Пътят на дракона

Досън

Кралската ловна дружинка напредваше бавно през силния снеговалеж, лаят на кучетата звучеше приглушено и зловещо в сивотата. Досън Калиам се приведе към горещия врат на коня си и усети как едрото животно се изстрелва във въздуха. Зърна заледения ров под себе си, после конят се приземи тежко от другата му страна и поднови стремителната гонитба. Няколко гласа се надигнаха зад него, но гласът на краля не беше сред тях. Досън не им обърна внимание. От снега вляво се появи сив кон с червена ловна сбруя. Фелдин Маас. Други препускаха на крачка зад него, смътно очертани сенки, удавени в сипещия се на парцали сняг. Досън се приведе още по-близо до коня си, заби пети в хълбоците му и го пришпори безмилостно.

Еленът беше бягал дълго и усилно и на два пъти почти се беше измъкнал от ловците и кучетата. Ала Досън от дете препускаше из хълмовете на Остерлингов хребет и ги познаваше като петте си пръста, и лете, и зиме. Еленът беше свърнал в едно ждрело без изход и нямаше да излезе оттам жив. Плячката, естествено, щеше да е за крал Симеон. Целта на настоящото надбягване беше кой пръв ще стигне до приклещеното животно.

Ниските клони на боровете тъмнееха неочаквано зелени на белия фон там, където препускащият елен беше съборил снега. Досън погледна през рамо. Усещаше, че Маас и другите скъсяват преднината му. Някой викаше. Лаят на хрътките ставаше по-силен. Той стисна зъби и пришпори отново коня.

Нещо го настигаше отляво. Не беше сивушкото на Маас. Нечий бял кон без ловна сбруя. Ездачът не носеше шлем, нито шапка дори, а дългата му червено-златиста коса се вееше като знаме. Къртин Исандриан, само той имаше такава грива. Досън отново заби пети в корема на коня и животното се хвърли стремително напред. Твърде бързо. Досън усети как ритмичният галоп на коня се накъсва и той с мъка запазва равновесие. Белият кон го подмина като стрела, а миг по-късно сивият на Фелдин Маас цъфна до рамото му.

Ако еленът беше пробягал още хиляда метра, Досън сигурно щеше да си възвърне първото място, но обреченото животно бе спряло на малка полянка недалеч от тях. Две кучета лежаха мъртви в краката му. Ловджиите се развикаха на другите хрътки, крещяха им да се връщат и плющяха във въздуха с късите си камшици. Едно връхче се беше отчупило от гигантските рога на елена, по хълбока му се стичаше кръв — някоя обезумяла от превъзбуда хрътка го беше захапала дълбоко от лявата страна. Петнистата зимна козина на елена беше като мърлявия кожух на пътник, който се прибира у дома след дълго пътуване. Животното се обърна към тях, дишаше тежко, дъхът му се кълбеше бял във въздуха. Къртин Исандриан спря коня си на метри от него, Досън и Фелдин Маас го последваха след броени секунди.

— Добре го изигра, Исандриан — каза горчиво Досън.

— Прекрасно животно, нали? — каза победителят, без да обръща внимание на думите му. Досън трябваше да признае, че от елена се излъчва истинско благородство. Изтощен, победен, обречен, но и горд, без сянка на страх в очите. Е, може би имаше известно примирение в погледа му. И омраза, със сигурност. Исандриан изтегли меча си и го вдигна за поздрав към животното, а то сведе глава, сякаш да приеме този знак на уважение. Втората група ездачи се появи в галоп на полянката — шестима, всеки с герба на своя дом. Хрътките скачаха и лаеха, ловджиите крещяха и псуваха.

А после се появи кралят. Крал Симеон се появи на полянката, яхнал гигантски черен кон, с алено и златно, вплетено в черните кожени юзди. Принц Астер яздеше пони до баща си, изправил гордо детското си гръбче в черупката на броня, която все още бе възголяма за крехката му снага. Личният главен ловджия на краля яздеше зад тях, следван на свой ред от ясуру с исполински ръст и зелено-златна броня в цвета на люспите му. Колкото до крал Симеон, той беше с кожени доспехи със сребърни капси и с черен шлем, който скриваше кривия му нос и наченките на двойна брадичка.

Досън ходеше на лов със Симеон, откакто и двамата бяха много по-млади от Маас и Исандриан, още момчета, и навярно единствен той сред присъстващите долавяше умората в стойката на краля. Останалата част на ловната дружинка яздеше след него и очевидно членовете й се интересуваха повече от клюките и освежаващата езда, отколкото от самия лов. Налице бяха знамената на всички големи домове, целият кралски двор на Камнипол се беше събрал на малката полянка в землището на Остерлингов хребет.

Професионалният ловджия ясуру измъкна едно копие от колчана на гърба си и го подаде на крал Симеон. В ръцете на краля копието изглеждаше по-дълго. Ясуруто извика, кучетата хукнаха напред и нападнаха вкупом елена, за да отвлекат вниманието му. Крал Симеон хвана удобно копието, пришпори коня си и нападна на свой ред. Еленът залитна под натиска на копието, забило се дълбоко в светлата му шия. Животното се строполи, а Досън незнайно защо си помисли, че изненадата трябва да е била по-силна от болката. Смъртта, дори когато е предизвестена, винаги връхлита изненадващо. Ръката на крал Симеон беше непогрешима както винаги, очите му — остри. Еленът умря бързо, не се наложи да съкращават мъките му със стрела в сърцето. Когато ловджиите повикаха кучетата и потвърдиха с вдигнат юмрук, че еленът е мъртъв, откъм благородниците се надигнаха ликуващи викове, сред тях и гласът на Досън.

— Е, кой спечели надпреварата? — попита крал Симеон, когато ловджиите почнаха да дерат плячката. — Исандриан? Или беше ти, Калиам?

— И аз не разбрах — каза Исандриан. — Сякаш с барона пристигнахме едновременно.

Фелдин Маас се смъкна от коня си със самодоволна усмивка и отиде да огледа убитите кучета.

— Не е вярно — възрази Досън. — Исандриан пристигна с цяла конска дължина преди мен. Победата е негова.

„Не желая да ти бъда задължен дори с нещо толкова дребно.“ — помисли си, без да го изрича на глас.

— В такъв случай победата е за Исандриан — каза крал Симеон, после извиси глас във вик: — Исандриан!

Другите вдигнаха юмруци и мечове, ухилиха се под падащия сняг и изреваха името на победителя. Банкетът щеше да се проведе на следващия ден, дивеча щяха да приготвят в огнището на Досън, а Исандриан щеше да седне на почетното място. Мисълта заседна като кост в гърлото му.

— Добре ли си? — каза кралят, достатъчно тихо, за да не го чуят другите.

— Добре съм, ваше величество — каза Досън. — Съвсем добре.

Час по-късно, по обратния път към къщата, Фелдин Маас изравни коня си с неговия. След падането на Ванаи и поражението на макианските подкрепления Досън се преструваше, че новините от Свободните градове не представляват интерес за него, но вътрешно не можеше да си намери място от яд.

— Лорд Калиам — каза Маас. — Имам нещо за теб.

И му подхвърли някакво клонче. Не, не беше клонче. Беше отчупено парче от рог, почервеняло от кучешка кръв.

— Малката почест е по-добре от нищо, а? — каза Маас с усмивка, после цъкна на коня си и препусна напред.

— Малка почест — повтори горчиво Досън, думите му тихи и бели като мъгла.

Докато яздеха към имението, снегът понамаля, ниските облаци изтъняха, накъсаха се и планините на изток се провидяха в пролуките. Миризма на дим се просмука във въздуха и спиралните кули на Остерлингов хребет се очертаха на юг. Каменният градеж — гранит и драконов нефрит — грееше на слънцето, а гирляндите от флагове около кулите създаваха впечатлението, че сградите са се накичили в чест на този рядък слънчев пробив.

Като домакин, Досън трябваше да надзирава приготвянето на дивеча. Не беше кой знае какво — просто трябваше да обикаля половин час кухните с радостна физиономия, но дори това му тежеше и бунтуваше душата му. Не намираше сили в себе си да се гмурне в организирания хаос от слуги и кучета. Стигна до широкото каменно стълбище, спускащо се към помещението с пещите, и остана там, свел поглед към дългите кухненски маси. На плотове покрай стената изстиваха пайове и самуни хляб, а една старица забождаше пера от фазан в печено свинско, оформено по подобие на птицата и глазирано до блясък. Горещият въздух ухаеше на печени стафиди и пилешко. Ловджиите донесоха трупа на елена и четирима млади мъже се заеха да го разфасоват, да втрият в месото сол, ментови листа и масло, да изрежат жилите и жлезите, които бяха останали след обработката. Досън гледаше всичко това, свъсил чело. Еленът бе така красив и благороден приживе, а сега…

— Съпруже?

От Клара се излъчваше онази особена любезност, която се появяваше на лицето й в ранните стадии на умората. Очите й грееха, а бръчиците около устата й се бяха врязали малко по-дълбоко от обичайното. Само човек, живял години с нея, би забелязал разликата. Досън намрази още повече дворяните, задето са предизвикали този поглед в очите й.

— Съпруго — каза той.

— Би ли… — каза тя и пристъпи към задния коридор. Раздразнение сви устните на Досън. Яд го беше не на Клара, разбира се, а на каквато там домашна катастрофа изискваше вниманието му. Кимна отсечено и я последва към сумрака и относителното усамотение на помещенията в задната част на къщата. Ала не беше направил и две крачки, когато го спря нов глас.

— Сър! Изпуснахте това, милорд.

Един от ловджиите стоеше на стълбището. Млад мъж с квадратна брадичка и открито лице, облечен с ливреята на дома Калиам. Държеше парчето отчупен покрит с потъмняла кръв рог. Слуга, позволил си да викне след барон Калиам, както се вика след дете, зарязало играчките си неприбрани.

Досън усети как лицето му се сгорещява, а юмруците се свиват.

— Как ти е името? — попита той и при звука на гласа му ловджията пребледня.

— Винсен, сър. Винсен Коу.

— Вече не си от моите хора, Винсен Коу. Събирай си багажа и до мръкване да си напуснал къщата ми.

— М-милорд?

— И бой с камшик ли искаш да добавя, момче? — извика Досън. Кухнята долу изведнъж утихна, всички очи се обърнаха към тях, а после всички побързаха да си намерят работа.

— Не, милорд — каза ловджията.

Досън се обърна и закрачи към тъмата на коридора, следван от Клара. Тя не го смъмри за избухването. Когато стигнаха до сенките на стълбището, се наведе към него и прошепна почти в ухото му:

— Когато се върнахте, Симеон поиска топла баня и вместо да изритам всички други от сините стаи, накарах портиера да приготви къщата на Андр. Онази до източното крило, сещаш ли се? Там е по-уютно, а и има от онези хитроумни малки тръбички, които поддържат водата топла.

— Добре си направила — каза Досън.

— Наредих да не пускат там никого. Освен теб, разбира се. Знаех, че ще искаш да си поприказваш с него на спокойствие.

— Не мога да се натреса, докато кралят се къпе — каза Досън.

— Напротив, можеш, скъпи. Просто му кажи, че съм забравила да те предупредя за разместването. Специално споменах, че обичаш да си почиваш там след лов, така че кралят няма да се изненада. Освен, разбира се, ако не попита слугите и те не му кажат, че предпочиташ сините стаи. Но подобно любопитство би било проява на лошо възпитание, а Симеон не е такъв, нали?

Досън усети как от раменете му пада тежест, за чието присъствие се беше догаждал само отчасти.

— С какво съм заслужил съвършена съпруга като теб?

— Чист късмет — каза тя и смътна усмивка си проби път през любезната й фасада. — А сега върви, преди кралят да е приключил с банята си. Аз ще се погрижа за онова ловджийче, което ти току-що напъди. Прислугата би трябвало да знае, че не е разумно да те занимава с дреболии, когато си в лошо настроение.

Къщата на Андр се намираше в границите на имението, сгушена до параклиса встрани от главните сгради. Синайската поетеса, чието име носеше къщата, беше живяла там по времето, когато Остерлингов хребет бил седалището на крал със слабост към изкуството на по-нисшите раси, а Антеа било името на дребен благороднически род на половин ден път езда северно оттук. Нито една от поемите на Андр не беше оцеляла през вековете. Единственият белег за съществуването на поетесата беше малката къща, която носеше нейното име, и релефен надпис в камъка над вратата — ДРАКАНИ САНТ ДРАКАС, — чието значение също беше забравено.

Крал Симеон лежеше във вана от кован бронз, оформена като широка дартинска ръка, от чиито дълги, извити към дланта пръсти течаха тънки струйки гореща вода от тръбички, вградени под бронзовите нокти. На поличка върху палеца имаше каменна чашка със сапун. Цветното стъкло на прозореца къпеше помещението в зелени и златни краски. Личните слуги на краля стояха до стената в дъното с меки пешкири да попият водата от тялото му и с черни мечове да го защитят при нужда. Кралят вдигна поглед, когато Досън влезе.

— Простете, сир — каза Досън. — Не знаех, че сте тук.

— Няма нищо, стари приятелю — каза Симеон и махна към прислугата си. — Знам, че съм навлязъл в личната ти ловна територия. Сядай, сядай. Порадвай се на топлината, а аз ще ти отстъпя ваната веднага щом отново си почувствам пръстите на краката.

— Благодаря, сир — каза Досън и изчака слугите да му донесат ниско столче. — В интерес на истината, аз и без това смятах да повдигна пред вас един въпрос насаме. За Ванаи. Има нещо, което предпочитам да чуете лично от мен.

Кралят седна във ваната и за кратко двамата вече не бяха суверен и поданик, а просто Симеон и Досън, както преди. Две момчета от благородни семейства, пълни с детинска горделивост и своеобразно чувство за чест. Възраженията на Досън срещу Ванайската кампания и гневът му, че собственият му син е поставен под командването на Алан Клин, бяха всеизвестни. Въпреки това Досън ги преповтори отново, подклаждайки гнева си и чувството, че е онеправдан, набирайки скорост, която да го преведе през важната част — признанието, което имаше да направи пред краля. Симеон слушаше толкова внимателно, колкото личната му прислуга си затваряше ушите. Досън следеше напрегнато лицето на стария си приятел и видя как там се сменят любопитство, изненада, разочарование, а накрая някакъв особен вид усмихнато отчаяние.

— Трябва да прекратиш тези свои игрички с кликата на Исандриан — каза кралят на имперска Антеа и се облегна по-удобно във ваната. — Макар че, бог ми е свидетел, бих искал планът ти да беше успял. Щеше да ми спести маса неприятности. Чувал ли си за Едфортската харта?

— За какво?

— Едфортската харта. Това е пергамент, който някакъв свещеник изровил от мазето на библиотеката в Седминпол. Нещо като кралски указ, назначаващ водач на някакъв селски съвет при управлението на Дарън Белия. И сега от северните провинции са съставили петиция за учредяването на нов селски съвет по силата на стария указ. Искат всички земевладелци с определен ценз във вид на земя и реколта да имат право на глас в кралския двор.

— Не говориш сериозно — каза Досън. — Какво, ще разхождат мулета из двореца? Ще гледат кози в градините на Кралски шпил?

— Не им давай идеи, че току-виж ги харесали — каза кралят и посегна към чашката със сапун.

— Това е блъф — каза Досън. — Никога няма да го одобрят.

— Не разбираш колко разделен е дворът в момента, приятелю. Народът обича Исандриан. И ако народът се сдобие с власт, това ще значи повече власт и за самия него. А сега и Клин му осигурява ресурси във Ванаи. Изобщо, влиянието ми намалява стремително.

— Нали не казваш, че…

— Не, селски съвет няма да има. Но трябва да сключим мир. През лятото ще пратя Астер при Исандриан, като повереник.

От големите бронзови пръсти капеше гореща вода. Облак приглуши светлината отвън. Крал Симеон седеше кротко във ваната и сапунисваше ръцете си с безизразно лице, докато последиците от казаното се разгръщаха помежду им.

— Той ще стане регент — каза Досън с напрегнат, задавен глас. — Ако ти умреш, преди Астер да е навършил пълнолетие, Исандриан ще стане регент.

— Не е задължително, но Исандриан действително ще е в правото си да предяви претенции към поста.

— Той ще уреди смъртта ти. Това е държавна измяна.

— Това е политика — каза Симеон. — Надявах се Терниган да запази Ванаи за себе си, но дъртото копеле открай време прави каквото му скимне. Знае, че кликата на Исандриан е във възход. С назначаването на Клин за временен губернатор Терниган им направи услуга, без да преминава официално в техния лагер. Аз ще трябва да го ухажвам. Те ще трябва да го ухажват. А той ще си седи в Кавинпол и ще го целуват и по двете бузи.

— Къртин Исандриан ще те убие, Симеон.

Кралят се отпусна назад, вода потече по ръцете му и потъмни косата му. Сапунена пяна се носеше по повърхността.

— Няма. Докато синът ми е при него, ще може да ми дава тон за песен, без да се главоболи със задълженията на трона.

— Пречупи го тогава — каза Досън. — Аз ще ти помогна. Можем и ние да си направим клика. Има мъже, които не са забравили старите нрави. Които жадуват за тях. Можем да ги съберем под крилото си.

— Можем, да, но с каква цел?

— Симеон. Приятелю. Сега е моментът. Точно сега Антеа се нуждае от истински крал. Ти имаш всички необходими качества. Не пращай момчето си при Исандриан.

— Моментът е неподходящ. Исандриан е във възход и всяка съпротива само ще налее вода в мелницата му. Предпочитам да изчакам, докато сам се препъне. Най-важно от всичко е да не поема по драконовия път. Ако успея да предам кралството на Астер без гражданска война, значи ще съм успял.

— Дори ако това не е истинската Антеа? — каза Досън. Пулсиращо главоболие събираше сила зад очите му. — Каква чест има в едно кралство, което е изгубило наследството си и се е предало в ръцете на тези надути самовлюбени деца?

— Ако беше дошъл при мен преди Терниган да му поднесе Ванаи на тепсия, може би щях да се съглася с теб. Но каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?

Досън сведе поглед към ръцете си. Годините бяха удебелили кокалчетата му, студът бе напукал кожата около тях. Уханието на сапун подразни носа му. Приятелят му от детинство, неговият крал и господар, въздъхна и изсумтя, накиснат във ваната като немощен старец. А някъде в Остерлингов хребет Къртин Исандриан и Фелдин Маас пиеха вино и вдигаха наздравици. Смееха се. Мускулите на лицето го заболяха и Досън се насили да отпусне челюсти.

„Каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?“ Думите висяха във въздуха помежду им. Когато се почувства сигурен, че разочарованието няма да се просмуче в гласа му, Досън каза:

— А къде другаде да я търсим, милорд?