остров, друга гемия. Тъй като не виждаха нищо, Риг и Кресльото не можеха да се подготвят за тези промени в посоката и затова постоянно се стягаха, за да не се сблъскат един с друг или да паднат от столчетата.

Първите няколко часа Кресльото не каза нищо, но това не смущаваше Риг — бяха го учили да си държи езика зад зъбите и да принуждава другия да заговори пръв. А съдейки по суровата омраза, която забелязваше в скованата му стойка и изражение, ритъма на пулса му, горещината, която лъхаше от него, въпреки че бе мокър до кости, заговореше ли Кресльото, никак нямаше да е приятно. Но пък можеше да му даде информация. Генерал Гражданин умееше да се владее и през повечето време разкриваше само онова, което беше решил. Кресльото, ако се съдеше по прякора му, не го бяха учили да се владее, освен може би пред началството. Защото ако това умение му липсваше, той никога не би станал офицер.

Донесоха им храна и я оставиха на масата пред тях — но толкова далече, че не можеха да я стигнат, ако не приближат масата към себе си или столчетата си — към масата. Риг посегна с лявата си ръка и леко придърпа масата, а после задържа ръката си там в очакване и Кресльото да направи същото от другата страна.

Виждаше, че за офицера е направо болезнено, че се налага да си сътрудничат, но след време той явно проумя необходимостта от това, защото посегна с дясната ръка и двамата заедно придърпаха масата към себе си. Сега вече спокойно достигаха купите с ечемичена супа.

Риг посегна с лявата си ръка да вземе лъжицата, поставена от дясната страна на купата. Кресльото направи същото с десницата си.

— Така никак няма да ни е удобно — рече Риг. — Аз съм деснорък. Като се храня с лявата си ръка на лодка, която се клати, може да разлея.

Тъй като си личеше, че Кресльото е леворък, Риг нарочно му даваше повод да каже, че и на него му пречи същото. Вместо това онзи навъсено започна да поднася капещата лъжица към устата си и да разлива по масата и в скута си. Риг бе прекарал много време с Баща си в упражнения за развиване и на двете ръце — можеше да стреля с лък, да почисти и одере животно и да пише гладко и четливо и с двете. Можеше дори да яде, без да разлива, но вместо това повтаряше действията на Кресльото едно към едно.

— Не мисля, че са приковали лявата ти ръка към моята дясна по случайност — рече той. — А за да ни бъде и на двамата неудобно.

Кресльото дори не го погледна.

Двамата продължиха да ядат, а между хапките Риг подметна:

— Ако това изобщо има някакво значение, ние с приятелите ми изобщо не подозирахме, че днес ще ни арестуват, и каквото и да са направили, за да те вкарат във водата, аз не съм участвал в него.

Кресльото се обърна и го изгледа разярено, но все така не каза нищо. Ала нямаше значение — Риг бе успял да привлече вниманието му и беше само въпрос на време да проговори.

— Виж, ти не ме мразиш, защото си мокър, а защото мразиш онзи, който се предполага, че съм. Знай само, че аз не се представям за никого, аз съм си аз.

Кресльото се изхили.

— Единственият родител, когото съм познавал, беше моят баща. Отгледа ме сред горите. Той умря преди няколко месеца и ми остави…

— Спести ми това — прекъсна го Кресльото. — Колко пъти според теб ще мине тая история?

— Толкова, колкото минава истината.

— Аз съм тук, за да те убия — рече Кресльото.

Риг усети как по тялото му преминава тръпка на ужас. Този не се шегуваше.

— Ами добре — рече той. — Не мога да те спра.

— Не можеш дори да ме забавиш.

Риг изчака.

— Е? — попита най-сетне той.

— Не тук — рече Кресльото. — Не в тази каюта. После ще трябва да ме изправят на съд и да ме екзекутират, а така всичко ще се разчуе. Ще плъзне мълва как войник под командването на генерал Гражданин е убил законния Крал на Шатрата. А това ще е също толкова лошо, колкото и да те оставя жив.

— Значи генералът ти е дал заповед да…

— Глупак! — прекъсна го Кресльото. — Мислиш ли, че са ми нужни заповеди, за да разбера и изпълня дълга си?

Риг отново се замисли за омразата, изписана по лицето на мъжа.

— Тук не става въпрос за дълг.

Кресльото дълго мълча, а накрая заяви:

— Да те убия е повече от дълг. Но ще го извърша достойно.

— Питам само за мое сведение… Дали ще ме убиеш, защото смяташ, че аз наистина съм Сесамекеш? Или защото си мислиш, че съм самозванец?

— За твое сведение, няма значение — отвърна Кресльото.

— Но твоята омраза към мен… От любов към кралското семейство ли произтича или от презрение към него?

— Независимо дали наистина си кралска особа, или си самозванец, твоите цели могат да се осъществят само чрез възстановяване властта на кралското семейство.

— Твоята омраза към кралското семейство е лична.

— Моят прадядо бил много богат и влиятелен търговец. Някой го обвинил, че си придава важност, все едно е благородник — престъплението му било, че харчел дръзко. Опитвал се да се прави на благородник. Носел дрехи на благородник. Демонстрирал достойнствата на благородник.

— Това престъпление ли е било? — попита Риг.

— Не само престъпление. Всяко обвинение било равносилно на държавна измяна. По време на монархията законът повелявал всеки да се придържа към класата си. Търговците не могат да стават дребни благородници, дребните благородници — аристократи, а аристократите не могат да се стремят към трона. Ако обвинението към моя прадядо е било, че се облича като воин и носи оръжие, наказанието е щяло да бъде солена глоба и една година домашен арест. Но той бил обвинен, че се облича като аристократ, а това означавало, че прескача две стъпала. Наказанието било същото като за опит за убийство на кралицата.

Риг никога не беше чувал подобни глупости, ала не се усъмни в истинността на историята.

— Смърт?

— Бавна и ужасна публична смърт — потвърди Кресльото. — С разчлененото му тяло нахранили кралските кучета в присъствието на гилдията на търговците. Семейството му било лишено от всички богатства, включително и от облеклото, полагащо се на търговците, и само по препаски и наметала на просяци те били прогонени на улицата, където можели да станат плячка на всекиго.

— Това не е честно — рече Риг.

— След като прадядо ми бил екзекутиран, най-големият му син, моят дядо, бил убит почти веднага от прислугата на конкурент търговец — същият онзи, който предал баща му, без съмнение! Без закрилници, без пари и без имот, всички жени и млади момчета от семейството щели да бъдат принудени да проституират, а всички мъже — да полагат каторжен труд в мините. Вместо това те попаднали под закрилата на Революционния съвет. Баща ми бил само на девет години. Той израснал, проявявайки към Съвета верността, която заслужавал. Аз бях възпитан в същата вярност и още я чувствам. Бих умрял, за да попреча на кралските трупни червеи отново да заразят Сташия!

Беше я нарекъл Сташия — името на долината и делтата на реката Сташик преди Сесамото да дойдат от североизток, да я завладеят и да създадат империята. За пръв път Риг започна да разбира колко дълбока може да е паметта и каква болка могат да причиняват неща, случили се преди десетилетия.

— Аз никога не съм…

— Знам, че ти никога не си причинявал такова зло нито на мен, нито на никого. Но щом си включен в играта, няма значение какъв играч си — онези, които се отнасят така към простолюдието, ще те използват, за да заграбят отново властта. Съветът е най-ужасната власт — покварена, деспотична, лицемерна, фанатична. Но е по-добра от всички други. А моето семейство му дължи оцеляването си.

— Е, всичко това звучи съвсем смислено — рече Риг. — Щом трябва да умра, най-добре ще е да ме убие човек, чието семейство е загубило всичко заради хора, които никога не съм виждал и с които никога не съм твърдял, че имам връзка, и с които сам бих се борил, щом са се отнасяли така.

— Хвърляш приказки на вятъра — рече Кресльото.

— За свое собствено удовлетворение, мога ли да науча истинското име на мъжа, който ще ме убие?

— Моят прадядо се е казвал Талиско Твърдеумен. И дядо ми беше Талиско, и баща ми, и аз също, макар че са ни лишили от името Твърдеумен и са го заменили с Урина.

— Не е вярно! — възкликна Риг.

— Това е доста често срещано име в Ареса Сесамо — рече Кресльото. — Давали са го на осъдените, редом с други цветисти и унизителни имена. След революцията повечето от нас запазиха тези имена в знак на гордост. Няма да се нарека отново Твърдеумен, докато цялото кралско семейство не измре. Въпреки че може и да реша, че твоята смърт ми е достатъчна, за да си спечеля пак старото име.

— А как възнамеряваш да ме убиеш?

— Няма да споделям с теб какво възнамерявам.

„Ти вече сподели — помисли си Риг. — След като смяташ да ме убиеш така, че да избегнеш съда, ще го направиш да изглежда като нещастен случай, а за доказателство възнамеряваш да умреш заедно с мен. Това е достойна смърт. Но аз ще се престоря, че не знам“.

След като се наядоха и отопиха последните капки супа с пресен, изпечен в града хляб, Риг незабележимо огледа как са закопчани оковите. Тежките железни гривни, оковали китките им, бяха прикрепени и с катинар, лесен за отключване според него, защото Бащата го беше запознал с механизмите на най-често срещаните ключалки. Момчето предположи, че и прангите на краката са прикрепени по същия начин, но проблемът щеше да е да стигне до тях с някакъв инструмент, докато Кресльото… не, не — Талиско Твърдеумен… се бори с него. „Ти си дребен — беше го учил Баща му — и ако не проявяваш агресия, твоите врагове няма да очакват дързост от теб. Повечето зрели мъже ще са по-яки от теб, но ти ще бъдеш по-силен, отколкото ще очакват от дете. Каквото и действие да предприемеш, трябва да бъде окончателно, защото няма да получиш втори шанс да изненадаш същия човек“.

Дръжката на лъжицата беше достатъчно тясна, за да отключи катинара, ако успееше да измисли начин да я задържи. Друго имаше ли? По лавиците видя писалки и други прибори за писане, но никой от тях не би бил достатъчно издръжлив освен ножа за рязане на хартия, ала надали някой щеше да го пусне да припари до него.

Преравяше наум дрехите си, за да види дали нещо не би свършило работа, когато Талиско кресна внезапно:

— Приключихме с храната!

Гласът му прокънтя като удар на чук в малката стая. На Риг му стана съвсем ясно откъде идва прякорът му.

— Елате и вземете чиниите, преди това момче да е откраднало лъжицата, за да отвори катинара!

Значи не действам чак толкова незабележимо, колкото си мисля, рече си Риг наум. Или може би това беше често срещан номер.

Вратата се отвори и влязоха двама войници, които застанаха до нея и следяха, докато един член на екипажа събираше купите и лъжиците.

— Трябва да се изпишкам — рече Риг.

— Ще ти донесем гърне — отвърна му единият войник.

— О, много хубаво, ще си облея цялата длан — отвърна Риг и вдигна окованата си ръка, доколкото му позволяваше Талиско. — Мислите ли, че ще скоча във водата, както съм вързан за него? Само ми позволете да се изпишкам през борда.

Войниците го погледнаха, последваха моряка навън и заключиха отново вратата.

— Значи си решил как точно смятам да те убия, така ли?

— Ако си искал да убиеш и двама ни, като паднем в реката с оковите, давай. Но ако ще ме убиваш по-късно и другояче, предпочитам да умра с изпразнен мехур.

Токата на колана му беше единствената възможност — езикът й беше от достатъчно твърдо желязо. Но беше ли достатъчно дълъг? Можеше ли да се разкопчае само с една ръка? Защото предполагаше, че под вода Талиско ще му попречи да използва и двете ръце. Дали тогава можеше да я използва, за да отвори катинара, без да изпусне колана? Защото нямаше шанс да го намери пак в мътната река. След няколко минути войниците се върнаха и оставиха вратата отворена. После застанаха отстрани.

— Кралска особа си, видно е — измърмори Талиско, щом се изправиха. — Мислиш си, че ръководиш всичко, дори и собственото си убийство.

Щом минаха през вратата, единият от войниците улови Риг здраво за свободната ръка, а другият хвана Талиско. Още войници стояха на стража, решени този път да няма опити за бягство. „Все едно съм искал да избягам от лодката — помисли си Риг. — Не ми ли заръча Баща ми да намеря сестра си? Вие ме водите там, където аз искам да отида. Желая да избягам единствено от този убиец“.

— Знаете ли, той възнамерява да ме убие — каза той тихо на войника, който го държеше. — Ако с нас стане злополука, можете да сте сигурни, че е било убийство.

Войникът не каза нищо, а тялото на Талиско се разтресе от безмълвен смях.

— Да не мислиш, че съм единственият, който иска да умреш? — измърмори той.

— Хм — обърна се Риг към войника, който го държеше. — И как предлагаш да си разкопчая панталоните? Ако ще се опикавам целият, можех и вътре да остана.

В отговор войникът, без да отпуска хватката си, пъхна лявата ръка на Риг в чатала му. Там той бръкна под горната си риза и разкопча с една ръка колана на панталоните си. Те бяха достатъчно свободни и паднаха от кръста му, но Риг разкрачи широко крака и им попречи да паднат на палубата.

— Та той дори няма дупе — пошегува се един от лодкарите.

— Тихо! — произнесе глас, познат на Риг. Генерал Гражданин. Значи и той беше дошъл да го гледа как пикае.

Войникът от страната на Талиско го попита:

— И ти ли ще пикаеш?

— Нямам нужда.

— Хайде, сега имаш възможност, няма да го повтаряме часове наред!

— Нямам нужда — повтори Талиско малко по-тихо и по-мрачно и войникът схвана намека.

Риг подръпна десницата му и се опита да посегне към чатала си.

Талиско рязко отдръпна ръката си.

— Ползвай лявата!

— Аз съм десняк! — извика му Риг. — С лявата не мога да насочвам!

— Та това е реката! — кресна Талиско в отговор. — Невъзможно е да не я уцелиш!

— Не искам да си оплискам дрехите! — извика Риг с малко по-пронизителен глас, приличащ повече на гласа на малко момче.

— Кралско копеле! — измърмори Талиско и го остави да изтегли окованата му ръка към чатала си.

— Сигурно си прав — измърмори Риг, а после нарочно насочи струя урина към опакото на Талисковата ръка.

Талиско реагира бързо, без да мисли. Той с рев дръпна ръката си.

Риг използва силата на хватката му, за да запрати китката му, като вложи и цялата своя сила, в размазващ удар на оковите в челото на Талиско. Това бе изненадата, за която Баща му го беше предупредил, че е достатъчна. Реши, че ударът е бил достатъчен, за да зашемети Талиско, и мигом разигра голямо театро със загубване на равновесие, изтръгване на лявата си ръка от хватката на войника и падане зад загубилия съзнание мъж, за да не може никой друг да го вдигне. С още един тласък — като го прикриваше възможно най-добре с викове „Помощ!“ и мяташе ръце, той прехвърли отпуснатото тяло на мъжа през парапета и то повлече и Риг през него.

Усещаше, че панталоните са още на краката му, макар и да се мотаеха около глезените. Преди да паднат във водата, Риг се преви, за да докопа колана, и щом цопнаха в кафявия поток, той вече вкарваше езика на токата в ключалката на катинара.

Тежестта на прангите ги дърпаше право надолу. Когато стигнаха дъното, десницата на Риг вече беше свободна. Той се преви и освободи и глезена си.

Но това не беше достатъчно. Той нямаше да избяга така, както бяха избягали Самуна и Умбо. Нито пък искаше Талиско да умре — ако можеше да го извади, Кресльото щеше да му бъде полезен. Затова продължи да сдържа дъха си, отключи оковите на китката и на крака на Талиско и ги остави да паднат. Сега единствено дрехите теглеха двамата надолу. Риг застъпи единия от крачолите си и освободи краката си, а после — беше силен плувец — задърпа безжизненото тяло на мъжа към повърхността.

Когато главата му се показа във въздуха, той бързо си пое дъх, а после вдигна главата на Талиско над водата.

— Помощ! — извика. — Талиско се дави!

Гемията вече беше спряла и лодкарите я тласкаха с прътите срещу течението. След малко Риг избута Талиско към борда. Генерал Гражданин рязко изкомандва на войниците да зарежат Кресльото и да хванат момчето.

— Само аз го държа отгоре! — изкрещя яростно Риг с властния си глас, и ето, войниците и лодкарите му се подчиниха инстинктивно и поеха тежестта на Талиско. В този момент Риг се изкатери почти без чужда помощ и видя как прехвърлиха тялото през борда и го положиха на палубата. Талиско очевидно не дишаше.

— Вкарайте момчето обратно вътре! — изкомандва генерал Гражданин.

— Не и докато не накарам този човек да започне отново да диша! — възрази Риг. Властният му глас отново въздейства достатъчно на понечилите да го хванат войници и те се разколебаха. Риг се хвърли върху безжизненото тяло на Талиско и започна да го съживява, както Бащата беше учил всички деца във Водопаден брод.

Лодкарите си имаха свой метод — обръщаха удавника с главата надолу и удряха по гърба му с весла и пръти. Очевидно жертвите на този процес се съвземаха достатъчно често, та мъжете и нагоре, и надолу по реката продължаваха да го прилагат. Онова, което правеше Риг — натискаше гърдите на Талиско, за да изхвърли водата, а после залепи устата си върху неговата и вдъхна въздух в гърлото му — за тях беше нещо невиждано досега. Някои му крещяха да се махне, за да върнат мъжа към живота с веслата. Кървавата рана на челото на Кресльото свидетелстваше за силата на удара, който Риг бе успял да му нанесе. Той се зачуди дали пък ударът не го е убил, но за целите му това всъщност нямаше значение. Щом всички го бяха видели да спасява или да се опитва да спаси живота на мъжа, точно това щеше да се разказва. Ударът по главата щеше да се сметне за злополука и може би дори нямаше да му бъде приписван, тъй като никой не би помислил, че някакъв си юноша ще има силата да нанесе смъртоносен удар.

И щяха да са прави — Талиско не беше мъртъв. Само след малко той вече кашляше, плюеше и дишаше сам, с чести и кратки вдишвания.

— Чувал съм за такова нещо — отбеляза един от лодкарите.

— Аз никога не съм — обади се друг.

— Момче, можеш ли да ни научиш?

Но генерал Гражданин отново бе овладял положението, разярен и нетърпелив — и както никога, му личеше.

— Върнете момчето обратно в каютата! — нареди той и този път Риг послушно се остави да го поведат или по-скоро да го повлекат към килията му. След малко Гражданин влезе при него. Двамата бяха сами. Гражданин попита с приглушен глас:

— Какви ги вършеше, в името на Стената?!

— Не съм бягал — обясни Риг.

— А защо не? — попита Гражданин. — Какво целиш?

— Последните думи на Баща ми бяха да намеря сестра си. Ако наистина съм Риг Сесамекеш, то тогава сестра ми е Парам Сисаминка и аз трябва да стигна в Ареса Сесамо, за да се срещна с нея. И тъй като и вие отивате там, реших да остана на борда.

Гражданин го сграбчи за подгизналата предница на ризата и долепи устни до ухото му:

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще те допуснат да припариш до кралското семейство?

— Е, ако съм мъртъв, очевидно няма да ме пуснат — отвърна Риг. — Но след този провалил се опит ще е трудно да убедите хората, че е било злополука.

— Какъв опит? — попита Гражданин. — Аз видях какво се случи — всичко беше твое дело, от началото до края.

— Кой друг го е видял по същия начин? — Риг поклати глава. — Талиско ми каза, че възнамерява да ме убие, да го изкара злополука и да убеди хората в това, като и самият той загине в нея. Аз само ускорих процеса и го обърнах в своя полза.

Гражданин изглеждаше искрено слисан.

— Той ти е казал?

— Каза, че било негов дълг. Предполагаше, че затова сте ни оковали заедно, за да плати със смъртта си, докато ме убива, за това, че е позволил на Самуна и Умбо да се измъкнат.

— Не съм давал такава заповед — заяви Гражданин.

— Не сте, разбира се — потвърди Риг. — Вие сте заповядали да ни оковат, а той е доразвил заповедта.

— Искам да кажа, че не съм искал това. Ти наистина ли си толкова тъп?

— Колко тъп по-точно? — попита Риг. — Аз мисля, че се справих доста добре. Съборих долу мъж, два пъти по-тежък и по-силен от мен, освободих се от оковите и го спасих от удавяне.

— Много театрално. Бих изръкопляскал, но мъжете, които подслушват навън, ще си помислят, че те удрям.

— Може би сте от поддръжниците на кралското семейство… На мъжката му част… А може би сте ме изпитвали. Не мога да знам това. Но съм убеден, че Талиско е възнамерявал да ме убие, независимо дали такъв е бил и вашият замисъл. А аз не исках да умра, преди да съм се срещнал със сестра си.

— Със сестра си? — попита Гражданин. — Не с майка си?

— Моят баща спомена сестра ми. Доколкото аз знам, Парам Сисаминка не е моя сестра и Агия Сесамин не е моя майка. Но вие казахте, че сестра ми е в Ареса Сесамо, и затова отивам там. И ако нещо се случи с мен сега, историята за това как с Талиско сме паднали във водата ще бъде разказвана другояче — като първия ви опит да ме убиете.

— Не те искам мъртъв, глупако! Искам те жив.

— Тогава не ме приковавайте към фанатични антимонархисти.

Гражданин го пусна и отиде в другия край на стаята. Гемията се наклони на една страна и двамата залитнаха.

— Можеш да бъдеш сигурен, че няма — рече Гражданин.

— Когато стигнем там, позволете ми да видя кралското семейство — помоли Риг. — Позволете ми да застана до тях. Ако няма прилика, тогава с цялата идея да ме пробутат като син наследник ще е свършено, независимо дали вие я подкрепяте или не.

— За идиот ли ме мислиш? — попита Гражданин.

— Убеден съм, че не сте.

— Аз познавах баща ти, момче. Приличаш досущ на него. Достатъчно приличаш и на майка си — всеки би разбрал от пръв поглед, че си истински.

Риг не се престори, че това мнение не го е засегнало.

— Не би ли могъл Баща ми… Мъжът, когото наричах свой баща… не би ли могъл той да избере бебе, което според него е щяло да му прилича, като порасне…

— Ти не просто приличаш на тях — отвърна Гражданин. — Тук изобщо не става дума за някаква неопределена прилика. Всеки, познавал баща ти, ще разбере, че си негов син. Ти не си самозванец, макар че никога няма да го кажа на никого на тази гемия. Ясно ли е?

Риг потръпна.

— Надали ще ми позволите да облека някои от сухите дрехи, които вече не са моя собственост, от куфара, който не е мой.

Гражданин въздъхна.

— Както ти казах, официална присъда не е издадена. Можеш да използваш дрехите, купени в О. Ще наредя да ти донесат нещо сухо. Но никакви колани повече.

— Няма да ми трябват, ако не ме оковете пак.

Гражданин тръгна към вратата, но там се спря.

— До края на пътуването ще пикаеш в гърненце.

Риг се усмихна.

— Казах ви, генерал Гражданин. Аз искам да отида в Ареса Сесамо и искам да отида с вас. Бих напуснал тази лодка единствено мъртъв.

— Вярвам ти — заяви генералът. — Но ще останеш тук, вътре, за да не се опита да те докопа някой друг убиец доброволец.

— Как ще постъпите с Талиско?

— Вероятно ще го обесим — отвърна Гражданин.

— Моля ви, недейте! — примоли се Риг. — Така целият труд, който положих, за да спася живота му, ще отиде нахалост!

— Той няма да ти благодари за това.

— Винаги може да се самоубие! — заяви Риг. — Но аз не искам да цапам ръцете си с кръвта му… Нито пък вие вашите — заради мен. Спомнете си какво видяхте, господине. Той изобщо не е вдигнал ръка да ме убие, макар и да го е замислял за по-късно. Не е извършил никакво престъпление.

— Извършил е престъплението да прояви глупост под мое командване — отвърна Гражданин.

— Леле-мале! — възкликна Риг. — В днешно време и за това ли дават смъртно наказание?

Гражданин му обърна гръб и почука два пъти на вратата. Тя се отвори. Той излезе, вратата се затвори и резето издрънча.

Риг съблече мокрите си дрехи, уви се в одеяло и се сгуши на пода разтреперан. Чак сега успя да осъзнае стореното, колко лесно би могъл да се провали, как можеше да го убият като нищо… И захленчи от страх.