Пътят на дракона

Клара

От една страна, явно бяха подценили непростимо Гедер Палиако. Но от друга, той, изглежда, беше на тяхна страна. Засега поне.

Въпреки това сърцето я болеше за Фелиа.

Спалнята беше затъмнена, тежки завеси спираха дневната светлина. Фелиа лежеше по гръб, солените следи на сълзите бяха нашарили лицето й. Клара седеше до нея и я галеше по ръцете и раменете, както го правеха лекарите, когато някой е получил удар в главата или лоша новина. Когато Фелиа най-после заговори, от истерията й нямаше и помен. Вече нямаше място за преструвки, че всичко все някак ще се нареди, и по гласа на братовчедка си Клара отгатна, че раздялата с тази фалшива надежда й е донесла облекчение.

— Той наистина ли може да опази Фелдин? — попита Фелиа.

— Ако само иска да разбере кой в двора на Астерилхолд е бил замесен… тоест Палиако вече знае толкова много, значи разбира, че Астер никога не е бил в опасност. В истинска опасност.

— Това е един начин да погледнеш на нещата.

Близо час Гедер Палиако беше обработвал внимателно Фелиа, докато не измъкна от нея всичко, което бедната жена знаеше. Съучастието на Фелдин в бунта на наемниците, връзките му с Астерилхолд и с групата, която се бореше да се възроди традицията на селските съвети. Всяко от тези неща беше равносилно на държавна измяна. Взети заедно, означаваха само едно — смъртна присъда без надежда за милост. Ала не това искаше да чуе Фелиа в момента.

— Не знам как нещата излязоха от контрол — прошепна Фелиа в сумрака. Въздъхна. Тих, изтерзан звук. — Кажи му, че ще го направя. Ще го заведа в частния кабинет на Фелдин. Имам ключ, но там винаги има слуга на пост. И искам да се закълне, че ще го накажат само с изгнание.

— Добре.

Фелиа стисна Клара за ръката, сякаш е застанала край пропаст и само това я крепи на ръба.

— Няма да ме оставиш сама, нали? Ще дойдеш с мен?

Това беше последното, което Клара би искала да направи. Очите на Фелиа блестяха насълзени в сумрака на стаята.

— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Естествено, че ще дойда.

Когато слезе в пушалнята, завари мъжете да я чакат с такава тревога и нетърпение, все едно е акушерка, помагала при раждане. Досън спря да крачи нервно. Гедер и Джори вдигнаха поглед от играта на карти, с която убиваха времето. Единствен мълчаливият свещеник изглеждаше спокоен, но пък неестествената ведрост сигурно беше част от работата му. Дори Винсен Коу беше тук, неподвижен в сенките както винаги. В стаята беше задимено и горещо, сякаш всяка глътка въздух вече е била вдишана и издишана поне по веднъж.

— Съгласи се да заведе лорд Палиако при писмата — каза Клара, — но само ако той се закълне, че Симеон няма да екзекутира Фелдин. И ако аз ида с нея.

— Категорично не — каза Досън.

— Тя ще се уплаши, съпруже, и ще бие отбой — изтъкна Клара. — Знаеш каква е. Ще взема Винсен с мен и всичко ще е наред. Четиримата…

— Петимата — каза Гедер. — С Басрахип.

— И аз ще дойда — вметна Джори.

— Ти не, скъпи — каза Клара. — Фелдин ме пуска в дома си само защото съм жена и ме мисли за чаровна глупачка. Винсен е слуга. Лорд Гедер и…

— Басрахип — каза услужливо свещеникът.

— Да. Фелиа е била у нас за открития урок по бродерия, после двете сме тръгнали за тях, защото е искала да ми покаже свой модел. По пътя сме срещнали лорд Палиако и неговия приятел и Фелиа ги е поканила, за да ни разкажат за лятното си пътешествие. Звучи съвсем невинно.

— Не виждам защо и аз да не участвам — настоя Джори. — Аз или Бариат.

— Защото сте синове на баща си, а аз съм само негова съпруга. Много има да учите за мястото на жените. Така, предлагам да го направим още сега, преди горката Фелиа да е била отбой.

Докато вървяха към каретата, Клара се почувства горда от братовчедка си. Поведението й беше безупречно. Даже успя да кимне учтиво на Досън, преди да потеглят.

Есенното слънце беше наближило хоризонта, пламъците му танцуваха сякаш на педя над покривите. Градът изглеждаше по-свеж от обикновено, тропотът на колелетата и човешките гласове звучаха по-отчетливо и натрапчиво, а каменните зидове на сградите сякаш излъчваха своя светлина. Подминаха млад тралгун, който теглеше каручка с грозде, и Клара си помисли, че поиска ли, би могла да преброи зърната до последното. Имаше чувството, че се е събудила два пъти, без да е заспивала в промеждутъка. Дали и войниците се чувстваха така сутринта преди битка? Сигурно.

Гедер Палиако се усмихваше на всичко. Клара още не можеше да се отърси от образа на бледото пухкаво момче, което беше тръгнало на война заедно със сина й. Ала пътуването му се беше отразило добре — беше поотслабнал, имаше хубав слънчев загар. И по-важното — очите му се бяха променили. Дори след като се бе върнал от Ванаи, града, за чиято смърт носеше еднолична отговорност, Гедер още носеше част от прежната си стеснителност. Сега от нея не беше останало нищо и ако питаха Клара, промяната не беше за добро. Запита се какво ли всъщност е правил Палиако по времето, когато твърдеше, че е пътувал из Кешет. Свещеникът я видя, че се е загледала в младежа, и се усмихна. Клара отклони поглед.

Частният площад вече не беше наполовина мъртъв. Колкото свещи и фенери горяха в прозорците на Фелдин Маас, толкова светеха и в тези на Къртин Исандриан. Каретата спря и един слуга притича със стъпенка. Фелиа слезе първа, Клара — след нея. После Гедер Палиако, единственият мъж с благородна кръв в компанията им. Винсен Коу и свещеникът се поколебаха за миг, после гигантът се усмихна и подкани с жест ловджията да слезе пръв.

Портиерът беше друг — първокръвен мъж, но с толкова огромни мускули, че можеше да е близнак на свещеника. Винсен и Гедер предадоха оръжията си. Свещеникът не беше въоръжен.

— Баронът рече да идете при него, като се приберете — каза портиерът. — Той е в задната стая.

Без „милейди“, без излишни официалности. Със същия тон можеше да се обърне към някой продавач на пазара. Клара се зачуди що за хора е започнал да назначава Маас в домакинството си и веднага си отговори сама на въпроса. Наемници. Хора, които умеят да въртят оръжие и си изкарват прехраната с това. От онези хора, които убиват срещу заплащане. А тя отиваше право във вражеския лагер. Поколеба се на прага. Фелиа я погледна разтревожено. Клара поклати глава и продължи напред. Не беше редно да очаква подкрепа и утеха от човек в положението на братовчедка си. Би било крайно невъзпитано.

Фелиа ги поведе мълчаливо към стаята, където беше приела Клара при последното й посещение. Прясно набрани цветя и аранжировки от есенни листа изпълваха с ухание широкия коридор. Светлината на свещите смекчаваше ъглите и стопляше цветовете на гоблените и тъканата пътека. Гедер се изкашля. Тихо и несмело.

Преди стълбището Фелиа свърна надясно и всички я последваха. Къс коридор. По-малко запалени свещи. Сенките се сгъстяваха заплашително. В края на коридорчето имаше тясно слугинско стълбище към горните етажи, както и затворена двойна врата.

— Кой е? — обади се мъжки глас, преди да са стигнали и до средата на тесния коридор.

Мъж в кожени ловджийски дрехи излезе от сенките на една ниша. Охраната, за която Фелиа беше споменала.

— Съпругът ми е искал да ме види — каза Фелиа. — Разбрах, че е в кабинета си.

— Не е — каза пазачът. — Тези кои са?

— Хората, които съпругът ми искаше да доведа — отвърна остро Фелиа. Клара чуваше страха в гласа й, отчаянието. Смелостта й беше достойна за възхищение.

— Той е тук — каза свещеникът. Гласът му прозвуча странно и неприятно, пулсиращо някак. — Грешиш. Той е в стаята зад теб.

— Няма никой там бе, казвам ти.

— Чуй. Чуй. Грешиш — повтори свещеникът. — Той е в стаята зад теб. Почукай на вратата и той ще ти отговори.

Ако се съдеше по изражението на пазача, цяло чудо бе, че всички натрапници освен господарката на къщата не са повалени на земята, а охраната — вдигната по тревога. Вместо това пазачът се обърна да почука на дъбовата врата. В същия миг Винсен Коу го наближи в гръб, преметна ръка през врата му и го вдигна във въздуха. Мъжът се давеше и риташе, дращеше ръката на Винсен. Клара затвори очи, но звуците бяха по-лоши и от гледката. Сякаш след цяла вечност пазачът най-после се отпусна в хватката на ловджията. Винсен го положи на пода и се изправи с меча му в ръка. Фелиа извади ключ от ръкава си, пъхна го в ключалката и след миг всички се озоваха в кабинета на Фелдин Маас.

Винсен донесе от коридора свещ и запали лампите. Библиотечка от тъмно дърво, малко писалище с вградена пиринчена мастилница и бялото пухче на перодръжка. Стаята се оказа по-голяма, отколкото Клара беше очаквала. Нямаше прозорци, а решетката от по-тъмни и по-светли линии на едната стена подсказваше, че в не толкова далечното минало помещението е било използвано за складиране на бутилки. Фелиа тръгна като сомнамбул към библиотечката. Рафтовете бяха пълни със свитъци и тефтери, но Фелиа не посегна към някой от тях, а към семпла дървена кутия, чийто капак на кожени панти се затваряше с обикновена кукичка. Взе я и я подаде на Гедер Палиако.

— Кодирани са — каза тя. — Не знам шифъра.

Гедер взе кутията, ухилен като дете, получило неочакван подарък. Веднага щом му даде кутията, Фелиа някак се смали, сякаш костите й внезапно бяха омекнали.

— Благодаря ти, скъпа — каза Клара. — Това беше единственият начин. Знаеш, че беше единственият начин.

Фелиа сви рамене. Приличаше на сритано пале.

— Не знам как се стигна дотук — каза тя. — Наистина не знам. Ако само бях успяла да…

Ревът беше нечовешки. Ярост, горски пожар и жажда за кръв, омесени и дестилирани в звук. Клара изпищя още преди да е разбрала какво става.

— Какво значи това, по дяволите?

Фелдин Маас стоеше на прага с гол меч в ръка. Лицето му беше тъмночервено и почти синееше от гняв. Двама мъже стояха зад него, оттатък прага на стаята. „Ако затвори вратата — помисли Клара, — ще попаднем в капан. Попаднем ли в капан, мъртви сме.“

— Не, Фелдин — каза Фелиа и излезе напред. — Това е правилният начин. Това трябва да направим. Лорд Палиако обеща да ни помилват. И без това знаеше всичко.

— Ти си ги довела тук?! Предала си ме?!

— Аз…

Мечът на Маас се стрелна като светкавица. Клара, застанала зад братовчедка си, не видя удара, но го чу. А после видя разиграващата се върху лицето на Фелдин трагедия. Трагедия в четири действия — изненада, ужас, скръб, ярост. Още преди кръвта да потече Клара знаеше, че Фелиа е мъртва.

Винсен Коу се хвърли покрай нея, крещеше и размахваше като коса откраднатия меч. Зверската енергия на атаката изтласка Маас назад в коридора. За миг вратата се опразни. Гедер Палиако стоеше над убитата жена и я гледаше с провиснала челюст и бледо лице. Клара го избута към вратата и извика:

— Върви! Преди да са ни заклещили вътре!

Гедер и свещеникът изхвърчаха навън. Звънтежът на мечове едва не спря Клара. „Ще се предам“ — помисли си тя. Не биха наранили жена. Глупава мисъл, идиотска. Рефлекс. Напук на всичките си инстинкти Клара хукна право към битката.

Ако коридорът беше по-широк, Фелдин и двамата с него отдавна щяха да са обградили и посекли Винсен. Вместо това ловджията сечеше като бесен и задържаше противниците си на разстояние. По лицето му се стичаше пот, беше се задъхал. Фелдин го следеше с окото на дуелист в очакване на пролука.

— Бягайте! — извика Винсен. — Ще ви спечеля малко време!

Гедер Палиако не чака втора покана. Обърна се и хукна към стълбището и двойната врата. Клара мярна дървената кутия в ръцете му. Направи няколко крачки след него, после се обърна. Свещеникът я следваше, отдалечаваше се от битката, но не бягаше. Винсен въртеше меча с последни сили.

— О — чу собствения си глас Клара. — О, не. Не!

Мечът на Фелдин замахна високо и силно и отби настрани острието на ловджията. Пазачът вляво от него се включи в атаката, Винсен извика и отскочи. По меча на пазача лъсна кръв. Кръвта на Винсен.

— Не можеш да победиш — каза свещеникът със силен пулсиращ глас. Клара вдигна насълзени очи към него, но той й се усмихна и поклати голямата си глава. — Лорд Маас, чуй гласа ми. Чуй ме. Не можеш да победиш.

— Ще ти разпоря корема! — извика Маас.

— Не, няма. Всичко, което си обичал, вече го няма. Всичките ти надежди са изгубени. Не можеш да победиш. Битката свърши. Ти вече загуби всичко. Нямаш причина да се биеш.

Фелдин се хвърли напред, но дори Клара видя промяната в стойката му. Замахът му беше по-предпазлив, тежестта беше изнесена към задния крак, сякаш Фелдин не гореше от нетърпение да довърши битката, която вече печелеше. Винсен отстъпи назад. Куцаше лошо. Кожените му дрехи бяха мокри от кръв. Фелдин не го последва.

— Видя я как умира, лорд Маас — каза свещеникът. — Видя я как пада. Тя си отиде и ти не можеш да я върнеш. Чуй гласа ми. Чуй ме. Битката е загубена. Каквото и да сториш тук е без значение. Ти го знаеш, разбираш го. Топката в гърлото ти. Усещаш я. Знаеш какво означава. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш.

Един от пазачите тръгна напред, стиснал меча си, но току поглеждаше към Фелдин. А Фелдин се взираше в нищото. Винсен понечи да влезе в бой с пазача, но Клара хукна напред и го дръпна за ръката.

— Вече усещаш отчаянието в корема си, нали? Усещаш го — продължаваше свещеникът. Гласът му беше скръбен, сякаш мъжът съжаляваше за всяка изречена дума. Всяка сричка пулсираше и ехтеше сама в себе си. — Усещаш го в сърцето си. Давиш се в него, а то е безкрайно. Няма надежда. Вече не. Нито сега, нито никога. Не можеш да спечелиш, лорд Маас. Не можеш да спечелиш. Нищо не ти е останало. Загубил си всичко и го знаеш.

— Лорд Маас? — каза пазачът.

Върхът на Фелдиновия меч се сведе към пода, сякаш Маас чертаеше вертикална линия в празния въздух. Беше трудно да се прецени на смътната светлина от свещите, но на Клара й се стори, че съзира сълзи върху безизразното му като маска лице. Пазачите се спогледаха, смутени и уплашени. Фелдин пусна меча си, обърна се и тръгна обратно по коридора. Клара потръпна. Свещеникът исполин сложи едната си ръка на нейното рамо, другата — на рамото на Винсен.

— Да тръгваме, преди да си е променил решението.

Заотстъпваха по коридора, като оставяха кървава следа. Пазачите направиха няколко неуверени крачки след тях, после се обърнаха да настигнат господаря си. Приличаха на хрътки, които са получили две противоречащи си команди. Когато стигнаха до двойната врата, Винсен се спъна. Свещеникът го вдигна и го метна на рамото си като агне. Минаха няколко минути, докато открият врата, която да води навън, и часове сякаш, докато открият пътя си през тъмните градини и стигнат до границата на имението. Свещеникът коленичи до гъстия жив плет, маркиращ границата, и сложи Винсен на земята. Гласове кънтяха в нощта. Викове. „Нас търсят“, помисли Клара.

— Стойте тук — каза свещеникът. — Наглеждайте го. Ще ида да намеря каруца.

Клара коленичи и се вмъкна между клонките и листата на живия плет. Доста несигурно укритие, но по-добре от нищо. Винсен Коу изпълзя след нея, като забиваше лакти в меките сухи листа. Лицето му беше пепеляво, дрехите му от кръста надолу бяха мокри и лепкави. В мрака кръвта не беше червена, а черна. Клара го издърпа към себе си, доколкото й позволяваха силите и неудобната позиция. Заля я внезапен цветен спомен — на тринайсет е, крие се в бащините си градини, а един от чичовците й търчи насам-натам и се прави, че я търси. Тръсна глава. Споменът беше твърде невинен и нямаше нищо общо със сегашното им премеждие.

Винсен се претърколи със стон по гръб.

— Много ли боли? — прошепна тя.

— Не е приятно — каза Винсен.

— Ако Маас пусне кучетата си, ще ни открият за нула време.

Винсен поклати глава и листата под него прошумоляха меко.

— Сигурно половината имение вони на мен — каза той. — Ще се зазори преди хрътките да се ориентират коя кръв е най-свежа.

— Явно не си толкова зле, щом се шегуваш.

— Да, милейди.

Клара се надигна да погледне през листата. Виковете се бяха усилили. А сякаш се чуваше и звънтеж на мечове. А после и гласът на Джори — ревеше заповеди. В теснотията на укритието им Клара не само чуваше, а и усещаше бързото плитко дишане на ловджията.

— Дръж се още малко — каза му тя. — Още мъничко и всичко ще се оправи.

Когато Винсен протегна ръка към нея, Клара помисли, че това е прощалният жест на умиращ човек, но пръстите му обхванаха тила й и дръпнаха решително главата й надолу, към него. Устните му бяха горещи и напукани, изненадващи, интимни и силни. Клара загуби ума и дума, но после сви мислено рамене. Младежът едва ли щеше да преживее следващия половин час, така че какво толкова?

Когато Винсен я пусна и главата му полегна обратно на земята, Клара изтри уста с опакото на ръката си. С опакото на мръсната си ръка, по която бяха полепнали пръст и дребни боклуци. Усещаше устните си приятно подути, а мислите й се мятаха, неспособни да решат дали случилото се е скандално, ласкателно или комично.

— Забравяш се — смъмри го тя.

— Така е, милейди — отвърна ловджията. — Когато съм с вас, често ми се случва.

Очите му се затвориха. Дишането му беше все така ускорено и болезнено, а Клара лежеше в мрака и се молеше накъсаният звук да не спира. После най-сетне чу познати гласове и се развика за помощ.