Следотърсачът

Глава 1Ако падне дърво

Да спасяваш човечеството е безумен занаят. Или пък досаден. Всичко зависи от това в кой етап от процеса участваш.

Риг и Бащата обикновено залагаха капаните заедно, защото Риг притежаваше умението да вижда пътеките, все още използвани от животните, които искаха да заловят.

Бащата беше сляп за тях — никога не успяваше да види тънките трепкащи дири във въздуха, маркиращи преминаването на живи същества през света. Но за Риг това бе, и открай време беше, сред онова, което очите му виждаха без никакви усилия. Колкото по-прясна беше следата, толкова по-синкаво бе сиянието. По-старите бяха зелени и жълти, а съвсем древните биеха на червено.

Още докато прохождаше, Риг бързо научи какво означава сиянието, защото виждаше как всички, където и да отидат, оставят дири след себе си. Освен цвета, във всяка от тях имаше и нещо като характерен знак и с годините Риг започна умело да ги разпознава. Само с един поглед определяше разликата между човек и животно или между различните видове, а вгледаше ли се, можеше така ясно да различи следите, че да проследи пътя на отделен човек или звяр.

Веднъж, когато Бащата едва бе започнал да го извежда да залага капани, Риг допусна грешката да проследи зеленикава диря. Щом стигнаха края й, намериха само няколко стари кости, разпръснати на мястото, където животните бяха разкъсали трупа преди много месеци.

Бащата не се разсърди, всъщност дори явно се развесели.

— Трябва да намираме животни, чиито кожи са все още пресни — обясни той. — И с малко месо по тях, за да ядем. Но ако имах колекция от кости, тези щяха да ми дойдат добре. Спокойно, Риг.

Бащата никога не критикуваше Риг, що се отнасяше до умението му да издирва следи.

Той просто приемаше уменията на сина си и го насърчаваше да ги развива. Но винаги, когато Риг започнеше да разказва на някого какво умее или дори да говори за друго, но така, че останалите биха могли да разберат за неговата необичайна способност, Бащата беше безмилостен и веднага го караше да млъкне, а после, когато останеха сами, го нашибваше с пръчка по голите бедра.

— Това е твоят живот — казваше Бащата. — Има хора, които биха те убили заради това. И други, които ще те отнемат от мен, ще те отведат на ужасно място и ще те накарат да издирваш следи за тях, за да убиват после откритите от теб.

И за да накара Риг да проумее колко е сериозно всичко това, додаваше:

— А това няма да бъдат зверове, Риг. Ти ще им помагаш да убиват хора.

Може би Бащата не биваше да му казва това, защото то остана да витае в ума на Риг месеци наред — и не само го караше да сънува кошмари. Караше го да се чувства могъщ и да мисли, че неговата способност може да помогне на хората да издирват престъпници.

Но всичко това ставаше, когато Риг беше още малък, седем или осемгодишен. Сега той бе на тринайсет и гласът му най-сетне мутираше, а Бащата постоянно му обясняваше разни дреболии за общуването с жените. Те харесват това, мразят онова, никога не биха се омъжили за момче, което прави това или не прави онова.

— Къпането е най-важното нещо — често повтаряше Бащата. — За да не вониш. Момичетата не обичат вонящи момчета.

— Ама студено е — възразяваше Риг. — По-късно ще се изкъпя, преди да се приберем у дома.

— Ще се къпеш всеки ден — отсичаше Бащата. — И на мен не ми харесва вонята ти.

Риг не вярваше на това. Те винаги бяха заедно и ако той вонеше, Бащата несъмнено би го усетил. Но кожите, които вземаха от уловените животни, воняха много по-гадно, отколкото би могъл да вони Риг. Всъщност вонята на животински кожи беше основният мирис на Риг — тя лепнеше по дрехите и косата му. Но той не спореше. От спорове нямаше смисъл.

Например тази сутрин, преди да се разделят, те вървяха през гората и разговаряха. Бащата насърчаваше разговорите.

— Ние не сме ловци, а трапери — обясняваше той. — Няма значение дали животните ще побегнат сега от нас, защото ще ги хванем по-късно, когато не могат да ни видят, да ни чуят и дори да ни подушат.

Така Бащата използваше безкрайните им разходки, за да го учи.

— Ти си тежък случай на невежество, момче — често казваше той. — Трябва да дам всичко от себе си, за да изцеря тази болест, но явно колкото повече те уча, толкова повече не знаеш.

— Вече знам всичко, което ми е нужно да знам — винаги отговаряше Риг. На което Бащата винаги отговаряше:

— Виждаш ли колко си невеж? Ти дори още не знаеш защо ти е нужно да знаеш това, което още не знаеш.

— Обясни ми тогава — казваше Риг.

— Бих ти обяснил, но си твърде невеж, за да проумееш защо твоето невежество е смъртоносна болест. Трябва да те образовам, преди да проумееш защо си е струвало да се мъча да щавя мозъка ти. — Така наричаше той техните уроци, „щавене на мозъка на Риг“.

Днес те вървяха по дирята на неуловим пенч, чиято кожа струваше десет видри, защото козината на пенча бе много гъста, а цветът — тъй ярък. По време на кратко затишие между безкрайните уроци на Бащата, докато той вероятно се опитваше да измисли нова задача, която сина му да решава наум („Ако една дървена ограда е девет педи висока и дълга сто и двайсет ярда, колко фута четириинчови1 дъски трябва да се купят от дъскорезницата, като се знае, че дъските са с дължина двайсет и четиринайсет педи?“ Отговор: „Че каква ли работа върши дъсчена ограда, висока пет педи? Всяко животно, което си струва да се огради, ще я изкатери, ще я прескочи или ще я събори“. Следваше перване по тила и Риг трябваше да даде верния отговор.), Риг забърбори:

— Обичам есента — рече той. — Знам, тя означава, че иде зима, но точно заради зимата хората имат нужда от нашите кожи и затова не ми е неприятно. Заради цветовете на листата, преди да окапят, и хрускането на опадалата шума под краката ми. Целият свят е съвсем друг.

— Целият свят? — попита Бащата. — Ти не знаеш ли, че в южната половина на света изобщо не е есен?

— Да, знам — отвърна Риг.

— А дори и в нашето полукълбо близо до тропиците няма есен и листата не окапват освен високо в планините, като тук. А в далечния север няма дървета, само тундра и лед, и затова листата не капят. Целият свят! Искаш да кажеш, този крайчец на света, който виждаш със собствените си невежи очи.

— Това е целият свят, който аз съм виждал — отвърна Риг. — Ако съм невеж за останалия, то ти си виновен.

— Ти не си невеж за останалия свят, ти просто не си го виждал. Аз несъмнено съм ти разказвал за него.

— О, да, Татко, всякакви списъци съм запомнил наизуст, но ето какъв въпрос имам: откъде знаеш всички тези неща за части на света, които никога няма да можем да видим, защото се намират в светите земи?

— Тези земи не са свети, просто не ни допускат там — отвърна Бащата.

— Ето! — възкликна Риг. — Откъде знаеш това? Та ти дори не знаеш каква е бариерата, която ни пречи да влезем в забранените земи.

— А ти откъде знаеш какво знам аз? Аз всичко знам.

— Един учител навремето ми каза, че само истинският глупак не знае, че е невеж.

— Но аз не мога да не знам, че съм невеж — рече весело Бащата. — Защото знам всичко.

— Щом не знаеш нещо, ти не можеш да знаеш, че не го знаеш, затова си невеж за своето невежество — заключи Риг. Обичаше тази игра, отчасти защото Бащата най-накрая губеше търпение и му нареждаше да млъкне, което означаваше, че Риг е спечелил.

— Аз знам, че всичко знам, защото няма въпроси, чийто отговор не знам.

— Отлично — рече Риг. — Тогава отговори на следния въпрос: знаеш ли отговорите на въпросите, които още не си измислил?

— Всички въпроси съм измислил — отвърна Бащата.

— Това означава само, че си спрял да се опитваш да измисляш нови.

— Нови въпроси няма.

— Татко, какво смяташ, че ще те попитам сега?

Бащата нервно изпухтя.

— Всички въпроси за бъдещето са спорни. Аз знам всички отговори, които са познаваеми.

— Точно това си помислих. Твоите твърдения, че знаеш всичко, са празни хвалби.

— Внимавай как говориш на своя баща и учител.

— Подбрах думите си с най-голяма прецизност — повтори Риг една фраза, която Бащата често използваше. — Информацията има значение само ако ни помага да правим правилни догадки за бъдещето.

И тук момчето се блъсна в клон. Често се случваше. Трябваше да гледа нагоре, защото пенчът бе прескачал от клон на клон.

— Пенчът е преминал през потока — съобщи Риг, а после се спусна по брега. Прескачането на потока не прекъсна разговора.

— Щом не можеш да знаеш каква информация ще ти потрябва в бъдещето, нужно е да знаеш всичко за миналото. А аз го знам — рече бащата.

— Ти познаваш всякакви атмосферни условия, които си виждал — рече Риг. — Но това не значи, че знаеш какво ще е времето идната седмица и дали няма да е някакво време, което никога досега не си виждал. Мисля, че ти си почти толкова невеж, колкото съм и аз.

— Млъкни! — скастри го Бащата.

„Победа“ — каза си Риг наум.

Няколко минути по-късно дирята на пенча се издигна във въздуха и се изгуби от поглед.

— Орел го е сграбчил — рече тъжно Риг. — Случило се е още преди да тръгнем по следите му. Било е в миналото, така, че без съмнение ти от самото начало си го знаел.

Бащата не си направи труда да отговори, но остави Риг да ги поведе обратно нагоре по брега и през гората към мястото, където за пръв път бе забелязал дирята. И тогава Бащата съобщи, че ще се разделят до обяд.

— Ти знаеш как да залагаш капани почти толкова добре, колкото и аз — рече той. — Затова върви да ги залагаш, а после ела и ме намери.

— Не мога да те намеря — рече Риг. — Ти знаеш, че не мога.

— Нищо подобно не знам, защото никой не може да знае нещо, което не е истина — той може само да е уверен в него, докато то не бъде опровергано.

— Аз не мога да виждам твоята диря, защото си ми баща — каза Риг.

— Вярно, че съм ти баща. Вярно е и че ти не можеш да виждаш моята диря, но защо допускаш, че между тези две неща съществува някаква връзка?

— Е, не може да е наопаки — ти да не може да си ми баща, защото аз не мога да виждам дирята ти.

— Други бащи имаш ли?

— Не.

— Известен ли ти е друг следотърсач като теб?

— Не.

— Затова не можеш да провериш чрез опит дали не можеш да виждаш дирите на другите си бащи — ти нямаш други. Не можеш и да попиташ други следотърсачи дали могат да откриват дирите на бащите си, защото други не познаваш. Затова нямаш доказателства и не можеш по никакъв начин да докажеш кое е причината да не можеш да виждаш дирята ми.

— Може ли сега да си легна? — попита Риг. — Прекалено уморен съм вече, за да продължа.

— Горкият немощен ум — рече Бащата. — Но как е могъл той да се умори, аз не знам, като се има предвид, че не го използваш. Как ще ме намериш? Като проследиш пътя ми с очи и мозък, вместо с тази твоя необикновена способност. Ще видиш къде оставям следи по земята, къде кърша клонки.

— Но ти не оставяш следи по земята, ако не желаеш, и никога не кършиш клонки, освен ако не искаш — възрази Риг.

— Я! — възкликна Бащата. — Ти си бил по-наблюдателен, отколкото си мислех. Но след като ти казах да ме намериш, след като заложиш капаните, не е ли логично, че ще ти дам възможност за това, като оставя следи по земята и кърша клони?

— Гледай и честичко да попръдваш — предложи Риг. — Тогава ще те проследя с нос.

— Донеси ми хубава пръчка да те набия, щом дойдеш — рече Бащата. — А сега върви си свърши работата, докато не е настанала жега.

— А ти какво ще правиш?

— Каквото трябва — отвърна Бащата. — Когато трябва да узнаеш какво е то, ще ти кажа.

И те се разделиха.

Риг заложи капаните внимателно, защото знаеше, че това ще е проверка. Всичко беше проверка или урок. Или наказание, от което се предполагаше да получи урок, за който по-късно щеше да бъде изпитван и наказан, ако не го е научил.

„Как ми се иска да имах един ден, само един ден без проверки, уроци и наказания. Един ден, в който да бъда себе си, момчето на име Риг, а не проектът на Баща ми да ме направи велик човек. Не искам да бъда велик, искам само да бъда Риг“.

Макар и да залагаше капаните много внимателно по най-често използваните от всеки звяр пътеки, това не му отне много време. Спря да пийне, а после да изпразни мехура и червата си и да избърше дупето си с листа — още една причина да бъде благодарен на есента. После се върна по собствената си диря на мястото, където се бяха разделили с Баща му.

Нямаше никакъв знак накъде се е отправил той. Риг знаеше началната му посока, защото го беше видял накъде тръгва. Но когато пое нататък, Бащата не бе оставил никакви скършени клонки, никакви следи по земята, нищо, което да отбележи, че е минал оттам. „Разбира се“ — помисли си Риг. Това беше проверка.

Затова той се спря и се замисли.

„Татко може би иска да ме накара да продължа в посоката, в която го видях да тръгва, когато се разделихме, и ще остави знак чак след дълго време. Това ще е урок по търпеливост и доверие. Или пък може да се е върнал, щом съм се скрил от поглед, и да е тръгнал в съвсем друга посока, проправяйки път, видим за очите ми, но чак след като съм се лутал слепешката във всички възможни посоки“.

Риг цял час се връща назад отново и отново, във всички посоки, за да търси знаци, че Баща му е преминал оттам. Без късмет, разбира се. Това би било твърде лесно предизвикателство.

Той пак се спря и се замисли. Бащата бе изредил какви знаци може да остави — затова нямаше да остави нито един от тях. „Ще остави други знаци и моята задача е да проявя творчество и да се досетя какви биха могли да бъдат“. Риг си спомни собствената си сополива забележка за пръдните и подуши във въздуха, но притежаваше само обикновено човешко обоняние и не можеше да различи нищо по този начин, затова Бащата надали бе избрал тази игра.

Зрението и обонянието не бяха довели до нищо. Вкусът — изглеждаше нелепо. Дали Бащата не би му подсказал чрез звук?

Риг опита. Застана абсолютно неподвижно, както го беше учил Баща му, за да чува действително звуците на гората. Не само тялото му не биваше да помръдва — той трябваше да се успокои и съсредоточи, за да може да отделя наум звуците. Собственото му дишане — трябваше да го долови, а после да премине нататък, за да чуе и другите звуци около себе си. После близките звуци — припкане на мишка, подскоци на катеричка, дразнещите звуци на птича песен, ровенето на къртица.

И тогава го чу. Много далечен. Глас. Човешки глас. Невъзможно бе да различи произнасяните от него думи, ако изобщо ги произнасяше, невъзможно бе да разбере дали това е Бащата. Но можеше да определи посоката, от която идваше, и затова тръгна нататък, припкайки по пътеката, по която минаваха много сърни, за да стигне бързо. Отляво имаше невисоко възвишение, което би могло да спира звука — той искаше да го отмине. Знаеше, че отдясно има поток и ако се приближи твърде много до него, ромонът на водата може да заглуши гласа. После спря и отново замря неподвижно. Този път беше доста сигурен, че гласът е Бащиният. Беше по-уверен и за посоката.

Спира още два пъти, докато вече можеше да чува гласа достатъчно ясно, че да тича без прекъсване чак докато стигна Бащата. Трупаше избрани критики за този метод на проследяване, когато най-сетне стигна на мястото, откъдето идваше гласът — поляна, на която неотдавна бе паднало голямо дърво. Всъщност дирята на поваленото дърво все още беше искрящосиня. Рядко му се удаваше да проследи растения, защото те почти не помръдваха — само махаха с клони и се огъваха на вятъра. Но това дърво явно бе паднало само преди няколко часа и движението му при падането беше оставило ярка следа във въздуха. Риг изобщо не виждаше Бащата.

— Къде си? — попита той.

Очакваше отговор, от който стърчат бодлите на поука, но вместо това Бащата каза:

— Доста далече стигна, Риг. Ти ме намери.

— Не, не съм, Татко.

— Ти се приближи толкова, колкото аз исках. Слушай внимателно. Не се приближавай повече до мен.

— Тъй като аз не знам къде си…

— Млъкни! — пресече го Бащата.

Риг замълча и се заслуша.

— Притиснат съм под дървото — продължи Бащата.

Риг извика и пристъпи натам.

— Спри! — извика Бащата.

Риг спря.

— Виждаш колко е голямо това дърво — рече Бащата. — Ти не можеш да го вдигнеш. Не можеш да го поместиш.

— С лост, Татко, аз бих могъл…

— Не можеш да го местиш, защото съм пронизан от два клона. Промушили са корема ми.

Риг си представи болката и нададе вик, усещаше как раните на Баща му го изпълват със страх. Бащата никога не се нараняваше, Бащата никога не се разболяваше.

— Всяко движение на дървото ще ме убие, Риг. Вложих цялата си сила, за да те извикам. Изслушай ме сега и не хаби остатъка от живота ми за спорове.

— Няма да споря — рече Риг.

— Първо, трябва тържествено да ми обещаеш, че няма да дойдеш да ме погледнеш нито сега, докато съм жив, нито по-късно, след като умра. Не искам тази ужасна картина да се запечата в твоята памет.

„Няма как да е по-страшно от онова, което си представям“ — каза си Риг наум. После, отново наум, даде и отговора на Бащата: „Не е възможно да знаеш дали онова, което си представяш, е по-страшно от реалността. Аз мога да видя реалността, а ти — не, и затова… млъкни“.

— Не мога да повярвам, че не заспори веднага с мен — каза Бащата.

— Заспорих — призна си Риг. — Ти само не ме чу.

— Е, добре — рече Бащата. — Дай клетва.

— Обещавам.

— Кажи го цялото. Произнеси думите.

Тъй като Бащата го бе обучил да запомни всички думи от току-що изреченото, Риг лесно му ги повтори:

— Тържествено обещавам, че няма да дойда да те погледна нито сега, докато си жив, нито по-късно, след като умреш.

— И ще спазиш това обещание, дори и пред мъртвец? — попита Бащата.

— Разбирам твоята цел и съм съгласен с нея — отвърна Риг. — Онова, което си представям, може да е ужасно, но ще знам, че не зная дали е вярно. Докато дори ако реалността не е толкова страшна, колкото моята представа, аз ще знам, че тя е истина, и затова тя ще бъде спомен, а не плод на въображението ми, и това ще е много по-ужасно.

— И затова, тъй като си съгласен с моята цел — продължи Бащата, — следването на наклонностите ти ще те накара да ми се подчиниш и да удържиш на клетвата си.

— Тази тема беше разработена адекватно — каза Риг, както би се изразил Баща му, за да каже: „Достигнахме съгласие, да продължаваме“.

— Върни се на мястото, където се разделихме — каза Бащата. — Изчакай там до сутринта и събери уловеното от капаните. Свърши, каквото трябва да се свърши, събери всички капани и гледай да не изгубиш нито един, а после занеси кожите в нашето скривалище. Вземи оттам всички кожи и ги занеси в селото. Товарът ще е тежък, но ще издържиш, ако често си почиваш — въпреки че още не си се източил до пълния си ръст. Няма закъде да бързаш.

— Разбирам — каза Риг.

— Питал ли съм те дали разбираш? То е ясно, че разбираш. Не ми губи времето.

„Моята една дума не загуби толкова време, колкото твоите три изречения“ — каза си Риг наум.

— Вземи за кожите колкото можеш, преди да кажеш, че съм мъртъв — ще те лъжат по-малко, ако ме чакат да се върна, за да проверя сметките.

Риг не каза нищо, ала си мислеше: „Знам какво да направя, татко. Ти си ме учил да се пазаря и мен ме бива в това“.

— После трябва да отидеш да намериш сестра си.

— Сестра ми?! — избърбори Риг.

— Тя живее с майка ти — рече Бащата.

— Майка ми е жива? Как се казва тя? Къде живее?

— Нокс ще ти каже.

Нокс? Жената, която държеше хана, в който понякога отсядаха?

— Кажи ми! Защо ме накара да смятам, че майка ми е мъртва? И сестра… Татко! Защо си го пазил в тайна? Защо никога не съм виждал майка си?

Отговор не последва.

— Извинявай. Знам, обещах, че няма да споря, но ти никога не си ми го казвал. Бях поразен и не се сдържах. Извинявай. Кажи ми какво още мислиш, че трябва да направя.

Отговор не последва.

— О, Татко! — изплака Риг. — Кажи ми още нещо! Не ме наказвай така! Говори ми!

Отговор не последва.

Риг се замисли така, както знаеше, че би очаквал от него Бащата, и най-сетне каза онова, което знаеше, че Баща му би искал да каже:

— Не зная дали ме наказваш с мълчание, или вече си мъртъв. Дадох клетва да не поглеждам и ще я удържа. Затова ще тръгна и ще изпълня нарежданията ти. Ако не си мъртъв и имаш да ми казваш още нещо, кажи го сега, говори сега, моля те, говори сега.

Трябваше да замълчи, защото ако Бащата не беше умрял, Риг не искаше той да го чуе, че плаче. „Моля те“ — продължи тихо наум, ридаейки.

— Обичам те, Татко. Винаги ще ми липсваш. Знам го.

Ако това не подтикнеше Бащата да заговори, нищо друго не би могло.

Отговор не последва.

Риг се обърна решително и пое обратно по собствената си ярка диря сред дърветата и храсталака, по сърнешката пътека към последното място, където беше видял Баща си жив.