Пътят на дракона

Гедер

— Бунт ли? — каза Гедер и сърцето му се сви на топка. — И защо има бунт?

— Хората са гладни, лорд-протектор — каза сър Госпи Алинтот. — Фермерите карат всичкото си зърно към Новипорт.

Гедер подпря брадичка на ръката си, за да не види сър Алинтот, че се е разтреперил. Наистина му бяха казали нещо за фермери и износ на зърно, но сред хилядите различни неща, които изискваше управлението на цял един град, този проблем беше останал встрани от вниманието му. А сега гневни гласове се надвикваха на площада под прозорците му, стихиен рев като от пламъците на гигантски огън. Някой заговорничеше срещу Ванаи, враг дебнеше в сенките и разбридаше тъканта на града. Може би Макиа кроеше планове да завземе Ванаи, преди Антеа да е стъпила здраво в новото си завоевание. Или принцът изгнаник събираше поддръжници в провинцията. Мислите на Гедер се прескачаха една друга хаотично като сухи листа, подмятани от вятъра.

— Кой стои зад това? — попита той с надеждата, че гласът му звучи що-годе спокойно.

Сър Алинтот се изкашля.

— Предполагам, че това е реакция на повишеното мито, милорд. Фермерите вземат по-висока цена на зърното си в Новипорт въпреки по-високите транспортни разходи, защото там митата са по-ниски.

— И за да изкарат повече пари, ще оставят Ванаи да гладува? — възкликна Гедер. — Тая няма да я бъде. Можем да разпратим хора. Да пресрещат керваните със зърно и да ги връщат тук.

Сър Алинтот се изкашля отново. Или се разболяваше, или се стараеше да прикрие напушилия го смях.

— С цялото ми уважение, милорд — каза той. — Дори да оставим настрана другите фактори, не виждам как ще потушим бунта, като изтеглим войски от града и ги пратим в провинцията. Може би ще премислите и ще намалите митата до предишните им стойности. Или, предвид сериозния проблем със зърнените наличности в града, дори малко по-ниски.

— И да намаля вноската, която дължим на короната?

— С цялото ми уважение, ако позволите, милорд, но… Докато във Ванаи не влиза зърно, не влизат и пари от обмитяването му. Вече така или иначе изоставаме с вноските към короната.

Крясъците откъм площада набраха сила. Гедер скочи от мястото си отиде при прозореца.

— Бог да ги порази! Защо не млъкнат?

Блъскаха се на стъпалата пред двореца. Двеста-триста души, които размахваха юмруци, камъни и сопи. Две дузини антийски войници им преграждаха пътя, първата редица с извадени мечове, втората — с лъкове. Гедер видя Джори Калиам да крачи между войниците. Тълпата се люшна няколко стъпки напред, после се отля отново.

— Ще говоря с тях — каза Гедер.

— Милорд?

— Кажи им, че излизам — продължи Гедер. — Ще им обясня какъв е проблемът и че ще го оправя.

— Както желаете, милорд — каза сър Алинтот, поклони се и излезе.

Гедер нареди на слугите да му донесат черния плащ, който беше приел вместо дължими данъци. Специфичната миризма на кожата му вдъхваше увереност, а и наметалото наистина беше скроено добре. Докато слизаше по широкото стълбище от полирано дърво и пресичаше просторното преддверие, му хрумна, че носи плаща така, както друг би носил маска. Наметалото беше впечатляващо като материал и изработка, затова той се скриваше в него може би с надеждата, че хората ще видят дрехата, а не човека, който я носи.

По негов знак две притеснени тимзински слугини отвориха вратите и Гедер излезе навън. Войниците, охраняващи входа на двореца, му се сториха по-открити за нападение сега, когато стоеше зад тях, вместо да ги гледа от прозореца горе. Тълпата пък изглеждаше по-многобройна. Видяха го, затаиха дъх за момент, после се разкрещяха с нови сили. Сопи и юмруци разбъркаха въздуха. Стотици лица се вдигнаха към него с раззинати усти и оголени зъби. Гедер преглътна и тръгна напред.

— Какво правиш? — попита го Джори Калиам.

— Спокойно — отвърна Гедер и вдигна ръце, призовавайки тълпата да се смълчи. — Чуйте! Чуйте ме!

Първият камък беше като трик на хитрец: тъмно петънце на фона на небето, по-малко от птиче, издигна се от задния край на тълпата и застина неподвижно във въздуха. Едва в последните метри илюзията се развали и камъкът полетя право към лицето на Гедер.

Ударът го отхвърли назад, за миг целият свят утихна и се отдалечи, светлината помръкна. После рев разцепи въздуха и тълпата се юрна напред. Един глас надвика хаоса:

— Стреляйте! Задръжте позицията! — изрева Джори Калиам.

Стрела профуча над Гедер, перата й жужаха. Удари се в стената и се скърши. Някой го хвана за лакътя и го издърпа назад по стъпалата. Лявата му буза смъдеше, в устата му имаше вкус на кръв.

— Влез вътре и не излизай повече — извика Джори. — И стой далеч от прозорците.

— Добре — отвърна Гедер. Още един камък профуча покрай него. Той се метна напред, хукна към сигурността на стените. Веднага щом влетя през прага, слугините затвориха вратите и наместиха тежката дървена греда в скобите. Гедер седна на стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Виковете откъм площада прераснаха в крясъци. Нещо изтрещя, чу се женски писък. Гедер осъзна, че се клати напред-назад, и спря. Оръженосецът му доприпка с влажна кърпа да изтрие кръвта от лицето му.

След часове сякаш, а навярно само след минути, крясъците затихнаха. Когато прецени, че тишината се е проточила достатъчно, Гедер даде знак на робите. Отлостиха вратата и Гедер надникна навън. На площада имаше само антийски войници. Пет тела лежаха под стъпалата, кръвта им аленееше неприлично под светлината на силното обедно слънце. Стрелците стояха все така на позиция, със стрели на лъковете, но с неизпънати тетиви. Джори Калиам стоеше в центъра на площада, заобиколен от половин дузина мечоносци. Гедер чуваше насечения ритъм на речта му, но не различаваше думите. Обърна се и изкачи стълбището към частните си покои. Някой беше успял да метне камък достатъчно високо и да счупи един от прозорците. Парчетата стъкло отразяваха слънчевата светлина.

Не така трябваше да се развият нещата. Даден му беше шанс да се докаже, а провалът вече чукаше на вратата. Гедер не разбираше къде бърка, но беше факт, че всяко негово решение поражда два нови проблема, всеки по-лош от предишния. Знаеше, че войниците не го уважават. Че ванайците го презират. Не беше достатъчно компетентен да управлява сам цял град, а нямаше достатъчно поддръжници, които да го правят вместо него. Искаше Терниган да го отзове у дома, както беше отзовал Клин. Да го повикат в столицата за отчет — или дори да го отзоват позорно — би било по-добре, отколкото да остане тук.

Само дето си представяше разочарованието на баща си. И ясно чуваше утешителните му думи, фалшиво бодрия тон. „Ти направи всичко по силите си, момче. И аз се гордея с теб.“ Представяше си как баща му се опитва да го предпази от срама на провала. А всичко беше за предпочитане пред това. Да умре в ръцете на побесняла тълпа беше за предпочитане. От униженията болеше, но тях Гедер щеше да издържи някак. Ала да види и баща си унижен щеше да му дойде в повече. Трябваше да има начин. Трябваше да има.

Слугиня влезе с метла и лопата да събере парчетата стъкло. Гедер й хвърли един поглед, после забрави за нея. Въздухът, който нахлуваше през счупения прозорец, беше студен, но Гедер не извика човек да смени стъклото. Коженият плащ беше на раменете му и го топлеше. А и да не беше, какво от това.

Светлината се придвижваше по стените, зачервяваше се с наближаването на залеза. Първокръвен влезе в стаята, поколеба се, после сложи още дърва в камината и раздуха огъня. Гедер усещаше, че краката го болят, но не помръдна да ги раздвижи. Същият мъж се върна след малко с парче кожа, което закрепи за черчевето на счупения прозорец. В стаята притъмня.

Не беше честно, че Терниган ще се измъкне безнаказано от това. Той го беше сложил начело, макар да знаеше, че Гедер няма верни хора, които да му помагат в управлението на града. Ако някой заслужаваше да се черви заради проблемите във Ванаи, това беше лорд-маршалът. Но нямаше да стане така, разбира се. Защото ако Терниган понесеше вината за своя избор в лицето на Гедер, значи крал Симеон трябваше да понесе вината, че е поверил командването на Терниган. Не, вината щеше да падне върху Гедер и върху никой друг.

Въпреки това Гедер не проумяваше от какви съображения се е водил Терниган в избора си. Всички бяха изумени от назначението му. Самият Гедер недоумяваше, преди Джори Калиам да му предложи правдоподобно обяснение за неочаквания подем в кариерата му. Всички смятаха назначението му за нелепо. Единствените, които имаха някаква вяра в способностите му, бяха самият Гедер и лорд Терниган. Единствено те двамата бяха сметнали, че Гедер би могъл да се справи, но въпреки това…

Или пък не. Ами ако никой не беше вярвал в способността му да се справи? От самото начало?

— О — каза Гедер на празната стая.

Обърна се и се олюля. Твърде дълго беше стоял прав и неподвижен. Докуцука до канапето, което беше най-близо до огъня. Съзнанието му сякаш по своя воля оглеждаше проблема от всички страни. Колко пъти беше чувал да казват, че Ванаи е малка фигурка в една много по-голяма игра? Едва сега разбираше значението на тази метафора.

Първо: болеше го да признае, но беше факт, че не притежава нужната компетентност да управлява града.

Второ: въпреки това Терниган го беше посочил за негов управник.

Трето: Терниган не беше глупак.

Следователно Терниган — по някакви свои причини и в желанието си да угоди на неизвестно кого — искаше Ванаи да се срине в хаос. А Гедер бе преценен като приемливата жертва.

Когато се усмихна, раната на сцепената му устна се отвори. Когато се разсмя, от раната потече кръв.

Плъзна поглед по страницата. Вече беше написал няколко варианта на писмото. Цяла нощ се занимаваше с това. Някои звучаха гневно, други граничеха със самобичуването. Накрая се беше спрял на форма и съдържание, родеещи се с едно писмо, което Марас Тока беше изпратил на краля на Холскар преди няколко столетия. Пълният текст на писмото беше включен в една от неговите книги, стилът му беше едновременно въздействащ и сдържан. Гедер го беше променил достатъчно, за да не му тежи и плагиатство на съвестта, но беше запазил цялостната конструкция. Сгъна грижливо писмото, подписа се на външната страница, накапа червен восък и притисна в него служебния печат. Книгата с писмото на Марас Тока лежеше на масата. Гедер я прелисти отново. От седмици не се беше чувствал толкова спокоен. Намери откъса, който търсеше, и подчерта ключовата фраза.

Спря поглед върху отметка, направена в полето със собствения му почерк. „Вълничките показват къде е хвърлен камъкът.“

О, да. Върнеше ли се в Камнипол, щеше да се заеме и с това. Алан Клин може и да не си даваше сметка, че е загубил поста си заради предателство. Гедер обаче го знаеше и нямаше да остави нещата така. Щеше да разбере какво се крие зад решението на Терниган. Но преди това имаше да свърши други неща.

Нощта беше истинско изпитание за него. Дългите тъмни часове се бяха точили мъчително под натрапчивия ритъм на собствените му мисли, на съзнанието, че са го използвали за нечии чужди цели. Че са го издигнали, за да се провали, и каква ще е цената на този провал. Беше плакал, беше изгарял в гняв. Ровил се бе книгите си, в докладите на служителите, в историята на Ванаи. Беше успял да поспи дори, за час.

— Милорд — каза оръженосецът му. — Викали сте ме?

— Да — каза Гедер и се изправи. — Три неща. Първо, вземи това писмо и намери най-добрия ездач, който имаме. Искам писмото да стигне до Камнипол по най-бързия начин.

— Да, милорд.

— Второ, вземи тази кесия. Нали го знаеш учения, с когото работя, онзи от школата? Купи всички книги, които има. После ги донеси тук и ги опаковай заедно с другите ми неща. Скоро ще напуснем Ванаи и ще ги взема с мен.

— Ще напускаме, милорд?

— Трето, прати да кажат на съвета ми, че след час свиквам съвещание. И че всеки, който закъснее, ще бъде бичуван. Така им кажи. Че ще наредя да го бичуват и да посипят раните му със сол.

— Д-да, милорд.

Гедер се усмихна и този път го заболя по-малко. Оръженосецът се сгъна в бърз поклон и си плю на петите. Като се прозяваше и протягаше, Гедер излезе за последен път от покоите си в двореца на ванайския принц. Стъпката му беше лека, настроението — добро, въпреки безсънната нощ. Във въздуха се усещаше смътно обещание за пролет, рехавата утринна светлина се плискаше по каменната настилка на площада, там, където само преди ден бяха беснели бунтовниците. В другия край на площада някой местен смелчага беше обесил кукла с образа на Гедер. Чучелото имаше огромно шкембе, черно наметало по подобие на истинското, а изрисуваната сушена кратуна, която му служеше за лице, беше образ и подобие на малоумието. На врата на чучелото висеше табела: „ДАЙ НИ ХЛЯБ ИЛИ СЕ МАХАЙ.“ Гедер кимна на своето друго аз, поздрав кратък и лишен от снизхождение.

Антийският нобилитет, натоварен с управлението на Ванаи, се беше събрал в бившия параклис. Седяха на същите места като първия път. Мнозина явно бяха вдигнати от леглата. Джори Калиам също беше тук, челото му — навъсено. Госпи Алинтот стоеше най-отзад, със скръстени ръце и вирната брадичка. Сигурно си мислеше, че ще му потърсят сметка за вчерашния бунт. Гедер зае мястото си, но не седна, а остана прав.

— Господа — започна рязко. — Извинявам се за ранния час и ви благодаря, че дойдохте. Мой дълг и привилегия, като лорд-протектор, е да ви водя в това, в този наш последен ден тук, в град Ванаи.

Замълча за миг, докато думите се слегнат в съзнанието на хората. Видя как очите им се оживиха. Видя как объркване смекчи гримасите и сведе главите им. Видя всичко това и кимна.

— До залез-слънце искам да сте извели хората си пред градските порти, готови за поход към Камнипол — продължи той. — Храната не достига, така че имайте грижата да се запасите най-вече с хранителни продукти и тогава да товарите плячка. Целта на упражнението не е да опоскаме града за довиждане.

— А тогава каква е? — провикна се Алберит Маас.

— Не ме прекъсвай, Маас. Все още аз командвам тук. Сър Алинтот, би ли се погрижил шлюзовете да бъдат затворени? Мисля да оставим каналите сухи. Уличните порти също ще трябва да затворим.

— Кои улични порти?

— Железните порти при излазите на улиците.

— Да, сър. Това го знам. Питах кои от тях искате да затворим?

— Всичките. Лорд Калиам, вашата задача е да охранявате портите на крепостната стена. Никой не трябва да влиза в града и никой освен нас не трябва да излиза. Изключително важно е никой да не избяга.

— Напускаме града, така ли? — попита Маас.

— Стигнах до неизбежното заключение — каза Гедер, — че политическата обстановка в кралския двор обрича на провал дългосрочното управление на града. Всички вие знаете какви усилия положи сър Клин, както и до какво доведоха те. Запознах се подробно с историята на Ванаи. Знаете ли колко пъти градът е бил антийско владение? Седем. Най-дълго сме се задържали тук по време на кралица Естея Трета, десет години. Най-кратко Ванаи е бил наш по време на Междуцарствието — само три дни. Във всеки от седемте случая градът е бил отстъпван като част от международни спогодби или е бил жертван в преследване на някаква друга цел. Което означава, че Ванаи винаги е бил разменна монета. Предвид ситуацията в Камнипол същото е на път да се случи и сега.

— Той пък какво знае за ситуацията в Камнипол? — измърмори някой достатъчно високо, за да го чуе Гедер, но не толкова, че забележката непременно да изисква отговор. Гедер се престори, че не го е чул.

— Дългът ми като лорд-протектор не е към града, а към Антеа. Ако смятах, че по-нататъшното ни пребиваване тук ще е от полза за короната, щях да остана, аз, както и всички вие. Ала историята показва, че този град е струвал живота на немалко достойни мъже, без да донесе трайни предимства на Разсечения трон и без значение кой е седял на въпросния трон. В качеството си на лорд-протектор, назначен от лорд Терниган в името на крал Симеон, стигнах до заключението, че управлението на окупирания Ванаи винаги ще е на загуба. Че разходите винаги ще са по-големи от приходите за короната. Същото написах и на крал Симеон — писмо, в което излагам основанията си за този ход. Куриерът вече препуска по драконовите пътища към столицата.

— Значи просто ще си тръгнем? — каза Маас. Беше бесен. — И ще поднесем града на онзи от враговете ни, който се окаже най-близо?

— Не, разбира се — каза Гедер. — Ще го изгорим.

Ванаи загина по залез-слънце.

Ако хората се бяха досетили, ако бяха проумели мащаба на угрозата, малкият бунт на площада щеше да е нищо в сравнение с общонародния гняв. Ала въпреки пресушаването на каналите, въпреки охраната на градските порти и въпреки сухите дърва, въглищата и маслото, които антийските войници струпаха по улиците, на ванайците изобщо не им хрумна, че ги чака нещо повече от показно възмездие за камъка, уцелил Гедер по главата. Най-много да изловят малка част от бунтовниците и да ги изгорят на клада. Нямаше да е първата публична екзекуция, на която градът бе ставал свидетел. Ванайците се досетиха какво става чак когато антийските завоеватели напуснаха града, а тогава беше твърде късно.

Историята се беше обърнала срещу Ванаи. Ванаи беше град с тесни улици, с дървени сгради, импрегнирани с масло срещу дъжда и влагата, с порти при излаза на всички улици. Ванаи беше град самодоволен и сигурен, че нищо лошо не може да го застигне, защото нищо твърде лошо не го беше застигало никога. Ванаи беше дребна фигурка в една много по-голяма игра.

Гедер седеше на сгъваемо столче върху малък подиум, който сър Алан Клин беше оставил при заминаването си. Седалката беше от ивица здрава кожа между две стойки, възтясна за неговите габарити, но по-удобна от собствения му походен стол. Антийците с най-висок ранг и чин стояха прави около него.

Беше репетирал наум този момент. Свършеше ли се, щеше да се изправи, да обяви, че Ванаи вече не се нуждае от защита, и да даде заповед за начало на похода. Щеше да е като нещо от старите епоси. Около него офицерите пристъпваха неспокойно от крак на крак и току го поглеждаха, сякаш не бяха сигурни, че ще изпълни заканата си.

На стотина метра пред него портите на Ванаи се затвориха, златни под косите лъчи на залязващото слънце. Гедер се изправи и каза:

— Залостете портите.

Заповедта се разпространи, ехтеше и набираше сила от един викач към следващия. Скоро щеше да стигне и до южната порта. Инженерите чакаха тази заповед и щом я получиха, се хванаха на работа. Тежките порти бяха залостени от външната страна за по-малко от минута. Сигурно можеха да се отворят отвътре с цената на известни усилия, но Ванаи не разполагаше с нужното за това време.

— Пуснете огнените стрели — каза спокойно Гедер, небрежно почти.

Двайсет лъкометци запалиха стрелите си и вдигнаха лъкове. Огнените опашки се стрелнаха като светулки под слабата светлина на здрачаващото се небе. После още веднъж, и още два пъти. Навсякъде около града стрелци с цветовете на Гедер щяха да направят същото, щом заповедта стигнеше и до тях. Гедер седна. Представял си бе, че всичко ще стане за миг, без бавене, ала слънцето се хлъзна под хоризонта, златният свят посивя, а още не се забелязваха никакви признаци на пожар. Тъкмо се чудеше дали да не нареди нов огнен залп, когато първата колона дим се издигна в небето. Пожарът се разрастваше, но бавно. Изглежда, щеше да се проточи повече от очакваното.

Димът стана гъст, вятърът го довя към антийиците плътен и мазен. Втора димна колона се проточи от южните квартали на града, черният пушек се издигна толкова високо, че улови последните лъчи на слънцето и се обагри за кратко в червено, преди отново да потъмнее. Гедер се размърда на кожената седалка. Ставаше студено, но не му се искаше да вика за мундира си. Не беше спал от два дни и една нощ и усещаше как умората си казва своето. Събра сили и изправи гръб.

Дълго време не се случи нищо особено. Малко дим. Далечни гласове. Гедер не мислеше, че пожарът ще бъде угасен лесно, но кой знае. Димът се разпространи, обхващаше все по-голяма част от града. А после, сякаш опомнил се най-сетне, огънят се разгоря.

Започнаха писъците, хора крещяха и виеха. Очаквал беше да се чуе нещо, разбира се, но смяташе, че ще е като при бунта, който му беше развалил спокойствието преди… Боже, наистина ли беше само преди ден? Ала това сега беше различно. В звука нямаше гняв, а само див ужас, стотици, хиляди гласове, слели се в животинска паника. Собствените му войници се раздвижиха. Хора се измъкваха от града и верни на заповедите си, мечоносците на Антеа ги посичаха. Гедер вдигна ръка към сцепената си устна. Напомни си за чучелото с неговия образ, обесено на площада. Те бяха започнали това. Не беше виновен той, че сега умират.

Над улиците се стелеше дим, осветен от пожарите в ниското и прибулващ луната. Пламъци изпълзяха по сградите край крепостната стена, издигнаха се и подпалиха въздуха отгоре. Долетя нов звук, нисък и еднообразен като от армия в поход. Гедер усети как земята потръпва под краката му и се огледа трескаво за свлачище или атака. За миг си помисли, че неволно е разбудил някой последен дракон, спал векове под къщите на Ванаи. Ала не, това беше просто гласът на огъня.

Портите се разтресоха, изметнати от горещината. На стената се появиха силуети, мъже и жени, които се опитваха да избягат от огъня. За кратък миг, ясно и внезапно като при светкавица, един от силуетите се открои на огнения фон. Жена, видя Гедер, но не можа да различи расата й. Жената размаха ръце, сякаш искаше да каже нещо важно. Изведнъж го облада мощен импулс да прати някого да я спаси, но жената вече я нямаше. Пламъците бяха стигнали до полупразните зърнени складове и зърното в тях се взриви като гръмотевица. Дим се извиси във вихрушка, водовъртеж от мрак, многократно по-голям от града. Вятърът, който брулеше Гедер, не беше вятър, а тягата на пожарите. Ревът на огъня беше толкова силен, че нищо не можеше да го надвика.

Гедер седеше с разширени очи под рехав дъждец от пепел. Жегата на умиращия град притискаше лицето му като пустинно слънце. Представял си бе как седи и гледа пожарите. Не си беше дал сметка, че Ванаи ще гори с дни.

Не си беше дал сметка за нищо.

— Да вървим — каза той. Никой не го чу. — Достатъчно! Да вървим!

Заповедта тръгна по своите пътища и антийската армия се отдръпна от пещта. Гедер се отказа със съжаление от замисления епичен жест. Каквото и да кажеше, щеше да бледнее пред пожарището.

Прибра се в палатката си, като се чудеше дали лагерът им не е твърде близо до горящия град. Ами ако пожарът прехвърлеше стените? Ами ако ги подгонеше?

Изгони оръженосеца си и се сви на походното легло. Беше уморен до смърт, а кошмарният вой на пожара не млъкваше. Впери поглед в тавана на палатката и видя там малкия женски силует, който размахва ръце и умира. Захапа ръката си до кръв с надежда да прогони звука.

Димът на десетки хиляди ванайци се издигаше в небето.