Пътят на дракона

Гедер

Висшият свещеник — Басрахип или басрахипът, трудно беше да се каже — се облегна в стола си от метал и кожа. Потърка челото си с пръсти. Пръстите му бяха дебели и силни. Наоколо съскаха и примигваха свещи, димът им пълнеше стаята с миризма на горяща лой. Гедер облиза устни и каза:

— Първият ми частен учител беше тралгун.

Басрахип сви устни, погледна го и поклати широката си глава. „Не.“ Гедер обузда радостта си и пробва отново.

— Научих се да плувам в морето.

Широката глава се поклати бавно. „Не.“

— Като малък си имах любимо куче. Хрътка. Казваше се Мо.

Усмивката на висшия свещеник беше почти блажена. Зъбите му изглеждаха неестествено широки. Мъжът вдигна дебел пръст, посочи към гърдите на Гедер и каза:

— Да.

Гедер плесна с ръце и се засмя. Не за пръв път висшият свещеник правеше тази демонстрация, но пак беше забавно и изумително. Без значение каква беше лъжата и с какъв тон я изричаше Гедер, как модулираше гласа си или с какъв език на тялото я придружаваше, едрият мъж неизменно отгатваше кое твърдение е истина и кое — лъжа. Не сбърка нито веднъж.

— И го правите с помощта на вашата богиня, така ли? — каза Гедер. — Защото никъде не се споменава за това, а аз изчетох сума ти книги по въпроса. Там пише, че Праведния слуга е бил създаден от Морад, точно като тринайсетте раси и драконовите пътища.

— Не. Ние сме били тук още преди драконите. Когато великата паяжина била опъната и звездите били закачени на нея, богинята вече я е имало. Синир Кушку бил нейният дар за верните. Когато дошъл големият срив, драконите се уплашили от нейната сила. Те воювали помежду си, защото всеки искал Синир Кушку за себе си, като приятел и патрон. Великият Морад се престорил, че иска да сключи съюз, но богинята познала измяната в сърцето му. Довела ни тук, на сигурно място далеч от света и неговите боричкания, да чакаме, докато дойде времето да се завърнем.

— Това няма нищо общо с нещата, които съм чел по въпроса — каза Гедер.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Басрахип. Гласът му беше тих, спокоен и с онази странна пулсация, която обагряше всичко казано от него.

— Не, изобщо — каза Гедер. — Удивен съм! Цяла ера преди драконите? Никой не е писал за това. Поне аз не знам някой да е писал.

Извън малката каменна стая звезди блестяха в небето, а полумесецът на луната галеше с бледия си светлик каменния водопад. Прозирният мрак палеше въображението и Гедер си представи как исполинският каменен дракон над крепостния зид помръдва и обръща глава. Странните зелени щурци, с които беше пълен храмът, пееха в хор. Гедер опря длани на коленете си и се ухили.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че открих това място.

— Ти си високопоставен син на велика нация — каза висшият свещеник. — За мен е чест, че си дошъл толкова отдалече в нашия скромен храм.

Гедер махна смутено с ръка. Часове наред беше обяснявал, че макар да е благородник по произход, не е принц, защото в неговата родина това е титла, която не се използва за всеки срещнат. Откакто се помнеше, го наричаха „лорд“ и „милорд“, и макар значението да беше същото, „високопоставен син на велика нация“ му се струваше прекалено и го смущаваше.

Басрахип стана и се протегна. В същия миг далечен хриплив глас се извиси в призив за нощна молитва. Гедер си помисли, че Басрахип ще се извини и ще се присъедини към своите братя за ритуала. Свещеникът наистина тръгна към вратата, но на прага спря. Треперливият светлик на свещите рисуваше сенки по лицето му.

— Кажи ми, лорд Гедер. Каква беше най-голямата ти надежда, докато си пътувал насам?

— Ами, надявах се да открия Синирските планини, както и материал за Праведния слуга, който да включа в едно есе, върху което работя.

— И това е била най-голямата ти надежда?

— Да — каза Гедер. — Точно така.

— И сега, когато откри, каквото си търсел, това ще ти е достатъчно?

— Разбира се — каза Гедер.

Едрият мъж задържа погледа му и Гедер усети как се изчервява. Червенината плъзна по шията му и бързо покри страните му. Басрахип чака дълго, половин ден сякаш, после поклати глава.

— Не — каза меко той. — Не. Има и друго.

Дните след пристигането му в храма бяха изумителни, богати и смущаващи като сън. Първите два Гедер прекара в големия вътрешен двор между храма и крепостния зид с портите. Дузина дългокоси и брадати свещеници със светли раса седяха в полукръг пред него, докато той чертаеше карти и се мъчеше да обобщи и преразкаже столетия история. Задаваха му въпроси и той твърде често изпадаше в неудобната ситуация да признае невежеството си. Как са били определени границите на Астерилхолд и Северобреж? Кой има претенции към островите южно от Биранкор и западно от Лионеа? Защо първокръвните са съсредоточени в Антеа, синаите в Принцеп С’Аналде, тимзините в Еласе, а тралгуните и дартините си нямат своя ясно обособена земя? Защо казват на тимзините „буболечки“, на картадамите — „звънливци“, а на ясурите — „грошари“? Първокръвните имат ли си прякор и кой ги мрази?

Изглежда, бяха особено заинтригувани от тимзините. Поне по този въпрос Гедер знаеше доста. Унизително бе да признае големите бели петна в познанията си, но пък жаждата на смуглите мъже за информация правеше унижението поносимо. Дори приказките и вицовете посрещаха като откровения.

Откри, че е започнал да им разказва за собственото си минало. За детството си в Сламенкърш. За баща си и за двора в Камнипол. За Ванайската кампания, как беше приключила, за наемническия бунт в столицата и за пътуването си през Кешет.

Когато слънцето напече непоносимо, свещениците изнесоха сгъваема тента, забиха дебелите колове в земята и я опънаха да му пази сянка. Тентата се издигаше зад гърба му като гигантска ръка. Изкараха навън и широки керамични саксии с мокър пясък, който да охлажда кратуните с вода. Гедер се подкрепяше с ивици осолено козе месо, подправено с кимион, и говореше до прегракване. Лекцията приключи чак когато слънцето се хлъзна зад планинските върхове и откъм храма прозвуча хрипливият като кучешки лай призив за молитва. Слугите на Гедер му вдигнаха бивак на двора и легнаха да спят на земята до палатката му. А после, на третия ден, докато Гедер се опитваше да изкара някакъв що-годе приемлив звук от прегракналото си гърло, Басрахип — или басрахипът, продължаваше да се чуди Гедер — дойде при него и му даде знак да го последва. Поведе го по каменно стълбище, загладено като стъкло от кожените подметки на поколения свещеници, сетне продължиха по широк проход, който приличаше колкото на коридор, толкова и на пещерно устие.

Гедер бе очаквал да види красиво обработен камък, шедьовър на каменоделското изкуство, но в коридорите нямаше и следа от намесата на чук и длето. Всичко тук беше с естествен произход, сякаш планината е знаела, че някой ден ще стане дом за тези мъже. Фенери от хартия и пергамент стояха в малки стенни ниши и хвърляха светлината си по пода и куполообразните тавани. Във въздуха се усещаше силна миризма, която Гедер не успя да разпознае — отчасти на изпражнения, отчасти на някаква подправка. И беше много горещо, много задушно. Сякаш след безброй завои коридорът се разшири и висшият свещеник спря.

Огромната зала беше по-висока от двайсет мъже, стъпили на раменете си. Таванът се губеше в непрогледен мрак, а в мрака се извисяваше гигантска позлатена статуя на паяк, осветена от стотици факли. Най-малко петдесет мъже стояха на колене пред статуята, всичките с лице към Гедер, скръстили ръце с длани на раменете. Гедер замръзна с провиснала уста. Никой кралски двор в познатия му свят не можеше да се похвали с такъв величествен спектакъл.

— Богинята — каза Басрахип и гласът му отекна в просторната зала и я изпълни. — Господарка на истината и непобедена владетелка на света. Благословени сме от нейното присъствие.

Гедер дори не забеляза кога гигантът е сложил ръка на рамото му и е започнал да го натиска леко, но неотменимо надолу. Коленичи и това му се стори най-очевидното нещо предвид обстоятелствата.

След това го заведоха в нова квартира, не в самия храм, а в нещо като пристройка или крило до планинската снага. Изглежда, всички стаи тук бяха единични, като монашески килии. Оръженосецът на Гедер му донесе голям леген да се измие, книгите му и малкото походно писалище и запали фенера. Тази нощ Гедер си легна в мрака, завит с тънко вълнено одеяло и без никакви изгледи да заспи. Абсурд беше да заспи при толкова много вълнения. Единственото му разочарование беше, че храмът няма библиотека.

На четвъртата сутрин Басрахип дойде и така започнаха разговорите им, които продължаваха и досега.

— Не разбирам защо се криете.

— Наистина ли не разбираш? — попита Басрахип.

Вървяха по тясната тухлена пътека, която водеше към храмовия кладенец.

— Праведния слуга — каза Гедер. — На практика всеки от вас го притежава. Ако не се криехте тук, а живеехте с другите хора, щяхте да отсъждате кога един търговец лъже за разходите и цената. Или кога последователите ви имат задни мисли. А животът в кралския двор… Боже, като си помисля какви неща бихте могли да свършите там.

— Точно затова се крием — каза Басрахип. — Винаги, когато сме се намесвали в светските дела, резултатът е бил един и същ. Мечове и огън. Онези, които не са докоснати от богинята, живеят в лъжи. За тях нашите гласове са като предизвестена смърт. Богинята има много врагове и всички те са безмилостни.

Гедер ритна едно камъче и то се търкулна пред тях. Жегата притискаше главата и раменете му.

— Но нали сте планирали да се върнете в света — изтъкна Гедер. — Ти спомена, че чакате подходящия момент.

— Така е — отвърна висшият свещеник. Стигнаха до кладенеца — обточена с камъни дупка в земята с въже, вързано за прът, забит отстрани. — Ще го направим, когато бъдем забравени.

— Значи сте можели да го направите по всяко време през последното столетие — каза Гедер, но висшият свещеник продължи, сякаш не го е чул:

— Когато раните от старата война заздравеят и светът стане безопасно място за нас, тогава Тя ще ни даде знак. Ще отдели чистото от нечистото и с това ерата на лъжите ще свърши.

Басрахип клекна, хвана въжето и започна да го тегли. Кофата беше медна, отдавна зеленясала от съприкосновението с водата. Басрахип я вдигна да отпие, струйки се стекоха от ъгълчетата на устата му. Гедер се размърда неспокойно до него. Висшият свещеник остави кофата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Нещо безпокои ли те, милорд?

— Ами… не, нищо.

Широката усмивка беше хладна. Тъмните очи го преценяваха.

— Чуй ме, лорд Палиако. Чуй гласа ми. Можеш да ми имаш доверие.

— Аз само… Може ли да пийна вода?

Басрахип вдигна кофата. Гедер я хвана с две ръце и отпи бавно. Водата беше хладна, имаше вкус на камък и метал. Върна кофата на Басрахип, а той я задържа за миг над черната дупка, преди да я пусне вътре. Въжето се хлъзна след кофата. Плисъкът беше по-силен от очакваното.

— Можеш да ми имаш доверие — повтори висшият свещеник.

— Знам — каза Гедер.

— Можеш да ми кажеш. Нищо лошо няма да последва от това.

— Какво да ти кажа? Тоест, не съм сигурен, че знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш — каза мъжът и тръгна назад към храма. Гедер побърза да го настигне. — Защо дойде да търсиш Синир Кушку? Какво те привлече насам?

— Ами…

— През вековете и други хора са ни намирали. Случайно. А ти дойде да ни търсиш. Какво е онова, което те тласна насам?

Разминаха се с двама от по-младите свещеници, тръгнали към кладенеца. Гедер изпука кокалчетата на ръцете си и смръщи чело. Опитваше се да определи кога беше започнало всичко. Може би когато за пръв път беше чул легендата? Но това само по себе си едва ли бе от значение.

— Накъдето и да се обърна — каза накрая той, бавно, — виждам и чувам лъжи. Не знам кои са истинските ми приятели. Не знам кой ме издигна за протектор на Ванаи. Или кой в Камнипол би предпочел да съм мъртъв. Сякаш всичко в двора е игра и аз съм единственият, който не знае правилата й.

— Лъжата и измамата са ти чужди.

— Напротив. Случвало се е да лъжа, да премълчавам разни неща. Знам колко е лесно да излъжеш.

Басрахип спря и се облегна на един голям камък. Широкото му лице не издаваше нищо. Беше толкова спокойно, че изглеждаше ведро. Гедер скръсти ръце. Пробуждащ се гняв затопли гърдите му.

— Бях дребна фигурка в чуждите интриги — каза той. — През целия ми живот все мен избираха за мишена на грубите си шеги. Все аз сядах на срязаните дъски над дупката с лайната. На мен се присмиваха. Изгориха ми книгата. Алан Клин ми изгори книгата.

— Това ли те доведе тук?

— Да. Не. Тоест, като бях малък, обичах да си измислям приказки като в старите епоси. Как повеждам армия в обречена битка и я печеля. Или спасявам кралицата. Или се спускам в подземния свят да върна майка си от мъртвите. Само че светът, истинският свят, всеки път ме разочароваше. Знаеш ли какво е чувството?

— Знам — каза висшият свещеник. — Ти не си дошъл тук, за да напишеш есе, лорд Гедер. Дошъл си да ни намериш. Да намериш мен.

Гедер усети, че е стиснал устни в мрачна, твърда гримаса.

— Така е — каза той. — Защото искам да знам истината. Защото ми омръзна да се питам, до смърт ми омръзна. Всичките лъжи, заговори, интриги, които разиграват другите около мен! Искам аз да съм човекът, който ще прозре през това и ще види истината. А после прочетох за края на всяко съмнение.

— Ще ти бъде ли достатъчно само да знаеш? Ще ти донесе ли покой?

— Да — отвърна Гедер.

Басрахип млъкна, сякаш се вслушваше в нещо. Муха бръмна над тях, кацна върху голямата глава на гиганта, почерпи се с потта му и отлетя.

— Не, няма — каза Басрахип и се оттласна от големия камък. — Не това искаш. Но си все по-близо, лорд Гедер. Много по-близо отпреди.

— Чух ги да си говорят — прошепна един от слугите му. — Ще ни убият всичките, докато спим.

Гедер седеше в мрака на стаята си. Слугите уж си шепнеха достатъчно тихо, че да не ги чуе. И ако беше в леглото, наистина нямаше да ги чуе, но той беше станал, а тъмният под беше заглушил стъпките му. Седеше с гръб към стената до входа, слугите бяха на има-няма седем стъпки от него.

— Стига глупости — каза оръженосецът му. — Въобразяваш си.

— Не, не си въобразявам — каза първият глас, по-писклив и напрегнат отпреди. — Мислиш ли, че искат хората да знаят къде са? Щяха ли да се крият тук, на гъза на географията, ако си търсеха компания?

Обади се и трети глас, но Гедер не различи думите.

— И по-добре — каза първият. — Говори се, че опожарил Ванаи заради каприз и се превивал от смях, докато го гледал как гори.

— Чуя ли те още веднъж да говориш така за негово благородие, няма да се наложи тези жълти маймуни в раса да те убиват — чу се гласът на оръженосеца му. — Предпочитам да заплюя в лицата сто измислени божества, вместо да ядосам господаря.

Гедер обви коленете си с ръце. Би трябвало да се чувства наранен, засегнат, ала болката така и не дойде. Нито гневът. Изправи се и тръгна, без да крие шума от стъпките си. Чу как слугите пред вратата млъкват внезапно, но изобщо не му пукаше за тях. Не му пукаше какво говорят, какво мислят, нито дали са живи дори. Намери туниката и панталоните си и ги навлече в мрака. Не си направи труда да затегне всички закопчалки и връзки. Беше се покрил и това трябваше да е достатъчно. Басрахип не беше дребнав.

Когато излезе в звездната нощ, слугите се преструваха на заспали. Той ги прекрачи и тръгна по тясната пътечка покрай планинския склон, прахта охлаждаше стъпалата му, камъчетата го бодяха. Влезе в една килия, разтърси за рамото спящия вътре монах и каза:

— Заведи ме при Басрахип.

Спалнята на висшия свещеник се намираше навътре в храма. Стаята беше тъмна, сламеникът — тесен и къс за толкова едър човек. Монахът, който беше довел Гедер, остави запалената свещ и се оттегли с поклон. Басрахип се надигна в леглото си и седна. Изобщо не изглеждаше сънен, тъкмо напротив. Гедер се изкашля.

— Мислих. За онова, дето ме питаше. Искам аз да господствам в двора. Искам мъжете, които ме унижаваха, да страдат — каза той. — Искам да ме молят за прошка. Искам да ги унижа публично, така че всички да ги сочат с пръст, да ги съжаляват и да им се смеят.

Висшият свещеник не помръдна, а после се усмихна бавно. Вдигна дебелия си пръст и посочи Гедер.

— Да. Да, точно това искаш. Нека те питам още нещо, приятелю. Братко мой. Ще бъде ли това достатъчно?

— Като за начало — да.

Висшият свещеник отметна глава и избухна в смях. Усмихна се широко и зъбите му се бялнаха на светлината от свещта. Изправи се, увит с одеялото, а Гедер установи, че също се е ухилил. Да изрече думите и да срещне разбиране беше като да свали гигантска тежест от раменете си.

— Таях надежда, лорд Гедер — каза висшият свещеник. — От мига, щом те видях — високопоставен мъж от велико кралство, — надявах се, че това е времето. Че ти си знакът, който ни праща богинята. Наистина си ти, братко Гедер, наистина си ти. Ти намери своята истина и ако решиш да я почетеш, същото ще сторя и аз.

— Да я почета?

— Камнипол. Вашият велик град в сърцето на великата ви империя. Обещай й храм там, първия й храм в една нова епоха, освободена от лъжи и съмнения. Аз ще тръгна с теб към Камнипол, а чрез мен…

Гигантът разпери ръце с дланите нагоре. Заради свещта на пода изглеждаше така, сякаш предлага някому шепи, пълни с мрак. Усмивката на Гедер не слизаше от лицето му. Чувстваше се лек, жив и с ясен ум, както преди половин година, когато бе заровил ръце в замръзнала кутия със скъпоценни камъни.

— Чрез мен — довърши висшият свещеник — тя ще ти даде онова, което искаш.