Пътят на дракона

Ситрин

Ситрин лежеше в мрака. Кахуар лежеше до нея, бавният дълбок ритъм на дишането му почти се губеше, погълнат от хора на щурците, които пееха под прозореца. Завивките под и около Ситрин бяха много меки и още влажни от пот.

Чувала беше, че първия път боляло, но нея не я заболя. Зачуди се колко от другите неща, които беше чувала за секса, са също толкова неверни. Ако я беше отгледала майка, може би щеше да е друго, може би щеше да е по-осведомена. И все пак, като за човек, който няма ясна представа какво прави, експериментът, изглежда, се беше увенчал с успех. Кахуар беше пил достатъчно, за да зареже превземките, а от нея се искаше само да го следва. Няколко целувки, няколко милувки, а после й беше съблякъл набързо роклята, метнал я бе на леглото си и оттам нататък за Ситрин не остана много за правене. Цялата тази работа с тласъците и грухтенето беше доста глупава, но след това Ситрин откри. Че мисли за Кахуар с повече топлота. Може би връзката, която сексът създаваше между мъжа и жената, се раждаше от споделеното удовлетворение и унижение.

Въпреки това Ситрин се радваше, че Кахуар спи. Опиянението от алкохола беше отминало, а покрай вълненията на изминалата вечер и последвалото отрезвяване сънят едва ли щеше да я споходи. Ако Кахуар беше буден, щеше да се почувства длъжен да поддържа разговор и да се прави на любезен домакин, а това би я смутило още повече. По-добре да си хърка, прегърнал възглавницата, а тя да си размишлява на воля.

Ако пролетта на остров Нарин беше дошла рано, ако презокеанската търговия бе подранила, ако още стотина неща, за които нито тя, нито друг в Порте Олива имаше информация, се бяха случили, първите кораби от Нарин можеше да пристигнат още утре. Или пък можеше да минат седмици, месец дори, преди търговците да разберат какво е станало с инвестициите им. Докладите на капитаните щяха да донесат и последната информация, от която се нуждаеше Ситрин — каква е активността на пиратите, какво е състоянието на северните пристанища, каква е вероятността в Северобреж да избухне гражданска война или Антеа да поднови завоевателната си политика. Скоро след това трябваше да представи офертата си на губернатора.

И отново се замисли за ревизора, който щеше да пристигне. Може би самият Коме Медеан. Ситрин щеше да го посрещне усмихната и да го качи в стаите си. Или пък в кафенето. Така би било по-добре. Маестро Асанпур с прибуленото от перде око щеше да го покани в задната стаичка, а тя щеше да стане от масата да го посрещне. Счетоводните й книги щяха да са готови, месечните отчети — направени. Представяше си го като стар човек със сурови очи и големи ръце.

Щеше да прегледа баланса и договорите, които тя бе сключила, и изражението му щеше да се смекчи. Гневът и смущението щяха да се отлеят, отстъпвайки място на възхита. Наистина ли е управлявала толкова добре парите на банката? Наистина ли е успяла да спаси всичко, че и да го умножи дори? В мрака на стаята Ситрин се упражни да повдига едва доловимо вежди.

— Нищо работа — каза тя, тихичко, но на глас.

Щеше да извади кутията изпод стола си, кутията с годишния отчет и дела на холдинговото дружество. Той щеше да преглежда документите и да кима. А после, след като и двете страни останеха доволни, чак тогава Ситрин щеше да му покаже споразумението с губернатора на Порте Олива и да му връчи ключовете за южната търговия. Представи си как му треперят ръцете, докато осмисля мащабите на нейната гениалност. Нечистокръвно момиче без родители, а е постигнало толкова много? „Ала всичко това ще е в сила — ще каже тя — само ако узаконите банковия ми клон.“

— Банката в Порте Олива е моя — каза тя, а после продължи с ниския дрезгав глас на ревизора: — Разбира се, магистра.

Усмихна се широко. Приятна мисъл. А и защо не всъщност? Нали именно тя беше опазила богатството на Ванаи от лапите на ванайския принц и от антийците. Именно тя беше намерила начин да го защити. След като е доказала, че може да управлява банката, защо холдинговата компания да не я задържи като управител? Тя щеше да си е заслужила и банката, и живота, който вървеше с нея. Ревизорът щеше да види това. Коме Медеан щеше да го види. Ситрин можеше да се справи.

Някакво дребно, невидимо в мрака насекомо полази по ръката й и тя го прогони. Нейният конкурент и любовник измърмори нещо и се обърна на другата страна. Ситрин се усмихна на широкия му гръб, на грубата кожа. Щеше да й е малко мъчно за него, когато го победи в надпреварата. Но само малко.

Сякаш от дълбините на някакъв предишен живот бумтящият като свлачище глас на Ярдем Хейн се обади в главата й: „Такова нещо като женско оръжие не съществува.“ Сега Ситрин знаеше, че това не е вярно.

Когато се измъкна от леглото, любовникът й не помръдна. Дрехите й не се виждаха никъде в мрака, разхвърляни по тухления под. Ситрин не искаше да го буди, затова, когато откри туниката му, реши да се задоволи с нея. Стигаше до средата на бедрата й. И това щеше да свърши работа. Изприпка до ъгъла на стаята и плъзна пръсти по пода. Ето го — бронзовия ключ на кожена верижка, с който Кахуар Ем никога не се разделяше.

Е. Почти никога.

Тухлите студенееха под босите й крака, но пък поглъщаха звука на стъпките й. Къщата се намираше близо до пристанището, стаите бяха малки и душни, подредени около малък вътрешен двор, превърнат в градина. Прислугата се състоеше от четирима пълнокръвни ясуру, а от тях само портиерът оставаше на поста си през нощта. Кахуар Ем може да беше гласът на богат и влиятелен лионейски клан, но недвижимите имоти в Порте Олива бяха скъпи, а да поддържа по-разточително домакинство от местните благородници би му направило лоша услуга. Ситрин свърна зад един ъгъл в мрака и преброи три врати отляво. Третата беше от дебели дъбови дъски с железен обков. Тя внимателно пъхна в ключалката откраднатия ключ. Завъртя го и прещракването на механизма й се стори оглушително като вик. Сърцето й подскочи, но освен него нищо не наруши тишината. Ситрин отвори вратата и се вмъкна в кабинета на Кахуар.

Кепенците бяха затворени и залостени. Ситрин ги открехна и светлината на непълната луна открои очертанията на предметите в стаята. Имаше писалище. Сейф, занитен за пода. Шкаф с решетка за писма и документи. Имаше фенер с капаци и връвчица, на която висяха кремък и огниво. Ситрин изби искра с кремъка, запали фитила, после бързо затвори и залости капаците на прозорците. Сенчестите силуети на мебелировката изведнъж оживяха под топлата светлина на фенера. Сейфът беше заключен, а ключът от кабинета не влизаше в ключалката му. На писалището имаше само миниатюрна мастилничка със зелено мастило и метална перодръжка. Ситрин отиде при шкафа с решетката и почна да вади документи, да ги преглежда бързо и методично, после да ги връща на мястото им. Много внимаваше да не размести нещо.

Сърцето й тупкаше, стомахът й се беше свил на топка, но тя прогони тези усещания. Щеше да ги пусне на свобода, но по-късно, когато й остане време. Писмо, в което губернаторът благодареше на Кахуар за подаръка. Шоколадът бил превъзходен, съпругата на губернатора много го харесала. Ситрин върна писмото на мястото му. Следваше списък с имена на хора, няколко десетки, които не й говореха нищо. Върна и този документ обратно.

Зад залостените кепенци пропя дрозд. Ситрин прокара пръсти през косата си. Все трябваше да има нещо, което да използва. Някъде в тези документи трябваше да има податка към офертата, която Кахуар щеше да предложи на губернатора. Посегна към друго писмо и неволно блъсна фенера. Конструкцията от метал и стъкло се залюля, килна се — и Ситрин я хвана. Още миг и щеше да падне. Стъклото щеше да се пръсне на парчета по пода. Да предизвика пожар. Ситрин сложи внимателно фенера в средата на писалището, после поднови проучването си. Ръцете й трепереха.

Сякаш минаха часове, преди да го открие. Дълъг свитък от първокачествен памук. Шифрованият текст беше написан рехаво, с голямо разстояние между редовете, и именно там Кахуар беше записал декодирания текст. Ситрин плъзна пръсти по думите с неговия почерк. Писмото беше написано от старейшина на клана и съдържаше всичко, което се беше надявала да открие. Можели да отделят петнайсет кораба за начинанието. Всеки с пълен екипаж от по две дузини моряци. Ситрин продължи да чете, платното шумолеше тихо между пръстите й. В замяна щели да поискат шестнайсет процента от всички плащания във всички пристанища за всеки ескортиран и охраняван кораб, или деветнайсет, ако корабособствениците поискат от клана допълнителна гаранция. Старейшината беше изчислил стойността на първоначалната инвестиция на две хиляди сребърника, а печалбата за клана на сезон — на петстотин. Минималният срок на споразумението трябвало да е десет години.

Магистър Иманиел често беше говорил на Ситрин за начините, по които човек може лесно да запаметява разни неща. Най-сигурно беше да се запишат черно на бяло, но това бе риск, който Ситрин нямаше нужда да поема. Петнайсет кораба с по две дузини моряци всеки.

— На петнайсет години вече бе имала мъже две дузини — каза тихичко Ситрин.

Шестнайсет процента без гаранция или деветнайсет с гаранция. Значи оценяваха гаранцията на три процента от общия приход.

— Шестнайсет за компания и още трима за цуни-гуни.

Две хиляди първоначална инвестиция с очаквана печалба от петстотин годишно за срок от десет години.

— Даде две хиляди целувки, получи петстотин с тъга и след десет години умря в самота.

В свитъка имаше и други подробности — спецификации на корабите, имената на капитаните, препоръчителните търговски маршрути. Ситрин изчете всичко по диагоналната система, но в основни линии вече имаше най-важното.

Върна свитъка на мястото му, премести фенера и духна пламъчето. За привикналите й към светлината очи мракът беше непрогледен. Миризмата на изгорял фитил беше силна и остра. Ситрин затвори очи, опря пръсти в стената и тръгна опипом към изхода. Измъкна се в коридора, заключи вратата и се върна на бегом в спалнята на Кахуар. Остави ключа в ъгъла, където го беше намерила, съблече туниката и бързо се мушна в леглото.

Кахуар измърмори нещо, пресегна се и я прегърна през корема.

— Студена си — каза с надебелял език.

— Бързо ще се стопля — каза Ситрин и усети усмивката му. Той се сгуши в нея и тя се постара да го приеме безропотно. Затвори очи и повтори наум стихчето.

„На петнайсет години вече бе имала мъже две дузини, шестнайсет за компания и още трима за цуни-гуни. Даде две хиляди целувки, получи петстотин с тъга и десет години по-късно умря в самота.“

— Бая уморена ми изглеждаш — каза капитан Уестер. Беше се облегнал на стената до саксията с лалета, където до неотдавна стоеше викачът на залози. — Вече се чудех дали да не съберем група за бързо реагиране и да те измъкнем със сила.

— Предупредих те, че няма да прекарам нощта тук — каза Ситрин и го подмина на път към частния си вход. Той тръгна след нея, все едно го е поканила.

— По обяд имаш среща с онази жена от гилдията на бродирачките. Сигурно вече идва към кафенето. Така че освен ако не смяташ да носиш същата рокля…

— Не мога да я приема — каза Ситрин от стълбището. Чу как стъпките му се поколебават за миг, а после хукват по стъпалата да я настигнат. Когато заговори отново, гласът му беше премерен и учтив. Все едно й говореше от половин миля разстояние.

— Някакво обяснение за пред жената?

— Прати някого да ме извини. Че съм болна например.

— Добре.

Ситрин седна на малкото канапе и вдигна смръщен поглед към капитана. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и стисната уста. Всъщност не беше много по-стар от Кахуар Ем. Ситрин свали едната си обувка. Краката я боляха. Подметката на обувката беше мръсна. Роклята висеше по тялото й, все едно и тя, като собственичката си, се чувства изтощена и потна.

— Не съм спала — каза тя. — И без това не съм в състояние да й помогна.

— Щом казваш — каза сухо Уестер. Обърна се да си ходи и в същия миг внезапно я заля вълна от умора, объркване и ужас. Не си беше давала сметка колко я е страх да остане сама.

— Всичко наред ли беше, докато ме нямаше? — успя да попита.

Уестер спря и каза:

— Съвсем наред.

— Сърдиш ли ми се за нещо, капитане?

— Не — отвърна той. — Ще кажа на бродирачката, че си болна и не можеш да я приемеш. И че ще й пратиш съобщение, когато се почувстваш добре.

Ситрин смъкна другата си обувка и кимна. Уестер заслиза по стълбите. Вратата се затвори след него. Ситрин се просна на дивана. Нощта беше оправдала всичките й очаквания, ала утрото я бе заварило уморена до смърт. Чувстваше тялото си изтръпнало, току я полазваха студени тръпки — точно като в безсънните й нощи с кервана. Смятала бе, че онези дни са отминали, но явно беше бъркала. А сега Уестер й беше сърдит, нищо че не го признаваше. Защо точно от неговото неодобрение трябваше да я смъди толкова силно?

Замисли се дали да не го извика, да му обясни, че не случайно се е оставила да я съблазнят. Че за да стигне до кабинета на Кахуар Ем първо е трябвало да стигне до леглото му. Ала колкото повече репетираше думите, толкова по-зле звучаха. От долния етаж се надигнаха гласове. Охранителите, които Уестер беше наел. Явно играеха на зарове, ако се съдеше по врявата. Някой извика ядосано, другите взеха да пъшкат и да се тюхкат в знак на съчувствие. Затвори очи. Надявала се бе тук, в собствените си стаи, да намери малко спокойствие и почивка. Вместо това мислите й се разскачаха, все по-бързо и по-бързо, като топка, която се търкаля по безкрайно нанадолнище.

Петнайсет кораба можеха да се разделят на три равни групи от по пет, или на пет групи от по три, така че в клана на Кахуар сигурно очакваха търговските кораби да се разделят на три основни групи според пристанищата — най-вероятно Карс, Ласпорт и Асинпорт. Или пък смятаха, че маршрутите ще подминат Астерилхолд и ще се отправят директно за Антеа, или Саракал, или Холскар? Екипажи от по две дузини моряци бяха сериозна работа, но щяха ли лионейските моряци да се справят добре в студените води на Севера? Дали Ситрин не би могла да изтъкне, че благодарение на контактите си в Карс ще може да осигури екипажи, които познават отлично родните води? И ако използваше този аргумент, за да наклони везните в своя полза, щеше ли да може да го приложи на практика?

И защо Опал я беше предала? И защо Бог беше позволил магистър Иманиел да загине? И Кам? И нейните родители? Дали Сандр още я желаеше? Щеше ли Кари да сложи край на приятелството им? Щеше ли майстор Кит още да я харесва такава, каквато е сега? Какво правеха другите хора, когато нямаха приятели, а любовниците им бяха врагове? Сигурно имаше някакъв по-добър начин да се правят нещата.

Сълзи напълниха очите й и се стекоха по бузите. Не се чувстваше тъжна. Не чувстваше нищо особено — освен умора и раздразнение. Яд я беше на себе си. Какво пък, налегнало я беше униние, което рано или късно щеше да премине от само себе си. Трябваше просто да изчака търпеливо. Заровете долу явно бяха паднали добре, защото два мъжки гласа подхванаха весела песничка, сливаха се и се разделяха, къде фалшиво, къде в тон.

Събра сили да седне. После да се изправи. Накрая смъкна снощната си рокля и облече семпла пола и блуза. Върза косата си на опашка, но видя малките следи от ухапване, които Кахуар беше оставил отстрани на шията й, и пак пусна косата си. Наля вода в легенчето до кревата и си наплиска лицето. Погледът й се спря на тоалетната масичка и на гримовете, които й беше дала Кари. Дали да не влезе отново в кожата на магистра бел Саркор от Медеанската банка? Отказа се — нямаше сили за това — и слезе долу.

Щом отвори вратата, врявата отведнъж утихна. Двамата първокръвни се спогледаха, после забиха погледи в пода. По-светлият се изчерви видимо. Картадамът кимна и каза:

— Извинявайте за гюрултията, магистра. Не знаехме, че сте тук.

Ситрин махна с ръка и попита:

— Къде е Ярдем?

— В стаята отзад, магистра — отвърна картадамът.

Ситрин мина покрай охранителите и влезе в тъмната стаичка. Ярдем Хейн лежеше по гръб на дълга тясна койка, сплел пръсти върху корема си. Очите му бяха затворени, ушите — клюмнали и меки. Ситрин тъкмо се обръщаше, решила, че ще трябва да отложи разговора за друг път, когато той се обади:

— Да ви помогна с нещо, мадам?

— Ами. Да. Ярдем — каза Ситрин. — Ти познаваш капитана по-добре от всеки друг.

— Така е — каза тралгунът, без да отваря очи и със съвсем спокоен глас.

— Според мен май го ядосах — каза тя.

— Няма да сте първата, мадам. Ако се превърне в проблем, капитанът ще ви каже.

— Добре.

— Нещо друго, мадам?

Тралгунът не помръдваше, ако не се броеше спадането и повдигането на гърдите му.

— Спах с един мъж, а сега се каня да го прецакам — каза тя. Гласът й прозвуча сив и твърд като каменна плоча. — Налага се да го направя, за да спася банката, но въпреки всичко май се чувствам виновна.

Ярдем отвори едното си кротко черно око и каза:

— Прощавам ти.

Ситрин кимна. Излезе на улицата и свърна към частното си стълбище. Качи се горе. Сега гласовете в казарменото помещение бяха тихи, мъжете се притесняваха, че може да ги чуе. Тя седна на писалището, извади тефтерите си и се зае да нахвърли параметрите на оферта, която да е по-добра от офертата на Кахуар Ем.