Пътят на дракона

Ситрин

Кафенетата открай време имаха свое място в бизнес делата на всяка общност. В студените пристанища на Столборн и Рукюпал търговски и морски капитани седяха сгърбени над настланите с плочки маси и топлеха ръце на димящи чаши, докато зимното слънце залязваше по обед. Край широките огрени от луната води на Миуажи номадите южняри сърбаха гъсто като кал кафе и рецитираха поезия, а после се пазаряха шумно за цената на среброто и подправките. По целия свят, завещан им от драконите, търговията и кафето вървяха ръка за ръка.

Или така поне й го беше разказвал магистър Иманиел. Самата Ситрин никога не беше излизала от Ванаи, а офисът на банковия клон там беше центърът на малкия й свят. Ала когато настъпи моментът, Ситрин си избра едно малко кафене с дървени маси на улицата и малка стая в дъното, която собственикът даваше под наем. Беше близо до Големия пазар, буквално от другата страна на площада, което поставяше Ситрин почти в центъра на кипящата градска търговия, но без главоболията на ежедневната лотария за сергии и уморителната блъсканица на същинския пазар. Собственикът на кафенето — маестро Асанпур — беше престарял синай с перде на едното око и правеше кафе като истински вълшебник. Маестро Асанпур с радост прие скромния наем, който Ситрин му предложи за задната стаичка. В облачни дни Ситрин седеше в кафенето, отпиваше от чашата си и слушаше клюките. Изгрееше ли слънцето, излизаше навън, сядаше на някоя от белите дървени маси и наблюдаваше човешката гмеж, налазила Големия пазар.

С времето кафенето на маестро Асанпур можеше да се превърне в неофициален център на банковото дело и търговското кредитиране в града. Колкото по-популярно ставаше кафенето, толкова повече хора щяха да идват, а заедно с тях — повече новини, слухове и клюки. Ситрин знаеше, че собственото й присъствие там като редовен клиент е добро начало, ала времето я притискаше и нямаше да й стигне, освен ако тя не подпомогнеше някак естествения ход на нещата. Рано или късно — и по-скоро рано, отколкото късно — истински представители на Медеанската банка щяха да се появят в Порте Олива с куп въпроси за странния нов клон на организацията и Ситрин искаше бизнесът й да е потръгнал преди това да се случи.

Което, в краткосрочен план, изискваше една малка и безвредна измама.

Видя реакцията, която Кари предизвика с появата си, преди да е видяла самата Кари. Погледи се килнаха през площада като трева под напора на силен повей, после се дръпнаха назад, а после — скришом някак — отново залепнаха за нея. Ситрин продължи да си пие кафето уж без да забелязва тайнствената жена, която пресичаше площада по посока на големите павилиони, където чиновници управляваха Големия пазар от името на кралицата. Кари беше избрала възможно най-дългия път през площада и това даде време на Ситрин да се възхити на одеждата й. Кройката беше еласейска, но дългият копринен шал и воалът с мъниста говореха по-скоро за Лионеа. Бижутата й бяха от ванайските кутии на Ситрин и със стойността си в злато можеха да купят две кафенета като това на маестро Асанпур. Като цяло ефектът говореше за богата търговка от бреговете на Вътрешното море, образ още по-автентичен заради разказите на майстор Кит от първа ръка. Такава гледка рядко се виждаше в Биранкор и комбинацията от екзотика и богатство привличаше вниманието по-сигурно и от песен. Хорнет и Смит вървяха зад нея, облечени в доспехи от варена кожа и с наперената походка, която бяха усвоили покрай пътуването си с кервана, съвсем като истински наемни войници.

Кари стигна павилионите и заговори един от чиновниците вътре. Ситрин не можеше да ги чуе, защото бяха далече, но не й беше трудно да се досети какво гласи разговорът. Мъжът махна към Ситрин и кафенето от другата страна на площада. Кари кимна в знак на благодарност, обърна се и тръгна бавно в указаната посока. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват, Ситрин стана.

— Стига ли? — попита Кари.

— Идеално — каза Ситрин. — Елате с мен.

Заведе актьорите в кафенето. Дървеният под скърцаше под стъпките им. Ниски арки разделяха помещението на сепарета. Прозорците имаха резбовани дървени кепенци, чийто мек кедров аромат се смесваше със солта на лекия бриз. Картадамска девойка седеше в дъното и свиреше на малка арфа, звънките тонове раздвижваха приятно въздуха. В едно от сепаретата стар първокръвен говореше на висок глас с ококорен южняр, ала млъкна и зяпна Кари и охраната й. Ситрин улови погледа на маестро Асанпур и вдигна два пръста. Старецът кимна и се зае да стрие зърна за две малки чашки от своето великолепно кафе. Идеята беше всички да стигнат до извода, че екзотично облечената жена е уважаван клиент на Медеанската банка. Групичката им хлътна в стаичката отзад, за която Ситрин плащаше наем.

— И това е всичко? Едно стайче? — каза Смит, след като вратата се затвори зад тях на скърцащите си кожени панти. — Мислех, че ще е по̀ така.

Ситрин седна на малката маса. Имаше достатъчно място и за другите, но вместо да седне, Хорнет застана до тесния прозорец и надникна през цветното стъкло към уличката отзад. Кари се зае да свали бижутата, а Ситрин издърпа тежката желязна кутия, която използваше вместо сейф. Държеше я под стола си, върху червено килимче, за да не стърже кутията по дъсчения под.

— Не ми трябва много — каза Ситрин. — Счетоводна книга и малко пари в брой. Не всеки ден раздавам големи суми все пак.

— Не беше ли точно това целта? — попита Кари и й подаде красива гривна, инкрустирана с изумруди и гранати. — Да се отървеш от парите и другите неща?

— Но не и да ги раздавам като бонбони — каза Ситрин. — Добрите инвестиции дори в големите градове се броят на пръсти. Първо трябва да прецениш къде си струва да инвестираш, а това не е лесно. Тук просто разговарям с хората. Договаряме сделки, подписваме договори. Това са важни неща и не искам охраната да се мотае наоколо и да плаши клиентите.

— И защо не? — попита Хорнет. — Аз точно така бих направил.

— Е, сигурно е по-добре за бизнеса, ако клиентите ти са спокойни — каза Кари.

На вратата се почука. Смит отвори и маестро Асанпур влезе с поднос, на който се мъдреха две малки чашки с цвят на кост. Ситрин отключи малкия сейф. Докато маестрото поднасяше кафе на Кари, Ситрин уви бижутата в мека кърпа и ги прибра до счетоводния тефтер с червена кожена подвързия и кесията с дребни монети. Ключалката беше грозновата, но солидна, ключът — успокоително тежък на кожената си каишка. Ситрин заключи кутията и прибра ключа. Кари отпи от кафето и млясна доволно.

— Още едно предимство на този импровизиран офис — каза Ситрин и кимна към чашката в ръката й.

— Трябва да тръгваме — каза Хорнет. — Майстор Кит е решил да поставим „Фарс за четирите вятъра“ преди да пристигнат корабите от остров Нарин.

— Няма ли да спонсорираш някой? — подхвърли Кари.

— Какво, кораб или фарс? — попита суховато Ситрин.

— Ами, и двете.

— Нито едното, нито другото — каза тя.

Истината бе, че корабите от остров Нарин често занимаваха мислите й.

Разпределението на световното богатство беше пряк резултат от търговските модели. Кешет и Пют имаха маслинови плантации и вино, с които да залеят всички пазари по света, но нямаха грам златни залежи, а малкото находища на желязна руда бяха труднодостъпни заради непроходимия терен. Лионеа се гордееше с великолепен дървен материал и подправки, ала с мъка произвеждаше достатъчно зърно да изхрани населението си. Фар Сирамис обещаваше най-редките стоки на света — коприна и бои, магия и тютюн, — ала презокеанските пътувания дотам бяха толкова рисковани, че търговските експедиции по-често се губеха безследно, отколкото да донесат очакваната висока възвръщаемост. Липсата на баланс в търсенето и предлагането гарантираше, че най-сигурният начин да натрупаш печалба е като се превърнеш в посредник между желаната стока и желаещия я клиент.

На сушата това означаваше да контролираш драконовите пътища. И най-добрият път, направен от човешки ръце с камъни и хоросан, не можеше да се мери с дълговечността на драконовия нефрит. Всички големи градове бяха възникнали на кръстопътища по времето когато човечеството било единна раса, а господарите на света летели с гигантските си люспести криле. Самите дракони едва ли бяха използвали често пътищата — построили ги бяха за улеснение на своите слуги и след като империята им паднала, същите тези пътища продължили да определят движението на паричните потоци в сухоземната търговия.

За разлика от разчертаната суша, морето подлежеше на преразпределение.

Всяка есен корабите на юг пълнеха трюмовете си с царевица и масло, вино, пипер и захар и било срещу щедро заплащане, било заради нечия авантюристична природа, било от отчаяние, поемаха на север. Северобреж, Холскар, Астерилхолд и дори северното крайбрежие на Антеа разграбваха товара им, често на по-ниска цена, отколкото им искаха керваните, превозили същата стока по суша. Търговските кораби понякога качваха товари от тези пристанища — осолена треска от Холскар, желязо и стомана от Астерилхолд и Северобреж, — но повечето бързаха да си приберат парите и да вдигнат платна към широките пристанища на остров Нарин, където да чакат презокеанския трафик от Фар Сирамис. Защото там се криеха най-високите залози.

Капризните ветрове и океански течения правеха Нарин най-леснодостъпното крайно пристанище за корабите от Фар Сирамис и ако един търговски кораб успееше да размени товара или парите си срещу стоки, пристигнали от далечните земи отвъд океана, то инвеститорът, финансирал пътуването му, като нищо можеше да утрои вложените средства. Ако ли не, корабът щеше да се върне безславно от остров Нарин, натоварил стоки от местните пазарища, които да реализират далеч по-малка печалба, и то ако цените се случат добри. Имаше и по-лош вариант — корабът да попадне в ръцете на пирати или да потъне, което водеше или до пълна загуба на товара и инвестицията, или до откуп с посредничеството на удавените при безбожни цени и с огромно забавяне.

А когато корабите се завърнеха в южните си пристанища и умножаха или сринеха печалбите на своите инвеститори, идваше ред това рисково начинание във вид на търговска флотилия, която плаваше заедно без официални спогодби и единен флаг, да смени източника си на финансиране. Дом, който е заложил на един-единствен кораб и е извадил късмет с голяма печалба, можеше да реинвестира въпросната печалба в десет кораба, с които да си опита късмета и през следващата година. Изгубилите корабите си пък отчаяно търсеха външно финансиране, за да оцелеят при новите неблагоприятни обстоятелства. Ако са били достатъчно предвидливи да застраховат инвестицията си, можеха да получат достатъчно голямо обезщетение, за да потърсят допълнителен кредит от някой като Ситрин.

По нейни сметки корабите вече трябваше да са потеглили от остров Нарин. Седемте съда, отплавали миналата година от Порте Олива, скоро щяха да се завърнат и Ситрин очакваше да се появят клиенти с искане за застраховка или кредит от банката за поредното плаване. Понеже не знаеше кои капитани са най-добри, нито кои семейства разполагат с достатъчно налични активи, за да закупят добър начален товар, Ситрин трябваше да разчита единствено на инстинкта си. Ако обвържеше банката с всички, които проявяха желание за съвместна дейност, рискът от лоши кредити неминуемо щеше да нарасне отвъд разумните граници. Ако откажеше на всички, щеше да лиши банката от шанса за висока възвръщаемост и да се черви пред представителите на компанията майка, които неминуемо щяха да й потърсят сметка за пропуснатите ползи. Ето върху такива рискове се градеше животът й напоследък.

Залозите на кучешки боеве й се струваха по-сигурни.

— Няколко договора за застраховка може би — каза Ситрин колкото на актьорите, толкова и на себе си. — А ако нещата потръгнат, след година-две ще се пробвам и с частично финансиране.

— Застраховка. Финансиране. Каква е разликата? — попита Смит.

Ситрин поклати глава. Все едно да я пита каква е разликата между ябълка и риба. Дори не знаеше откъде да започне.

— Ситрин забравя, че не всички сме израснали със сметало в ръка — каза Кари и си допи кафето. — Трябва да тръгваме.

— И да ми кажете, като стане готова новата пиеса — настоя Ситрин. — Държа да я гледам.

— Виждате ли? — рече Смит. — Казах ви аз, че ще се сдобием с меценат.

Тръгнаха си през задния вход — групичка пътуващи актьори, които нямат нищо общо с тайнствената търговка и нейните охранители. Ситрин ги гледаше през прозорчето, тънкото стъкло разкривяваше силуетите им. Меценат. Чак сега си даваше сметка, че вече не би могла да подгрява тълпата в екип с Кари и Микел. Дори със Сандр едва ли би могла да поседи в някоя кръчма. Ситрин бел Саркор, управител на местния клон на Медеанската банка, седнала на чаша бира с обикновен актьор? Би било съсипващо за реномето на банката и за собствената й репутация.

Налегна я чувство за самота, което нямаше нищо общо със Сандр.

Когато след час дойде капитан Уестер, Ситрин седеше на същата външна маса, където я беше заварила Кари. Капитанът й кимна за поздрав и седна срещу нея. Слънчевите лъчи изваждаха на показ бялото в косата му, но очите му изглеждаха по-ясни сега, на яркия светлик. Подаде й през масата лист пергамент. Ситрин плъзна поглед по думите и цифрите и кимна одобрително. Фактурата изглеждаше в ред.

— Как мина?

— Без проблем — отвърна капитанът. — Тютюнът вече е на сергията. Търговецът се опита да спори за част от стоката, но му казах, че или ще вземе всичко, или няма да вземе нищо.

— Не е трябвало да го прави — каза Ситрин. — Ако е сметнал, че има проблем със стоката, трябваше да дойде при мен.

— Може и да съм споменал нещо от сорта. Но той така или иначе прие доставката. Пиперът и кардамонът заминават утре. Ярдем и неколцина от новите ще имат грижата всичко да протече гладко.

— И това е нещо — каза Ситрин.

— Някакви новини от Карс? — попита Маркъс. Въпросът му прозвуча почти небрежно.

— Пратих депеша — каза Ситрин. — Използвах стария шифър на магистър Иманиел и бавен куриер, но предполагам, че вече са я получили.

— И какво пише в депешата?

— Че клонът се е регистрирал според местните закони и е започнал търговската си дейност по план, изготвен от мен и магистър Иманиел.

— С други думи, заобиколила си истината.

— Писмата се губят. Не се знае кой ще ги намери. А понякога куриерите вземат пари от трета страна, за да ги отворят и да ги препишат преди доставката. Не вярвам някой да отиде толкова далеч, че да прихване писмото, но в най-лошия случай ще открие там точно това, което се очаква да намери.

Маркъс кимна бавно, примижал към слънцето.

— Някаква конкретна причина да избереш бавен куриер?

— Трябва ми време да задвижа нещата, преди да са дошли — каза тя.

— Ясно. Има нещо, което искам да…

Сянка по-тъмна от облаците падна върху масата. Ситрин не беше видяла мъжа да наближава и й се стори, че е изникнал от нищото. Или от паважа. По-висок от капитан Уестер, но не колкото Ярдем Хейн, мъжът беше с вълнена туника и панталони, дебело синьо наметало, което да го пази от пролетния хлад, и бронзова верижка, обозначаваща службата му. На пръв поглед беше от първокръвните, но тънката снага и светлата кожа говореха за синайска кръв, вляла се семейството преди две-три поколения.

— Простете — каза мъжът с безкрайно любезен тон. — Със Ситрин бел Саркор ли имам честта да говоря?

— Да — отвърна Ситрин.

— Праща ме губернатор Сиден — каза мъжът.

Страх пресекна дъха й като удар в корема. Бяха открили измамата. И сега пращаха гвардията. Изкашля се и се постара да се усмихне.

— Някакъв проблем ли има?

— Ни най-малко — отвърна пратеникът и извади малко писмо. Гладкият лист беше сгънат старателно, подпечатан и зашит по краищата. — Но губернаторът спомена да изчакам, в случай че пожелаете да пратите отговор.

Ситрин взе писмото и застина — не знаеше накъде да погледне, към писмото, към куриера или към капитана. Сякаш след цяла вечност успя да се отърси от ступора си.

— Ако кажете на маестро Асанпур, че сте дошли при мен, той ще ви настани удобно.

— Много мило от ваша страна, магистра.

Ситрин изчака мъжът да влезе в кафенето и чак тогава издърпа конеца. Нишката сряза хартията с неприятен звук. Изтръпнала вътрешно и с треперещи ръце, Ситрин заглади листа върху масата. Почеркът беше красив и прецизен, излязъл от ръката на професионален писар. „До магистра Ситрин бел Саркор, глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива, аз, Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива по милостта на Нейно кралско величество…“ и така нататък, и прочие дрън-дрън. Ситрин плъзна пръсти по страницата. „Моля за личното Ви съдействие като представител на търговския занаят и гражданин на Порте Олива относно някои въпроси от съществено значение за добруването и просперитета на града…“ и прочие, и прочие. А после, почти в края на първата страница, Ситрин замръзна.

„Възможността за спогодба, уреждаща съвместно публично-частно начинание, касаещо успешното и безопасно провеждане на морската търговия в предстоящата година…“

— Мили Боже! — възкликна Ситрин.

— Какво? — попита капитан Уестер. Гласът му беше тих и нетрепващ. Все едно очакваше Ситрин да му каже, че трябва да убият пратеника и да напуснат града по спешност. Тя преглътна в опит да отпусне стегнатото си гърло.

— Ако тълкувам правилно написаното, губернаторът предлага да изработим оферта за съвместно начинание с града, примерен договор, уреждащ ескортирането на търговските кораби до и от остров Нарин.

— А — каза Уестер. А после: — Ясно ти е, че не разбрах нищо от това, което каза, нали?

— Събира флотилия. Бойни кораби, които да придружават търговските по пътя натам и обратно. И търси някой, който да финансира начинанието.

— Тоест нас?

— Не — каза тя, докато мозъкът й анализираше ситуацията с хладна, почти зловеща прецизност. — Очаква да има нещо като състезание между заинтересовани страни, като кани и нас да се включим в надпреварата. Кани Медеанската банка да предложи оферта за финансирането и застраховането на нова градска флотилия.

Капитанът изсумтя, все едно разбира. Ала Ситрин вече бе на мили пред него, набрала инерция. Ако Порте Олива станеше по-привлекателно пристанище от Свободните градове, повече кораби щяха сключват тук застраховките си и договорите за финансиране. С понижаването на риска щяха паднат и застрахователните вноски. Това би ударило всеки, който търгува изключително със застраховки. Макиа щеше да възнегодува, Кабрал също, ако начинанието с бойния ескорт се окажеше успешно. Какви бяха шансовете Макиа и Кабрал да се съюзят срещу ескортиращите кораби, запита се Ситрин.

— А ние с такива работи ли се занимаваме по принцип? — попита Уестер сякаш от друга част на света.

— Ако спечелим поръчката и се справим добре, не само ще реализираме печалба, а ще си създадем връзки из целия Юг чак до Вътрешното море. И ще предложим на холдинговото дружество актив, който е по-ценен от фургон със злато — каза Ситрин. — Тогава не биха могли да възразят срещу нищо, което сме направили досега.

— Значи ще си пробваме късмета с тази губернаторска надпревара, така ли?

Ситрин още усещаше възела в стомаха си, ала нещо в него се беше променило. Тя усети, че се усмихва. Широко.

— Спечелим ли това състезание — каза тя и сгъна писмото, — печелим всичко.

Срещата в губернаторския дворец й изглеждаше неочаквано и неубедително скромна. Неколцина мъже и жени седяха в озеленен вътрешен двор. Стражи от краличината гвардия доливаха чашите им с ароматизирана вода и подправено вино. Губернаторът беше дребен човек с голямо шкембе и прогресивно оредяваща коса. Към гостите се отнасяше мило и възпитано, без никаква податка кои от тях са важните. Ситрин се бе надявала да разбере нещичко от поведението му, да се ориентира в обстановката и да следи по-осторожно онези, на които той обръща повече внимание. Само че губернаторът се беше оказал безполезен като пътепоказател и тя тънеше в неведение.

Имаше един възрастен картадам — козината му сивееше по лицето, гърлото и гърба, — който представляваше корабостроителната гилдия в Порте Олива и две местни търговски къщи, обединили усилията си в съвместно начинание по проекта. Синай с твърде много руж на бузите се оказа командир на наемнически отряд, достатъчно многоброен, за да сключва договори с крале. Седнала сама под рехавата сянка на една палма, една тралгунка пиеше вода, хапваше стриди и слушаше всичко казано с такава дълбока концентрация, че лазеше по нервите на Ситрин. Всеки от тях имаше свой дневен ред и свое професионално минало, свои интереси и слабости. Магистър Иманиел би си извадил заключения от пръв поглед. Или ако не заключения, то поне обосновани догадки. Ситрин, от своя страна, дори не беше пълнолетна. Щеше да мине още година, преди да получи контрол върху наследството си. Виното беше превъзходно. Разговорът — приятелски и оживен. Ситрин имаше чувството, че плува в топъл океан и чака нещо да изскочи от дълбините, да я стисне за крака и да я повлече надолу, към студеното.

А и любопитството, което собствената й персона събуждаше у всички останали, с нищо не отпускаше възела в стомаха й. Знаеше какво виждат в нея — глас и представител на Медеанската банка, пристигнал наскоро в града и разстроил плановете им. Явно никой не беше очаквал Ситрин да вземе участие в наддаването. Тя изоставаше значително след всички тях в познанията си за местната политическа обстановка, беше новачка тук, в малкия вътрешен двор с ярките птички и напечения от слънцето паваж, но пък имаше свои собствени тайни. Колкото по-дълго останеше загадка за тях, толкова по-добре щеше да се ориентира в играта. Подаде празната си чаша на един от стражите и си взе друга от подноса. Виното дърпаше юздите на страха й.

— Магистра бел Саркор — каза губернаторът, появил се неусетно до нея. — Били сте във Ванаи, нали? Преди антийската агресия?

— Да. Напуснах града буквално няколко дни преди нашествието.

— Извадили сте голям късмет — каза тралгунката. Гласът й беше басов като на Ярдем Хейн, но без неговата топлота.

— Така е — отвърна любезно Ситрин.

— Какво мислите за нещастието, сполетяло града? — попита губернаторът. Този въпрос Ситрин го беше очаквала и имаше готов отговор.

— Антеа съвсем не за пръв път напада Свободните градове — каза тя. — С магистър Иманиел очаквахме окупацията месеци преди тя да стане факт. А седмици преди антийците да превземат града беше ясно, че не възнамеряват да го задържат.

— Смятате, че са превзели Ванаи с намерението да го унищожат? — обади се някакъв мъж иззад губернатора. Чертите му бяха на първокръвен, но кожата му беше наситено златиста и грапава като на ясуру. А очите му бяха стряскащо зелени. Казваше се Кахуар Ем и представляваше група, която отчасти беше търговско сдружение и отчасти номадско племе от северните краища на Лионеа. Външността му говореше за смесено наследство между първокръвен и ясуру, крайно невероятна комбинация, който Ситрин бе смятала за невъзможна.

— Имаме сериозно основание да ги подозираме в това — отвърна тя в отговор на въпроса му.

— Но защо му е на Разсечения трон да прави такова нещо? — попита губернаторът.

— Защото са кръвожадна банда непроменени северняшки диваци — каза тралгунката. — Маймуни.

— Аз пък чух, че опожаряването на Ванаи не било планирано и изненадало дори крал Симеон — каза синайският наемник. — Местният командир издал заповедта, воден от задкулисни политически цели.

— Което изобщо не опровергава моята теза за въоръжените с мечове маймуни — каза тралгунката и губернаторът се засмя.

— Не се изненадвам, че има различни интерпретации — каза Ситрин. — Но аз действах според информацията, която бяхме получили, и слава богу.

— Чух, че Коме Медеан мести интересите си на север и по-точно в Антеа — каза прошареният картадам. — Много ми е странно, че заема такава агресивна позиция на юг.

Стомахът на Ситрин се сви още повече. Ако банката планираше да разшири дейността си на север — в Антеа, Астерилхолд, Северобреж, Холскар и Саракал, — току-виж се оказало, че основавайки клон на другия край на континента, Ситрин е настъпила някоя важна клечка по мазолите. Не беше готова да говори по тази тема, затова разговорът трябваше бързо да свърне в друга посока. Усмихна се, както смяташе, че би се усмихнал магистър Иманиел в сходна ситуация.

— А нима има такова нещо като изцяло еднопосочни интереси? На север например? — попита тя. — Остров Нарин е на север, а изглежда, занимава всички нас.

Въздухът в дворчето сякаш застина. Ситрин беше напипала нишката на скритото значение в многословните им брътвежи и ги беше разплела с едно силно дръпване. Зачуди се дали не е била твърде груба, затова се усмихна и отпи от виното си, уж грубостта й е била целенасочена, а не страничен ефект от желанието да смени темата на разговора. Полуясуруто Кахуар я дари с усмивка и кимна, сякаш й признаваше спечелена точка в някаква игра.

— Остров Нарин може да е на север — каза прошареният картадам, — но проблемите до един са на юг, нали така? Крал Сефан и неговата негласна пиратска флотилия.

— Съгласен съм — каза синайският наемнически капитан. — Няма начин да осигурим безопасността на търговията без съдействието на Кабрал. И освен това не може да стане само по вода.

Тралгунката изсумтя и остави недоядената си скарида.

— Сега да не почнеш пак как трябвало да съберем войска, която да защити корабите? — каза тя. — Ако Порте Олива започне война с Кабрал, кралицата ще ни драсне клечката, за да угоди на крал Сефан, и ще изгорим по-бързо, отколкото антийците изгориха Ванаи. Ние сме град, не кралство.

— Ако се направи както трябва, не е задължително да се стига до реални бойни действия — каза синаят, настръхнал. — А и не става въпрос за нашествие. Ескортът от бойни кораби не би могъл да защити ефективно търговските, ако няма сухоземна подкрепа. Проблемът с пиратите няма да се реши, докато не им отрежем възможността да се прибират в поредното закътано заливче под защитата на крайбрежната акватория.

Ситрин приседна на едно високо столче. Слушаше, килнала глава настрани, и гледаше как фасадата от вежливост бавно, но сигурно се пропуква. Като художник, който подрежда мозайка парче по парче, започна да напипва модела на теченията и вътрешното напрежение, които ръководеха хората около нея.

Временното сдружение между корабостроителите и търговските къщи настояваше ескортът да покрива само териториалните води на Порте Олива. Основният им аргумент гласеше, че ако защитят сравнително малък периметър, в рамките на няколко дни плаване, търговските кораби сами ще потърсят сигурността на местното пристанище. Освен това инвестицията щяла да е по-малка, следователно и пристанищните такси — по-ниски. От настоятелните възражения на синая и тралгунката Ситрин бързо стигна до заключението, че въпросните търговски къщи се занимават най-вече със застрахователно дело. Ограниченият ескорт оставяше без защита по-голямата част от презокеанските търговски маршрути, рискът корабите да попаднат на пирати оставаше висок, следователно и застрахователните такси нямаше да паднат драстично.

Синаят, от друга страна, беше настроен агресивно, което не беше изненада, защото основният му коз в наддаването беше военна сила от наемници под негово командване. Ако успееше да убеди останалите, че единствено голяма военна сила — и по-точно наемническа пехота — може да сложи край на пиратството, тогава именно той би бил в най-силна позиция да осигури необходимия за това ресурс. Естествено, никой от другите не беше съгласен.

Аргументът на тралгунката почиваше основно върху спогодба между Биранкор и Херез, с която Ситрин не беше запозната. Трябваше да намери копие от спогодбата и да проучи какво общо има тя с настоящия спор, но дори фактът, че е научила неща, които не е знаела допреди броени минути, й се струваше истинска победа.

Колкото повече се проточваше спорът, толкова по-непресторени ставаха усмивките й. Мозъкът й се завърташе в пирует с всеки довод, използван от враговете й, правеше връзки и предлагаше заключения, които тя да разчепка основно веднага щом срещата приключи. Губернаторът умело потушаваше споровете, преди да са ескалирали в юмручен бой, но не толкова, че да ги прекрати. Именно затова ги беше събрал тук — да спорят. Той така работеше — още една важна подробност, която Ситрин трябваше да има предвид за бъдеща употреба.

След третата чаша вино Ситрин се почувства достатъчно уверена да постави на масата своя аргумент.

— Простете — каза тя, — но ми се струва, че всички сме се вторачили в пиратството, сякаш то е единственият ни проблем. Уви, има и други беди, които могат да сполетят един търговски кораб. Ако не греша, преди пет години буря е потопила цели три кораба, нали така?

— Не — сопна й се тралгунката.

— Те потънаха във водите на Северобреж — каза картадамът. — Изобщо не стигнаха до остров Нарин.

— Дори така да е, инвестицията в тях е била изгубена безвъзвратно, без значение къде са потънали — каза Ситрин. — Какъв точно въпрос разискваме в момента? Как да защитим търговията? Или как да направим така, че пиратите да са по-малък риск от бурите? Ако питате мен, един ескортиращ кораб следва да бъде полезен във всяка ситуация.

— Не може ескортът да следва търговските съдове по целия път и да се притича на помощ при всеки проблем — каза синаят.

— Първоначалната цена ще е висока — каза Ситрин, сякаш той беше повдигнал именно това възражение. — Ще изисква от Порте Олива дългосрочен ангажимент, но той ще се изплати с голяма възвръщаемост. Също така ще трябва да се договори сътрудничество с пристанищата на север.

Каза го все едно просто разсъждаваше на глас. Разговор между приятели, нищо повече. Ала всички те знаеха какво е казала току-що.

Казала бе, че Медеанската банка има готовност да придружава и защитава търговските кораби от Порте Олива до всяка крайна точка и по обратния път. Че самата тя разполага с достатъчно пари, които да налее щедро в проекта, без да очаква възвръщаемост през първите няколко години. И че компанията майка в Карс има стабилни контакти със страните на север. Ако целта беше да разшири мащаба на разговора, значи беше успяла. Другите можеха да си сравняват бройката на войниците, да смъкват цената на дребните си проектчета, да се позовават на отколешни спогодби и договори, които и занапред щяха да си останат само на хартия. А Ситрин можеше да каже — аз съм най-голямото куче в тази яма и мога да направя онова, което вие не можете.

Чувството й хареса.

Дворчето потъна в тишина за миг, после картадамът вдиша шумно и ядосано, а полуясурото със зелените очи каза:

— Тя е права.

Кахуар Ем седеше до губернатора. На светлината, изливаща се от наситено синьото небе, кожата му изглеждаше почти бронзова, като на оживяла статуя. Когато се усмихна, Ситрин видя, че зъбите му — бели като на първокръвен — са леко заострени като на ясуру.

— Шегуваш се — каза умърлушено картадамът.

— Може да го направите частично — продължи Кахуар Ем, като погледна за миг картадама, преди да се обърне отново към Ситрин. — Но как ще попречите на Дон да направи същото? Или на Ъпърт Марион? На Новипорт или на Макиа? Можете да направите Порте Олива малко по-сигурно място и за няколко години търговските кораби да се стичат насам вместо към съседните пристанища, но само докато другите градове не последват примера ви. Или може да действате решително, да си осигурите доминираща роля в регионалната търговия и да контролирате презокеанските маршрути за следващите няколко поколения. Зависи какви цели си поставяте, предполагам.

Ситрин откри, че му се усмихва, после бързо съобрази, че странният полуясуру се обажда кажи-речи за първи път и че е участвал в разговора по-малко и от нея. Трябваше да го следи внимателно. А той, сякаш прочел мислите й, я стрелна с широка усмивка.

Разговорът продължи още час, ала вятърът беше променил посоката си. Картадамът се съсредоточи върху дребни възражения, наемникът изведнъж реши, че военният аспект може да се разглежда като част от по-голяма стратегия, вместо да е в центъра на по-малка, а тралгунката потъна в мълчание. Неизказан гняв и едва прикрито подозрение насищаха атмосферата, а губернаторът изглеждаше предоволен от развитието на нещата. Когато Ситрин си тръгна, наметнала шала с мъниста на раменете си, походката на два пъти по-възрастна жена й се стори истинска тегоба. Искаше да подскача като козичка.

Спря на стълбите и се загледа в големия мраморен храм от другата страна на площада, имитирайки благоговение, каквото не изпитваше. Слънцето се бе смъкнало ниско и огряваше фасадата на храма. Луната, вече изгряла, висеше в безоблачното индиго на небето, наполовина бяла, наполовина в мрак. Под въздействието на красивия град под красивото небе, а и на твърде многото вино навярно, Ситрин едва не пропусна плячката си.

— Извинете — каза тя.

Полуясуруто се обърна и я погледна през рамо, сякаш я виждаше за пръв път.

— Казвате се Кахуар, нали? — попита тя.

Той поправи вежливо произношението й. Стоеше едно стъпало под нея, което ги изравняваше на височина.

— Исках да ви благодаря, че ме подкрепихте — каза Ситрин.

Той се ухили. Лицето му беше по-широко, отколкото й се беше сторило във вътрешния двор. Кожата му не беше толкова груба и неравна, очите му бяха по-меки. Ситрин чак сега си даде сметка, че е приблизително на годините, които тя се опитваше да наподоби.

— Канех се да кажа същото за вас — отвърна мъжът. — С общи усилия сигурно ще успеем да се отървем от по-дребните риби. Признавам, че не очаквах да се изправя в състезание срещу Медеанската банка.

— Аз пък изобщо не очаквах, че ще се състезавам — каза тя. — Лаская се, че губернаторът се е сетил да ме покани в надпреварата.

— Използва ви, за да изкопчи по-добри параметри от мен — каза Кахуар. А после, в отговор на реакцията й, добави: — Това не ме притеснява. Ако удари на камък с мен, ще ме използва, за да получи по-изгодни условия от вас. Човек не стига до неговия пост, ако се ръководи от сантименти.

— И все пак — каза Ситрин.

— И все пак — каза Кахуар, сякаш се съгласяваше с нея.

Умълчаха се, застанали на стълбите пред двореца. Изражението на Кахуар се промени, сякаш отново я виждаше за пръв път. Сякаш Ситрин го объркваше. Не. Не сякаш го объркваше, а сякаш го интригуваше. Усмивката му се промени и Ситрин усети промяна към по-топло в собственото си изражение. Беше й изключително приятно, че този мъж й е съперник.

— Вие направихте играта по-интересна, магистра. Надявам се скоро да се видим отново.

— С право се надявате — каза тя.