Пътят на дракона

Досън

Симеон крачеше напред-назад пред всички тях. Изражението му беше смесица от колебание и решителност. Същото изражение Досън беше виждал в очите на ловни хрътки, които се колебаят на върха на стръмен склон, защото знаят, че хукнат ли надолу, връщане няма да има. Каквито и съвети да беше изслушал старият му приятел през дългата нощ, не ги беше потърсил от него. Но със сигурност не ги беше потърсил и от Къртин Исандриан.

Сбирката не се провеждаше в някоя от обичайните зали за аудиенции. Тук нямаше тапети и меки кадифени възглавнички, стените бяха от неизмазани тухли. На пода нямаше килими, които да облекчат неудобството за превитите колене на кралските поданици. Войници от кралската гвардия стояха покрай стените с мечове и доспехи, които не бяха декоративни. Принц Астер седеше на сребърен трон зад баща си. Личеше си, че момчето е плакало.

Къртин Исандриан стоеше на колене от другата страна на пътеката, точно срещу Досън, лицето му — изопнато и бледо като платно. Алан Клин беше до него. Канл Даскелин и Фелдин Маас бяха съумели да останат встрани от вниманието на краля. Одерд Фаскелан беше загинал със стрела в гърлото, а мухите при бесилките вече пируваха с трупа на убиеца му. Гедер Палиако, героят на деня, спасил източната порта, вече беше напуснал Камнипол. Досън беше сам.

Зад и над трима им, на три нива, галериите за зрителите бяха претъпкани. Целият нобилитет беше тук, мъжете седяха в партера на ниски неудобни столчета зад опънато въже, което ги разделяше символично от официалната аудиенция. Жените стояха на второто ниво и някъде там, сред тъпканицата, беше и Клара. Най-горната галерия, по правило запазена за градските първенци без благороден произход и за чуждите посланици, днес беше празна.

Кралят спря да крачи. Досън не вдигна глава.

— Това свършва днес — каза Симеон и гласът му прогърмя из цялата зала. — Свършва сега.

— Да, ваше величество — каза Досън с премерено покорен глас. Миг по-късно Исандриан и Клин повториха думите му като ехо.

— Докато аз седя на Разсечения трон, Антеа няма да тръгне по драконовия път — продължи Симеон. — Тези дребни интрижки и политически боричкания няма да донесат хаос и кръвопролития в империята, която е в сърцето на света. Кълна се в живота си, че това няма да стане, и като ваш монарх очаквам и изисквам същото от всички ви.

Този път отговорът на Досън „Да, ваше величество“ дойде едновременно и в хор с отговора на Исандриановата клика.

— Благородна кръв се проля по улиците на Камнипол. Чужди мечове играха в столицата ни — продължи кралят. — Вече няма значение дали мотивите на този или онзи са били чисти. Трябва да се потърси сметка на виновните.

Макар и с периферното си зрение, Досън видя как Алан Клин пребледнява до сиво.

— Имате ли да кажете нещо, преди да въздам правосъдие? — попита кралят. — Лорд Калиам?

— Не, ваше величество — каза Досън. — Аз съм верен на вас и на Разсечения трон.

— Лорд Исандриан?

— Ваше величество — каза Къртин Исандриан. Гласът му пресекваше. — Бих искал да привлека вниманието ви към две неща. Първо, моля ви да обмислите варианта вчерашното насилие да не е било резултат от намеренията на тук присъстващите. Но ако ваше величество смята, че наказание така или иначе трябва да се наложи, моля ви да пощадите моя съратник. Игрите в чест на принц Астер бяха мой проект, мой отначало докрай. Не бих искал невинни хора да пострадат само защото са мои приятели.

Хубава реч, помисли си Досън. Но необмислена и неразумна.

— Лорд Исандриан, изглежда, забравя, че това не е първото насилие, произлязло от враждата му с дом Калиам — каза кралят. — Ако държиш да се жертваш за назидание, ще обмисля молбата ти, ала не мисли, че някой друг ще намери защита зад твоите поли.

— Да, ваше величество — каза Исандриан.

В последвалото мълчание Досън затвори очи. Коляното го болеше. Цялата му тежест падаше там, в пряк контакт с каменния под, ала той търпеше стоически болката. Не беше сега моментът да се грижи за удобството си.

— Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет — каза крал Симеон. — Удвоявам данъците, дължими от твоите имения, за срок от следващите пет години. Ще напуснеш двора и Камнипол и няма да се връщаш поне половин година, забранява ти се да набираш войници или наемници без изричното разрешение на трона.

Досън не каза нищо, само сведе глава още по-ниско. Сърцето препускаше в гърдите му и той внимаваше тревогата му да не проличи.

— Къртин Исандриан, барон на Корса — продължи кралят. — Отнемам в полза на трона всички твои земи южно от река Андриан, лишавам те от титлите Пазител на Естинпорт и Защитник на Изтока. Ще напуснеш двора и Камнипол и няма да се връщаш поне половин година, забранява ти се да набираш войници или наемници без изричното разрешение на трона.

Досън затвори очи. Едвам се сдържаше да не поклати глава. Разочарованието натежа в стомаха му като да беше глътнал камък. Отсъждането срещу Клин щеше да е същото или по-малко. И наистина, крал Симеон изпрати и него на същото заточение, увеличи данъците му и го лиши от няколко дребни титли. Фелдин Маас, където и да се криеше, се бе измъкнал от цялата история като мокра връв.

Когато кралят им нареди да се изправят, Досън се вгледа в стария си приятел. В своя крал. Лицето на Симеон беше зачервено, дишането — забързано, челото — навъсено като тъмен облак. Зад него принц Астер бе вдигнал брадичка уж предизвикателно. Само за миг Симеон погледна Досън в очите. И да трепна нещо зад демонстративния гняв на краля, друг знак Досън не видя. Кралските гвардейци оформиха шпалир, Симеон излезе от залата, следван от принца, а галериите се разшумяха като разбунен кошер. Досън хвърли поглед през пътеката към Исандриан и Клин, които си говореха нещо на ухо. Клин изглеждаше зашеметен. Исандриан изглеждаше тъжен и Досън се запита дали е тъжен по същата причина като него.

— Лорд Калиам, сър?

Капитанът на кралската гвардия беше висок мъж с широки плещи, чип нос и воднисти очи, които гледаха смутено. Досън му кимна.

— До залез-слънце трябва да сте напуснали града, милорд — каза капитанът.

— Заповедите касаят ли домашните ми?

— Не, милорд. Те могат да останат, ако решат.

Досън потърка натъртеното си коляно. Капитанът остана още миг, после кимна почтително и отиде при другите двама потърпевши от кралското правосъдие. Вероятно да им предаде същите указания, реши Досън. Обърна се и излезе. Преддверието беше решено в черен мрамор и сребърни орнаменти. Обедното слънце се пулеше през високи прозорци. Клара вече го чакаше там. Винсен Коу стоеше зад нея като сянка. Джори се появи в края на коридора и тръгна бързо към тях. Ботушите му пееха по каменния под.

— Мисля, че мина доста добре — каза Клара.

Досън поклати глава.

— Станахме свидетели на пародия, скъпа. Видяхме края на една империя.

Каретата ги чакаше на улицата, конете във впряга пръхтяха нетърпеливо, сякаш и те усещаха промяната в атмосферата на града. Още стотина карети задръстваха тесните улици и чакаха нобилитета на Антеа да се изниже от Кралски шпил. Всички те сториха път на дома Калиам. Бързото завръщане у дома беше традиционният последен жест на уважение, дължим на един изгнаник.

Каретата подскачаше по неравния калдъръм. Никой не понечи да проговори. Досън гледаше през прозореца, докато Кралски шпил не се скри зад поредния завой. Минаха през големия площад и продължиха по улиците на градския център. Гълъби се вдигнаха на ято, описаха кръг в небето и кацнаха отново на земята. А после — Сребърният мост и бездната на Прореза. Пещите — готварските и ковашките — бълваха дим.

Само преди ден по същите улици се беше проляла благородническа кръв. Днес всичко изглеждаше нормално освен за малцината като него, които знаеха, че това е само привидност.

Когато стигнаха до имението, слугите както винаги излязоха да ги посрещнат и да сложат стъпенката пред вратичката на каретата. Досън им даде знак, че няма нужда от помощ. Старият портиер тралгун го поздрави тържествено. Влязоха в къщата и завариха прислугата да събира багажа. Сваляха гоблени от стените, застилаха мебелите с покривала срещу прах. Хръткарят вече бе прибрал кучетата в клетки за пътуването. Животните скимтяха жално. Досън коленичи при тях и сложи ръце на решетките, за да го подушат и да му близнат пръстите.

— Мога да остана — каза Джори.

— Остани — отвърна Досън. — Няма да ми стигне времето да уредя всичко, преди да потеглим.

— Част от прислугата също ще трябва да остане, скъпи — рече Клара. — Градините ще загинат без постоянни грижи. А фонтанът в розовия двор трябва да се поправи.

Едно от кучетата вдигна поглед към Досън. Големите му кафяви очи бяха нежни и уплашени. Досън провря пръсти през решетките и го погали по муцуната. Челюсти, достатъчно силни да прекършат гръбнака на лисица, захапаха нежно ръката му.

— Постъпи както сметнеш за редно, Клара — каза той. — Имам ти доверие.

— Лорд Калиам?

Винсен Коу поздрави по ловджийски. Досън събра мислите си колкото да кимне в отговор.

— Дошъл е лорд Даскелин, сър — каза Коу. — Чака в западната дневна.

Досън се изправи. Кучето изскимтя жално. Ала Досън с нищо не можеше да му помогне, нямаше излишна утеха, която да му предложи.

Канл Даскелин стоеше до прозореца в западната гостна, стиснал ръце зад гърба си като военачалник, който наблюдава бойното поле отвисоко. Димът от лулата му беше неприятно сладникав.

— Канл — поздрави го Досън. — Ако ще искаш нещо от мен, побързай. Нямам време за игра на карти.

— Дойдох да ти изкажа съпричастието и поздравленията си.

— Поздравления? За какво?

— Ние спечелихме — каза Даскелин, обърна гръб на прозореца и тръгна през стаята. — Ти изигра ръката си гениално. Подведе Исандриан да рискува неоправдано, после смаза заговора му. Сега той е в немилост. Той и най-близкият му съюзник са заточени в провинцията. Губят земи и титли. Тепърва ще разберем на кого ще повери сина си кралят, но със сигурност няма да е на един от тях. Можем да забравим за възраждането на селския съвет, поне в рамките на нашето поколение. Жалко, че ти трябваше да платиш цената, но се кълна, че името ти ще се слави като на герой, докато те няма.

— Каква е ползата да печелиш битки, ако губиш войната? — каза Досън. — Ти наистина ли дойде тук да празнуваш, Даскелин? Или това е твоят начин да злорадстваш?

— Да злорадствам ли?

— Одерд Фаскелан беше страхливец, но във вените му течеше благородническа кръв. Вчера Одерд умря. В Камнипол, от ръката на чужденец. Това не се е случвало от векове. И как отвърна Симеон? Увеличи им данъците. Прати ги в половингодишно изгнание. Отне им дребни титли и по някое парче земя.

Даскелин се облегна на стената и скръсти ръце. Сив дим се стелеше пред устата и ноздрите му.

— А ти какво би искал да направи?

— Да ги убие всичките лично. Да ги окове, да вземе меч и да ги обезглави със собствената си ръка — каза Досън.

— Май Палиако вече ти липсва — подхвърли сухо Даскелин. Досън не му обърна внимание.

— Въоръжени отряди по улиците? Това е държавна измяна и да отвърнеш с каквото и да било друго освен със смъртно наказание, е само на крачка от откритата капитулация. Играеше го гневен, но само показа колко много го е страх. Не знам как не си го видял. Надува се, беснее и обявява край. Все едно гледаш как овчарче се опитва да прогони вълци с викове.

— Да го е страх? От кого?

— От силата зад Исандриан. Страх го е от Астерилхолд — каза Досън, а после го посочи обвинително с пръст. — И от Северобреж.

Подобие на усмивка изкриви лицето на Даскелин и той извади лулата от устата си.

— Аз не представлявам Северобреж, стари приятелю — каза той. — А ако крал Симеон е решил да прояви милост, съобразявайки се с реакциите на другите дворове и кралства, значи е постъпил мъдро.

— Не. С така наречената си „милост“ Симеон негласно разрешава на всеки земевладелец в кралството да разслои максимално лоялността си — каза Досън. — И ако лоялността ни към някоя дукеса в Астерилхолд или към банка в Северобреж ни дава по-крепко чувство за сигурност, отколкото нераздвоената ни лоялност към Антеа, значи крал Симеон скоро ще остане без свой двор. В желанието си да отклони Антеа от драконовия път той я тласка право натам.

Даскелин коленичи до камината и чукна лулата си в осаждените тухли. От чашката й се посипа пепел.

— Явно сме на различно мнение по този въпрос — каза той, — но не е речено, че съюзниците трябва да са съгласни за всичко. Ти, разбира се, си прав, че опасността за кралството не е преминала напълно само защото кликата на Исандриан е окуцяла. Може и да не ми вярваш, но дойдох да те уверя, че ще продължа да полагам усилия тук, докато ти си в изгнание.

— Като ни продадеш на Медеанската банка?

— Като се погрижа крал Симеон да получи подкрепата и лоялността, от които се нуждае.

— Говориш като дипломат — каза Досън.

Даскелин настръхна, после се овладя под погледа на Досън. Затъкна лулата в колана си и стана. Миризмата на застоял дим разваляше въздуха в стаята.

— Денят е тежък за теб — рече Канл, — затова ще приема думите ти като емоционален изблик, а не като обмислено становище. Мисли каквото искаш, но не дойдох тук да злорадствам.

Двамата постояха така, мълчанието помежду им се проточи. Канл Даскелин се усмихна малко тъжно, после си тръгна, като потупа Досън по рамото на минаване. Досън се заслуша в стъпките му, които бързо потънаха в коктейла от звуци, акомпаниращ изкореняването на неговото домакинство. Постоя още малко, загледан през прозореца, но без да вижда дърветата в градината. Без да чува птиците, прислугата или воя на кучетата.

После се обърна.

Напусна Камнипол в малка открита карета. Седеше до Клара на предната седалка и гледаше назад към града. Винсен Коу седеше на капрата до коларя. Фургоните с вещите им още не бяха потеглили. До Остерлингов хребет щяха да стигнат за половин ден по драконовите пътища, чийто нефрит беше значително по-гладък под колелетата в сравнение с паважа на столичните улици.

— Няма опасност да налетим на тях, нали? — попита Клара.

— На кого?

— На някой от тях — каза Клара. — На лорд Исандриан или лорд Клин. Или на лорд Маас. Би било крайно неудобно за всички. Така де, какво си казват хората при такава среща? Не си представям как ги каня на обяд, но пък би било грубо да не го направя. Дали да не кажем на коларя да забави, ако види друга карета пред нас? Ако се престорим, че не сме разбрали кой е в другата карета, ще е по-лесно и за нас, и за тях, а и етикетът ще е непокътнат. Освен ако не е Маас. Фелиа сигурно е съсипана.

Въпреки всичко Досън се усмихна. Взе ръката на съпругата си в своята. Пръстите й не бяха толкова тънки, колкото ги помнеше. Неговите пък бяха загрубели. Времето беше променило и двамата в някои отношения, в други не ги беше докоснало. От първия ден на брака им, а и отпреди това, Досън знаеше, че Клара вижда света по различен начин. И това беше едно от многото неща, заради които я обичаше.

— Няма да ги срещнем, сигурен съм — каза той. — Исандриан и Клин няма да тръгнат по този път, а Маас няма причина да напуска двора. Поне засега.

Клара въздъхна и облегна глава на рамото му.

— Бедничкият ми съпруг…

Той наклони глава да я целуне по косата, после прехвърли ръка през раменете й.

— Няма да е чак толкова лошо — каза той. Надяваше се поне в нейните уши гласът му да е прозвучал убедително. — Липсваше ми зимата в Остерлингов хребет. Сега ще си наваксаме. Ще прекараме лятото у дома, после ще се върнем в столицата за закриването на дворцовия сезон, а след това обратно вкъщи.

— Мислиш ли? — попита Клара. — Може да се върнем в Камнипол чак следващата пролет. Не е необходимо да пътуваме два пъти.

— Не, любов моя — каза той. — Ще се върнем, и то не само заради есенния карнавал. Искам да видя с очите си как са се развили нещата в двора през лятото. Само изглежда, че ти угаждам, скъпа. В действителност аз съм един егоистичен простак.

Клара се засмя. След още няколко мили захърка тихичко. Коу, съобразителен както винаги, подаде на Досън вълнено одеяло и той я зави, без да я буди. Слънцето поаленя зад тях, захождайки към залеза. Сенки се разляха по пейзажа и нощните птици излязоха на сцената с пронизителни подвиквания.

Досън напускаше бойното поле, но и без него войната щеше да продължи. Исандриан, Маас, Клин. Още бяха живи, а и не бяха единствените, участвали в заговора. Маас и съратниците му в двора нямаше да бездействат. Щяха да се борят със зъби и нокти, за да възстановят предишните си позиции и влияние. Даскелин несъмнено щеше да оглави групата на Досън, или поне онази част от нея, която бе склонна да преглътне мазното банкерче от Северобреж. Симеон щеше да танцува между остриетата и да убеждава сам себе си, че някъде по средата има място, където всичко подлежи на баланс, че мирът може да се опази, без кралят да заема категорична позиция по който и да било въпрос.

Един слаб крал би могъл да оцелее, ако има лоялен двор, ала като бе прогонил Досън, Симеон се беше лишил от единствения човек, който го поддържаше искрено. Сега не ги чакаше нищо добро. Дворът се връткаше в стъпките на безумен танц, в който всеки танцуваше сам за себе си. А танцьорите бяха късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване.

Само чудо можеше да укрепи властта на крал Симеон. Единствената надежда на Антеа беше принц Астер да стане повереник на семейство, способно да го обучи на кралския занаят по-добре, отколкото ако момчето следва примера на баща си. Досън се замечта как взема принца под собственото си крило и му дава знанията, които Симеон не би могъл да му даде. Клара се размърда в съня си, измърмори нещо и придърпа одеялото.

Слънцето се смъкна на хоризонта и скри кулите на Камнипол в златния си огън. За миг Досън си представи, че огънят е истински, не светлина, а пожар. Не залез, а Камнипол, обхванат в пламъци. Кръвта му се вледени, сякаш представата не беше лекомислен полет на въображението му, а носеше тежестта на пророчество.

Късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване. Горящ град.

Зачуди се къде ли се е дянал Гедер Палиако.