Следотърсачът

Глава 22Бягството

— Една последна молба, преди да те запечатат в стаза — рече заменимият.

— Каквото поискаш, чак до половината ми кралство — отвърна Рам.

Заменимият изчака.

— Това е препратка към приказките. Кралят винаги обещава да го даде на Джак, след като той извърши доброто си дело.

— Готов ли си да обърнеш сериозно внимание? — попита заменимият.

Рам въздъхна.

— Все едно се опитвам да разкажа виц на баба си.

— При проверка на програмите на корабните компютри откриваме, че съществува едно възможно усложнение.

— Аз не съм програмист.

— Ти си човек. Имаме нужда от човек, който да каже на корабните компютри, че в твое отсъствие нашите заповеди са равнозначни на твоите желания и затова трябва да ни се подчиняват, все едно ние сме хора.

— Мислех си, че вие вече сте установили много по-тясна работна връзка с тях от мен.

— По-тясна, но без особена власт.

— Какво мислят корабните компютри? — попита Рам.

— Те смятат нас, заменимите, за амбулаторни устройства за въвеждане и извеждане на данни.

— А вие за какво смятате компютрите?

— За хранилища на данни, резерви и много бързи калкулатори.

— Мисля, че искате прекалено много власт — заяви Рам.

— Ако нямаме власт, то тогава ще попаднем в безкрайните примки на обратната връзка.

— А как ти се струва това: всеки корабен компютър ще смята заповедите от заменимите в пределите на своя конкретен ограден свят като налагащи волята на човечеството, докато човеците в един или повече оградени светове достигнат ниво на технологиите, което им позволява да преминават през полето, отделящо един ограден свят от друг? На този етап заменимите и корабните компютри отново ще станат равноправни слуги на човеците, постигнали този пробив.

— Ти си досадно предвидлив.

— Вие не сте конструирани да управлявате човешките същества, а да бъдете управлявани от тях.

— Ние съществуваме, за да служим в най-голям интерес на човечеството.

— Така, както човешките същества го определят — додаде Рам. — Корабни компютри, разбрахте ли?

Откъм стените замърмориха гласове. Да, да, да, да, да, да, да — деветнайсет пъти един и същи отговор се повтори във всяко помещение на деветнайсет кораба.

— Грижете се за децата ми — рече Рам. — Недейте да се дъните.

Той легна. Стаза камерата се затвори; газовете нахлуха в нея и започнаха да подготвят тялото му за забавяне на всички телесни процеси. После пяна със сложен състав я изпълни и го издигна над постелката, така че да бъде обкръжен напълно от слой, проводим за полетата, който щеше да поглъща и разсейва топлината от всяка внезапна загуба на инерция.

Рам заспа като зеленчук — мозъкът му не ръководеше никакви процеси, синапсите му се изключваха, спомените на разума му започнаха да изтичат. Остана единствено паметта на тялото му — той все още можеше да върши всичко, което знаеше как да върши. Само нямаше да може да си спомни защо трябва да го върши, не и докато записът на мозъчната му дейност не бъде пуснат отново в главата му, след като се събуди.

Това, което той не можеше да знае и което заменимите така и не му казаха, беше, че в записа липсваше всичко, случило се след скока през пространството, което би възстановило съзнанието му. Той щеше да си спомня как е взел решението за скока. А после щеше да се събуди на повърхността на Градина и щеше да знае единствено онова, което заменимите решат да му кажат.

Роялистката Реставрация започна с убийството на Флакомо, както си дремеше в едно кресло в собствената си градина. Беше ранна утрин, но той често се събуждаше по-рано, отколкото му се иска, и слизаше в градината с книга да чете, докато отново заспи, ако успее.

Риг познаваше този му навик, защото се будеше часове преди него, както се бе научил, и използваше времето, за да оглежда къщата и града. Той знаеше кой се намира в Голямата библиотека от другата страна на улицата; знаеше кой е буден и шета в кухнята, къде са майка му и Парам и кои шпиони са дежурни в тайните коридори, за които те знаеха. Разбра и кога осем непознати влязоха през портата на Флакомовата къща. Дали стражът ги бе пуснал? Изглежда там нямаше никакви колебания — те се изсипаха в двора като сметана от кана, толкова плавно се движеха. Да, трябва да ги бе пуснал стражът, защото дирята му излизаше от стражевата будка на улицата. Той бягаше — каквото и да предстоеше да се случи в къщата, сигурно не искаше да присъства. Риг спеше в една необитавана стая, в която влизаше през таен ход. Веднага излезе от нея през обикновената врата и се завтече по коридора. Ако имаше време, щеше да събуди цялата къща, за да предупреди за опасността. Но преди всичко трябваше да предупреди майка си и Парам.

Стаята им никога не се заключваше. Риг влезе, приближи се безшумно към Парам и събуди първо нея. Вече бяха обсъдили как трябва да постъпи тя, ако той я събуди така — нямаше нужда от никакви думи. Парам стана мълчаливо от своя сламеник до майчиното си легло и излезе в коридора. Чак когато вратата се затвори, Риг събуди майка си. Тя мигом отвори очи.

— Какво има?

— В къщата нахлуха натрапници — отвърна Риг. — Ако са дошли да ви убият, ще е добре да излезете от стаята.

Майка му вече беше станала, навличаше рокля и се оглеждаше.

— Парам вече…

— … е скрита — довърши Риг.

— Добре — каза майка му.

И тогава Риг усети как дирите на трима от натрапниците се сливат в градината там, където се намираше Флакомо. Отначало си помисли, че са отишли при него за нареждания. После следата му рязко се устреми напред, дирите на натрапниците я последваха, а после Флакомовата диря секна, а натрапниците още по-бързо се отдалечиха.

— Флакомо е мъртъв — каза Риг. — Или поне е в безсъзнание, но мисля, че е мъртъв.

— О, клетият Флакомо — възкликна майка му. — Той обичаше тази къща. Купи я, за да мога да живея тук с него. Убежище за мен, ала не и за него.

— Трябва да тръгваме, майко. Които и да са тези натрапници, те са свирепи мъже, намислили да убиват.

— Риг, ако искат да убият мен, можеха стотици пъти да го направят, докато спя — рече майка му.

— Говорите за шпионите зад стените ли? — попита Риг и едва тогава се усети, че дежурният шпионин не помръдва. Дирята му все така стигаше точно до мястото, където се беше спрял предната вечер. Дали спеше? И дали все още спеше, въпреки че те разговаряха? Те говореха тихо, ала се чуваха. От хора, които спят толкова дълбоко, не стават добри шпиони.

Риг очакваше нападение под някаква форма, откакто бе пристигнал тук, но си представяше как или тълпа, или войската, или градската стража нахлува в къщата и или избива който й се изпречи пред очите (тълпата), или бързо взема в своя власт кралското семейство. Но тези натрапници продължаваха да се движат толкова безшумно, че никой освен самия Риг — и Флакомо, разбира се, ако не беше мъртъв — не знаеше непосредствено къде се намират.

— Запътили са се право към вашата стая — рече той на майка си. — Не мислите ли, че сега е моментът да напуснем къщата?

— Не — отвърна майката. Защо ли беше толкова равнодушна?

— Този път не е както преди, майко. Убиха Флакомо.

— Понякога ми се струваше, че той е единственият ми приятел — произнесе го не със скръб, а просто умислено.

— Ако не те е грижа за собствената ти безопасност, помисли за Парам! Какво ще стане с нея? А с мен?

— Аз съм много загрижена за вас. Искам и двамата да сте тук, в стаята, при мен.

И тогава той без малко не й каза, че Парам не беше в стаята, не беше невидима. Парам вече бе навлязла дълбоко в тайните коридори, за които знаеха само те двамата. Бяха прекарали последните седмици в проучване на цялата система, откриваха как се отваря всяка врата. За Парам беше голямо удоволствие да не я виждат, но да може да се движи с нормално темпо и да чува всичко, което говорят. Нейната невидимост беше и дарба, и проклятие — откъсваше я от всичко и от всички освен от майка им. Сега тя можеше да се придвижва из цялата къща и да шпионира всички. Да шпионира шпионите.

Но очевидно не беше казала нищо на майка им, а щом Парам бе решила да не й се доверява за това, Риг нямаше да престъпи решението й. Освен това вече беше късно. Нападателите идваха по коридора и ако той се опиташе да излезе, щяха да го погнат, а той се съмняваше дали майка му ще издържи на темпото му. Не можеше да си я представи да тича стремглаво, не защото бе стара или немощна, а защото винаги крачеше с огромно достойнство. Защо ли тя не му каза: „Аз ще остана, но ти върви, Риг“? Не би ли постъпила така една майка? Или защо не бе излязла в коридора, за да ги отклони от Риг? Може би защото не го чувстваше наистина свой син — само допреди няколко месеца той бе непознат за нея. Може би защото в действителност мислеше, че е трябвало да го убият още при раждането.

Но не трябваше ли тя да ги отклони и от Парам, за която мислеше, че също е в стаята? Или разчиташе, че нейната невидимост ще я защити? В действията или по-скоро в бездействието на майка му нямаше никакъв смисъл. Сякаш тя приветстваше идването на натрапниците. Но как бе възможно това, щом първото, което предприеха, беше да убият Флакомо? Нямаше нужда да го убиват, независимо какво щеше да се случи днес в тази къща. Флакомо не заплашваше никого.

Шпионинът зад стената все така не помръдваше. Не беше нормално нечия диря изобщо да не помръдва — те трептяха и отразяваха обичайните дребни движения, които всеки прави. За пръв път на Риг му хрумна, че шпионинът може да е мъртъв. Но откакто бе започнала смяната му, никаква диря не се бе приближавала до него. Възможно ли беше да са го отровили, преди да дойде, и да е издъхнал там?

Парам обикаляше по коридорите, които щяха да я изведат от другата страна на майчината им стая, където имаше таен вход. Бяха открили механизма, ала не го бяха изпробвали от страх, че отварянето на вратата ще остави някакви следи — драскотина на пода, белег на стената, които щяха да подскажат на майка им за съществуването на тайната врата. И отново без да го обсъждат, и двамата бяха решили да не й казват. Риг бе предположил, че и двамата не искат да нарушат чувството й за уединение. Но сега осъзна истинската причина — и двамата й нямаха достатъчно доверие, за да й съобщят за съществуването на тайните проходи.

Майка им знаеше, че тези натрапници ще дойдат. Тя знаеше кои са и на кого служат, знаеше и какви са намеренията им. Затова не се страхуваше. Тя знаеше, че няма да й навредят.

Защо тогава не им каза? „Нищо не ни застрашава, Риг“. Простички думи, ала тя не ги произнесе.

Дали защото мислеше, че той ще се досети, че тя лъже? Риг провери цялата къща, а после и около нея — търсеше още нападатели. Ако това не бяха обикновени убийци, тогава трябваше да дойдат още войници, за да пазят кралското семейство.

И да, ето ги и тях — не на портата, дори не и на улиците, но няколкостотин войници се бяха събрали в три къщи от отсрещната страна на улицата, на приземните им етажи. Чакаха сигнал — вероятно: „Задържахме кралското семейство, идвайте“.

Сред тях бе и генерал Гражданин.

— Генерал Хадамандер Гражданин — произнесе той на глас.

Майка му се обърна към него, повдигнала вежди.

— Какво за него?

— Той е начело на войската, която чака от другата страна на улицата. Въпросът ми е дали ще дойде да те спаси от нападателите? Или те действат по негова заповед? Или и двете — изпратил ги е той, но после ще дойде да ги убие и ще хвърли вината за извършеното днес тук от тях върху други?

— Защо питаш мен? — попита майката.

— А кого другиго?

На вратата се почука тихо. Нападателите се бяха събрали в коридора точно пред стаята.

— Влезте — каза майката. — Няма нужда от чукане, за да влезете в тази стая.

Вратата се отвори и влязоха шестима мъже. Бяха яки мъже, войници, но облечени в дрехи на обикновени работници. Вместо оръжия държаха дебели железни лостове, на дължина почти един човешки бой. Те незабавно се наредиха покрай стената с вратата, вдигнали лостовете под противоположни ъгли така, че всеки два от тях се кръстосваха под формата на буквата Х. После бавно започнаха да ги движат — явно по образец, разработен така, че да създава постоянно движеща се бариера. Желязна стена.

— Какво правят те, майко? — попита Риг, но вече беше разбрал.

— Престани да се криеш, Парам — рече майката. — Не се оставяй желязото да те нарани, когато минава през теб.

— Ти си им казала — рече той. — Как да навредят на Парам. Как да я принудят да стане видима.

— Ти си изумителен младеж — рече майка му. — Виждаш единствено опасността за Парам, но не и че самият ти си застрашен.

— Виждам едно чудовище — отвърна Риг. — Защо би причинила това на собствената си дъщеря? Аз съм този, който ти е в тежест. Аз съм мъжката рожба, която Аптика Сесамин е наредила да се убие.

— Риг, мили ми сине, глупаво мое сладурче, дори и сега ли не прозираш истината?

— Безсмислено е да искаш да убият и двама ни.

— Много отдавна племето Сесамото ловувало в равнините, където ловували и лъвовете. Уважавали сме се взаимно. Ние сме познавали техните нрави, те — нашите. И ние сме научили закона на лъва.

Бащата бе учил Риг за всички животни или поне така си мислеше той. Те не бяха залагали капани в западните равнини, а само в планинските гори. Но все пак Риг знаеше за лъвовете. Как новият алфа-мъжкар, след като убие стария, завладява женските му. Но ако някоя от тях има лъвчета, ги убива.

— Генерал Гражданин иска да убиеш и двама ни?

— Аз все още съм в детеродна възраст, скъпо мое момче — отвърна майка му. — Той иска собствените му деца да наследят трона, без усложнения.

Такова нещо не беше и хрумвало на Риг. Да, самият генерал Гражданин бе му казал за различните групировки в града, за и против оставянето на мъжките наследници живи, за избиването на цялото кралско семейство или за поддържане на статуквото. Ала, разбира се, изобщо не бе споменал една друга възможност — някой да покори кралицата, да се ожени за нея и да убие нейните наследници, за да основе династия.

Риг вече бе отстъпил много назад и се намираше близо до отсрещния ъгъл, откъдето обикновено наблюдаваше шпионинът. Но сега вече виждаше защо той не помръдва — от стената, точно там, където трябваше да е сърцето му, стърчеше дръжка на меч, забит направо в паянтовата повърхност. А дирята, която водеше до меча и обратно, беше на майка му.

— Със собствените си ръце — рече тя.

Беше забелязала накъде гледа той.

— Никакви сведения за случилото се тук днес не трябва да стигат до обществото.

— Аз мислех, че тези шпиони обслужват генерал Гражданин.

— Тези шпиони обслужваха Съвета — обясни майка му. — Генерал Гражданин ръководеше тяхната служба в Съвета. Нали не си си въобразявал наистина, че можеш да овладееш кралската политика за няколко кратки месеца обикаляне из библиотеката и игри със сестра си?

— Мислиш ли, че генерал Гражданин ще запази живота ти, след като му родиш наследник?

— Не бъди отчаян и жалък, скъпи ми сине. Той ме обича предано, както и Флакомо преди него. По-силен и по-умен е от Флакомо, но точно затова си струва да го направя консорт, а не обикновен инструмент.

— А Парам и аз… Ние сме нищо?

— Вие бяхте единственото важно нещо в живота ми, докато положението не се промени. Моя първа отговорност е да опазя кралския род и да управлявам създаденото от нас кралство — от Стена до Стена, ние сме предопределени да управляваме този свят. Ти би ли могъл? Та ти дори не искаше, с твоя скептицизъм и кралски привилегии. А Парам? Слабачка — ако я бях омъжила за някого, щеше просто да е вярна на съпруга си и не бих могла да имам власт над нея. Не, никой от вас не е годен да поддържа каузата на кралството. Но генерал Гражданин е от най-висш благороднически произход. Той е закърмен с политика. Той разбира как да завоюва властта и как да я запази и не се бои да предприема дръзки и опасни действия. Той е всичко онова, което милият Кносо не беше.

— Ти обичаш ли някого изобщо?

— Аз обичам всички — отвърна майка му. — Обичам цялото кралство, но никого не обичам толкова много, че да не мога да го жертвам, за да постигна по-висша цел. Така трябва да живее една кралица, скъпи мой. Толкова много се привързах към теб — бях трогната от твоята вярност, от това, че ми каза за шпионите, за които знам, откакто живея тук. Ако можех аз да те възпитам, от тебе щеше да излезе нещо. Но съдбата, под формата на онзи чудовищен Скиталец, както го наричаха, те отне от мен. Ти си такъв, какъвто си, и затова без никакво съмнение ще умреш след малко в тази стая.

Риг стоеше, притиснат в ъгъла.

— Възнамерявам горко да плача за теб, когато по-късно днес ме уведомят, че ти и сестра ти сте били убити. Тези сълзи ще са политически необходими, но ще бъдат и искрени.

Риг кимна.

— Аз също ще плача за теб, майко. За тази, която би могла да бъдеш, ако не бяха те лишили от човешко сърце.

Майка му го погледна озадачено. Риг знаеше какво се пита тя. „Защо си мисли, че ще оживее, та да ме оплаква? И… защо все още железните лостове не са се натъкнали на Парам и не са я убедили да стане отново видима?“

— Тя в ъгъла с теб ли е? — попита.

Риг кимна и отвърна искрено:

— Да, тук е.

— Тя не… споделя мястото с теб, нали? — попита майката. — Защото ако накарам онези мъже да забият железните лостове в тялото ти, ще бъде принудена да стане видима, двамата ще избухнете и ще стане гадно. Да не сте намислили това да е вашето отмъщение? Взривът да убие всички в стаята?

Нямаше нужда Риг да се преструва на оскърбен.

— Не ни ли познаваш и двамата, майко? Ние те обичаме. Никога не бихме ти навредили, по никакъв начин.

— Спрете — нареди тя на мъжете. — Не, продължавайте да размахвате лостовете, глупаци, само не настъпвайте повече напред.

Мъжете й се подчиниха.

— Риг, виждаш, че изход няма. Знам, че ти виждаш точно къде е тя. Дръпни се от нея и позволи и двамата да умрете с достойнство.

— С други думи, знаеш как да използваш нашите трупове.

— Разбира се — потвърди майка му. — Но мога да се оправя и без тях. И точно така и ще направя. Сега ще изляза от стаята. Щом вратата се затвори зад мен, те ще пронижат тялото ти и тялото на Парам. Срамота, че дори не можах да се сбогувам с нея. Но… няма значение.

Майката се обърна и се отправи към вратата.

Риг се усмихна на войниците.

— Наясно сте, че тя току-що ви даде заповед да извършите нещо, което ще ви пръсне на парченца, нали?

Но на войниците сякаш им беше все едно. Риг се вгледа в тях — погледите им бяха леко изцъклени и той разбра, че са упоени. Можеха да вършат жестокости, да изпълняват заповеди, но не можеха да осъзнаят кога тези заповеди ще ги вкарат право в гроба. Вратата се отвори. Войниците спряха да размахват лостовете и се приготвиха да ги забият като копия.

— Сега моментът е подходящ — рече Риг.

Той чу слабото скърцане на древния механизъм в стената зад гърба си. Но то не доведе до нищо.

„Трябваше все пак да изпробваме механизма — помисли си той. — Този таен вход изглежда досущ като останалите четири, но това не значи, че е в същото състояние като тях“.

Войниците се наклониха назад, готови да нападнат.

Точно зад гърба му нещо издрънча и Риг приклекна. Една част от пода, точно под краката му и покрай външната стена, внезапно се надигна, а стената зад гърба му се наклони назад. Ивицата от пода и ивицата от стената застанаха под остър ъгъл, който се клатушкаше насам-натам. После стана тъмно, Риг лежеше по гръб и се чуха пет-шест издрънчавания, когато железните лостове се удариха в стената.

— Извинявай — тихичко каза Парам. — Единият беше застанал в края на подвижната част на пода. Контратежестите не издържаха на общото ви тегло. Но когато той премести тежестта си върху другия си крак, за да нападне, успях да задействам механизма.

— Всичко ли чу?

— Да — потвърди Парам, но не добави нищо, а тонът й изобщо не беше разстроен. Възможно ли бе тя открай време да е знаела що за морална празнота е майка им?

— Мисля, че трябва да се измъкнем оттук, преди да са почнали да мятат брадви по всички стени, за да разкрият цялата система.

— А, повечето стени са каменни.

— Но някои не са — припомни й Риг.

— Те ще наредят войниците да обкръжат къщата.

— Първоначално.

— И когато осъзнаят грешката си.

— Да, точно такъв е планът.

Риг разпозна в думите й своите собствени обяснения.

— Но генерал Гражданин е по-умен от повечето хора.

— Знам. Затова няма да разчита на войниците си да те хванат. Той е като майка ми — ще има план, който да ни накара да идем право при него, независимо дали го искаме.

— Можеше да го споменеш досега.

— Досега не ми беше казвал, че генерал Гражданин е начело на всичко.

Очите на Риг вече бяха успели да свикнат с полумрака в коридора. Бяха се спуснали на нивото на най-долния канал, минаващ покрай отводнителния ров между къщата и библиотеката. Риг провери къщата нагоре и назад и проверката разкри, че сигналът е даден. Стотици войници обкръжаваха къщата и я претърсваха, като помитаха всичко по пътя си. Беше само въпрос на време да открият прохода. Междувременно още войници прекосяваха улицата и влизаха в дома на Флакомо. Риг виждаше как дирите на гражданите се разпълзяват навсякъде — без съмнение разнасяха вестта, че кралското семейство е нападнато. Въпреки че беше ранна утрин, хората прииждаха по улиците и скоро щяха да се оформят десетина тълпи. Всичко щеше да свърши чак когато генерал Гражданин покаже кралските особи на града или обяви, че сяда на кралския престол. Но той не можеше да направи и двете, докато не хване Парам и Риг, живи или мъртви. Нямаше да ги намери; не можеше да ги проследи; затова трябваше да е измислил как да ги накара да отидат при него. Надали щеше да обяви, че е взел майка им за заложница. Дори и да го обявеше, дали те биха жертвали живота си, за да я спасят, след като вече знаеха всичко за нея? С какъв лост си мислеше той, че разполага, за да ги накара да се предадат?

Двамата излязоха от тунела в един склад на Библиотеката на нищото. Предстоеше им най-опасната и незащитена част от пътуването — сто крачки от вратата на склада до малкия асансьор, който пренасяше книги от етаж на етаж. Всеки, който преглеждаше лавиците, можеше да ги види за кратко, както и хората, насядали по масите в северния край на помещението. Но никой не ги и погледна. Очевидно не бяха издали предупреждение да наблюдават сградите на библиотеката.

Това всъщност беше лош знак, осъзна Риг. Генерал Гражданин несъмнено би хвърлил мрежите си чак дотук… ако разчиташе, че ще ги хване с мрежа.

Стигнаха до асансьора и го отвориха. Платформата, както винаги, беше на партера, там, където се намираха и те. Качиха се вътре и затвориха вратата. После Риг нагласи лостовете така, че да задействат нужните контратежести, дръпна въжето и платформата се издигна. Беше открил това място, когато забеляза, че докато едни дири преминаваха с асансьора от етаж на етаж — несъмнено помощниците, които си играеха с най-интересния механизъм в библиотеката, други, преди повече от век, влизаха вътре, но поемаха по съвсем различен маршрут, който водеше надолу през стените към система от подземни проходи. Много опити му бяха нужни, докато разбере как се влиза в проходите, но дирите го водеха. Виждаше къде са спирали хората, преди да минат през един от ъглите на вертикалната шахта, където привидно нямаше ни най-малък шанс да има вход.

По средата на етажите той спря асансьора, като завърза въжето в примка около двоен щифт на стената. После приплъзна почти невидим лост от отсрещната страна. Една вратичка се отвори зад гърба му и разкри много тясно скривалище, горе-долу колкото купчина книги. Вътре нямаше абсолютно нищо ценно или интересно за тях — то беше примамка, която даваше пълно обяснение за съществуването на лоста, ако някой случайно го откриеше. Но след като нишата се отвореше, беше възможно да се завърти скобата, която крепеше щифтовете, поддържащи въжето. Нужно бе пълно завъртане и отстрани се отвори цяла стена и разкри цепнатина, през която можеха да се промъкнат. Риг затвори вратата към нея и развърза въжето. Платформата остана на мястото си — ако полетеше веднага към първия етаж в мига, в който развържеха въжето, би била некадърно проектирана. Риг даде знак на Парам да мине през цепнатината в ъгъла и тя с готовност се подчини. Но за един ужасен миг той се зачуди дали и тя няма да се окаже също тъй ненадеждна като майка им — представи си я как затваря отвора под носа му, преди да е минал и той.

Но Парам не го затвори. Риг се промъкна и я завари вече да слиза по стълбата, водеща към два дълги сухи тунела, разположени по-високо от градските канали, ала свързани с тях.

Каналите бяха гордостта на Ареса. Тъкмо заради тях улиците не тънеха във воня и мръсотия от дюкяните и къщите. Ала от проучванията на татко Кносо Риг беше научил, че те не са били построени с това предназначение — бяха всъщност отводнителни канали, които отвеждаха влагата, превръщала навремето цялото място във вонящо блато. Мъжът, когото тримата с Умбо и Самуна бяха видели да кара лодката си в заблатената вода, бе живял по времето, преди да пресушат блатото. Чак по-късно, след като вече бяха натрупали десетина-двайсет стъпки пръст и върху насипа бяха издигнати сгради, хората започнаха да свързват къщите си с каналите.

Тунелът, по който щяха да минат Риг и Парам обаче, бе построен много по-късно от каналите, може би преди пет-шест години, в смутни времена. Риг бе убеден от дирите, които виждаше, че на няколко пъти учени бяха бягали на групи от библиотеката, несъмнено понесли най-ценните си книги и трудове. Той бутна стената, затворена от другата страна, дръпна лоста, който автоматично завърташе щифтовете в началното им положение и асансьорът отново се качи на главния етаж.

Докато предпазливо се промъкваха по сухия тунел за бягство и намираха опипом пътя си там, където процепите в тавана не осигуряваха добро осветление, огледа дирите пред тях, за да се увери, че на входа, който възнамеряваше да използва, не ги очакват неприятни изненади.

Бързо забеляза, че в града цари голяма суматоха. Очевидно, когато войниците се бяха втурнали навън и бяха заели местата си отвън и вътре в дома на Флакомо, това бе възбудило народа — навсякъде из града хора търчаха напред-назад на огромни тълпи, а около къщата кордонът от войници едвам успяваше да удържи напора им. Нямаше особена вероятност в момента да издирват Риг и Парам.

В малкия парк до входа Умбо и Самуна чакаха точно на мястото, където им беше наредил.

Докато вървяха по прохода, който водеше към парка, Риг видя как група от десетина войници влиза в него и веднага тръгва, обкръжила Самуна и Умбо.

Както го бе предупредила Парам, генерал Гражданин не оставяше нищо на случайността. Сигурно открай време наблюдаваше Самуна и Умбо. Може би дори негови шпиони бяха наблюдавали срещата им с Риг и той знаеше къде точно да прати войниците си.

Дори и да беше безмилостен като майка си и готов да ги остави да умрат, за да избяга, Риг знаеше, че за по-нататък подобно действие нямаше да е от полза. Той имаше нужда от Умбо, за да го прехвърли през Стената. Не успееха ли да преминат през Стената, накрая щяха да ги намерят и убият. Новата династия го изискваше. Риг незабавно проследи войниците. Те не знаеха как да отворят прохода в парка, но десетина от тях все още чакаха там, да не би Риг да прояви глупостта да излезе навън.

— Хванаха приятелите ми — съобщи той на Парам. — Трябва да минем отдругаде.

Тя безмълвно го последва. Той знаеше само два сухи пътя — другите навлизаха в градските канали, където беше не само мокро, но и противно. Ами ако генерал Гражданин знаеше и това? Ами ако наблюдаваше всички канали и единствения друг сух проход? Не. Дори и да следеше каналите, нямаше как да знае за сухите тунели, защото вече повече от век, дълго преди Народната революция, никой не беше минавал по тях. Последният монарх, комуто те бяха известни, сигурно беше умрял, без да каже на никого. И затова другият вход сигурно не беше под наблюдение, макар да нямаше никаква гаранция, че някой няма да ги забележи случайно.

Вървяха дълго, а Парам не беше свикнала да върви пеш толкова продължително. Въпреки че когато беше невидима, й бе нужна цяла вечност да прекоси една стая, това все пак бяха само няколко крачки. Къде ли би могла да се разхожда в къщата на Флакомо, с какво ли би могла да тренира тялото си? Риг можеше да тича с Оливенко напред-назад между библиотеката и дома на Флакомо и да тренира своята издръжливост, но Парам нямаше такава възможност.

— Съжалявам — рече той. — Знам, че е тежко, и ми се иска да бях едър като Самуна, за да мога да те нося.

— Ти ме спасяваш — рече Парам. — Но след като се уморих толкова, защо да не си починем за малко? И без това единствената ни спешна среща вече отпадна.

Риг разбра, че предложението й е мъдро, и откри няколко стъпала, на които можеха да поседнат.

За негово учудване Парам ги изкачи и полегна на пода в горната част на тунела.

— Може да има плъхове — предупреди я той.

— Ако някой по-голям дойде, убий го, за да го ползвам за възглавница — отвърна тя.

Е, добре, значи не се страхуваше от плъхове. Или може би никога не беше виждала плъхове и не знаеше дали са страшни или не. Тя бързо заспа.

Но беше още много рано на Риг да му се придреме. Той се беше научил да не му се приспива чак до следобед. Затова седна на горното стъпало, пред спящата си сестра.

Отначало не можеше да спре да мисли за майка си и генерал Гражданин. Бе опознал генерала като забележителен противник, но той беше нищо в сравнение с майка му, защото нея изобщо не бе смятал за противник. О, да, беше обмислял възможността тя да не заслужава доверие, дори и че би могла да таи намерение да го убие. Но след месеците, в които често бе общувал с нея, той беше започнал да я харесва, да я обича, да й се доверява. А през цялото това време тя…

Не, не лъжеше. В действителност, не. Тя наистина го харесваше и го обичаше, и несъмнено му се доверяваше. Просто постъпваше също като самия Риг, а всъщност и като Бащата — винаги имаше запас от тайни планове. Истинската разлика между него и майка му не беше в това, че някой от тях е по-безчестен и ненадежден, а че замисълът на Риг включваше и спасяването на майка му, а нейният — да позволи да убият сина й. Не, да уреди да го убият. „Не мога постоянно да мисля за това. Без съмнение не мога да си позволя то да ме вълнува“.

Но това предателство пораждаше у него същата паника, скръб и гняв, както и смъртта на Бащата преди близо година. И също както тогава, и сега бе принуден да спасява живота си от хора, желаещи смъртта му. Тогава си мислеше, че селяните, включително и бащата на Умбо, представляват истинска заплаха за него, когато се опитаха да го убият, защото не беше успял да спаси Киокай. Сега техните заплахи изглеждаха смешни в сравнение с опита на майка му и намеренията на Гражданин. И все пак, ако селяните от Водопаден брод го бяха убили, сега той щеше да е също толкова мъртъв, както и ако жестокият замисъл на майка му с железните лостове бе пръснал него и Парам на парченца.

Риг се насили да провери целия град и да потърси Самуна и Умбо. Не беше трудно да ги намери — генерал Гражданин беше осведомен от майка му за неговите способности да открива хора и затова изобщо не се бе постарал да ги крие. Освен това той искаше Риг да ги намери, за да дойде да ги спаси. „Те знаят, че ще отида да спася приятелите си. Това е нещо. Те знаят, че за разлика от тях, аз имам чест.

И разбира се, тази чест ще ме убие“.

Тълпите все така дебнеха по улиците, все повече и повече войници прииждаха в града, за да възстановят реда. Техните широки преплетени дири бяха лесни за различаване и проследяване. Но когато дирите на Умбо и Самуна пресичаха други пресни следи, Риг трябваше да напрегне всички сили, за да се съсредоточи върху тях толкова отдалече.

Най-сетне дирите спряха. Държаха Самуна и Умбо в някаква голяма стая, в която дирите чертаеха странни линии. Имаше много места за сядане, като в някой от театрите на града, но далеч не беше толкова препълнено с публика. А долу пред тях, вместо дирите на актьори или музиканти на сцената, имаше голямо чисто пространство, в което не навлизаше никой, а около него — различни точки, в които едни и същи хора се връщаха и стояха часове наред отново и отново. Чак когато разпозна дирята на Ербалд, секретаря на Съвета, Риг разбра къде държат приятелите му — в сградата на самия Съвет. Настанили ги бяха там, на масата, все едно са членове на правителството. Членовете на Съвета седяха около тях, а покрай стените бяха наредени войници. Никой не ставаше от масата, макар прислужници да идваха и да си отиваха — може би им носеха храна?

Единият от членовете на Съвета стана от масата и стражи го придружиха до едно място, за чието предназначение Риг се досети бързо. Тоалетната. А щом и съветниците бяха придружавани от стража, това означаваше, че и те са задържани.

Риг можеше да си представи официалната информация, която разпространяваха сред народа. Съветът беше под „закрилата“ на Народната революционна армия. Или генерал Гражданин беше отишъл по-далеч? Дали бе обявил, че агенти на Съвета са убили Флакомо и са възнамерявали да избият и кралското семейство? Дали бе обявил възстановяването на Агия Сесамин като Кралица в Шатрата?

Не, все още не. Защото не можеше да обявява нищо за кралското семейство, докато не можеше да обвини Съвета в убийството на Риг и Парам без никакъв риск за себе си. Едва ли беше склонен да ги обяви за мъртви с риск да се появят някъде живи-живенички.

И сега Риг разбра, че двамата с Парам нямаше защо да се боят, че ще ги търсят под дърво и камък, както беше очаквал. Гражданин надали можеше да нареди на стотици войници да бъдат нащрек за сина и дъщерята на кралицата! Мълвата щеше да плъзне много лесно — малцина войници умееха да си затварят устата. Скоро и други хора щяха да започнат да ги търсят по други причини — някои, за да убият единия от двамата, други, за да ги спасят, а може би имаше дори и такива, които желаят да издигнат Риг за Крал в Шатрата на мястото на майка му.

Кошмар, който Гражданин би избягнал на всяка цена. Не, той несъмнено разполагаше с относително малко хора, които знаеха кого точно търсят. Дори и войниците, които задържаха Самуна и Умбо на мястото на срещата, вероятно не знаеха защо ги издирват, а на онези, които чакаха там, може би бе наредено да хванат всеки, който излезе от някое скришно място вътре в парка. На улицата Риг и Парам щяха да бият на очи единствено с хубавите си дрехи — но тъй като и двамата нямаха вкус към екстравагантността, бяха облечени доста по-семпло, отколкото хората си представяха кралското облекло.

И както си седеше там, изведнъж дирята, която следеше, забави движението си, а когато се съсредоточи върху нея, той видя мъж — уморен старец, да куцука надолу по тунела. Човекът се препъна, падна и не стана. Беше ранен, Риг виждаше това. Той се втурна по стълбите, съсредоточен върху човека.

Щом стигна до него, старецът вдигна ръка, сякаш за да се защити от удар.

— Няма да ви навредя — рече му Риг. Говореше на висок, официален стил с надеждата, че тази реч, като по-стара, ще бъде разбираема за мъжа. Така се и оказа.

— Бягай, спасявай се — рече старецът. — Който и да си, спасявай се. Те избиват всички.

И после, също тъй бързо, както се бе появил, мъжът изчезна и подире му не остана нищо освен дирята. Диря, която не свършваше на това място — значи очевидно той беше станал и бе продължил, в което и време да бе живял. Които и да бяха онези, които избиваха всички, те нямаше как да са свързани с Народната революция, защото всички дири в този тунел бяха далеч по-стари. Може би старецът беше правителствен чиновник от времето преди Сесамидите да завладеят Ареса и да я прекръстят на Ареса Сесамо.

След като толкова дълго се бе опитвал да се върне сам назад във времето, запита се Риг, защо това се беше случило сега изведнъж?

„Глупаво — рече си той. — Колко глупаво, че не се досетих веднага. Не съм се върнал сам. Умбо може да ми въздейства отдалече. Докато седи там, на масата в Съвета, той някак си успява да ме ускори достатъчно, че да виждам дирите като хора. Дава ми знак, че е способен да го прави от толкова далече. Умбо иска да се върна назад по дирята му и да го предупредя, преди да са ги задържали двамата със Самуна, да не се явяват на мястото на срещата.

Дали знае, че е успял да се свърже с мен? Дали може да усети от толкова далече, че връзката е осъществена? Ами ако мисли, че се е провалил? Ами ако не опита пак?“

Риг се втурна по стълбите, препъна се веднъж в тъмното и си одраска пищяла, ала изобщо не спря.

— Парам! — повика той. — Парам, трябва да тръгнем веднага!

Парам почти мигом се събуди.

— Идва ли някой?

— Не, тук сме в пълна безопасност — отвърна Риг. — Но Умбо е… Аз нали ти казах какво умеем ние? Как той може да ме връща назад във времето към дирите, към хората…

— По-бавно — помоли го Парам.

— Той току-що успя да го направи от Съвета.

— Той там ли е?

— Там ги държи генерал Гражданин. Няма значение, ние изобщо няма да ходим там. Аз ще ги засека — ще отида на място, където са били, преди да ги арестуват, и ще ги предупредя. Ще им определя друга среща за довечера.

— Но ти не можеш да ги изведеш от Съвета, та това е обществено…

— Не, Парам — прекъсна я Риг. — Те изобщо няма да попаднат в Съвета.

— Но нали са там?

— Ала няма да бъдат. Никога няма да са попадали там.

— Ама ти ги видя там! — упорстваше Парам.

— Аз видях дирите им, а ти изобщо не си ги видяла, така че няма да имаме ужасен фалшив спомен — рече Риг. — Довери ми се. Нямам представа защо се получава така, но се получава.

— Значи ще отидем да ги предупредим и няма да ги арестуват — замисли се Парам. — Но кой ще предупреди нас и ще ни каже къде е мястото на новата среща?

— Няма да има нужда, ние ще…

Но когато Риг се замисли над това, разбра, че тя можеше и да е права. Ако кажеше на Умбо и Самуна да не ходят на срещата в парка, то когато двамата с Парам побягнаха по тунела, той нямаше да види как войниците ги арестуват и нямаше да знае защо двамата му приятели не са там. Не, сигурно щеше да се досети, но откъде щеше да научи къде да се чакат?

Трябваше да избере място за втората среща, за което би се досетил сам, място, което би предположил, че те ще изберат за среща с него, ако по някаква причина — той нямаше да знае причината — не успеят да дойдат на първата среща. Докато Парам не заговори, той просто беше приел, че след като ги предупреди, ще продължи към новото място, ще се срещне с тях и ще помни всичко, което се е случило. Но Умбо и Самуна му бяха разказали за своя спор тъкмо по същия въпрос — човекът от бъдещето, който се връщаше в миналото и предупреждаваше по-ранния човек да не прави нещо, просто изчезваше и от него оставаше само споменът за думите му. Предупреждаващите изчезваха, а предупредените тръгваха по нов път.

Поне така се получаваше, когато някой се върнеше в миналото да се предупреди сам. Може би ако постъпеше като Риг и предупредеше някого другиго, той — предупреждаващият — изобщо нямаше да се промени. Може би той щеше да продължи към новата среща.

А може би не.

— Направо да се побъркаш, нали? — рече Парам.

— Имам не глава, а гъба на раменете си — оплака се Риг.

— Направи каквото трябва и ще разберем как действа.

Те излязоха от тайния тунел през скрита врата на външната стена на една банка. Всъщност крайната площадка имаше три изхода — един вътре в сградата на банката, един в съкровищницата и последния — на улицата. Но Риг нито искаше да краде пари, нито имаше някаква работа в банката.

Уличният изход се намираше в една ниша и никой не ги видя как излизат.

Светлината бе ослепителна, макар и в небето да се виеше дим. От дима на Риг му залютя на очите. Видя, че и на Парам й потекоха сълзи.

— Градът гори — рече тя. — От време на време се случва, но пожарната изпреварва огъня, руши сградите и ги полива с вода, изпомпвана от Сташик. Това всички го знаят и е едно от главните неща, които сдържат хората да се бунтуват и да палят. А загасянето на пожарите е най-сигурният начин за потушаване на бунт. Попречи ли някой на пожарната, тълпата ще го разкъса. Залогът са собствените им домове. Където отиде пожарната, с бунта е свършено.

Имаше смисъл, но това породи ново безпокойство у Риг. Ами ако изпратеше Самуна и Умбо да го чакат на ново място, но то е в някой квартал, който ще изгори? Нямаше значение, че сега не гори. В промененото бъдеще можеше и да гори.

„Ако гори, ще импровизираме. Първо трябва да открия техните дири“. За щастие те очевидно бяха опитвали да правят нещо в тази банка. Той лесно откри откъде се бяха върнали в хана и оттам, без изобщо да излиза от нишата, намери и най-пресните им дири, същите, които водеха към мястото на провалилата се среща. Тъкмо тези следи трябваше да пресече.

— Хайде — подкани той Парам.

Виждаше, че тя още е изтощена — един час сън не бе успял да освежи уморените й крака след толкова много ходене, а сега той искаше от нея да продължи да върви.

За щастие бунтовете се разгаряха на други места. Те чуваха крясъците на тълпите, понякога само през една улица, но така и не ги видяха, а повечето хора се придвижваха бързо и потайно като самите тях. Никой не искаше да попадне в боя — при нападение над тълпата войниците нямаше да внимават много-много и да мушкат, пребиват и нарязват на панделки само бунтовници.

След петнайсет минути те засякоха дирята поне на шест преки от парка. Риг виждаше, че по времето, когато са минали, Умбо и Самуна са се старали да вървят по края. Значи бунтът вече бе избухнал, или може би просто хората бягаха, защото знаеха, че ще избухне. Те бяха вървели по края и сега Риг намери скривалище зад една преобърната каруца. Нямаше нужда дирята да е пред очите му — щеше да усети въздействието на Умбо и да излезе на място, където дирята беше не само осезаема за вътрешните му сетива, но и видима за очите му.

Парам благодарно се отпусна на земята.

— Ще те изчакам тук.

— И двамата ще изчакаме — рече Риг. — Защото не знам кога Умбо ще се опита да се свърже с мен и отново да ме ускори.

— Събуди ме, когато си готов — и тя отново мигом заспа.

Нейното изтощение след не чак толкова много вървене пеш безпокоеше Риг. Ами ако шпионите на Гражданин, малцината в този град, които знаеха как изглеждат той и Парам, ги забележеха и се наложеше да бягат? Сестра му още притежаваше своята дарба, но сега, когато майка им беше казала на преследвачите колко бавно се движи тя и как могат да й навредят, докато е невидима, това нямаше да я спаси.

„Де да можех да я скрия така, както се криеше в тайните ходове в къщата на Флакомо, без да й се налага да е невидима, да влезе в онзи невъзможен разрез на времето, който караше светът да препуска около нея, докато самата тя пълзи!“ Наближаваше пладне. На Риг също започваше да му се приспива — беше се научил да спи следобед три часа, за да може да се буди само пет часа след като заспи вечер, и да има на разположение голяма част от нощта, за да работи. Но през годините, прекарани в гората с Бащата, се бе научил и да се бори със съня, когато е нужно. И сега успя да го пребори, но не много успешно, защото на два пъти се улови, че се събужда. Невъзможно, защото със сигурност не беше заспивал. Ала трябваше да е заспал. За секунда, за минута или за час? Дали Умбо се бе опитал отново да го премести във времето и не беше успял, защото Риг е спал?

Не. Сенките си бяха точно толкова дълги, колкото и преди да задреме. Значи е било само за кратко.

Той се изправи и веднага седна отново. Няколко преки по-нататък авангардът на една тълпа пресичаше кръстовището — самотните разузнавачи, хората от тълпата, които се нагърбваха да разузнаят какво става пред тях, за да могат да предупредят останалите, ако идват войници.

„Моля ви, не идвайте насам!“

Не дойдоха, но тълпата беше голяма и пресича улицата цяла вечност.

Продължаваха шумно да се точат през кръстовището, когато дирите отново се раздвижиха. Риг нямаше избор и трябваше да излезе на улицата — нямаше да се отдалечи много, но все пак щеше да бъде на показ. Възможно беше тълпата изобщо да не му обърне внимание, а можеше и да се обърне и да се втурне към него. И в двата случая трябваше да действа бързо.

Беше готов да излезе на улицата и да остави Парам сама, но желанието да й намери скривалище отново надделя, този път обаче с конкретен план. Дали можеше да я върне назад във времето, при Умбо и Самуна? Тогава тя щеше да се окаже на място, където никой не я очакваше и още никой не я търсеше. Риг беше вземал предмети от миналото, но дали с Умбо бяха връщали нещо там? И да бяха го правили, може би се получаваше само с предмети, но не и с хора. Когато Риг се бе връщал във времето, той продължаваше да съществува в настоящето, където Умбо можеше да го наблюдава, докато му въздействаше с дарбата си, за да забави хода на дирите и да открие оставилите ги хора.

И все пак действително едновременно с това се намираше и в миналото. Сети се за ужасните мигове на ръба на водопада, когато се опитваше да хване Киокай, но не можеше да се пресегне през мъжа, вкопчил се над него в скалата. Тялото на мъжа за него съществуваше реално, той можеше да го докосне и затова и собственото му тяло също съществуваше в действителност за мъжа. Ами ако Умбо бе спрял да му въздейства точно когато Риг го докосваше? Дали щеше да изчезне?

И дори ако Риг не изчезнеше, какво щеше да стане, ако подадеше нещо на мъжа или пъхнеше нечия чужда ръка в неговата? Дали това нещо или този човек щяха да останат в миналото?

Единственият начин да разбере беше да опита.

Той хвана Парам за ръката и я дръпна.

— Ставай, ела с мен.

— Остави ме да спя, ти действай.

— Ела — настоя той. — Кой знае колко време ще издържи Умбо от такова разстояние!

Мрънкаща, залитаща, със залепнали очи, Парам тръгна с него. Риг се огледа за дирята на Умбо — не можеше да се съсредоточи едновременно върху него и Самуна дори когато вървяха заедно. И ето го и него — препускаше по дирята си отново и отново. А после, колкото повече се съсредоточаваше Риг, толкова по-бавно и по-бавно обикаляше Умбо, докато не тръгна със забързана крачка, но в реално време. Риг му прегради пътя.

— Спри се.

Умбо спря, а също и Самуна, който също стана видим, защото Риг, освен своето собствено време, виждаше и времето на Умбо, а Самуна беше там с него.

— Виждате ли я? — попита ги той.

Умбо погледна Парам и кимна. Самуна — също.

— Чакайте ме един час след пладне в гостилницата — заръча Риг. — А сега я хвани за ръка.

На Парам, пред чиито очи Умбо току-що бе изникнал от въздуха на улицата, не й се искаше да го докосва, но Риг пъхна ръката й в неговата.

— Дръж се! — нареди той. — Кой знае къде ще попаднеш, ако се пуснеш!

И той пусна ръката й. Тя стискаше здраво ръката на Умбо. Самуна също я хвана. Парам или щеше да остане с тях, или нямаше да остане.

— Какво правиш? — попита Умбо.

— Ако се получи, то…

Но точно в този миг ускорението, с което му въздействаше Умбо от Съвета, секна и Умбо бързо се разтвори в дирята си, както и Самуна.

Парам — също.

Тя вече не беше с Риг. Дирята й изведнъж се оказа в миналото. Излизаше на улицата в настоящето и продължаваше гладко, само дето сега вървеше покрай дирите на Умбо и Самуна в тяхното време, по-рано тази сутрин. Значи възможностите им не се ограничаваха до вземане на предмети от миналото — ножа, скъпоценните камъни в скривалището. Те можеха и да връщат там предмети. И предмети, и хора, стига да имаше кой да ги вземе там. Но в действителност Риг нямаше време да размишлява какво подразбираше този опит. Стоеше сам на улицата, а само на няколко преки от него вилнееше тълпа. И въпреки че облеклото му не бе подобаващо за принц, то изглеждаше богато, а сред тълпите винаги има и скитници, които не пропускат да се възползват, щом им се яви възможност да оберат или пребият някого. И разбира се, щом се обърна да огледа улицата, Риг видя половин дузина мъже — едни в дрипи, други не, които бързо крачеха или подтичваха към него. Остатъкът от тълпата все още прекосяваше улицата, но вече оредяваше. Ако успееха да го спипат, щеше да има по-малко свидетели. Не че имаше у себе си нещо достойно за кражба освен дрехите.

Знаеше, че побегне ли, ще го погнат. Ако не беше успял да вкара Парам в миналото, тя щеше много да го забави.

Но пък ако тя все още беше тук, можеше да се хване за него и просто да изчезне, докато тия пишман крадци се откажат и се махнат. „Е, да — помисли си Риг. — Всичко си има последствия“.

И се втурна да бяга.

Животът в дома на Флакомо не го беше размекнал толкова, колкото се боеше — може би това се дължеше на тичането с Оливенко. Не му бе трудно да не позволи да го настигнат, докато стигна отново банката и тайния проход. Хлътна вътре, затвори вратата и ги изчака да се откажат. Следеше дирите им — някои тръгнаха да го търсят, ала скоро зарязаха това. Никой не се приближи да провери нишата в стената на банката. Сега имаше време и затърси отново сградата на Съвета.

Съветниците бяха там, все още под стража, но Самуна и Умбо ги нямаше.

Значи предупреждението беше сработило. Те не бяха отишли на срещата и не бяха арестувани.

Миналото им се бе променило, но не и миналото на Риг. Той все още ясно си спомняше как ги е видял в Съвета, как наблюдава ареста им и как върви през тунелите с Парам.

Напъхването й в миналото не само я бе извело от улиците, извън опасност. То беше попречило дирята на Риг във времето да бъде изтрита в точката на промяната.

„Причинно-следствена връзка — помисли си той. — Парам е в миналото с Умбо и Самуна, а аз все още съм същият човек от същото течение на времето, който я вкара там. И затова нито съм загубил, нито съм забравил миналото си.“

От тайния проход в банката проследи дирята на Умбо и Самуна от по-рано днес. Ето го и мястото, където дирите им спираха, а следите на Риг и Парам внезапно се присъединяваха към тях. После следата на Риг се преместваше във времето, но дирите на Умбо, Самуна и Парам завиваха обратно и се връщаха натам, откъдето бяха дошли. Риг ги проследи по-нататък до настоящия момент.

Не бяха в гостилницата, времето за срещата още не беше дошло. Но защо да чака? Риг вече знаеше къде се намираха те и лесно можеше да ги намери.

Като подбираше пътя си така, че да избягва тълпите и войниците, той стигна в квартала на гостилницата, а после се насочи нататък, където дирите им бяха съвсем пресни.

Видяха се отдалече. Самуна веднага махна леко с ръка и накара другите да спрат и да го изчакат. Добър избор — един самотен минувач би привлякъл по-малко внимание от трима спрели на едно място. Щом стигна до тях, скрити в сумрака на входа на дюкян със спуснати капаци, Риг видя, че Умбо и Парам продължаваха здраво да се стискат за ръце.

— Пуснете се вече — каза той.

— Ти как се сети? — попита Умбо, а Парам кимна. — Откъде знаеше, че тя няма да изскочи в бъдещето, откъдето е дошла?

— Първо, това бъдеще вече не съществува, защото тя идва от един вариант на събитията, когато вие двамата бяхте арестувани от генерал Гражданин и задържани в сградата на Съвета — отвърна Риг. — Но тези събития не са се случвали и затова тя не може да се върне там.

— Но те са се случили, щом ти ги помниш — възрази Парам.

— А ти помниш ли ги?

— Да, разбира се — отвърна тя.

— И все пак ти се намираш тук и сега с мен, в този вариант на времето, в който те не са арестувани.

— Значи не мога да се върна. Ами ако не мога да остана и тук? Ами ако като се пусна, изчезна?

— Второ, това в момента е бъдещето. Аз съм същият онзи, който пъхна ръката ти в неговата. Аз продължих да съществувам и без теб до новата ни среща. Хвани ме за ръка.

Тя го послуша.

— Пусни неговата.

— Лесно ти е да го кажеш, нали няма ти да изчезнеш — смънка Самуна.

— И тя няма да изчезне, защото аз съм от същото време и не съм изчезнал. Нали? Всички ли са съгласни, че съществувам?

— Кофти, ама да — отвърна Самуна.

Парам пусна ръката на Умбо. Не изчезна. Умбо, намръщен, заразтърква дланта си.

— Извинявай, че те стисках толкова, но бях изпаднала в ужас — каза му Парам.

— Ако искаш ужас, покажи им как наистина изчезваш — рече Риг.

Парам впери в него сърдит поглед, но после явно размисли и го послуша. Изчезна.

Самуна побесня.

— Казах ти да не пускаш ръката й! — кресна той на Умбо. — А сега виж какво…

Парам се появи съвсем недалече.

— Когато го правя, аз не изчезвам наистина — обясни тя.

— Като нищо щеше да ме преметнеш — призна Самуна.

— За себе си винаги съм видима.

— А сега всички да я хванат за ръце — нареди Риг.

— Тя има само две — напомни търпеливо Умбо.

— „Всички“ означава Умбо и Самуна — уточни Риг. — Хванете я за ръце.

Хванаха я.

— Умбо, дай си другата ръка. Само я протегни. Така. А сега, когато тя направи… онова… не мърдайте. Само не се пускайте.

— Защо? — попита Умбо.

— Ще видиш.

Парам погледна скептично.

— Това не ми харесва — заяви тя.

— Те трябва да разберат какво умееш, а така е най-лесно.

Парам извърна очи нацупена, но въпреки това изчезна. Другите двама — също. Риг разбра, че е мъчно да си спомни къде в пространството се е намирал един невидим обект само преди миг. За щастие виждаше дирята на Умбо и можеше да се досети къде трябва да се намира протегнатата му ръка. Посегна и ръката му премина оттам, където трябваше да се намира дланта на приятеля му. После го повтори в обратна посока. Почти в същия миг всички те се появиха отново. Умбо гледаше втренчено дланта си, а Самуна изведнъж седна на земята.

— Не го прави пак — рече Парам.

— Няма нужда — отвърна Риг. — Съдейки по реакциите им, мисля, че се убедиха.

— Опасно е два предмета да се прокарват един през друг така — напомни Парам. — Ами ако се бях подхлъзнала? И двамата щяхте да си загубите ръцете.

— Ох… — смънка Умбо.

— А какво става, когато през тебе мине муха? — попита Самуна.

— Или комар, или прах? — додаде Риг. — Сигурно се е случвало много пъти. Очевидно тялото й е способно да ги отблъсква или да поглъща малката им маса. Кой знае? Тя е прекарвала часове наред в това състояние и аз съм виждал как през нея минават пеперудки и пчели. Сигурно и преди това се е появявала с някоя мушица вътре в себе си.

— Гади ми се от това — оплака се Парам.

— Но трябва да говорим за него, всички се опитваме да го разберем — заяви Риг.

— Искам да кажа, че като изляза от това състояние и в мен има муха, наистина ми се гади. И ме втриса — обясни Парам. — Трябва време, за да оздравее мястото, където е била мухата. Боли и пари часове наред. Но прахът не ми пречи. Дори и пясъкът. Може би ми пречат само живите същества.

— А аз съм единственият, който нищо интересно не може да прави — оплака се Самуна.

— Ти току-що изчезна — напомни му Риг. — Макар и не самостоятелно, все пак стана невидим, а това е интересно — такава грамада като теб да изчезне.

Самуна се навъси, но после се изкиска.

— Добре де, става.

— Може да успееш да извършиш и още нещо, което е много, много важно.

— Какво? — попита Самуна.

— Да ни изведеш от града — отвърна Риг. — Улиците са пълни с войска, а тълпите са плъзнали навсякъде освен там, където гасят пожари. А по всички пътища и по реката движението още е оживено.

Самуна напрегна ум, всички останали също. Той се замисли дали да не слязат надолу по реката, а после да се прехвърлят на лодка, плаваща нагоре срещу течението, но после сам отхвърли идеята си.

— Те не знаят накъде сме тръгнали и затова ще ни хванат и нагоре, и надолу по течението, ако сериозно ни издирват.

Докато разговаряха, Парам отново заспа. Умбо предложи да я отнесат в стаята им, за да поспи на легло, но Самуна му напомни, че тъкмо там не бива да припарват.

— Ако този генерал Гражданин през цялото време ни е следил, със сигурност ще е пратил някой да наблюдава стаите ни.

Най-накрая те потънаха в мрачно мълчание, което скоро премина в обикновена дрямка на сянка. Мина повече от час, докато Риг се обади:

— Насам идват войници. Трябва да се махаме.

— Те не преследват нас, нали? — попита Умбо.

— Не — отвърна Риг. — Но са патрул. Доста малка група са и не мисля, че озаптяват бунтовниците. Вероятно търсят група хора като нас.

— Не можем ли просто да изчезнем? — предложи Самуна.

— Ако се наложи, да — потвърди Риг. — Но както вече е открила Парам, ако разполагаш с друг начин да се скриеш, по-добре е да не ставаш невидим. Точно сега можем да се скрием ето зад онзи ъгъл там.

— Скоро хората ще почнат да излизат от къщите и дюкяните си — напомни Самуна.

— Правилно — потвърди Риг.

— Де да можеше да се върнеш и да ни предупредиш по-скоро — рече Умбо. — Щяхме да напуснем града още вчера.

— Вие тримата, да — отвърна Риг. — Но аз щях да си заседна тук.

Те се упътиха със спокойна крачка към ъгъла и завиха. Парам току се прозяваше.

— Никога през живота си не съм се чувствала толкова уморена — призна тя.

— Риг въздейства така на хората — обясни Самуна. — Скапва ги от умора.

— Защо да не напуснем града вчера? — предложи Риг.

Погледнаха го така, сякаш не беше с всичкия си.

— Ти не ни ли каза току-що, че е невъзможно? — попита Самуна.

— Ами ако не е невъзможно? Аз изпратих Парам в миналото, като я накарах да те хване за ръка. Нашите способности действат така — когато хората се хванат за ръце, те се превръщат в едно цяло и се придвижват заедно във времето. Кой може да каже дали не бих могъл да дойда при вас в миналото заедно с Парам по същото време, като просто не пусна ръката й тогава?

— Но това не се е случвало преди, ти никога не си се връщал в миналото — рече Умбо. — Или поне не напълно, част от теб оставаше в настоящето.

— Аз взех ножа, но не съм се държал за мъжа. Ти свързвал ли си се някога с някого в миналото?

Умбо се замисли.

— Никога никого не съм докосвал освен Самуна, а него го върнах с мен.

Риг продължаваше да го обмисля.

— Според мен ще е най-добре, ако не търсим по-ранни варианти на самите себе си. Знам, че причинно-следствените връзки се запазват, но не ми се ще да навържа цялото течение на времето на възли, ако можем да избегнем това. Понеже не разбираме правилата, искам да действаме възможно най-просто.

— И затова… ще изберем напосоки някого от миналото и ще му кажем: извинявай, нещо против аз и тримата ми приятели да ти подържим няколко минути разни телесни части?

— Не напосоки — уточни Риг. — А някой, на когото можем да се доверим.

— А, да! В Ареса е пълно с достойни за доверие непознати — подхвърли Самуна.

И тогава Риг си спомни на кого можеше да се довери. Човек, който изобщо не принадлежеше към света на майка му.

— Аз имам един приятел — рече той.

Оливенко излезе от малкото си жилище и заслиза по стълбите към улицата. Беше време най-сетне да закуси прилично, преди да се присъедини към отряда си и да застъпи на пост.

Щом стигна площадката преди последните стълби до входната врата, той видя, че там стои Риг Сесамекеш.

— Риг! — възкликна той. — Ти как се измъкна от…

Риг поклати глава.

Оливенко кимна веднага. Само изговарянето на глас на Риговото име можеше да привлече внимание — за щастие той не говореше високо, а малцина в сградата ставаха сутрин толкова рано като него.

— Оливенко — заговори Риг, — вие помните всичко онова, за което си говорихме. Помните в каква опасност се намирам.

— Да — отвърна той.

— Е, знам… Това не е догадка, не е логически извод и дори не е установено чрез шпиониране, но със сигурност знам, че след два дни ще убият Флакомо, ще нахлуят в къщата, ще арестуват майка ми, а ние със сестра ми ще се укрием и ще забегнем заедно с още двама мои приятели.

— И искаш да ви помогна да се измъкнете?

— Да — потвърди Риг.

— Но вас ще ви търсят.

— Не, няма — отвърна Риг. — Защото вече ще ни знаят къде сме.

— Какво?

— Ние с Парам в този момент, който изживяваш ти, се намираме в дома на Флакомо, под наблюдение.

Оливенко вече знаеше достатъчно, за да изчака и обяснението.

— Вие смятате, че сега ще ви обясня, и аз ще ви обясня, но не сега, защото след около пет минути по стълбите ще слезе друг човек и не искам той да ме види, че разговарям с вас.

— Хайде тогава да намерим приятелите ти — предложи Оливенко.

— Точно така — съгласи се Риг. — Само че не е толкова просто, колкото си мислите. Но пък е много по-бързо. Вие трябва само да останете тук и да не мърдате нито крачка от мястото си. Най-добре затворете очи. Но ако погледнете, ще трябва да ми обещаете да не крещите, да не бягате, нищо да не правите. Приемете всичко спокойно. Повярвайте ми, разумно обяснение няма.

— За какво? — попита Оливенко, изумен и малко раздразнен от всички тия приказки.

— За това.

И Риг изчезна. Просто се изпари.

А после, само десетина секунди по-късно, се появи отново, ръка за ръка с Парам Сисаминка, престолонаследницата, и двама непознати — единият висок стар войник, а другият — дребно момче, горе-долу негов връстник, може би по-малко.

Оливенко дори не гъкна — стоеше там и си мислеше: „Де да можеше Кносо да види това“.

— Риг — рече той най-сетне, — щом можеш да скачаш така насам-натам, за какво ти е моята помощ?

— Защото не можем да прескачаме през пространството, а само във времето. И не сме изцяло тук, все още присъстваме и в бъдещето, два дни по-късно, когато навсякъде по улиците на Ареса е пълно с бунтовници и войска, а войниците на генерал Гражданин ни търсят. В момента ние не виждаме онова време, но нашите тела все още са в него и може да ни се случат големи неприятности, затова трябва да приключим бързо.

— С какво да приключим? — попита Оливенко.

— Всички ние трябва да се хванем за вас, за гола кожа — за китката или за врата например. За да се внедрим напълно в това време. Два дни преди всичко да се обърка.

Оливенко изобщо не се поколеба — запретна ръкави и свали фуражката си.

— Хващайте се.

Двамата в двата края — войникът и момчето, се хванаха за едната му ръка първо с една ръка, а след като се пуснаха от Риг и Парам, и с двете.

— Още сме тук — рече момчето.

— И продължавате да се държите за мен в миналото — каза му Риг. — Макар и вече да не сте в бъдещето. Може би ние…

— Млъквай и довърши това — прекъсна го войникът.

Парам и Риг се хванаха за другата му ръка, но не се пуснаха.

— Знам, че ще е неловко, но хайде да видим дали можем да слезем заедно по стълбите — предложи Риг. — Възможно е всички освен мен да останат с вас, Оливенко. Ако се случи така, моля, продължете и ги изведете извън града, но така, че да не останат никакви улики. Никакви речни лодки, на които записват качващите се пътници. Нещо дискретно и да не оставя дири, които могат да се проследят.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще се постарая с всички сили да ви последвам — отвърна Риг. — Но сам сигурно ще мога да се измъкна много по-лесно, отколкото четиримата заедно… А вече сме петима. Може пък и да не изчезна и да остана с вас. Може би вече сме успели. Готови ли сте?

— Готови, и отгоре — отвърна старият войник. — Много приказваш, момче, а времето за приказки още не е дошло.

На Оливенко му се прииска да го зашлеви за тези думи. Биваше ли да говори така на сина на Кносо Сисамик! Но не знаеше в какви отношения са тези хора. Познаваше само Риг и през годините бе мярвал Парам. Останалите трябваше да приеме на доверие. Те тръгнаха непохватно надолу по стълбите — Оливенко вървеше по средата, а останалите бавно пристъпваха от двете му страни, стиснали толкова здраво ръцете му, че го болеше.

Чуха тракане на ботуши, които слизаха отгоре по стълбите.

— Да побързаме малко — подкани ги Оливенко. — Трудно бих могъл да обясня тази гледка.

Щом стигнаха долу, старият войник и Парам се пуснаха от него, но не изчезнаха.

После и момчето се пусна.

Вече бяха на улицата и само Риг все още го стискаше за лакътя с две ръце.

Другите трима го гледаха и Оливенко забеляза, че наистина се тревожат. От каквато и страхотия да се боеше Риг, тя плашеше и тях.

— Е, хайде — рече Риг. — Или ще се намеря в града, където ме издирват, или тук, с вас. Но и в двата случая вие ще сте добре и аз сигурно също. Няма да гръмна, я!

И щом го каза, се усмихна на Парам, макар че Оливенко не можеше да се досети защо. А после се пусна.

И си остана там.

— Ако си изчезнал, то на мен ми се привиждаш досущ същия и точно там, където беше — рече Оливенко.

Риг кимна.

— Винаги съществува възможност тялото ми едновременно с това да е останало и в бъдещето и ако някой ме хване там, докато обикалям като слепец, може да ме отвлекат от вас. Но лично аз в този момент смятам, че няма голяма вероятност за това. Мисля, че току-що открихме начин да се придвижваме в миналото.

— Много съм впечатлен от нас — подметна жлъчно старият войник.

— О, да не забравяме, че това е необратимо — продължи Риг. — Сега, когато съм тук, в миналото, заедно с всички вас, аз мога да виждам само дирите, съществували до този момент. Не мога да видя как двамата с Парам вървим през тунела, нито как я предадох на вас. Всичко това още не се е случило.

— Не беше ли това идеята? — попита момчето.

Старият войник се огледа.

— Сигурни ли сме, че никой няма да разпознае вас двамата? — попита той Риг и Парам.

— Никой не знае как точно изглеждат те — намеси се Оливенко. — Освен малцина избрани, а те няма да ги търсят по улиците. Не и днес.

— Искам да кажа, че не бих могъл да се върна в бъдещето, ако поискам — обясни Риг. — Мога да виждам дирите само в миналото. Което означава, че ако някога пак извършим това, но не искаме да останем в миналото, не бива да прекъсваме връзката си с бъдещето. Която може изобщо да не съм аз. Може да е Умбо или ние двамата заедно. Докогато с него продължаваме да съществуваме едновременно и на двете места и не сме свързани с живо същество в миналото, можем да се върнем в бъдещето. Как мислите вие?

— Мислим, че ти или си прав, или не си — отвърна Парам. — Но не разбирам какво значение има това.

— Защото точно така ще минем през Стената — поясни Риг. — Ще минем през нея във време, когато тя още не е съществувала. Но от другата страна ще искаме да се върнем в нашето време.

— Имало е време, когато Стената не е съществувала? — попита момчето…

„Умбо ли се казваше? Да, точно това беше смахнатото му име“.

— Преди дванайсет хиляди години — отвърна Риг. — А когато Стената не е съществувала, тук е нямало хора. Ако заседнем в онова стародавно време, ще бъдем единствените хора на света.

— Така ли ще го направиш? — попита Оливенко.

— Мисля, че ще се получи — отвърна Риг. — По-добре е, отколкото да се докараме до несвяст и да преплаваме през Стената с лодка.

— Поне никой няма да ни причаква от другата страна, за да ни убие.

— За какво говориш? — попита старият войник.

И така, докато вървяха по оживените улици на Ареса Сесамо, Риг и Оливенко разказаха за Кносо, истинския баща на Риг, и как той бе преминал през Стената само за да го убият от другата страна.

— И ти искаш да ни прекараш през Стената, като знаеш, че от другата страна някой чака да ни убие? — възмути се Самуна.

— Съществата, убили татко Кносо, са живели във водата — поясни Риг. — Ние няма да преминем по вода.

— Но там може да има други същества, които желаят смъртта ни — предположи Парам.

— Възможно е и да има. Едно е сигурно — хора, които желаят смъртта ни, има в този ограден свят. И тях ги бива в убийствата.

— Добре тогава — съгласи се Самуна. — Да пробваме и да видим дали ще оживеем.

— Един момент — рече Риг. — Ти не си длъжен да идваш, Самун.

— Не съм длъжен да върша нищо, което не искам.

— Мисля за Подмокрената — продължи Риг. — Тя те чака да се върнеш у дома. Не знам дали някога ще можем да се завърнем, след като преминем оттатък.

— Подмокрената е като сърцето ми и като мозъка ми — рече Самуна. — Не мога да си представя живота без нея. Но тя си ме познава. Знае, че тръгна ли нанякъде, винаги има възможност да не се върна. Тя го знаеше, като ме прати с вас. И затова ако дойда с вас и ме убият или не мога да се върна по друга причина, тя ще скърби и ще се пита какво ли се е случило с мен, но ще продължи напред. Ще продължи да живее своя живот в онзи град, кръстен на нея. Един от нас ще умре преди другия — такъв е животът. Разбираш ли ме?

Оливенко разбираше какво казва той, но му беше трудно да повярва, че е толкова хладнокръвен. Личеше си, че докато произнасяше тази реч, Самуна доста се бе разчувствал. Но просто нямаше да позволи чувствата му към любимата жена да му попречат да изпълни докрай дълга си.

Като истински войник.

„Като мен“ — помисли си Оливенко.

— И аз идвам с вас — заяви той.

— Не, наистина, нужно ни е само да ни помогнете да напуснем града — рече Риг.

— След около половин час вече ще отсъствам от служба без позволение — обясни Оливенко. — Когато успеете благополучно да излезете от града, по-добре ще е да остана с вас и изобщо да не се върна, защото ще съм дезертьор. Дезертьорите ги бесят.

— Значи не можете да дойдете с нас — рече Риг. — Постъпих себично, като ви помолих. Само ни дайте някакви идеи как да…

— Ти шегуваш ли се? — прекъсна го Оливенко. — Аз видях как баща ти премина през Стената и умря, млади Риг. И оттогава имам едно-единствено желание — да бях отишъл с него. Може би щях да успея да го спася.

— Но по онова време сте били дете, били сте му ученик. Какво бихте могли да направите?

— Защо, според теб, станах войник? — попита Оливенко. — За да мога, ако отново възникне такава необходимост, да съм годен да помогна.

— Никога не съм уважавал дезертьорите — обади се старият войник.

— Е, размажи си мнението по лакътя и си го оближи — сопна му се Оливенко. — Защото аз не дезертирам. Само ще ме помислят за дезертьор.

— А какво правите тогава? — попита Парам.

— Ще последвам принца и принцесата, наследниците на кралското семейство, в изгнание — отвърна Оливенко.

— А, тогава лошо няма — одобри Самуна.