Следотърсачът

Глава 8Кулата

Рам мислеше за това, докато седеше, стоеше, разхождаше се, лежеше. Мислеше за това със затворени и с отворени очи, докато играеше компютърни игри, четеше книги, гледаше филми и не правеше нищо.

Най-сетне се досети за въпрос, който би могъл да изкопчи малко полезна информация.

— Светлината на звездите зад нас… С червено или синьо изместване е?

— Под „зад нас“ дали имаш предвид пространственото положение, което сме заемали преди малко? Или „по посока на кърмата на този кораб“?

— Кърмата на кораба — уточни Рам. — В посока Земята.

— Червено изместване.

— Ако се движехме към Земята, би трябвало да е със синьо изместване.

— Това е аномалия — обясни заменимият. — С всеки изминал миг ние все повече се приближаваме до Земята и все пак изместването е червено. На компютрите им е много трудно да се справят с противоречивите данни.

— Сравни градуса на червеното изместване с червеното изместване, когато сме били в същото положение на път за гънката.

Заменимият реагира моментално. Това беше обикновена проверка на данните и на човешкия ум му се струваше, че не е отнела никакво време.

— Червеното изместване е идентично на записаното по време на пътуването към Космоса.

— Тогава ние просто повтаряме пътуването към Космоса — заключи Рам. — Корабът се движи напред, тласкан от двигателите. Но ние вътре в кораба се движим назад във времето.

— Тогава защо не наблюдаваме себе си такива, каквито сме били преди два дни по време на пътуването към Космоса? — попита заменимият.

— Защото този вариант на самите нас не се движи във времето в същата посока като нас — отвърна Рам.

— Казваш го, все едно в това има някакъв смисъл.

— Ако се разплача и се разкряскам, ти ще престанеш да ме приемаш сериозно.

— Аз вече не те приемам сериозно — отвърна заменимият. — Моето програмиране изисква да пазя твоите последни изявления във временната папка, защото те не могат да се съгласуват с данните.

— Всъщност е много елегантно — заобяснява Рам. — Корабът е същият кораб. Всичко в него, което няма нужда да се променя, си остава точно такова, каквото е било по време на пътуването към Космоса. То заема същото място и същото време. Но потокът от електрически данни и инструкции, който протича през компютрите, твоят роботски мозък и моят, човешкият, и физическите ни движения в пространството не са същите, защото нашата причинно-следствена връзка се движи в друга посока. Ние се движим през същото пространство като по-ранните ни същности, но не се намираме в същия времеви поток и затова сме невидими един за друг.

— Това е невъзможно обяснение — възрази заменимият.

— Тогава измисли по-добро.

Този път заменимият изчака дълго време. Стоеше съвсем неподвижно, докато Рам нарочно и без да е гладен, слагаше храна в устата си, дъвчеше я и я гълташе.

— Нямам по-добро обяснение — рече най-сетне заменимият. — Мога да разсъждавам само върху информация, върху която вече са разсъждавали успешно.

— Тогава, предполагам, точно затова сте имали нужда от човешко същество, което да е в съзнание след скока — заключи Рам.

— Рам… — рече заменимият. — Какво ще се случи с нас, когато този кораб стигне до Земята?

— В някакъв момент или двете версии на кораба ще се разделят и вероятно ще експлодират, или ние ще се отделим от кораба и ще умрем в студения Космос, или просто ще стигнем до Земята и ще продължим да живеем на заден ход, докато аз умра от старост.

— Но аз съм проектиран за вечно съществуване — обясни заменимият. — Ако няма никакви намеси.

— Не е ли прелестно? Заменим, ала вечен. Ще можеш да се връщаш назад и да наблюдаваш всяка част от човешката история, която си пожелаеш. Ще гледаш как разграждат пирамидите. Как ледените епохи си отиват и идват на обратен ход. Ще видиш съживяването на измрелите динозаври и как метеор изскача от Мексиканския залив.

— Няма да имам полезна задача. Няма да мога да помагам по никакъв начин на човечеството. След твоята смърт моето съществуване няма да има смисъл.

— Сега вече знаеш как се чувстват хората непрекъснато.

Намираха се на пристанището. Всичките им нови дрехи бяха прибрани в куфари, готови да бъдат натоварени на гемия от много по-висока класа. И тогава Риг се огледа назад към град О. Оттук той едва различаваше върховете на белокаменните сгради над струпаните край пристана къщи и складове. Но си спомни какво щеше да види пак, докато гемията отплава все по-далече от О.

— Ще сме страшни глупаци да прекараме цели седмици в О и така и да не посетим кулата — рече той.

— Така си помислих и аз — съгласи се Самуна — но ти настояваше да тръгнем веднага щом се получиха парите.

„Тогава защо не ми предложи да я разгледам?“ — за малко да попита Риг. Но после се сети за две неща: първо, Самуна все пак беше предложил, макар и с намеци от рода на „Всичките тия поклонници са тръгнали към Кулата… какво ги интересува градът?“ и „Хората цял живот живеят в О, а така и не отиват до Кулата“. Но това изобщо не беше настоятелният начин, по който той даваше съвети навремето, и затова Риг не ги бе възприел като съвети, а като подигравки към поклонниците и местните. И второ, тъкмо тази промяна Риг не смееше да критикува от страх, че нещата ще се влошат още повече. Сега Самуна се държеше с него като с богатите клиенти, които лошият късмет бе натирил в неговия хан. На дневен ред бе почтителността, граничеща с раболепие — Риг я виждаше у прислугата в странноприемницата, виждаше я и у Самуна, черта, която досега не бе се проявявала у кръчмаря, дори и когато двамата с Подмокрената намериха камъните.

Те знаеха, че струват много пари, но не можеха да си представят колко, нито пък вярваха, че Риг е способен да опази богатството си. Не беше ли ги придружил Самуна точно за да не измамят Риг? Неведнъж беше повторил: „Изглежда в края на краищата изобщо не съм бил нужен, ти се оправи с тях екстра“, и всеки път Риг го уверяваше, че ако го нямаше Самуна, никой не би го приел сериозно и той би изгубил всичко още щом някой посегне да го вземе.

— Аз не съм боец, Самун. Ти си боец. Затова като погледнат теб, ще им се наложи да изслушат мен.

Но Самуна не вярва дълго в това, ако изобщо беше повярвал. Той благоговееше пред уменията на Риг да води преговори. „Говореше като офицер“ — беше казал. Е, ако сержантите даваха такива мекушави и нерешителни съвети на офицерите си, цяло чудо беше, че някой някога е печелил битка!

И затова Риг не оспори мекото „казах ти аз“ на Самуна.

— Ти нали каза, че си струвало да се види? — рече той. — Е, да я видим сега.

Само едно махване с ръка беше нужно на някакъв кочияш, за да се поклони на Самуна — останал си все така твърд с хората, които смяташе за равни или по-долни от себе си. Само след минута той, Риг и Умбо вече се намираха в карета, а багажа си оставиха на грижите на капитана на гемията.

Два часа им бяха нужни, за да стигнат до Кулата на О — един, за да се промъкнат през дългия цяла миля лабиринт от улички, които водеха до най-близката градска порта, и още един, за да изминат петте мили по пътя до основата й. Пътят, по който минаха, всъщност беше разчистената площ покрай градската стена, предназначена да накара врага да изкачи хълма и да се изложи напълно на обстрела на защитниците на града. Те се придържаха толкова близо до нея, че изобщо не виждаха Кулата, докато не излязоха от един завой, и ето я и нея — издигаше се над тях и изглеждаше висока колкото Високата скала.

— Но не е висока колкото нея — рече Умбо, когато Риг му го каза. — Ние живеем на две мили от нея, а скалите изглеждат така чак когато се отдалечиш на пет мили.

— Това е най-високото нещо, което съм виждал — отсече Самуна.

— Трябва по-често да се качваш нагоре по реката — посъветва го Умбо. — Да станеш истински привик.

— Целта на живота ми — отвърна Самуна.

Заради потока от поклонници, които прииждаха и се връщаха, беше невъзможно да стигнат с каретата толкова близо до Кулата, колкото им се искаше.

— Тъкмо ни е сгодно — рече Самуна. — Трябва да ни пуснеш с Умбо напред да платим за трима души, защото щом пазителите на Кулата те погледнат, ще надуят три пъти цената. Или още повече.

— Тогава аз ще платя на кочияша… Ще му платя достатъчно, за да ни изчака. Колко време се стои вътре?

— Никога не е достатъчно — отвърна Самуна.

— Достатъчно за какво?

— Да видиш всичко или да разбереш какво виждаш — поясни кръчмарят.

И двамата с Умбо слязоха от каретата — тоест Самуна слезе, а Умбо направо скочи от нея и хукна напред. Риг поговори с кочияша — той не спираше да повтаря: „Ще ви чакам тук, млади господарю, ще видите!“, а Риг му повтаряше: „Но нека се договорим за цена, иначе ще си помислите, че съм ви измамил“, без да добави „или обратното“, а кочияшът повтаряше „О, младият господар е щедър, веднага си личи, аз вярвам в щедростта на младия господар“, и това бе достатъчно, за да подлуди Риг. Той погледна към Кулата, видя наблизо Самуна и Умбо да разговарят с един от облечените в екстравагантни униформи стражи и се зачуди дали им е поне наполовина толкова трудно да договорят цена, колкото на него. Докато стоеше и наблюдаваше приятелите си, чу до себе си глас. Гласът на Умбо. Говореше толкова бързо, че не можеше да го разбере.

Риг се обърна към него, а после отново погледна натам, където го виждаше — точно до Самуна. Двамата Умбовци бяха облечени различно и този до него изглеждаше притеснен, уплашен и ужасно сериозен. Риг веднага разбра какво става. По някакъв начин бъдеща версия на Умбо бе успяла да научи как да проследява диря назад във времето, собствената диря на Риг. И го бе проследил, за да го предупреди за нещо. Умбо забави малко темпото — Риг забелязваше, че изговаря думите трудно, ала те пак излизаха толкова бързо, че той едва успяваше да го разбере.

— Дай камъните на Самуна, за да ги скрие! Веднага!

Риг кимна, за да покаже, че е разбрал, и видя как Умбо се отпуска с облекчение и в същия миг изчезва.

После отиде до мястото, където кочияшът поеше конете.

— Размислих — заяви той. — Виждам, че тук има много карети, така че нека ви платя, задето ни докарахте тук, а после, ако случайно се срещнем и ни откарате обратно до пристанището, още по-добре. Но междувременно сте свободен да качите други пътници.

Мъжът назова цената за возенето. Изглеждаше страшно разочарован. Риг знаеше, че сумата е твърде завишена, но я удвои и плати на кочияша, който се поклони, взе да се умилква и така противно да се подмазва от благодарност, че момчето с радост се обърна и припна към другите. Те също закрачиха към него и Самуна размаха пропуск за трима посетители за целия ден. Риг му благодари, но после ги поведе встрани от кулата.

— Къде отиваме? — попита Умбо.

— Скоро ще отидем в Кулата — отвърна Риг. — Но първо нещо трябва да се случи.

— Какво? — попита Самуна.

— Ще ти кажа там, където не могат да ни подслушат половината поклонници тук.

Те се упътиха към мъжките тоалетни, ала ги подминаха. Чак когато намериха усамотено място зад стената, Риг спря, обърна се към зида и извади от панталоните си малката кесия със скъпоценни камъни.

— Какво правиш? — прошепна дрезгаво Самуна. — Върни кесията в панталоните си!

— Не, господине! — отвърна Риг. — Давам ти я да я пазиш.

— Защо? Някой джебчия може да я вземе и от мен, както и от теб.

— По-тихо! — сгълча го Риг. — Предупредиха ме.

— Кой? — попита Умбо.

— Ти — отвърна Риг.

Умбо погледна Самуна, после пак приятеля си.

— През цялото време бях със Самуна, на тебе и дума не съм ти казал.

— Ще се наложи да му обясниш това по-късно, Умбо — рече Риг. — Но предупреждението дойде от теб. Ти беше много разтревожен. Каза ми да дам камъните на Самуна и че той трябва да ги скрие веднага.

— Какви ги говориш?

— Умбо ще ти обясни по-късно. А сега вземи тази кесия и я скрий… някъде, където ще е на сигурно място за няколко дни или за няколко седмици или за година… Не знам колко далеч в бъдещето се е намирал Умбо, когато е успял да се върне и да ме предупреди.

— Това означава, че ще се науча как да го правя! — възкликна Умбо, едновременно въодушевен и несигурен.

— Засега го приеми на вяра — рече му Риг. — Щом аз мога да ти поверя богатство, и ти можеш да повярваш на мен и Умбо, че не сме побъркани.

— Не мисля, че двете неща са свързани по някакъв начин — заяви Самуна, ала все пак пое кесийката в тежката си длан. — Добре, ще я скрия, но ако някой ме види как го правя или случайно я намери, ти отговаряш, не аз.

— Точно така — потвърди Риг. — И за по-сигурно, недей да казваш нито на Умбо, нито на мен къде си я скрил. Не знам каква е опасността, но трябва да има отлична причина камъните да не са у мен и ми се струва, че ще е най-добре и аз да не знам къде са. Мисля, че и за Умбо ще е по-сигурно, ако само ти знаеш.

— Значи ако умра, те ще бъдат загубени завинаги — рече Самуна.

— Аз вече притежавам богатство, което надхвърля и най-безумните ми мечти — рече Риг.

— Детска му работа… Откъдето дошло, там отишло.

Но Самуна се обърна и навлезе сред подобната на парк гора, заобикаляща Кулата, а Риг и Умбо се запътиха да се влеят в потока от поклонници, които се връщаха от тоалетните.

— Можем и ние да ги ползваме, така и така сме тук — рече Умбо.

— Кой знае кога пак ще имаме възможност? Нещо сериозно ще се обърка, иначе ти не би се върнал да ме предупредиш, и то сигурно ще се случи скоро, иначе нямаше да ме предупредиш точно в онзи момент.

— Може би само в онзи момент съм могъл да те открия.

— Кой знае? — запита се Риг. — Не ми е приятно да знам, че нещо ще се обърка. Никога не ми е вървяло толкова в живота, както от две седмици насам.

— Но нещата се объркват — така става обикновено, нали? — отвърна Умбо. — Брат ми умря. Баща ти умря. Каквото и да предстои, няма как да е по-лошо от това.

— Освен ако не ме убият — предположи Риг. — Ако падна във водата и се удавя, и затова си ме накарал да дам камъните на Самуна, за да…

— Щях да ти кажа да не се давиш — каза Умбо. — А ако съм искал да открадна камъните, щях да ти кажа да ми ги дадеш.

— Значи вече си мислил за това? — попита Риг.

— Я си пикай! — сопна му се Умбо.

Щом приключиха, Самуна се върна.

— Къде ходи? — попита го Умбо.

— Млъкни! — сряза го той. — А сега какво? За какво е всичко това?

— С Риг решихме, че каквото и да ни очаква, то вероятно не е най-лошото нещо на света. Тоест знаем, че ти и аз ще оживеем, каквото и да се случи с Риг.

— Аз не ти ли казах да млъкнеш! — сопна му се Самуна и този път думите му прозвучаха сериозно.

Те показаха пропуска си за трима на други стражи, а не на онези, с които Самуна бе разговарял преди това, за да не видят богаташките дрехи на Риг и да решат, че са ги лишили от полагащия им се по право рушвет. После се вляха в тълпата от поклонници, която влизаше в Кулата.

Въпреки че отвън беше метална, отвътре конструкцията бе изградена от здрав камък, с тънка, тясна рампа, която се изкачваше по спирала покрай вътрешните стени. Нямаше нито един прозорец, ала вътре беше ярко осветено от вълшебни кълба, увиснали във въздуха.

— Рампата е стръмна — отбеляза Самуна.

— Аз мога да изтичам чак догоре — заяви Умбо. — Ти не си във форма.

— Изтичай де! — предизвика го Самуна.

— Не — намеси се Риг. — Рампата е тясна и ти трябва само някой поклонник да се издразни и да те бутне.

— Но аз не мога да умра — упорстваше Умбо. — Защото в бъдещето съм жив, щом съм се върнал и съм те предупредил да постъпиш еди-как си.

— Може пък да си възкръснал — възрази Риг.

— Я стига, това е невъзможно!

— Да се върнеш от бъдещето е невъзможно — настоя Самуна. — Казахте, че ще ми обясните.

Всички останали поклонници напред по рампата и зад тях бяха увлечени в свои си разговори. С нормален глас Риг и Умбо му разказаха за своите способности и какво можеха да правят заедно.

— Онзи нож още ли е у теб? — попита Самуна. — Не е изчезнал и нищо му няма, така ли?

— В багажа ми е — отвърна Риг.

— Абе не точно — обади се Умбо.

Риг въздъхна.

— Какво, твоето бъдещо аз се върна назад във времето, за да ти каже да го вземеш и да го сложиш в своя багаж ли?

— Всъщност е в багажа на Самуна — уточни Умбо.

— Значи ти вече си знаел, че някаква бъдеща твоя версия ще ни прави светски визити?

— Той… Аз… ме събуди тази сутрин и ми каза да го направя, а после изчезна, преди да успея да го попитам нещо. Мисля, че моето аз от бъдещето не умее добре това и не съм можел да остана повече от няколко секунди. Както и да е, не ти казах, защото от къде на къде ще ми повярваш, че просто не крада ножа? После ти си получил предупреждението си и то е изглеждало много по-важно от моето. Искам да кажа, това е цяло състояние в скъпоценни камъни, а ти го даде на Самуна.

— А ако ти беше казал, че ти е взел ножа, ти щеше ли да му повярваш, като ти е казал да ми дадеш камъните? — попита Самуна.

— Не — призна си Риг.

— Мисля, че е постъпил правилно — заяви Самуна. — Освен ако не краде, но защо тогава да те кара да дадеш камъните на мен и да слага ножа в моя багаж? Не, мисля, че каквото и да се случи, излиза, че само аз няма да загубя всичко свое.

— Заради какво ли бихме могли да си загубим нещата? — запита се Риг.

— Ако гемията потъне, и Самуна ще си изгуби нещата.

— Ако гемията потъне, всички ще се удавим.

— Аз мога да плувам — възрази Умбо. — Риг също може. Като риба! Ти не можеш ли?

— Аз съм войник. Вечно бях в доспехи и бих отишъл право на дъното. Защо ми е тогава да се уча да плувам?

— Това е полезно умение — изтъкна Умбо. — Особено за хора, които живеят край реката и лодкарите могат да ги изхвърлят в нея.

— Повечето лодкари също не могат да плуват — осведоми ги Самуна.

— Значи наистина са тъпи — заключи Риг.

— Идеята е да си останем в гемията — рече Самуна.

— Вижте! — възкликна Умбо.

Те най-сетне се бяха изкачили над светещите кълбета и сега техният блясък вече не им пречеше да виждат горната половина на Кулата. Виждаха, че камъкът свършва недалеч над тях с широка площадка, опасваща цялата й вътрешност. Тя беше препълнена с поклонници.

— Движение! — подкани ги кисел мъж зад тях и те продължиха. Но няколко погледа нагоре показаха на Риг, че от пръстеновидната площадка се издигат повече от десетина каменни колони и оформят вертикални ребра, които крепят металните стени. Спомни си от наблюденията на Кулата отвън, че някъде от средата металната обшивка се огъваше навътре. И затова не се изненада, че каменните колони се извиват навътре точно по извивката на метала и се събират заедно високо горе в пръстен от метал и камък. Над него металът оформяше прост купол, без никакви каменни подпори.

Това бе чудо на проектирането и конструирането — Бащата го беше научил достатъчно на принципите на архитектурата, за да разпознае техниките, чрез които караш камъка да носи собственото си тегло и това на метала. Хрумна му, че металът трябва да е много, много тънък, иначе камъкът нямаше да издържи тежестта му.

Стигнаха до площадката и се отдалечиха от рампата за изкачване. Началото на рампата за слизане бе на срещуположната страна, а между тях във въздуха висеше огромна топка. Светещите кълба отдолу и няколко отгоре осветяваха цялата й повърхност. Ала сега се виждаше, че те са окачени на жици, спускащи се от пръстена горе, а сигурно имаше и телове, крепящи по-голямото кълбо. Повърхността му бе изрисувана по начин, непонятен за Риг. Не приличаше на картина или нещо подобно, цветовете бяха убити, грозни и не си подхождаха. Имаше яркожълти линии, които разделяха по-големи полета в зелено и кафяво, и те като че блестяха. Но рисунъкът им беше безсмислен. Може би медна пита, изградена от пияни пчели?

— Това е светът — обади се Умбо. — Това там е картина на света.

Сочеше едно място на повърхността на голямото кълбо.

— Виждаш ли? Това, червеното петно, там е Ареса Сесамо. А онова бялото, то е О. Синята линия е река Сташик. Значи Водопаден брод е малко по-ниско долу.

— Значи жълтите линии са стените — заключи Самуна. — Аз съм пазил стените и като че съвпада. Но какво ли е останалото?

— Целият свят.

Риг вече го бе проумял.

— Баща ми ме е учил, че целият свят е кълбо, отвсякъде кръгло, също като това.

— Това е… смахнато — възпротиви се Умбо. — Нали всички ще паднем.

— Не, не, една сила ни дърпа към центъра на света и така ни крепи на повърхността. „Надолу“ всъщност е към центъра.

— Риг… — обади се Самуна. — Никой не знае какво има зад стената. Никой в цялата история на човечеството не е минал през нея, за да види.

— Но през нея се вижда, нали? — попита Риг.

— Не много надалече — отвърна Самуна. — Най-много няколко левги, по ясно време. Недостатъчно, за да опознаеш нещата толкова надалече, както показва тази карта. Ако изобщо е карта.

— Карта е — настоя Умбо. — Хайде, не може да е случайност това, че показва течението на реката, О е бяла точка, а столицата — червена!

— Не може ние да сме първите, които са го разбрали, ако наистина е карта — заяви Риг. — Защо не сме чували нищо за това?

— А, чували сме — поправи го Самуна. — Тоест аз съм чувал. Защо според теб поклонниците казват: „От Кулата на О виждаш целия свят“?

— Аз си мислех, че от върха й се вижда много надалече — сподели Умбо.

— Но казват също и: „Целият свят е в кулата“ — продължи Самуна.

— Мислех, че това са някакви мистични али-бали — рече Риг. — Или пък става въпрос за това колко много поклонници идват тук.

— Странно е да мислиш за света по този начин. Много обезпокоително. Искам да кажа, целият свят — това е земята, опасана от стените, думата означава това! Как може светът да е по-голям от самия свят? Как може някой да знае какво има извън света?

Риг броеше.

— Деветнайсет са… Деветнайсет земи, оградени от жълти линии. И доста земя, неоградена от никоя жълта линия.

— Значи на този глобус са изобразени деветнайсет свята? — попита Самуна. — Това ли казва Кулата на О?

— Нищо чудно, че хората не говорят за това, след като дойдат тук — заключи Умбо. — Всичко това е прекалено налудничаво. Дори и да си мислят така — а бащата на Риг не беше глупак, и лъжец не беше, и щом е казал, че живеем на повърхността на кълбо, значи сигурно е вярно. По някакъв начин. Дори и да мислят, че това е карта на деветнайсет свята върху едно кълбо, кой ще им повярва? Хората ще ги помислят за луди.

— Аз мисля, че ти си луд — скастри го Самуна. — Само дето картата на света — на нашия свят — е доста точна. Военните държат такива карти — на целия свят, обграден от стените, с всички пътища и градове. Но е незаконно някой друг да ги изготвя. И затова се чудя откъде си знаел, че това е карта, Умбо.

— Не знаех, че е незаконно. Нашият учител в училище ни показа карта. По-малка от тази, но на нея беше изобразена реката и Ареса Сесамо край устието й, и големият залив. Той ни каза и че светът е кръгъл, само дето аз си помислих, че има предвид, че опасващата ни стена е кръгла. Кръгла като чиния, не като топка. Въпреки че като се замисля, той каза „кръгъл като топка“, а аз просто не разбирах как е възможно това.

— Сигурно този ден не съм бил на училище — обади се Риг.

— Ти повечето дни не беше. Почти никога не идваше.

— Мой учител беше Баща ми.

— Противозаконно е учител в училище да има такава карта — рече Самуна.

— О, той я беше начертал сам, мисля. На дървена плоча. С тебешир. И… после замина.

— Колко време след като ви показа картата? — попита Самуна.

— Не знам, след това. Само веднъж ни я показа.

Риг слушаше и оглеждаше стените.

— Деветнайсет каменни колони крепят стените. Деветнайсет земи, оградени от стени, и деветнайсет ребра в Кулата. Деветнайсет не е удобно число за математически изчисления. Да разделиш окръжността на Кулата на деветнайсет, това си е щуротия, освен ако не са го направили, за да бъде броят им равен на броя на земите.

— Мислиш ли, че ако това наистина са други земи, те може да са населени от хора? — попита Умбо.

— Във всички тях има червени, бели и сини точки — изтъкна Риг.

— Момчета! — подвикна им Самуна. — Представа си нямате колко противозаконен е този разговор.

— Ти си бил на стената — рече Риг. — Имаше ли хора от другата страна?

— Никой не отива чак до Стената — поясни Самуна. — Колкото повече се приближаваш, толкова повече ти кънти в ушите и получаваш пулсиращо главоболие. Ако се приближиш прекалено, ще откачиш.

— Значи си я виждал само отдалече? — попита Риг.

— Ние пазим предела, защото там обичат да ходят много престъпници, предатели и бунтовници — достатъчно близо, че другите хора да не припарват, но не чак толкова близо, че да полудееш. В известен смисъл това си е достойно наказание за тях — главоболието и шумът. Но нашата задача беше да влизаме в зоната на болката и да ги прогонваме извън нея. За да не продължават да излизат от нея и да тършуват, нападат и вербуват.

— Ако и от другата страна е същото, то дори и там да има хора, те не биха приближили до стената повече от вас — разсъждаваше Риг. — И затова няма да видят никого от нашата страна, както и ние — от тяхната.

Самуна ги придърпа към себе си, здраво обхванал раменете им.

— Много силно говорите. Мисля, че вече знам защо твоят аз от бъдещето се е върнал да ни предупреди.

— Не — възрази Умбо. — Ако са ни арестували за приказки, щях да кажа на себе си и на Риг просто да си мълчим.

— Е, аз ви го казвам — отсече Самуна. — Вашият учител сигурно е дошъл тук, замислил се е над видяното и е запаметил картата, доколкото е могъл. Обзалагам се, че е станало точно така. Защото всеки войник — по-точно всеки сержант и по-висшестоящ офицер — би могъл да разпознае картата, ако дойде от тази страна на сферата. А после може и да я запамети. Но войниците щяха да знаят, че трябва да си затварят устата. И никога, никога да не чертаят непозволени копия.

— Защо не? — попита Умбо.

— Защото… — Риг съпоставяше нещата така, както Баща му го беше учил — … войската не иска някой от враговете й да разполага с точна карта на света.

— Точно така — потвърди Самуна.

— Аз имам въпрос — заяви Умбо.

— Опитай се да го зададеш безопасно — посъветва го Самуна.

— Какво крепи кълбото?

— Не можем да се качим по-високо от това — обясни Самуна. — Няма врати, нито стълбища. Но сигурно са жици, като на светлинните кълба.

— Не — възрази нетърпеливо Умбо, а после зашепна: — Не говоря за тук. Разбира се, че това нещо е окачено на тел. Говоря за истинския свят. Големият свят. Кръглият свят. Той защо не пада?

— „Надолу“ означава към центъра му — обясни Риг.

— Но Слънцето обикаля около него, и пръстенът също, и звездите. Те защо не падат? И те ли са окачени на тел? И ако са окачени, за какво са закрепени?

— За небето — предположи Самуна. — Може би висят от небето.

— Но тогава светът ще се оплете в жици, докато те кръжат около него — заключи Умбо.

— Моят Баща ми обясни всичко — обади се Риг. — Става дума за гравитацията. Слънцето всъщност е огромна звезда и не то обикаля света, а светът се върти около него, и…

— Това са щуротии — прекъсна го Самуна. — А и дори да намериш начин да изкараш, че има нещо смислено във всичко това, тук нито му е времето, нито му е мястото, Риг. Ще имаме много време, докато плаваме надолу по реката към столицата и никой не може да ни чуе. А сега да слизаме долу, всичко видяхме.

Но Риг не можеше да тръгне, не още. Той огледа всички останали осемнайсет свята, обградени от стени, и се опита да си представи градовете. В един от световете те се намираха в синята част, въпреки че синьото трябваше да е океанът и реките, които се вливат в него. Океанът беше по-голям, отколкото бе си го представял, макар сега да разбра, че Бащата му го е обяснил — че в света океанът бил по-голям от сушата. Никога не се беше замислял как той би могъл да знае такова нещо. Бащата знаеше всичко — Риг приемаше това за даденост, но сега се налагаше да се запита как би могъл да знае каква част от света заема океанът, щом през стената не може да се минава? Баща му бе минавал през стената.

Това беше очевидният извод. Друг не можеше да има. Баща му или някой друг трябва да е видял целия свят, инак тази карта не би могла да съществува, а Баща му — да има всички тези знания. Това означаваше, че съществува проход през Стената.

До днес Риг никога не се бе тревожил за Стената. Знаеше, че тя съществува, всички знаеха, че тя съществува — е, и какво? Тя беше краят на света. За това дори не се замисляш. Но сега, в този момент, когато знаеше, че всяка стена опасва цял един свят, голям колкото този, но съвсем различен по подредбата на сушата и водата, на планините, реките и градовете, Риг разбра, че няма да има мира, докато не открие как може да проникне поне в един от другите светове и да види кой живее там и какво представляват те. Защото между тях имаше само невидима стена, която те побърква, ако се приближиш твърде много, но стена, през която би могъл да минеш и да стигнеш оттатък.

Най-накрая той се поддаде на подбутванията на Самуна и те поеха надолу по другата рампа.

— Ще отида при Стената — рече тихо Риг.

— Не, няма — сряза го Самуна. — Освен ако не си престъпник или бунтовник и тогава на някого като мен ще му възложат да те догони и да те убие.

— Ще отида там да разгледам дирите — упорстваше Риг.

Това ги накара да се замислят.

— Ако някой някога е минавал през тази стена, аз ще мога да видя това — продължи Риг. — Ще мога да видя къде. И ако и ти си с мен, Умбо, ще мога да се върна назад и да го попитам как ще го осъществи. Как се прави. Точно преди да я премине, ще го попитам.

— Освен ако не е бил някой като баща ти — рече Умбо.

— Какво искаш да кажеш?

— Дирята на баща ти… Ти не можеш да я видиш.

Първата мисъл, хрумнала на Риг, изскочи от устата му:

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отвърна Умбо.

— Така ли?

— Че откъде другаде да знам?

Риг не помнеше да му е казвал, но сигурно беше така.

— Вярно е, ако Баща ми я е преминавал, аз не бих го разбрал.

— Или някой друг като баща ти.

— Няма други като Баща ми — заяви Риг.

— Няма такива, за които знаеш — поправи го Умбо. — Защото ако е имало други като баща ти, ти не би могъл да виждаш и техните дири и затова не можеш да знаеш за тях.

— Това е доста важна пробойна в твоята дарба, Риг — заяви Самуна. — То е все едно да кажеш: „Имаме шпионска мрежа, която вижда всичките ни врагове… освен онези, които не можем да видим“. Колко дълбоко си мислиш, че ще спи този сержант нощем?

— Може да е имало стотици като баща ти — продължи Умбо.

— Баща ми не беше невидим — възрази Риг. — Ако някога е имало и друг, който не оставя диря, аз щях да го знам.

— Но ти не си виждал твърде много хора — припомни му Умбо. — Ти само обикаляше из горите и после слизаше във Водопаден брод. В колко други села си ходил изобщо?

— В няколко малки селца над Високата скала — отвърна Риг.

— Никого не си виждал — отсече Умбо. — Това значи, че е възможно да има стотици като баща ти, а ти не би могъл да го знаеш.

— Моят Баща щеше да ми каже — настоя Риг.

— Освен ако не си е мислил, че не е добре да го знаеш — заяви Умбо.

И Риг трябваше да признае, че това беше самата истина.

Най-сетне те стигнаха долу и излязоха през портата на Кулата на яркото следобедно слънце. Поне един час се бяха изкачвали нагоре, почти толкова им бе отнело и слизането и въпреки всичко, което си бяха казали и огледали в Кулата, не бяха прекарали вътре чак толкова много време.

— Проверяват хората — посочи Риг.

Забеляза го само защото видя сливащите се дири на много стражи, които се отделяха от общия поток на влизащите и излизащи от Кулата поклонници. Приближаваха се към място, където хората се тълпяха. И усети как ужасът от предупреждението на Умбо от бъдещето изплува на повърхността.

— Търсят някого — рече той.

— Затова проверяват всички — додаде Самуна.

— Отдели се от нас — нареди му Риг.

— Не — отказа Самуна.

— Има прекалено много стражи, не можеш да ги пребориш. Ти трябва да останеш на свобода. Затова Умбо ни е предупредил да дадем всичко на теб, не разбираш ли? Отдели се от нас. Изостани, не прави резки движения в погрешна посока.

— Знам как се прави. Благодаря, момче — отвърна Самуна, ускори леко крачка и се запромъква напред в тълпата. Докато вървеше, свали горната си дреха и я метна на ръката си, като подпъхна под нея и шапката си. Риг остана доволен, като разбра, че инстинктът му е подсказал същото, което и знанията — на войника.

Но след малко Самуна се промъкна обратно при тях.

— Това е Бъчваря, банкерът — съобщи той. — Той ще ме познае по лице.

— Бъчваря? — учуди се Риг.

— С него има двама офицери от Народната армия, карат го да проверява всеки преминаващ. Единият от офицерите е много високопоставен, сигурен съм, че е генерал.

— Мислех, че в Народната армия няма чинове — рече Умбо.

— Нямат знаци за чиновете — уточни пренебрежително Самуна. — Но генералът си е генерал. Виж, Риг, ако Бъчваря не оглеждаше всяко лице поотделно, щеше да ме види — аз бях на видно място.

— Може би търси някого другиго — предположи Умбо.

Но Риг знаеше, че по някаква причина, под някакъв предлог Бъчваря ги е предал.

— Върни се в Кулата на О и изчакай няколко часа.

— Бъчваря просто ще им каже да ме потърсят вътре — възрази Самуна.

— Не — рече Риг. — Ще им кажем, че си ни зарязал преди часове, защото си бил уморен и не си искал да се изкачваш. Парите у теб ли са?

— Повечето. Но те все пак ще претърсят багажа ми — отвърна Самуна.

— Ще се опитам да ги накарам да пуснат и Умбо — рече Риг. — Бъчваря иска мен.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм притежателят на парите — обясни Риг. — Трябваше да се досетя, че е прекалено хубаво, за да бъде истина.

Умбо се обади със зачервено лице:

— Самун, аз не сложих ножа в твоя багаж.

— Защо? — попита Риг.

— Къде си го сложил? — попита Самуна.

— Зад едно буре с осолено месо в трюма на гемията — отвърна Умбо.

— Сетих се — отвърна Самуна, а после изостана в тълпата, направи се, че търси нещо и тръгна срещу течението на потока, уж за да го намери.

— Защо излъга за ножа? — попита Риг, щом двамата с Умбо продължиха напред към стражевия пост.

— Казах ти, че съм го сложил в торбите на Самуна, за да не си помислиш, че съм се опитал да го открадна.

— Умбо… — възкликна Риг. — Ти не знаеш ли, че бих ти поверил живота си?

Умбо се умълча.

Риг се опитваше да пропуска други хора към Бъчваря, искаше да даде на Самуна достатъчно време да се върне в Кулата.

— Баща ми винаги ме е обвинявал в най-лошото — рече най-сетне Умбо. — Каквото и да беше то, той вечно разправяше, че съм смятал да го извърша. Просто съм… свикнал.

— Ние сме приятели, Умбо — каза Риг. — А сега се престори на тъп и объркан.

— Няма да е преструвка — рече Умбо.

— Ще се опитам да те измъкна от тази каша.

И тогава хората отпред избързаха и Риг се оказа лице в лице с Бъчваря.

— Това е той — рече Бъчваря. — Това е момчето, което твърди, че е принц.