Глава 11Назад

Този път на компютрите бяха нужни единайсет дни, за да получат отговора.

— При преобразуването на необходимата енергия в маса — каза заменимият — всички компютри са съгласни, че без да се нарушават наблюдаваните преди физични закони, най-вероятният разход за завръщането от гънката на предишната ни позиция във време-пространството, но с обърната посока, ще е приблизително равен на масата на този кораб и всичко в него, умножена по деветнайсет пъти.

— Деветнайсет компютъра — рече Рам — и масата, умножена по деветнайсет.

— Намирате ли това съвпадение за важно? — попита заменимият.

— Всеки компютър е бил наблюдател и е извършвал намеса във време-пространството по времето, когато гънката е била създадена — отвърна Рам. — Ние с теб не сме били наблюдатели, защото не бихме могли да усетим и дори да разберем усложненията в генерираните полета. И за всеки наблюдател е трябвало да има отчетлив скок. А при всеки скок е трябвало да има разход на маса, равен на цялостната маса на кораба и съдържанието му.

— Значи, ако компютрите са били само девет или десет, сме щели да се върнем само наполовина в настоящето? — попита заменимият.

— Не — отвърна Рам. — Мисля, че ако компютърът беше само един, щяхме да преминем през гънката само една деветнайсета навътре в миналото на звездната система, която е наша цел, преди да бъдем избутани обратно.

— Изглеждаш много доволен от тази хипотеза — отбеляза заменимият. — Но аз не разбирам защо. Тя все така не обяснява нищо.

— Не разбираш ли? — възкликна Рам. — Преминаването през гънката ни е изтласкало в миналото до определен момент въз основа на масата на кораба, скоростта му и всякакви други неща. Но единственият начин да се плати за това преминаване през гънката е бил да се изпрати назад равностойна маса. И тъй като наблюдателите, създаващи полетата, които са формирали гънката, са били деветнайсет, това се е случило деветнайсет пъти.

— Но то се случи само веднъж — възрази заменимият.

— Не — настоя Рам. — Случило се е деветнайсет пъти. Съществуват още осемнайсет наши версии, движещи се назад във времето, докато ние пътуваме към Земята. И всички сме невидими един за друг.

— Значи това, че разчитахме на компютрите, е провалило мисията? — попита заменимият.

— Мисията не е провалена — отвърна Рам. — Тя е успяла деветнайсет пъти. Ние сме просто изгорелите газове.

Самуна беше пълен с планове как ще се промъкнат обратно в О и ще заживеят там скришно достатъчно дълго, че Умбо да предаде съобщението си. Чак когато Умбо успя да го убеди, че няма представа как се прави това, той най-сетне осъзна, че може би ще е по-добре момчето да се учи да се връща назад във времето някъде другаде.

— Аз може цели седмици наред да не се науча как да се връщам във времето — обясни му Умбо, докато вървяха обратно към О през гората. — Или месеци.

Ако изобщо успея, додаде наум.

— Само Риг можеше да се връща назад във времето. Аз му помагах, като го забавях. Или го ускорявах.

— Кое точно?

— Винаги съм си мислел, че забавям другите хора, но Риг каза, че всъщност ги ускорявам толкова, че всичко около тях изглежда по-бавно.

Щом чу това, Самуна изсумтя. Избута един клон от пътя и го задържа, за да не шибне Умбо по лицето.

— Благодаря — рече момчето. — Виждаш ли, Риг винаги е можел да вижда следите на хората, които са преминавали в миналото. Много преди аз да започна да му помагам. Той знаеше какво търси. Аз — не.

Отново сумтене.

— Трябва ни сигурно място, където да се упражнявам и сам да го овладея — онова, което правя с другите хора. А дори и тогава кой знае дали ще мога да виждам нещо?

— Виж какво — рече Самуна. — Знаем как си го направил. Знаем, че се случва. Трябва ни само търпение. А ти трябва да се трудиш здравата, за да не изгубим твърде много време.

— Това не е губене на време — възрази Умбо. — Зависи колко време ще отнеме задачата.

— Ето как виждам нещата аз — обясни Самуна. — Трябва да сме минали през всичко това в миналото, само че първия път са арестували Риг, а ти не си преместил ножа и аз не съм скрил скъпоценните камъни и парите. Когато си се научил да се връщаш във времето, ти си се върнал в О, предупредил си ни и сега всичко се случва по-различно. Защо тогава изобщо да предаваш съобщенията този път?

— Защото нищо от всичко това все още не се е случило и сега няма да се случи — отвърна Умбо. — Трябва да се науча да се връщам назад във времето, за да се върна този път и отново да предам същото съобщение.

— Но ти не си получил съобщението два пъти, нали? Защо тогава да го предаваш два пъти?

— Не знам — отвърна Умбо. — Според мен не са два пъти. Мисля, че съобщението е само едно и все още съм длъжен да го предам.

— Но ти знаеш, че си длъжен, само защото вече си го предал. Там е цялата работа. Вече си го предал. Но няма да споря с теб. Дори и да не ти се налага да предаваш отново същото съобщение, ще е полза да научиш как се прави. А после, ако ще се почувстваш по-добре, давай, предай го отново, ако си спомняш какво точно си казал.

— Длъжен съм да го сторя, защото вече знам, че съм го направил, само че когато го направих, беше в бъдещето, затова трябва да стигна до бъдещето, за да се върна и да извърша онова, което вече съм извършил… Това е толкова безумно, че трябва да е невъзможно.

— Само дето се е случило, значи е възможно. Но няма да чакаме в О да проумееш как точно става, защото може да ни хванат. Ала все пак аз ще се върна да взема скъпоценните камъни и парите. Монетите точно сега ще ни свършат работа — можем да си платим за лодка нагоре по реката до Площадката на Подмокрената и да останем за известно време там, където не ни застрашава нищо. Но камъните и ножът… тях няма да можем да осребрим. Мисля, че си се върнал да предупредиш Риг и себе си, защото първия път войниците са взели тези предмети и заради това на Риг му е било много по-трудно. Онзи, първият камък, случайно ли е бил единственият легендарен и баснословно ценен? Или има и други, които биха влошили положението още повече, ако хванат Риг с тях? А ножът, кой знае пък той какво би причинил. Много е стар, но изглежда съвсем нов, нали? А Риг не знае нищичко за човека, от когото го е задигнал.

— Значи трябва да вземем парите и да закопаем ножа и скъпоценните камъни на място, където никога никой не може да ги намери.

— Не — възрази Самуна. — Защото ние не знаем… ами ако по-нататък ни потрябват, за да откупим свободата на Риг? Или за друго нещо. Те са наследство на Риг от баща му, значи трябва да ги пазим да не попаднат в ръцете на Революционния съвет или на някой друг, който ни желае злото. Но преди това трябва да стигнем в Ареса Сесамо, за да може Риг да ги използва, ако му потрябват.

— Щото досега това, че ги притежава, ни помогна просто страхотно — намуси се Умбо.

Самуна го побутна.

— Я се погледни как си облечен. Погледни какво преживяхме, с какви хора разговаряхме, какви неща научихме. Няколко седмици като богаташ ме научиха на много работи.

— Например? Че заради богатството те арестуват?

— Риг го арестуваха заради името, не заради парите му.

— Значи на това те е научило богатството или навъртането покрай богати хлапета?

Самуна се ухили.

— Научи ме, че ми харесва повече от бедността.

— На мен бедността не ми пречеше. Изобщо не знаех, че съм беден. Не знаех дори, че нещата, които купуваме, въобще съществуват, и затова те не ми липсваха. Добре си живеех.

— Говориш като малък привик — отбеляза Самуна.

— А какъв е планът? Отиваме в О, вземаме скъпоценните камъни и парите…

— Много, ама много грешиш. Аз отивам в О и вземам парите.

— Няма да ме оставиш!

— Ще те оставя — увери го Самуна. — Ще си уговорим сигнал, и когато се върна, ще те извикам. Ако свирна ето така… — и той изсвири — значи съм сам и няма страшно. Но ако свирна така… — сега той свирна по-различно — то с мен има някой опасен човек и ти не бива да се приближаваш.

— Нито една птица не издава такива звуци!

— Тогава е добре, че не подражавам на птици, нали? Това са военни сигнали от бившия ми полк.

— Трябва ти още един сигнал.

— Какъв?

— Такъв, който означава: „С мен има опасен човек, но ти въпреки това трябва да дойдеш“.

— Никога не бих ти дал подобен сигнал.

— Но би могъл. Така че ми го изсвири.

— Той никога няма да ми потрябва.

— Значи никога няма да го използваш, но все пак нека имаме и такъв.

Самуна се навъси и подсвирна пак — звукът беше съвсем различен.

— Опитният съм аз, но ти си мислиш, че можеш да даваш нареждания.

— Ти си големият мъж, а аз съм малкото дете. Никога не ми се е случвало да се боря, за да се измъкна от дадено положение. И затова мисля за всички възможности, които биха могли да са ми от полза. Така е, когато си малък.

— И аз съм бил дете — рече Самуна.

— И бас държа, че си бил по-едър и от две години по-големите хлапета.

Самуна не каза нищо.

— Щом не отговаряш, това значи, че съм прав.

— Млъкни! — сряза го Самуна. — Мисля, че зърнах Кулата.

— Коя кула? — попита Умбо.

— Кулата на О — изръмжа Самуна. — Ти толкова ли си тъп?

— Мислех си за други неща — обясни Умбо. — Мислех си как да се върна назад във времето.

— Мислеше си какъв си умник, дето ми каза, че съм прав, а после доказа, че в крайна сметка не си особено умен, и хич и не се опитвай да спориш, защото и двамата знаем, че на мен ми се падна тъпото хлапе, докато умното е пленник на онази гемия.

Това убоде Умбо и го заболя повече, отколкото когато баща му го биеше. И въпреки че Самуна го блъсна игриво и му каза: „Стига де, знаеш, че те дразня“, това не промени факта, че и двамата бяха наясно, че кръчмарят е прав. Но въпросът не опираше до ума, а до нещата, на които ги беше научил Човека скитник. Умбо бе обучаван съвсем малко — и само толкова. Колкото да помага на Риг. Но Риг бе обучен за всичко. Той бе обучен да бъде син на кралското семейство, защото в действителност беше такъв.

„Ако Човека скитник ме бе обучил по същия начин, и аз щях да бъда умен. Нали?“

Въпреки всички уговорки за сигнали, на Самуна не му се наложи да ги ползва. Защото Умбо не го послуша и не остана там, където му наредиха, а го последва и после, недалеч от града, се покатери на едно дърво. Сега виждаше къде копае Самуна, за да прибере торбичката с камъните, а също и че никой не го следи, докато вървеше обратно през гората. И така, Умбо изтича обратно на мястото на срещата им, покатери се на друго дърво и тупна от един нисък клон право пред Самуна, а после весело изслуша лекцията на тема „Прави, каквото ти казвам, иначе и двама ни ще убият заради тебе“.

Когато най-сетне Самуна спря да му се въси, Умбо попита:

— Взе ли ги? Всичките?

— Освен ако някой не е намерил кесията и не е извадил само един камък, а другите е прибрал обратно, то да, намерих ги всичките.

— Добре, да видим. Да ги преброим — предложи Умбо. — Защото сега мисля, че само един липсва.

Преброиха ги. И още веднъж.

— Не мога да повярвам! — възкликна Самуна. — Как така един го няма?

— Най-големият при това — додаде Умбо.

— Ти откъде знаеш?

— Не го знам — отвърна Умбо. — Просто го предположих.

— Но в това няма никакъв смисъл! — избухна Самуна. — Никой няма да открадне само един!

— Аз бих — поправи го Умбо. — А току-що видях и скришното място, откъдето ги изрови. Затова се обзалагам, че съм го взел аз.

— Дай го тогава, малък крадецо! — кресна му Самуна.

— Не съм те чул да наречеш Риг крадец заради кражбата на онзи нож.

— Нарекох го крадец, и още как!

— Правилно, нарече го, но не го награби, както награби мен, а пък боли, така че престани! Камъкът не е у мен, защото не съм го взел!

— Нали каза, че си го взел?

— Казах, че се обзалагам, че съм го взел. Всъщност трябваше да кажа, че се обзалагам, че ще го взема.

Самуна въздъхна и го пусна.

— Защо? Какъв е смисълът?

— Никакъв, освен че когато се заяде, задето някой можело да вземе един, аз си помислих: няма ли да е смешно моето бъдещо аз да се върне, да намери кесията с камъните и да вземе най-големия. И щом си го помислих, реших да го направя, ако ми падне възможност. Сега знам, че ще ми падне.

— Значи казваш, че когато се научиш да пътуваш във времето, ще използваш тази си способност, за да погаждаш тъпи калпазански номера на приятелите си?

— Сега вече схващаш.

— Трябва да ти счупя ръката.

— Но знам, че няма да я счупиш.

— Не бъди чак толкова сигурен.

— Убеден съм, защото когато бъдещото ми аз ме посети, ръката ми си изглеждаше съвсем наред. Освен това знам и че няма да се удавя, да си счупя врата при падане от дърво или разбойник да ми пререже гърлото. Няма да умра от някоя болест, няма да ме удари гръм и никой няма да ме пребие до смърт с пръчка.

— Аз не бих бил толкова сигурен.

— Че как да не съм сигурен? Аз се върнах и отидох при себе си и при Риг! Извадил съм камъка от кесията!

— Де да можех да се върна обратно и да я скрия на друго място — въздъхна Самуна.

— Вече почна да проумяваш колко е забавно! — заяви сериозно Умбо. — Стига де, хората вечно обръщат всичко на игра. Твоята истинска работа на възрастен е била да водиш войни, но не си ли си играл на война като малък? Аз съм си играл. Всички сме си играли. И затова, когато се науча да се връщам назад във времето, аз ще си играя с това! Да предупреждаваш е едно — то е просто да се появиш и да кажеш нещо. Знам, ще трябва да докажа, че умея всичко, което умее Риг, иначе ще чувствам, че съм загубил играта. Той взе ножа от един непознат. Аз взех… или ще взема… камъка, но го крада от нас, за да не липсва той на никого. Разбираш ли? Игра.

— Засега не се забавлявам — рече Самуна.

— Защото си стар и уморен и знаеш, че ще умреш.

Този път, щом Самуна посегна уж да го удари, Умбо отскочи.

— Виждаш ли? Ние сме приятели и аз те дразня по приятелски. Виждаш ли? Така правят нормалните хора.

— Нормалните деца не се държат така с нормалните възрастни — възрази Самуна, очевидно малко ядосан.

— Но ти не си нормален възрастен — отсече Умбо. — Когато ме удари, ти всъщност не искаше да ми причиниш болка.

— Ела ми малко по-близо, Умбо, и ще я видим тая работа.

— Баща ми щеше да ме събори на земята и да ми тегли няколко ритника — обясни Умбо.

— Голям напън иска — заяви Самуна. — Заради теб не си струва.

— Приятели сме! — възкликна тържествуващо Умбо.

— Е, приятелю — рече Самуна, — имам един-единствен въпрос към теб. Къде е сега този камък?

Момчето се умълча задълго. Възможно ли беше камъкът просто да е напуснал света? Дали бе престанал да съществува и после пак би се появил изневиделица от нищото? Това накара Умбо да се запита какво ли значи изобщо да съществуваш. Когато Риг се върна назад във времето и взе ножа, той си остана напълно в реалния свят на настоящето, единствената разлика бе само в това, че виждаше хората от миналото и те също го виждаха, но едновременно с това си оставаше на мястото. Камъка обаче го нямаше.

Ами ножът? Той беше собственост на чуждия човек. Риг се пресегна и го взе и Умбо си спомни как го видя да се появява в ръката на приятеля му. Ножът продължи да съществува. Проблемът беше, че бе прескочил векове, може би и хилядолетия. Изскочил беше от тях. Защото Риг беше бръкнал назад във времето и го беше преместил. Това се бе случило и със скъпоценния камък. Той никога не е преставал да съществува, само бе променил мястото си. И епохата. Ножът бе пренесен от ръката на Риг. Камъкът щеше да бъде пренесен от ръката на Умбо. Те бяха слезли надолу по реката с гемия. Във всеки миг между Площадката на Подмокрената и О те продължаваха да съществуват някъде в света — на гемията. Но за ножа и за скъпоценния камък лодка нямаше. И река нямаше. Движението беше мигновено. А Умбо не искаше да мисли вече за това, главно защото Самуна изглеждаше крайно самодоволен, че го е накарал да се замисли над такава задача, че да замълчи.

А това също беше някаква игра, нали? И Самуна я беше спечелил. В О те не се опитаха да се качат на лодка, пътуваща нагоре по течението, защото някой можеше да ги разпознае, да се досети, че са избягали, и да ги арестува отново с все скъпоценните камъни. Вместо това слязоха надолу по течението с малък ферибот, минаха на другия бряг и се качиха на лодка, пътуваща нагоре по реката. Не взеха първата преминала, нито дори първата, която се приближи до брега и някой се провикна дали не търсят превоз. Умбо не разбираше защо нито една от тези лодки не беше достатъчно добра, докато Самуна не се провикна към една лодка, която дори не завиваше към брега, назовавайки кормчията по име.

— Рубал!

И после още веднъж, по-силно. А после нагази във водата, започна да ръкомаха и се развика: „Рубал!“, докато най-сетне кормчията го чу или може би го видя.

— Самун, ти, стар крадльо!

— Не съм я отмъквал, тя ме предпочете! — провикна се Самуна в отговор, но после измърмори на Умбо: — Вярно, че му отмъкнах гаджето, но тогава бяхме войници, почти деца. Сега никога не бих го направил.

— Много хубаво, защото Подмокрената би те убила.

— Вярно е. Може и да ме убие, че съм довел Рубал отново в нашия хан, но съм длъжен да го настаня да пренощува, редно си е.

— Какво му има?

— Не може да спре да играе на камъчета и непрекъснато мами. Бива си го в това, но не чак дотам, че умен играч да не го забележи.

— Ти умен играч ли си?

— Не — отвърна Самуна. — Но веднъж ми се наложи да убия един умен играч, за да отърва кожата на Рубал.

— Значи той ти дължи това пътуване.

— Спасявали сме си взаимно кожите към двайсетина пъти. Ще ми направи услуга не защото ми е задължен.

— Ти как разбра, че той идва?

— Не знаех, че ще е Рубал. Знаех, че скоро ще мине някой достатъчно добър познат, на когото имам достатъчно доверие, че няма да ни обере и да хвърли труповете ни да плават по течението. Аз живея и работя на реката, Умбо. Лодките и кормчиите по нея не са безброй и след време опознаваш доста от тях.

Пътуването нагоре по реката мина без произшествия. Спираха тук-там, Самуна се представяше на други ханджии. Винаги се разбираха и разговаряха весело, защото между тях нямаше конкуренция. Смрачеше ли се, лодкарите отсядаха в най-близкия хан, не биха продължили в тъмното нагоре по реката, за да спрат на някое любимо място. Затова, ако леглата в хановете не гъмжаха от дървеници и храната не бе толкова гранясала, че лодкарите да ги заобикалят отдалече, пари можеха да изкарат всички, но колкото по-нагоре се качваха по реката, толкова повече занаятът западаше.

Самуна от време на време помагаше, като тикаше с пръта и гребеше. Мускулите му не бяха свикнали с работата, но беше силен и се учеше бързо. Умбо обаче беше твърде малък и когато предложи помощта си, и двамата мъже му се присмяха.

— А и ти си имаш друга работа. Дето се върши наум — измърмори му Самуна.

И така Умбо прекарваше часове наред в сянката на платното, когато вятърът ги тласкаше срещу течението, или под покривало, когато нямаше вятър. Лесно беше да ускори възприятията на екипажа така, че да стане по-бдителен и да има много време да се справи с пречките или възможните сблъсъци по реката. Никой от лодкарите и не подозираше, че Умбо им помага по някакъв начин, освен самия Самун, който примижа и го изгледа сърдито няколкото пъти, когато го направи. Сега, когато се опитваше да проучи какво точно прави — нещо, което не бе вършил, откакто Човека скитник спря с уроците — той осъзна някои полезни неща. Първо, ускорението продължаваше няколко минути след като Умбо спре да го налага върху другия. Второ, по действие то доста приличаше на бързия прилив на енергия, когато си в опасност — само че не караше сърцето ти да тупка, а ти да се задъхваш, нямаше го и самия ужас, който обикновено предизвиква подобно съсредоточаване и ускорено възприятие. Дарбата на Умбо за другите бе нещо като паника, но без страха. И затова, за да предизвика това въздействие върху самия себе си, известно време той се опитваше да се плаши, за да се ускори. Не се получаваше. Защото, първо, той не вярваше, и второ, това просто никак не беше същото и страхът не помагаше с нищо.

Ако имаше огледало, би могъл да се оглежда в него, за да се омагьоса сам, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-нелепо му изглеждаше. Знаеше, че огледалата отразяват светлината, но нямаше причини да предполага, че ще отразяват и онази сила, която владееше, каквато и да бе тя. Опита се да се взира в ръцете или краката си, така както се взираше в набелязаните от него хора, но отново не можеше да усети никакво въздействие — нито ускоряване, нито забележимо забавяне на хода на света около него. Най-сетне той се отчая и се отказа и само лежеше на сянка, а лодката се набираше срещу течението с всеки вик „Прът!“ или „Пръчка!“, а после се отпускаше, когато преместваха половината пръти едновременно. Плаваше почти гладко, но не съвсем, и докато лежеше на палубата, Умбо усещаше всеки напън и всяко отпускане. Съсредоточи се мощно върху това и му се стори, че движенията на лодкарите се забавят, виковете стават по-провлечени, всеки напън продължава по-дълго, всяко отпускане — по-рязко. А после заспа.

И когато се събуди, сръчкан от крака на един лодкар, който му смънка: „Вечерята, момче“, той почти бе забравил чувството, обзело го точно преди да заспи — че всичко се движи забавено. А дори и когато си го спомни, само си помисли: „Чудя се дали това е усещането, когато си под въздействие на магията за спиране на времето“.

— Глупак — прошепна той на глас.

— Какво? — попита лодкарят до него. Бяха спрели на брега за обяд и кратка почивка и в момента при прътите нямаше никого.

— Такъв съм — поясни Умбо. — Сам се нарекох глупак.

— И съвсем правилно — рече лодкарят. — Макар че за всички останали това е очевидно от няколко дни вече.

Умбо му се ухили бързо — хубаво му беше, че го приемат, въпреки че ги беше спечелил Самуна, а не той самият. Но когато погледна Самуна в очите над тлеещите въглени, все още живи в железния мангал, му намигна и кръчмарят кимна. Напредък.

Същия следобед Умбо се опита да установи кое вкарваше самия него в транс. Не беше сънливостта — тя бе завършекът на явлението, а не онова, което го задействаше. Не беше и съсредоточаването — той не мислеше за ритъма „Прът-пръчка, прът-пръчка“, докато гребците от двете страни тласкаха поред. По-скоро беше нещо друго, по-различно от усещането, което изпитваше, докато го прилагаше на другите, ала по странен начин пак същото. Все едно се учиш да използваш нов мускул — и колкото повече се упражняваше, толкова по-лесно се оказваше в онова вътрешно място, където времето забавяше ход или пък неговият собствен ход се ускоряваше.

Сякаш вместо да си въздейства по някакъв начин, той просто бе открил мястото вътре в себе си, където времето вече се движеше с различна скорост. И когато натрупа опит, осъзна, че има много по-голяма власт над своя транс и можеше да го използва много по-разнообразно, отколкото хода на времето на другите, когато прилагаше върху тях номера си. Можеше да ускори своето темпо много повече, отколкото тяхното, и можеше да го разнообразява, като използва доста различни скорости. Когато го прилагаше върху самия себе си, той не се уморяваше, чувстваше се ободрен, а не изтощен.

— Много хубаво — измърмори Самуна. — Но можеш ли да го правиш с отворени очи?

Умбо се събуди. Или не, всъщност този път той не беше заспал, но излизането от транса на времето винаги беше като пробуждане, въпреки че едновременно с това се чувстваше така, сякаш излиза от дома си и попада в един много по-жесток свят.

— Ти как разбра, че правя точно това? — прошепна момчето.

— Защото когато седя до теб или минавам покрай теб, усещам, че същото се случва и с мен — измърмори Самуна. — Крачката ми се ускорява. И усещането е по-силно, отколкото когато се упражняваше върху всички ни в началото. Когато се приближа до теб, то се усилва, а като се отдалеча, отслабва.

— Мислиш ли, че другите го усещат?

— Ако го усещат, не знаят на какво се дължи. За човек на моята възраст чувството е, сякаш си по-млад и по-свеж, по-малко уморен. Мисълта ми се изостри, виждах по-ясно, чувах шумове отдалече и ги различавах по-лесно. С други думи, просто ми беше хубаво. Кой би обвинил момче, спящо на палубата, за това, че му е хубаво?

— Наистина, трябва да си отворя очите — рече Умбо. — Не знам защо още не съм. Не мисля, че е нужно да ги държа затворени, за да го предизвикам, вече не. Но просто не знам дали ще има нещо за гледане. Риг виждаше как хората се движат във времето, без аз да му помагам.

— Но ти умееш да придвижваш хора назад във времето, независимо дали той вижда нещо там или не.

— Риг ми е нужен. Много. Може би няма да предам известието, докато той не се освободи от плен.

— Ако ставаше така, то тогава Риг щеше да предава съобщенията вместо теб, нали? — изправи се Самуна. — Моята почивка свърши, днес аз съм на „пръчка“. Пръчка, прът, пръчка, прът — нищо чудно, че тия лодкари имат нужда от толкова много халби силна бира, когато се отбиват в Площадката на Подмокрената!

През останалите два дни на пътешествието по реката Умбо така се усъвършенства в приплъзването в ускореното време, че му се налагаше с усилие да се възпира. Когато успееше да спре, той се чувстваше вял и се чудеше дали способността му да ускорява себе си спрямо света не е като бирата за лодкарите — начин да направиш света по-светъл и приятен. Защото беше хубаво да усеща всичко толкова ясно и да има време да помисли какво иска да каже, преди да заговори. Когато имаше време да помисли за отговора, преди да го каже, или пък да премълчи, понечеше ли да каже или да попита нещо глупаво, той изглеждаше по-умен и пред другите, и пред себе си.

Но колкото и време да прекарваше в „ускореното време“, дори не зърна „дирите“, които Риг твърдеше, че вижда непрекъснато, да не говорим за хора от други епохи. Изглеждаше му безнадеждно, защото когато изпращаше Риг в ускореното време, приятелят му трябваше да избере една отделна диря и да се съсредоточи върху нея, за да се появи достатъчно ясно изображение на съответния човек, че да му пребърка джоба. Но Умбо не виждаше никакви дири и не можеше да избере цел, върху която да се съсредоточи — затова и не можеше да накара другите да изглеждат по-реални и материални. „Не мога… И все пак успях“.

Чак когато пристигнаха в Площадката на Подмокрената, им се удаде отново възможност да поговорят, защото Самуна познаваше добре тази част на реката, беше я изръшкал нагоре-надолу, за да купува бакалски стоки и платно, инструменти и сечива, мебели и ободрителни напитки за хана. И затова, колчем подминеха някое място, той споделяше мнението си за него:

— Никога не купувай чаршафи от тъкачите в тоя град, много тесни ги тъкат, не можеш да постелеш едно прилично голямо легло! Сигурно това е град на джуджета!

А после и лодкарите споделяха мнението си за мястото.

— Там има едно момиче, толкова грозно, че вече не кастрират шопарите, само ги водят да я погледнат, и такъмите им се вцепеняват и падат самички.

Умбо осъзнаваше, че казаното от Самуна невинаги беше буквално вярно, а онова, което твърдяха лодкарите, почти никога не беше. Ала никой не лъжеше съзнателно и всички се забавляваха помежду си. Добре разбираше защо лодкарите предпочитаха да живеят в свят, в който нещата бяха преувеличени или чиста проба измислици — с всичкото това бутане с пръти по неизменната река и надолу, и нагоре по течението. Докато Самуна, войникът, твърдоглавият занаятчия, труженикът на всички занаяти, имаше нужда да гледа трезво света.

Когато пристигнаха, те се сбогуваха с лодкарите, които не спряха да пренощуват. „Защо да ви връщаме за ядене и бира същите тези пари, които току-що ни дадохте за пътя?“ — рече капитанът. Подмокрената не прояви никакъв интерес нито към Умбо, нито към собствения си мъж. Каза, че била заета и нямала време за посрещания, нали всичко било на нейните ръце, докато те се правели на пътешественици из далечни страни. Самуна не я наруга, както би направил бащата на Умбо, а се нареди до нея и й помогна да свърши всичко по-бързо. И докато се трудеха един до друг, тя сегиз-тогиз започна да се усмихва — все още не го поглеждаше, само се усмихваше. Сетне започна да си тананика, после се разпя и накрая започна да му разказва разни истории, случили се, докато го нямаше.

Междувременно Умбо също се залови да помага, макар и да не умееше да върши много от работата, която вършеха те, и трябваше да се учи с гледане. С това обаче се справяше много добре, защото можеше да се ускори дотолкова, че да има достатъчно време да гледа, докато разбере точно какво вършат, а после да наблюдава собствените си действия и да се поправя. Не се движеше по-бързо от обикновено, беше в точно съответствие във времето на хората, животните или предметите, с които си взаимодействаше. Но докато действаше, той имаше време да помисли пак и да се спре или да промени нещо. Това беше прелест и разкош — тази способност да преосмисляш и все пак да имаш време да промениш хода на действията си. И сега най-сетне проумяваше как дарбата да ускорява бе от полза за хората, върху които я упражняваше, макар и преди да не го разбираше. „Те наистина са по-способни да осъществят замисленото от тях, когато аз ги ускоря“. Човека скитник го наричаше „забавяне“, защото всичко около теб сякаш се извършваше с лениво темпо. Той го беше разбрал напълно погрешно, сякаш мислеше, че Умбо въздейства върху самото време, а не върху възприятията и мисловните процеси на човека в течение на времето. На Умбо му олекна, като разбра, че Човека скитник не е знаел всичко на света, и се зачуди дали и самият той го е осъзнал, преди да умре. Или може би беше умрял, защото бе толкова сигурен, че знае всичко, та не му беше хрумнало, че може и да греши за посоката, в която ще падне отсеченото дърво.

Вечерята беше най-вкусното нещо, което Умбо бе ял покрай реката, и той го отбеляза.

— Така е, защото сега все едно ядеш със семейството си, не е оная помия, която лочим с прасетата — обясни Самуна. Подмокрената го фрасна по темето и заяви:

— Ние ядем от същия казан като гостите и това ти много добре го знаеш, Самун! Няма да търпя да говориш друго!

— Не, любов моя, няма да търпиш да говоря друго в твое присъствие!

Това му спечели още един тупаник, още по-силен.

Стаята, в която настаниха Умбо, този път не беше стая за гости, а мъничка спалня до тяхната собствена. Той се досети, че това беше стаята, в която щеше да спи детето им, ако имаха дете. На колко ли години е Подмокрената, зачуди се той, докато се подготвяше за лягане. Дали можеше да има деца? Кой ли от двамата не можеше? Когато са построили хана, очевидно са имали намерение да си родят деца. Тъжно беше, че те не можеха да имат желаното, пък простак като баща му правеше бебета на жените всеки път, когато им посегнеше, а само небесата знаеха защо ли някоя изобщо го допуска до себе си. Тъкмо беше заспал, когато усети Самуна да го разбутва полека.

— Какво? — измърмори той.

— Знам, че не ги виждаш, но има ли значение, ако знаеш точно къде са? — попита го ханджията.

Умбо беше твърде уморен и не можеше да проумее за какво точно го питат. След малко той отново се унесе в сън. Но когато се събуди посред нощ, защото му се пишкаше, думите отново изплуваха в съзнанието му, вече добили смисъл. Усети се, че ги е сънувал. Присъни му се Риг, който от дълго време стоеше до каретата, и нямаше нужда Умбо да го вижда, за да му предаде съобщението си. Същото беше и с известието до самия себе си — беше го получил, докато лежеше в леглото в странноприемницата в О. Тоест и той дълго време не бе помръдвал от мястото си и нямаше нужда да вижда самия себе си, за да предаде съобщението.

Вече буден, Умбо се опита да си спомни как изглеждаше неговото аз от бъдещето и сега разбра, че главата му беше наведена, сякаш се взираше в някакво петънце на пода, а не в себе си, лежащ на леглото. Изглеждаше срамежлив и смутен, но ако просто не виждаше нищо, а говореше в празното пространство с надеждата, че някой ще го чуе? Но не, той беше чул какво го попита. Дали? Може би, след като вече знаеше какво ще каже Умбо от миналото — нали сам го бе казал, Умбо от бъдещето можеше да му отговори.

Той затвори капака на нощното гърне, сети се за снощната вечеря и за малко да слезе и да опита да се ускори и да заговори на невидимите варианти на себе си, на Самуна и Подмокрената. Ала се възпря навреме. Не можеше да направи това, защото не го беше правил. Снощи нямаше нито посещение, нито вест. Щеше да му се наложи да го направи тази вечер. Освен ако Самуна беше прав и за него бе напълно възможно да се върне назад и да предаде съобщение там, където съобщение не е получено, и то щеше да се получи и да промени бъдещето, и после нямаше да има нужда да го предава отново. Но Умбо не виждаше как би било възможно това. Толкова влудяващо беше, че докато се мъчеше да го проумее, то го приспа още щом се пъхна под завивките. На другия ден не каза на Самуна нищо за сънищата и недоуменията си, а за плановете си — още по-малко. Следобед успя да отмъкне малко хляб и сирене от кухнята и да го отнесе в стаята си, защото възнамеряваше изобщо да не вечеря на масата. За да не се обърква от въпроса дали може да предаде съобщение в миналото, чието получаване не бе виждал при предаването му, преди сам да го предаде, той реши да не присъства на мястото, където то щеше да се получи. И затова се престори, че го наболява глава и има нужда само да поспи, за да му мине, и се прибра в стаята си. Изяде си хляба и сиренето. Де да беше се сетил да донесе и вода или слаба бира! Но устоя, не излезе от стаята и изчака къщата да утихне. Чак когато стана тъмно и тихо, се надигна и слезе по стълбите под мъждивата светлина на звездите и сребърния нощен пръстен, която влизаше през капандурите и прозорците, после тръгна опипом по тъмния коридор. Влезе в стаичката до кухнята, където бяха вечеряли Самуна и Подмокрената, късно както винаги, след като обслужат гостите. Там нямаше никого и в стаята беше тъмно, само огънят трепкаше в печката.

Чак след като си представи къде са седели Подмокрената и Самуна, той осъзна колко пробойни има в неговия план. Защото въпреки че сам не бе присъствал на вечерята, беше сигурно, че ако са получили съобщението му — онова, което той се готвеше да напъха в близкото минало и да им предаде сега, те щяха да се качат в спалнята му, да го събудят и да му съобщят за успеха.

Освен ако не съм им казал да ме оставят да спя и да не ме безпокоят до сутринта. „Точно такова трябва да е съобщението ми — да си легнат, както обикновено, и да не ме будят до сутринта!“ Доволен, че е разрешил противоречията, Умбо затвори вратата и без шум изпадна в транса на ускорението.

— Не ме будете до сутринта, моля — прошепна той умолително на празния стол, където обикновено седеше Подмокрената. После го каза отново, но в не толкова дълбок транс, или поне така се надяваше. И пак, и пак. В никой момент не видя и следа от Самуна и Подмокрената и не чу никакъв отговор, но упорито се опита да го повтори на всички нива на транса — мислеше си, че вероятно дълбочината на транса определя колко по-назад ще се върне във времето. Изтощен и оглупял от липсата на сън и продължителното съсредоточаване, той вече шепнеше не толкова поради желанието да не вдига шум, а защото беше прегракнал. Хрумна му да променя леко съобщенията, за да запомни от кое ниво на транса ги е отправил, но после се отказа, защото как ли би могъл да запомни колко „дълбок“ е бил трансът, когато е предал дадено съобщение? Дори и когато реши, че е приключил и трябва да се върне горе, не се качи, а седна на своето място до масата, разтърка очи и разбра, незнайно защо и как, че се е провалил. Беше си говорил сам.

Докато седеше там и се унасяше в сън, ала същевременно се опитваше да се ускори, Умбо изпадна в още по-силно ускорение — или пък го сънуваше — и този път, когато изговори съобщението за двамата си приятели на масата, той протегна ръце и насън… а сън ли беше?… Усети дланите им в своите, и гласовете им, които го уверяваха, че ще изпълнят желанието му.

— После елате тук, след като се стъмни — продължи Умбо, — и ме отведете в леглото, защото съм страшно уморен. — След което затвори очи и изпадна не в по-дълбок транс, а в толкова дълбок сън, че се килна напред и заспа, облегнал глава на облакътените си ръце.

И се събуди — Подмокрената го раздрусваше полекичка и му говореше:

— Събуди се, Умбо, иди да си легнеш, защо спиш на масата?

Умбо си помисли, че сънят му се е сбъднал.

— Ти дойде, както те помолих! — излезе хрипкав шепот от гърлото му.

— Слушайте как квака жабата! — рече весело Подмокрената. — Горкичкият, ти наистина си болен, най-малкото настинал, пълен си с храчки и сополи! Така става, като слизаш долу и заспиваш в зимника без одеяла и гол-голеничък!

Никакво съобщение не се беше получило. Никакво.

„Ще трябва пак да опитам“ — помисли си той.

Но следващата нощ не опита нищо. Цял ден се бе трудил, но — не върху връщането назад във времето, а помагаше на Самуна да поправя разни неща из хана и носеше от седмичния пазар стоки, нужни за изхранването на гостите. Беше свършил и всякакви други полезни работи, само и само да стои буден, защото предната нощ беше спал много малко.

И щом се навечеря, се качи горе и начаса заспа.

И отново го събуди ръката на Подмокрената, която го разтърсваше.

Не. Ръцете на Подмокрената и на Самуна. Те бяха в стаята му, нощта си беше същата, защото се чуваше шумът, който вдигаха гостите в кръчмата — ревяха нестройно песни с гърла, смазани от бирата.

— Ти успя! — възкликна Самуна. — Ти се появи на масата ни, седеше на нея и протягаше ръце! Ние те хванахме за ръцете, момче.

Умбо усети как го обзема доволство.

— Какво казах? Не ви ли казах да не ме будите?

— Не, каза да те събудим и да те заведем горе, за да си легнеш. Но тъй като ти вече беше тук… поне така си мислехме, се качихме да проверим и не можахме да се сдържим — събудихме те, за да ти кажем, че се е получило!

Но не се беше получило.

— Аз оставих това съобщение снощи. Затова съм седял на кухненската маса. Значи изобщо не съм се върнал в миналото, навлязъл съм в бъдещето. В тази вечер. Снощи оставих съобщение, което сте получили тази вечер.

Отчаян, Умбо се претърколи и се обърна към стената.

— Ти, малко глупаче… — рече Самуна, не без нежност в гласа. — Мислиш, че това е провал? Какво ни пука, поне в момента, дали навлизаш в бъдещето, или се връщаш в миналото. Значи си навлязъл няколко часа напред в бъдещето? Преместил си се в съвсем друго време!

Като се замисли, щом Самуна го представи така, това си беше насърчителен знак.

— Е, добре — претърколи се Умбо по гръб, ала не отвори очи. — Щом сте ме видели на масата и сте докоснали ръцете ми, знам точно кой от опитите ми е бил този. Беше по-различен от другите. Бях се вдървил от безсъние и толкова дълбоко потънал в транс, че сякаш се загубих, струваше ми се, че никога няма да намеря обратния път. Не можех да определя кога съм пресякъл границата със съня. Но всички останали опити не постигнаха нищо.

— Освен ако не продължим до края на живота си да се натъкваме на твои призраци, които ни предават глупави съобщения — рече Подмокрената.

— Трябва да се науча и как да предавам съобщения в миналото, и то точно в нужния момент.

Самуна се изкиска.

— Ти изобщо не си се събудил. Но утре ще опитаме постоянно да изпращаш съобщения, докато не поемеш в нужната посока. Или пък можем да изберем място, където да пишеш съобщения върху земята.

— Това надали ще свърши работа — рече Умбо. — Вие дори не сте ми чули гласа, прав ли съм? Само сте ме видели.

— И те хванахме за ръцете — напомни му Подмокрената. — Ти не усети ли, че те хванахме за ръцете?

— Усетих — призна Умбо. — Усетих и миризмата на кухнята.

— Много ясно — обади се Самуна. — Та ти беше в кухнята.

— Искам да кажа, че усещах мириса на вечерята, все едно е топла. Сега си го спомням, но тогава си помислих, че е сън.

— Знаем, че можеш да надраскаш съобщение върху пръстта, Умбо, защото си успял да изровиш една кесия, заровена в пръстта, и пак да покриеш мястото, така че да не те издаде — рече Самуна.

— За каква кесия говорите? — поинтересува се Подмокрената.

— За кесия със скъпоценни камъни — отвърна Самуна. — Когато задържаха Риг, ние се върнахме и я изровихме. Само че Умбо явно се е върнал от бъдещето, оплячкосал е малкото ми скривалище и е извадил от нея най-големия камък.

— Всеки може да го е взел — рече Подмокрената.

— Всеки, който е с всичкия си, би взел цялата кесия — възрази Самуна.

— Не може да съм бил аз — изхленчи Умбо. — Аз пътувам във времето само към бъдещето. Което не струва, тъй като всички така или иначе ще попаднем в бъдещето.

— Всичките истории за призраци… — отбеляза Подмокрената. — Всички привидения сигурно просто са били такива като тебе. Обикалят из някоя къща и ако са много уморени, случайно изпадат в това забързване, дето ти говориш за него, и неволно оставят подире си свой образ или себе си в действителност, тъй като могат да докосват и да усещат мирис… И това ги отнася в бъдещето, и хората след много десетилетия ще видят как този призрак си върши там своите си работи. Те може би дори не подозират за това.

— Ако го правят като мен, знаят какво правят — възрази Умбо.

— О, значи ти си наясно какво правиш? — попита Самуна. — Не беше ли точно ти тоя, който си мислеше, че изпраща съобщения назад в миналото, а те всъщност са пристигали на погрешно място, в бъдещето?

— Оставете ме да спя — примоли се Умбо. — Толкова съм скапан, че ще пукна.

— Но запомни това, когато отново заспиваш, Умбо — рече Самуна. — Ти наистина успя. Ти наистина се придвижи във времето.

— Да, бе, нали — възкликна Умбо, а после пак се унесе в сън, но този път засънува брат си, застанал на ръба на водопада. И усети как един въпрос настоятелно напира в онази част от него, която знаеше, че това е сън: защо не мога да се върна и да кажа на Киокай, да го спася, преди да отиде на водопада?

Може и да съм го направил, помисли си той, докато отново се унасяше в сън. Може би съм го направил, обаче чак след години, когато порасна. Може би аз съм мъжът, когото на Риг му се е сторило, че е бутнал, или поне го е оставил да падне от скалата. Невъзможно.

Де да беше така.

Той отново заспа.

Загрузка...