Пътят на дракона

Маркъс

— Внимавай — каза Маркъс.

— Внимавам, сър.

— Е, внимавай повече.

Седем прежни опита вече лежаха на пода помежду им — договори и споразумения между мъртви хора за мъртви активи, без значение сега. Ала както беше посочила Ситрин, всеки от тези документи носеше подписа и кървавия отпечатък от палеца на магистър Иманиел от Ванаи. Номерът беше пергаментът да се потопи във восъка така, че восъкът да покрие само подписа и отпечатъка, но нищо друго. След това листът можеше да се сложи в разтвор на сол и течно масло, който да размекне мастилото. След като пергаментът престои един ден във въпросната смес, можеха да изстържат мастилото с писарски камък, после да го измият с урина, която да избели остатъчните следи. С голяма доза късмет в края на процеса щяха да разполагат с празна страница, която Ситрин да запълни с грижливо обмисления си текст, предварително подписан и белязан от покойния директор на банката. Човек, който — според тяхната версия — е предсказал смъртта на Ванаи от антийски ръце и е измислил начин да премести банковия клон в Порте Олива, назначавайки Ситрин за свой официален представител.

Всичко това можеше да стане, ако успееха да сложат восъка на правилното място. Маркъс се наведе напред и посегна предпазливо към пергамента.

— Ако просто го…

— Сър?

— Ярдем?

Ушите на тралгуна се свиха назад, толкова близо до главата, че обиците полегнаха върху скалпа му.

— Иди ей там, сър.

— Но аз…

— Върви.

Маркъс размърда пръсти току до пергамента, изсумтя и се обърна. Кутиите в малката квартира над пункта за залагания бяха пренаредени и разделяха малката стая на две още по-малки. Топъл вятър се щураше навън, подръпваше кепенците и изобщо правеше света още по-неспокоен и изнервен. Маркъс отдавна не беше посрещал пролетта в южно пристанище и силната солена миризма откъм залива му навяваше мисли за вчерашна риба. Ситрин седеше на едно столче, навлякла каруцарските си одежди, Кари се беше свила до нея, а майстор Кит стоеше на две крачки от тях, скръстил ръце на гърдите си.

— Това беше по-добре — каза майстор Кит, — но този път сякаш залитна в другата посока. Не трябва да изглеждаш все едно носиш товар. Опитай се да не мислиш за тежест, а си представи, че си наметнала тежък вълнен плащ.

Кари сложи длан на гърба й.

— Ето тук си много стегната — каза тя. — Отпусни гърба и премести напрежението ето тук.

Ситрин се намръщи и плитки бръчки като полумесеци се вдълбаха в ъгълчетата на устата й.

— Все едно гърдите ти са много големи и ти тежат — продължи да обяснява Кари.

— О — възкликна Ситрин и се оживи. — Ясно.

Стана от столчето, направи стъпка към майстор Кит, обърна се й седна отново. Маркъс не би могъл да посочи какво точно се е променило в стойката и походката на момичето, но нещо определено беше различно. Изведнъж му беше заприличала на по-зряла жена. Майстор Кит и Кари се спогледаха усмихнати.

— Имаш напредък — каза майстор Кит. — Неоспорим напредък.

— Мисля, че сме готови да се разходим по площада — заяви Кари.

— Имате благословията ми — каза майстор Кит и отстъпи назад, което го отведе в непосредствена близост до Маркъс. Двете жени се изнизаха по тясната ивица свободен под към стълбището, ръка за ръка.

— Дай малко тежест в ханша — каза майстор Кит. — Недей да вървиш от глезените като някоя козичка.

Стълбището заскърца под стъпките им, после замлъкна, когато двете излязоха на улицата. Вятърът нахлу през вратата долу и я затръшна. Маркъс издиша шумно и се настани на овакантеното столче.

— Мисля, че се справя добре — каза майстор Кит. — Липсва й вроден усет за собственото й тяло, но не се страхува да пробва нови неща, а според мен това е половината работа.

— Щом казваш — измърмори Маркъс.

— По всичко личи, че порязванията по палците й ще оставят добри белези. Когато приключим с подготвителния етап, като нищо ще се е сдобила с мазоли за чудо и приказ. Сякаш от години подписва по десет договора на ден. Сложи ли луга в раните?

— Дървесна пепел и мед — каза Маркъс. — Върши същата работа, но по-рядко води до възпаления.

— Вярно. Сметнах, че ще е по-добре, ако Ситрин се представя не за половин синайка, а за три четвърти. За колкото по-чистокръвна я мислят хората, толкова по-вероятно е да виждат в първокръвните й черти белег за натежаването на зрялата възраст, а не за произход.

— Ако питаш мен, всички синаи изглеждат на дванайсет години — каза Маркъс. — Изобщо не стават за бойци. Няма никаква сила в ударите им, толкова са кльощави.

Майстор Кит опря рамо на стената. Тъмните му очи се стрелкаха по Маркъс все едно четат книга.

— А ти как си, капитане?

— Как ли? Не ми харесва тая работа — каза Маркъс. — Не ми харесва планът. Не ми харесва, че фалшифицираме документи. Нито че Ситрин замеси и вас. В цялата история няма и едно нещо, което да ми харесва.

— Ала въпреки това, изглежда, си решил да участваш.

— Нищо по-добро не ми хрумва — призна Маркъс. — Освен може би да си напълним джобовете и да духнем. Това все още ми звучи като нелош план.

— Тогава защо не го направиш? Кутиите са тук, под носа ти. Бих казал, че си си заслужил платата, че и отгоре.

Маркъс се изсмя горчиво и се наведе напред с лакти на коленете. В другия край на стаята Ярдем изсумтя доволно. Този път номерът с восъка се беше получил.

— Ще има последствия — каза Маркъс. — Няма как Ситрин да заяви, че всичко това е нейно. Тоест, може да го повтаря колкото си иска, но няма да й повярват. Това е все едно да отидеш в Кабрал, да спираш хората на улицата и да им казваш, че ти си новият кмет на Ъпърт Марион, затова всички пристанищни такси се дължат на тебе. Тази игра е голяма и само Бог знае кого ще разлюти Ситрин с действията си. Само след няколко месеца всички търговски къщи и кралски дворове ще имат своя теория защо Коме Медеан инвестира в Порте Олива и какво означава това в дългосрочен план. Някои ще решат, че има нещо общо с отношенията между Биранкор и Кабрал и с това дали търговските кораби от Карт-хадат ще пристават на едното или на другото място. А и питал ли си се защо банката още не е открила свой клон в Порте Олива? Истински клон тоест? Не са получили разрешение от кралицата например? Току-виж се оказало, че с действията си нарушаваме половин дузина споразумения, за които нищо не знаем.

— Съгласен съм с всичко, което каза — кимна майстор Кит. — Рискът изглежда съвсем реален.

— Действията ни ще се изтълкуват като смел и неочакван ход от страна на една банка, която има много пари и голямо влияние. Дали на въпросната банка ще й хареса, че сме сложили ръката си на руля, как мислиш?

— Затова ли не ти харесва планът?

— Да — каза Маркъс.

Майстор Кит погледна надолу. Вятърът утихна, после се разлюти отново и раздвижи въздуха в малката квартира.

— Защо не ти харесва планът, капитане? — попита актьорът.

Маркъс се подразни, а после изведнъж му се пригади и правилният отговор изплува в главата му. Почеса се по крака и дръпна ръка. Грубият плат боцкаше. А ръцете си видя по-стари от очакваното. В мислите му те още бяха ръцете, които помнеше от първата си военна кампания. Силни, гладки, сръчни. Сега бяха покрити с белези. Преди години беше загубил в битка половината от нокътя на десния си палец. Нокътят уж беше пораснал отново, но крив някак. Кокалчетата му изглеждаха несъразмерно големи. Мазолите бяха толкова плътни, че на места жълтееха. Маркъс обърна ръце и се загледа в дланите си. Ето ги малките светли белези от зъбите на куче, което го беше ухапало сякаш преди сто години. Бяха много малки, но се виждаха, ако се вгледаш.

— Тя знае какви са рисковете, но не ги разбира — каза накрая Маркъс. — Мога да й кажа всичко, което казах на теб, и тя ще започне да спори. Ще изтъква контрааргумент на всеки мой довод. Ще каже, че запазването и увеличаването на капитала оправдава решението й. Че холдинговото дружество, така наречената компания майка, няма да носи отговорност за нейните евентуални провали, нито тя, нито другите клонове, а евентуалните й успехи ще им донесат приход, което е за предпочитане пред невъзвратимата загуба на капитала в случай на обир или злополука по пътя към Карс.

— Но въпреки това… — каза майстор Кит.

— Знам как да я защитя от разбойници и бандити. Знам как да се бия с пирати. Но не знам как да я предпазя от самата нея, а Бог ми е свидетел, че това момиче само си е най-големият враг.

— Сигурно е трудно, нали? Да изгубиш контрол над ситуацията — каза майстор Кит.

— Аз не се опитвам да контролирам Ситрин — отвърна Маркъс.

— А на мен ми се струва, че я контролираш, макар че съм готов да чуя аргументите ти в обратния смисъл. Назови ми три решения, които Ситрин е взела самостоятелно. Откакто я познаваш, разбира се.

Ярдем Хейн надвисна над актьора. Бършеше маслото от ръцете си с окъсан сив парцал. За миг Маркъс се обнадежди, че това ще му даде повод да отклони въпроса, но Ярдем мълчеше. Явно се беше приближил, за да чува по-добре разговора им, а не за да му сложи край.

— Ами онова с роклята — каза Маркъс. — Да идва на представленията ви също го реши сама.

— Дотук две. Третото? — каза майстор Кит.

— Избра рибата за вечеря — каза Маркъс.

— И как би сравнил това с другите договори за охрана, които си сключвал през годините? — попита актьорът. — Струва ми се, че възприемаш Ситрин не като свой работодател, а като малко момиче, което е изплувало в прибоя и се бори с вълните. Тя плати ли ти вече?

— Не, нищо не ни е платила — изсумтя тралгунът.

— Ти не се меси — каза му Маркъс. — Не ни е платила, защото няма с какво. Няма свои пари. Цялото това богатство е чуждо.

— А сега — каза майстор Кит — има вероятност това да се промени и Ситрин да стане платежоспособна. И да взема по-важни решения от това дали да ядете риба или пиле на вечеря. Или каква рокля да си купи. Ако планът й проработи, тя ще е в състояние да избира къде да живее, как и дали да си наеме охрана и за всичките други неща, които вървят с банкерското занятие. Подозирам, че ти ще си тук и тогава, ще си до нея, ще я пазиш. Ала само като професионалист, на когото се плаща.

— Което не съм правил досега? — каза Маркъс.

— Което не си правил досега — потвърди майстор Кит. — Защото ако го беше правил, щеше да попиташ Ситрин, преди да убиеш Опал.

— Тя щеше да вземе погрешното решение, да я съжали.

— И според мен именно затова ти не я попита. И затова се боиш от момента, когато ще ти се наложи да я питаш и да се съобразяваш с преценката й, та дори да смяташ, че е погрешна.

— Тя е малко момиче — каза Маркъс.

— Всички жени са били малки момичета — каза майстор Кит. — Ситрин. Кари. Кралицата на Биранкор. Дори Опал.

Маркъс измърмори нещо цинично под нос. На улицата вън човекът със залозите се развика за пореден път. Всеки можел да спечели цяло състояние. Приемали се всякакви залози.

— Съжалявам за Опал — каза Маркъс.

— Знам, че съжаляваш — каза майстор Кит. — Аз също съжалявам. Познавах я отдавна и през половината от това време бяхме близки. Но Опал сама направи своя избор.

— Значи не сте били любовници, така ли? — попита Маркъс.

— Не и в последно време.

— Но ти е била близка. Бяхте колеги, пътувахте заедно. Ти, един вид, отговаряше за нея.

— Да.

— И въпреки това ми позволи да я убия — каза Маркъс.

— Позволих ти — каза майстор Кит. — Аз, капитане, вярвам, че в последствията има достойнство. Мисля, че в последствията се съдържа един особен вид истина, а към истината аз се отнасям с огромно уважение.

— Искаш да кажеш, че Ситрин е в правото си да греши.

— Щом това си чул в думите ми.

Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха. Маркъс знаеше какво си мисли тралгунът. „Тя не ти е дъщеря.“ Опря крак на стената от сандъци и кутии. Богатството на град, който вече не съществува. Бижута и дрънкулки, коприна и подправки, изтъргувани, за да се спасят късметлиите от тегобите на окупацията. Цялото това богатство нямаше да върне и един човек от мъртвите. За ден дори.

Така че какъв беше смисълът?

— Планът й не е толкова лош — каза Маркъс. — Но аз съм в правото си да не го харесвам.

— Тази позиция е достойна за уважение — каза с широка усмивка актьорът. — Да подготвим ли маслената баня за бъдещия лицензионен договор на най-новия клон от империята на Медеанската банка, преди жените да са се върнали?

Маркъс въздъхна и стана.

Когато дойде утрото, Маркъс тръгна с нея. Сутрините още бяха студени, но не толкова, че да вижда дъха си. Мъже и жени от трите доминиращи в града раси се разминаваха забързано по улиците, сякаш разликите в очите, телосложението и окосмението им са тема, която не представлява особен интерес за никого. Ранната мъгла се стелеше по големия площад, отнемайки цвета на паважа от драконов нефрит. Затворниците и осъдените трепереха от студ пред очите на всички. Двама първокръвни висяха на бесило за убийство. Синайка седеше с оковани глезени за неплатени дългове. Картадам висеше за коленете и едва си поемаше въздух. Осъден за контрабандна дейност. Маркъс усети как Ситрин забавя стъпка. Запита се какво ли е наказанието за онова, което се канеха да направят те. В местното съдилище едва ли бяха имали друг такъв случай.

Широките врати на губернаторския дворец — от тежки дъбови греди, обковани с мед — вече бяха отворени, хора прииждаха към този център на властта, други излизаха забързано. Ситрин вирна брадичка. Смит я беше гримирал, преди да тръгнат. Сега около очите й имаше фини сивкави линии. Розово със сив оттенък по бузите. Облечена беше с черна рокля, която подчертаваше ханша й, но някак по майчински, а не предизвикателно като на младо момиче, което наскоро е излетяло от бащиното гнездо. Можеше да е на трийсет. Можеше да е на петнайсет. Можеше да е всякаква.

— Върви до мен — каза тя.

— Не ходи от глезените, приличаш на козичка — измърмори той. Ситрин забави крачка и се изкачи достолепно по тухлените стъпала пред двореца.

Влязоха. Слънчевата светлина се процеждаше през стени от рисувано стъкло. Снопове в червено, зелено и златно се изливаха по подовете и двойните стълбища, обагряха лицата на хората и изобщо създаваха впечатлението за подводна пещера от детска приказка, вълшебна пещера, където рибите са били превърнати в дребни чиновници. Ситрин си пое дъх дълбоко, треперливо. За миг Маркъс си помисли, че е изгубила смелост и ще се откаже. Ще се обърне, ще избяга и ще забрави за цялата тази щуротия. Вместо това Ситрин пристъпи напред и спря една забързана картадамка.

— Простете — каза й. — Къде да намеря търговския префект?

— Нагоре по стълбите, мадам — отвърна картадамката с мек южняшки говор. — Той е синай като вас. Гледайте за маса с покривка от зелено сукно.

— Покорно благодаря — каза Ситрин и се обърна към стълбите. Картадамката задържа погледа си върху Маркъс и той й кимна, когато се разминаха. Чувстваше се като натрапник. Той беше обикновен телохранител и тези води му бяха чужди. Тук-там сред навалицата имаше стражари от краличината гвардия, но не се виждаше нито един частен охранител. Запита се дали истински представител на Медеанската банка би го взел със себе си в двореца, или би го оставил да чака навън.

На върха на стълбището Ситрин спря и той спря с нея. Префектурите бяха пръснати наглед в безпорядък из голямата зала, сякаш нечие исполинско дете е разбъркало масите както му падне. Нямаше пътеки, нямаше редици или друга подредба. Всяка маса беше сложена под произволен ъгъл спрямо съседните и дори да имаше някаква система в привидния хаос, тя определено убягваше на Маркъс. Ситрин кимна сама на себе си, даде му знак да я последва и нагази в бюрократичното тресавище. Ориентира се бързо и спря пред маса, застлана със зелено сукно, зад която седеше синай с кафява туника и прелистваше някакви документи. На масата имаше малка везна и редичка теглилки, наредени зад везната като войници на парад.

— Да — каза той — Какво обичате?

— Дойдох да внеса документи за регистрация — каза Ситрин.

Маркъс усети как пулсът му се ускорява, точно като пред битка. Скръсти ръце и се намръщи.

— В кой търговски отрасъл, мадам?

— Банково дело — отвърна Ситрин, сякаш правеше нещо съвсем нормално и законно.

Търговският префект вдигна поглед, сякаш я виждаше чак сега.

— Ако имате предвид залози и игри на късмета…

— Не — прекъсна го Ситрин. — Банков клон. Холдинговото дружество е в Карс. Подготвила съм документите, ако искате да ги видите.

Подаде му ги. Маркъс можеше да се закълне, че откъм документите го лъхна смътна миризма на престояла урина, както и че малкият участък от страницата, който бяха защитили с восък — онзи с подписа и отпечатъка на магистър Иманиел, — е значително по-тъмен от останалата част. Префектът щеше да се изсмее, да повика стражарите и играта щеше да свърши, преди да е започнала.

Синаят пое пергамента като да беше от ваяно стъкло. Свъси вежди и плъзна поглед по текста. После застина и вдигна очи към Ситрин. Светлото му лице почервеня.

— Ъъ… Медеанската банка?

Маркъс усети как разговорите наоколо се разколебават и пресекват. Все повече глави се обръщаха към тях. Префектът преглътна шумно.

— За ограничителен лиценз ли става дума, или за пълен?

— В документа, струва ми се, е посочен пълен лиценз — каза Ситрин.

— Така е. Така е. Лиценз за пълноправен клон на Медеанската банка със самостоятелно счетоводство.

— Това проблем ли е?

— Не — каза мъжът и се запъна, докато търсеше името й в документа. — Не, мадам бел Саркор, просто не бях уведомен, че се очаква такова нещо. Ако губернаторът знаеше, щеше да е тук.

— Реших да представя документите лично, вместо да ги изпращам предварително по куриер — каза Ситрин. — На вас ли трябва да платя таксите?

— Да — каза префектът. — Да, това би било добре. Нека само да…

Сякаш цял ден, а в действителност не повече от двайсетина минути, Ситрин се сражава с бюрократа. Парите за таксите бяха отброени, приети, издадоха се фактури. Чиновникът написа нещо върху лист тънка розова хартия, подпечата го и накара Ситрин да напише името си върху неговия подпис. След това й подаде тънко сребърно ножче. И сякаш го беше правила стотици пъти, Ситрин резна палеца си и положи отпечатък до името си. Префектът направи същото.

И готово. Ситрин взе розовия лист, сгъна го и го прибра в чантичката на кръста си. Маркъс я последва надолу по стълбището и оттам към площада. Слънцето беше прогонило мъглата, шумът на градската навалица се беше повишил до нормалните си нива.

— Вече сме банка — каза Ситрин.

Маркъс кимна. Щеше да се чувства по-добре, ако бе имало с кого да се сбие. Или кого да заплаши поне. Напрежението от стореното току-що имаше нужда от отдушник. Ситрин загреба монети от чантичката си и му протегна шепа.

— Вземи — каза тя. — И наеми още хора за охраната. Сега парите са мои, така че можем да похарчим малко. Десетина охранители би трябвало да стигнат, но оставям на теб да решиш. Ще ни трябва дневна и нощна охрана, плюс въоръжен ескорт за активите, които ще транспортираме. Не довлякох толкова коприна от Свободните градове, за да я подаря на някой дребен крадец от задните улички на Порте Олива. Хвърлила съм око на едно-две места, които да наемем. Така де, трябва да правим добро впечатление на клиентите, а стайчетата над дюкяна за залози не се вписват в представата ми за почтен банков офис.

Маркъс сведе поглед към монетите. Това бяха първите пари, които Ситрин му плащаше, следователно казаното току-що беше и първата й истинска заповед като негова работодателка. Топлината в гърдите му беше колкото силна, толкова и изненадваща.

Както и да се развиеха нещата оттук насетне, каквито и беди да им дойдеха до главата, не можеше да се отрече, че момичето беше направило нещо, за което малцина биха събрали кураж. Не беше очаквал това от малоумното ванайско каруцарче, което го беше ядосало още при първата им среща миналата есен.

Маркъс се гордееше с нея.

— Проблем ли има? — попита Ситрин с неприкрита тревога.

— Не, мадам — отвърна Маркъс.