Пътят на дракона

Маркъс

По пладне керванът спря на полянка с широк бавен поток. Кльощавото момче, май Микел му беше името, седеше до Ярдем на един повален дънер. Като тралгуна, и то беше разкопчало кожената си куртка на шията. Двамата се наведоха едновременно над чиниите си с боб и наденица. Момчето държеше раменете си така, сякаш носеха товар от мускули, каквито всъщност не притежаваха, а в движенията му се долавяше бавна, предпазлива сила, която липсваше в крехкото му телосложение. Ярдем килна леко глава настрани и надолу да погледне към Микел. Със същата сериозност момчето килна глава настрани и нагоре.

— Капитане — каза Ярдем, ушите му бяха прилепнали към главата. — Кажи му да спре.

Маркъс, седнал с кръстосани крака на земята, преглътна усмивката си.

— Какво да спре?

— Прави го от дни, сър.

— Държи се като войник, това ли имаш предвид?

— Държи се като мен — каза Ярдем.

Микел изсумтя гърлено. Маркъс се закашля, за да скрие напушилия го смях.

— Наехме тези хора да се преструват на войници — каза той.

— И те точно това правят. На кого да подражават, ако не на нас?

Ярдем изсумтя и се обърна да погледне момчето и когато срещна погледа му, нарочно помръдна дългото си ухо.

Гората тук беше основно от дъб и ясен, дърветата високи по десетина човешки боя, че и отгоре. Преди години явно бе имало пожар, който бе опърлил кората на дърветата и бе разчистил шубраците, но изобщо не беше стигнал до високия балдахин от клони. Маркъс си представи как димът се издига през свежата лятна зеленина. Сега земята край пътя беше влажна, опадалите листа бяха почернели и гниеха бавно, превръщаха се в плодородна почва за идните семена. Само листата, опадали на пътя, бяха сухи. В източния край на полянката каменна статуя на ококорен южнярски крал с бойни доспехи и шестовърха корона беше погребана наполовина в ствола на гигантски дъб. Старата кора беше погълнала част от тържественото лице на южняря, корените бяха надигнали широкия каменен постамент. Лиани обгръщаха каменните рамене. Маркъс нямаше представа в чия чест е била издигната статуята.

Вече почти седмица керванът се движеше с добра скорост. Пътят беше оживен, местните фермери поддържаха части от него в прилично състояние, но имаше участъци, дълги цели левги, където драконовият нефрит беше покрит с окапали листа. Тропотът на конски копита и скърцането на фургоните и каруците бяха толкова силни по време на преходите, че обезсмисляха всеки опит за разговор. Водачът на кервана беше сравнително поносим като за религиозен фанатик. Засега Маркъс издържаше стоически откъсите от светите писания, които тимзинът им четеше по време на вечеря, а когато темата се случеше особено непоносима — проповеди за семейството, за децата, за това колко справедлив бил Бог или за друго, което събуждаше болезнени спомени за случилото се с жена му и дъщеря му, — Маркъс си изяждаше тихо вечерята, после ставаше от мястото си до огъня и дълго се разхождаше напред по пътя. Обясняваше, че искал да разузнае обстановката, и така си спестяваше негодуванието на тимзина. Случваше се други пътници да се присъединят към кервана, но не задълго — достатъчно бе Ярдем или самият той да ги изгледат изпод вежди, за да си продължат мирно и кротко сами по пътя. Като се изключи, че бяха изминали едва четвърт от разстоянието до прохода, който бележеше границата на Биранкор, засега работата не им създаваше никакви проблеми.

Маркъс бавно сдъвка последното парче наденица. Дузината фургони запълваха половината полянка, конете и мулетата се хранеха от овесени на шиите им торби със зоб, каруцарите ги разпрягаха поред и ги водеха на водопой при потока. Повечето каруцари си разбираха от работата. Старецът, който караше желязната руда, беше малко глух, а момчето с вълнените платове и високата каруца или беше неопитно в занаята, или беше малоумно, или и двете, но с изключение на тях двамата другите се справяха прилично. А театралната трупа се беше оказала истинско попадение. Ако съсредоточеше погледа си върху дърветата, пренебрегвайки мотаещите се по поляната хора, пак можеше да разпознае от раз охраната с периферното си зрение само по типичната клатушкаща се наперена походка.

Дългокосата жена, Кари, стоеше край пътя със скръстени ръце и огромен лък от рог и сухожилия на гърба. Едва ли би могла да изпъне тетивата и наполовина, но носеше лъка все едно е майстор в стрелбата. Сандр, младият изпълнител на главната роля от представлението, вървеше между фургоните с високо вдигната глава и навъсено чело. Разказваше на каруцарите как си счупил крака по време на антийски турнир и така се беше вживял в историята, че даже бе почнал леко да накуцва. А там, седнал до дебелата жена на баш керванджията, седеше неговият хитрец, майстор Кит, без чието съдействие сега Ярдем щеше да се сражава на губещата ванайска страна, а Маркъс… Без съдействието на майстор Кит сега Маркъс или щеше да гние в затвора, или да е мъртъв.

Водачът на кервана изсвири силно с пръсти и Маркъс примижа към кръпката рехав бял облак, която се провиждаше през високия клонак. В сянката на дърветата времето се преценяваше трудно, но обядът им, изглежда, се беше проточил повече от предвиденото. Е, неговите задължения по договора бяха да осигури безпроблемното придвижване на кервана до Карс. Спазването на срокове не беше негов проблем. Маркъс почисти чинията си с коричка хляб и се надигна.

— Отзад или отпред? — попита Ярдем.

— Аз ще мина отпред — каза Маркъс.

Тралгунът кимна и пое с тежка стъпка към металния търговски фургон, който се движеше в края на кервана. Той щеше да тръгне последен. Маркъс провери оръжието и доспехите си със същото внимание, с което ги проверяваше преди битка, по стар навик, и тръгна към големия готварски фургон на водача. Качи се на капрата до жената на тимзина и се настани за следобедния преход. Тимзинката му кимна и примигна с прозрачните си вътрешни клепачи.

— Яденето беше много вкусно, мадам — каза Маркъс.

— Много мило, че го казвате, капитане.

С което разговорът им приключи, жената викна на конете и ги плесна леко с камшика, колкото да ги насочи. Фургонът се качи на пътя и пое на запад под балдахина от клони. Маркъс се зачуди дали Ванаи вече е паднал и ако още не е, колко ли дни остават на свободния град. Не много във всеки случай. Още един проблем, който не го засягаше.

Охраната беше разставена на простичък принцип. Маркъс и Ярдем се редуваха в челото и в края на кервана. Майстор Кит караше своя си фургон в средата — ярката му театрална окраска беше скрита под брезентово платнище. Другите яздеха по трима от двете страни на кервана и държаха под око дърветата. Видеха ли нещо подозрително, викаха и Ярдем или Маркъс отиваха да погледнат. Досега тревога беше вдигната само веднъж, когато Смит, статистът на трупата, беше отпуснал юздите на въображението си, подпалено от страшни историйки за банди подивели дартински убийци. Маркъс присви очи и отпусна гръб на твърдата дървена облегалка. Въздухът миришеше на гниещи листа и развалящо се време, но дали щеше да го избие на дъжд, или на сняг, можеше само да се гадае.

Пътят завиваше надясно покрай гъсто обрасъл хълм. Напряко на пътя беше паднало дърво, в основата му още се белееха следи от брадва. Маркъс усети как тялото му се напряга още преди да е разбрал защо и каза:

— Дайте сигнал за спиране.

Тимзинката отвори уста да попита нещо, но Смит, Сандр и Опал се развикаха преди тя да е отронила и дума. Маркъс скочи и се покатери върху фургона. Не би трябвало да са бандити. Керванът не превозваше нищо ценно. Бялата кобила на керванджията препускаше покрай каруците към челото. Маркъс видя четири фигури с кожени доспехи, леки метални ризници и лъкове да се появяват откъм дърветата. Бяха с качулки, но по телосложение приличаха на ясуру или картадами. Фактът, че са се показали четирима, можеше да означава две неща — или че бандитите блъфират, или че между дърветата има още десетина.

Поне не се бяха представили с някоя и друга стрела.

— Хей! — чу се гъгнив глас. — Кой ви е началникът?

Четирима на коне се бяха изстъпили пред поваления дъб. Трима бяха или нетипично мърляви синаи, или страдащи от хронично недохранване първокръвни, всичките яхнали изпосталели кранти, но онзи най-отпред яздеше сив жребец с добри пропорции и силни крака. Освен това имаше стоманен нагръдник и плетена ризница. Лъкът му беше от рог, мечът му беше закривен в южняшки стил, а лицето му имаше широката тежка челюст и бронзовите люспи на ясуру.

Водачът на кервана закова кобилата си до впряга на готварския фургон и извика:

— Аз отговарям за този керван! Какво искате?

Маркъс разкърши рамене да отпусне мускулите си. Осем разбойници на светло и неизвестен брой поддръжници в гората. Половината от осемте бяха на коне. Той имаше осмина, от които шест — на коне. Това му даваше незначително номинално предимство, но стигнеше ли се до бой, неговите хора нямаше да издържат и две минути. Надяваше се тимзинът да не ядоса разбойниците прекалено.

— Аз съм лорд-рицар Тирентоа — каза разбойническият главатар достатъчно високо, за да стигне гласът му до тях. — Вие пътувате по моя път и трябва да си платите дължимата такса.

Маркъс се плъзна назад върху капрата. Желанието да завърти очи се бореше за надмощие с тежестта в стомаха му. Конникът може да беше измамник и самохвалко, но разполагаше с мечове и лъкове.

— Това са драконови пътища — извика водачът на кервана. — А ти си един нахален малоумник в крадена броня. В Биранкор няма рицари ясуру.

Е, това едва ли можеше да мине за дипломатичен подход, помисли си с разочарование Маркъс. Смехът на разбойническия главатар беше силен и фалшив. Маркъс сложи ръка върху дръжката на меча и се замисли как да излезе от тази ситуация с минимум трупове на сметката си. Ако актьорите нападнеха стрелците по фланговете на кервана, току-виж бандитите се уплашили и духнали. Така за него щяха да останат четиримата на коне. Ярдем се появи тих като сянка. Държеше лъка си. Значи по двама конници за всеки. Освен ако сред дърветата нямаше още.

— Денят, когато ще вдигнеш бунт и ще поемеш командването? — попита под нос Маркъс.

— Няма да е днес, сър.

Водачът на кервана крещеше, а лицето на фалшивия рицар придобиваше зеленикаво-бронзовия оттенък, който при ясурите означаваше гняв. Маркъс се смъкна от фургона и тръгна напред. Конниците не го забелязаха, докато не наближи бялата кобила на тимзина.

— Колко искате? — попита Маркъс.

И тимзинът, и ясуруто го погледнаха с еднакъв гняв.

— Простете, че прекъсвам изискания ви и високоинтелектуален спор, но колко точно искате?

— Покажи малко уважение, момче — каза главатарят на бандитите.

— Колко искате, милорд — каза Маркъс. — Защото ако погледнете по-внимателно кервана, ще видите, че нямаме много. Освен ако негово благородие и любезните съратници на негово благородие не са склонни да приемат таксата си във вид на желязна руда, боя се, че почти нямаме какво друго да предложим.

— Не говори от мое име — изсъска тимзинът.

— А ти не ни слагай главата в торбата — отвърна Маркъс със същия тон.

— Ти кой си, първокръвни? — попита ясуруто.

— Маркъс Уестер. Командвам охраната на този керван.

Този път смехът не беше толкова изкуствен и се сдоби с компания в лицето на другите конници. Главатарят на бандитите поклати широката си глава и се ухили. Езикът му беше черен, зъбите — остри като игли.

— Ти си Маркъс Уестер?

— Същият.

— А. А онзи отзад трябва да е лорд Хартон, който се е завърнал от мъртвите. Добре, в такъв случай аз ще съм Дракис Гръмовран.

— Също толкова вероятно, колкото лорд рицар Някой-си — каза водачът на кервана.

Маркъс не му обърна внимание.

— Значи сте чували за мен.

— Бях при Уодфорт и повече обиди няма да търпя — заяви ясуруто. — Всичките ви пари. Цялата храна. Половината жени. С останалото можете да си тръгнете по живо по здраво назад към Ванаи.

— А ти можеш да си навреш претенциите където слънце не огрява — отвърна водачът на кервана.

Ясуруто посегна към меча си. В същия миг нечий глас избумтя иззад тях.

— Ние. Ще. Минем.

Майстор Кит стоеше на покрива на готварския фургон. Черно-лилавите роби на демонския крал Оркус го обвиваха като втвърдили се сенки, в ръката си държеше жезъл с череп на върха. Когато актьорът заговори отново, гласът му стигна до тях като да идваше от самия въздух наоколо.

— Тези хора са под моя защита. Никакво зло не може да ги застигне.

— Що за простотия е това, мама му стара? — каза ясуруто, ала в гласа му се беше промъкнало известно безпокойство.

— Никакво зло не може да ни застигне — повтори майстор Кит. — Стрелите ви ще се отклонят. Мечовете ви ще окаменеят. Нямате сила тук.

Маркъс погледна главатаря на бандитите. Объркване и тревога кривяха лицето на ясуруто.

— Т’ва са пълни глупости — рече един от тримата конници зад него, но гласът му трепереше колебливо.

— Кой е този? — попита главатарят.

— Моят хитрец — отвърна Маркъс.

— Чуйте ме — извика майстор Кит и сякаш цялата гора притихна. — Дърветата са наши съюзници, дъбовата сянка е наш щит. Нищо не можеш да ни направиш, момче. Ние ще минем.

Ледени тръпки плъзнаха по гръбнака на Маркъс. Личеше си, че демонският крал Оркус има същия ефект и върху разбойниците. Изпълни го предпазлива надежда.

— Я да те чуя пак, копеле недно! — викна разбойническият капитан и запъна тежка стрела на тетивата.

Макар да се смрачаваше, Маркъс ясно видя как майстор Кит се усмихва. Актьорът вдигна ръце и тъмните дипли на робата му се сгърчиха сякаш по собствена воля, точно както бе станало и по време на представлението във Ванаи. Номерът бил в някакъв специален неравномерен шев, бяха обяснили на Маркъс, но в комплект с гробовния глас и заплашителната стойка на майстор Кит ефектът беше зашеметяващ. Възрастният актьор заговори отново, бавно, ясно и самоуверено:

— Нищо не можеш ми стори. Стрелата ти ще пропусне целта.

Ясуруто се навъси и изпъна тетивата. Лъкът изскърца.

„Е — помисли си Маркъс, — струваше си да опитаме.“ А после, след миг, си помисли: „Да му се не види. Той наистина ще пропусне.“

Стрелата литна през сбиращия се здрач. Майстор Кит не трепна, когато острието мина на педя край ухото му. Ясуруто облиза устни с широкия си черен език. Местеше поглед от Маркъс към майстор Кит и обратно. Сега вече в очите му имаше неприкрит страх.

— Аз, между другото, наистина съм Маркъс Уестер.

Мълчанието се проточи колкото да вдишаш и издишаш четири пъти, после ясуруто извърна коня си настрани, вдигна ръка и извика:

— Тук няма нищо за нас, момчета. Тия дребни лайнари не заслужават вниманието ни.

Конниците хлътнаха в гората. Маркъс стоеше на пътя, слушаше как тропотът на копитата заглъхва и си мислеше, че явно и днес няма да умре. Хвана ръце зад гърба си, за да не се разтреперят, и вдигна поглед към водача на кервана. Тимзинът също се тресеше. Е, поне Маркъс очевидно не беше единственият. Обърна се да се увери, че лъкометците също са изчезнали между дърветата.

Ярдем се приближи и каза:

— Това беше странно.

— Беше — отвърна Маркъс. — Дали нямаме някоя лебедка? Ще трябва да преместим дървото.

Същата вечер съпругата на водача сготви месо. Не наденица, не осолено свинско, а прясно месо от агне, което мъжът й купи от една ферма край пътя. Месото беше тъмно и сочно, подправено със стафиди и лютив жълт сос. Фургонджиите, каруцарите и повечето членове на охранителния отряд седяха край голям огън недалеч от пътя. Всички освен момчето с вълнените платове, Таг, което, изглежда, предпочиташе да се храни само. Колкото до Маркъс и майстор Кит, те седяха и се хранеха край друг, по-малък огън далече от останалите.

— Така си изкарвам аз прехраната отпреди… е, не чак отпреди ти да се родиш, предполагам — каза актьорът. — Заставам пред хората, обикновено на покрива на някой фургон, и ги карам да вярват в разни неща. Казвам им, че съм крал без кралство или корабокрушенец на незнаен бряг. Те знаят, че не е истина, разбира се, но въпреки това започват да ми вярват и аз го виждам.

— Значи онова, което направи… — каза Маркъс. — Когато обезвери с думи онова копеле? Значи не е било магия?

— Според мен да убедиш с думи един човек в собствения му провал си е почти магия. Не мислиш ли?

— Ами, май не.

— Е, значи сме на различно мнение по този въпрос. Още вино?

Маркъс взе предложения му мях, надигна го и изля струйка стипчиво вино в устата си. В светлината на двата огъня — малкия до тях и големия на петнайсетина метра встрани — по страните на майстор Кит и около хлътналите му очи лепнеха сенки.

— Капитане. Ако това ще те успокои, нека ти се закълна в едно. Аз мога да съм много убедителен, усещам и когато някой се опитва да бъде убедителен. И това е единствената ми магия.

— Кръвна клетва? — предложи Маркъс и майстор Кит се засмя.

— Не, не. Ще вземе да капне кръв по костюма, а тя трудно излиза и остават петна. Ами ти? Какъв беше твоят план да ни измъкнеш от затруднението?

Маркъс сви рамене.

— Нямах план. Нищо конкретно. Просто реших, че водачът на кервана подхожда зле към ситуацията.

— Щеше ли да се биеш? — попита майстор Кит. — Ако се беше стигнало до мечове и стрели?

— Разбира се — отвърна Маркъс. — Сигурно не задълго, предвид съотношението на силите, но въпреки това щях да се бия. Ярдем също, а надявам се, че и твоите хора щяха да ни дадат едно рамо. Нали за това ни се плаща.

— Макар да знаеше, че не можем да победим?

— Да.

Майстор Кит кимна. Нещо като усмивка дебнеше сякаш в ъгълчетата на устата му, но на треперливата светлина беше трудно да се каже. Може да беше усмивка, може да беше и друго.

— Ако нямаш нищо против, ще започна да тренирам хората ти — каза Маркъс. — По един час преди тръгване сутрин и по един час след като спрем за нощувка. Едва ли ще постигнем много, но е добре да знаят нещо повече за меча, а не само от кой край се държи.

— Би било разумно, да — каза майстор Кит.

Маркъс вдигна очи към небето. Звездите грееха като едри снежинки, а младата луна пращаше дълги бледи сенки по черната земя. Гората беше останала зад тях, но въздухът още миришеше на лошо време. На дъжд, реши Маркъс. Най-вероятно щеше да завали дъжд. Майстор Кит дъвчеше агнешко, втренчил невиждащ поглед в малкия огън.

— Не си го слагай на сърце. Най-лошото отмина — каза Маркъс. — Повече вълнения от този род няма да ни споходят.

Майстор Кит не погледна към него. Вместо това се усмихна любезно на пламъците. На Маркъс му се стори, че старецът се кани да каже нещо. Майстор Кит мълча дълго, а когато най-после проговори, гласът му беше тих и разсеян:

— Може би.