Пътят на дракона

Маркъс

Нощта се спусна рано. Само половината каруци бяха опразнени и водачът на кервана вече си гризеше ноктите от яд. Не смяташе, че проблемът е чак толкова голям. Бурята беше дошла от запад и планините щяха да ги предпазят донякъде от снежните виелици. Биранкор можеше да затъне в сняг до комините, но Белин беше на завет. Всичко щеше да е наред. Поне що се отнася до снега.

Ярдем беше уредил отделна квартира за така наречената охрана. Две малки стаи с общо огнище, не в някоя от външните постройки, а в истинския град, издълбан уютно в скалата. Неравностите по камъка улавяха светлината от огъня и стените сякаш дишаха и танцуваха в свой собствен ритъм. Маркъс изу подгизналите си ботуши, облегна се и изпъшка. Другите седяха наоколо и спореха кой къде ще спи. Актьорите приемаха пренаселената теснотия на квартирата си не по-зле от истински войници, а освен това умееха да се шегуват. Дори Ярдем изглеждаше приблизително спокоен, а това не беше типично за него.

Въпреки това Маркъс имаше още неща за вършене.

— Съвещание — каза той. — Промяната в ситуацията променя и нашата задача. По-добре да обсъдим нещата сега, за да не се изненадаме по-късно.

Приказките утихнаха. Майстор Кит се настани до огъня, жилавата му сива коса стърчеше като окаменял пушек.

— Не виждам как керванът ще си позволи този престой — каза актьорът. — И при най-строги икономии квартирите и изхранването на толкова хора за цяла зима ще струват майка си и баща си.

— Така е — каза Маркъс. — Но това е проблем на водача, не наш. Нашата задача не е да се грижим за печалбата на кервана. А за безопасността му. Когато сме на път, това означава да пазим хората от разбойници. Принудителният престой за цяла зима променя естеството на работата ни, променя и проблемите, които могат да възникнат — трябва да държим под око хората, защото някои пощуряват от бездействието, други ги избива на похот, трети полудяват от ревност, четвърти ще се опитат да мамят на карти.

Смит, актьорът с епизодичните роли, направи физиономия и попита:

— И сега на какви ще се правим — на охрана или на бавачки?

— Ще правим онова, което е необходимо, та каруците да стигнат в Карс цели-целенички — отвърна Маркъс. — Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.

— Хм. Добра реплика — каза Кари. — „Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.“

Маркъс присви очи и се намръщи.

— Пишат нова пиеса — обясни майстор Кит. — Комедия, в която се разказва как театрална трупа е наета да се прави на керванджийска охрана.

Ярдем изсумтя и помръдна ухо. Може да беше от раздразнение, може да беше и от напушил го смях. Или и двете едновременно. Маркъс реши да не гадае.

— Имаме двайсетина колари — каза той. — Включително водачът на кервана и жена му. Вече седмици пътувате с тези хора. Наблюдавали сте ги. Познавате ги. Какви проблеми може да възникнат?

— Оня тип, дето кара фургона с желязната руда — каза Смит. — От случката с бандитите непрекъснато налита на бой. Няма да издържи цяла зима, без да се сбие, освен ако някоя от жените не го прикотка в леглото си, та да се успокои.

— И аз си мислех същото — каза Маркъс. Актьорите бяха много по-проницателни от мъжете, с които беше работил досега. Предвид обстоятелствата това можеше да е от полза. — Друго?

— Четвъртдартинът — каза Опал, по-възрастната актриса, която играеше главните роли. — Отбягва проповедите на водача почти толкова, колкото ги отбягваш и ти, капитане. Сега ще му е по-трудно да го прави и това може да създаде проблем.

— Момичето с фалшивите мустаци — каза Микел, гърчавият юноша. — Изглежда ми страшно изнервена.

— А, да. Тя — каза Кари.

— И само бог знае какво всъщност има в каруцата й — добави Опал и кимна. — Настръхва като котка всеки път, когато някой доближи товара. И все мълчи.

Маркъс вдигна ръка да ги призове към мълчание.

— Коя тя?

— Момичето с фалшивите мустаци — каза майстор Кит. — Дето уж се казва Таг.

Маркъс погледна Ярдем. Лицето на тралгуна беше образ и подобие на собственото му недоумение. Маркъс вдигна вежда. „Ти знаеше ли?“ Ярдем поклати глава и обиците му звъннаха. „Не.“

„И само бог знае какво всъщност има в каруцата й.“

— Тръгвай с мен, Ярдем — каза Маркъс и си обу ботушите.

— Да, сър — изръмжа тралгунът.

Коларите и водачът на кервана бяха настанени в отделен лабиринт от стаи. Маркъс тръгна през задимените коридори и общи помещения. Ярдем крачеше до него, привел исполинската си снага. Другите охранители, актьори, или каквито там се явяваха, вървяха след тях като пиленца след квачка. С всяка следваща стая, където не откриваха Таг, Маркъс настръхваше все по-осезаемо. Връщаше се мислено назад по пътя, припомняше си всеки свой разговор с момчето, колкото и кратки да бяха въпросните разговори, припомняше си всичко, което водачът на кервана беше казвал за него. А то не беше много. Беше много малко. Почти нищо. От самото начало момчето беше страняло от всички — освен от каруцата си.

Последната от наетите стаи имаше прозорче с изглед към тъмните покрити със сняг възвишения. Зад себе си Маркъс чуваше развълнуваните гласове на каруцарите, които питаха какво става. Студеният влажен въздух миришеше колкото на сняг, толкова и на дъжд. Светкавици браздяха хоризонта.

— И тук го няма, сър.

— Виждам.

— Не може да е отишла далеч — обади се Опал зад тях. — Бедничката не знае как да кара каруцата, ако отпред няма друга, която мулетата да следват.

— Каруцата — каза Маркъс и тръгна назад.

Неразтоварените каруци и фургони бяха оставени близо до ниските каменни складове. Половин стъпка сняг се беше натрупал върху платнищата им. Маркъс тръгна между тях. Някой зад него запали факли и пламъците засъскаха под сипещия се сняг. Сянката на Маркъс затанцува по каруцата с вълнените платове. Снегът, натрупал се по капрата й, беше не повече от два пръста. Маркъс пъхна крак в желязната скоба до колелото, изтласка се нагоре и дръпна платнището. Таг се беше свил на топка отдолу. Сега, след като го бяха предупредили, Маркъс със закъснение забеляза, че мустаците са залепени накриво, а боята по косата на момчето се е отмила на петна. Недохраненото малоумно първокръвно момче всъщност беше момиче със синайска кръв.

— Ка-какво… — започна девойката. Маркъс я сграбчи за рамото и я дръпна да стане. Устните й бяха посинели от студ.

— Ярдем?

— Тук съм, сър — каза тралгунът.

— Дръж — каза Маркъс и бутна момичето към него. То залитна с писък, а след миг Ярдем вече го държеше, обездвижил в хватка главата му. Момичето пищеше като обезумяло, мяташе се и сипеше слепешката удари по Ярдем. Тралгунът изпъшка, когато един от ударите попадна в целта. Маркъс не губи време да се занимава с боричкането им. Топовете вълнен плат бяха влажни и миришеха на плесен. Той ги вдигаше един по един и ги хвърляше на земята. Писъците на момичето станаха пронизителни, после замлъкнаха. Ръката на Маркъс попадна върху нещо твърдо.

— Дайте ми факла — каза той.

Заедно с факлата се появи и майстор Кит. Покатери се при него с непроницаемо изражение. Под светлика на факлата Маркъс издърпа кутията нагоре. Кутия от черно дърво с желязна ключалка и здрави кожени панти. Маркъс извади ножа си и започна да реже пантите. Скоро успя да пъхне острието между кутията и капака.

— Внимавай — каза майстор Кит, когато Маркъс натисна.

— Късно е да внимаваме — отвърна Маркъс. Ключалката поддаде със силно изщракване. Капакът се отвори. Хиляди парченца обработено стъкло лъщяха в кутията. Не. Не беше стъкло. Скъпоценни камъни. Гранати и рубини, изумруди, диаманти и перли. Кутията беше пълна догоре със скъпоценни камъни. Маркъс проточи врат да погледне в пролуката между топовете плат. Там имаше още кутии. Десетки.

Погледна майстор Кит. Очите на стареца се бяха разширили невярващо.

— Така — каза кратко Маркъс и затвори кутията. — Хайде.

Другите охранители се бяха скупчили около Ярдем и девойката. Тралгунът все така я стискаше в мечешката си прегръдка, готов да й запуши отново устата. По бузите й се стичаха сълзи. Челюстта й беше стисната хем предизвикателно, хем скръбно. Маркъс отлепи кичурче косми от фалшивия й мустак, потри го между пръстите си и го пусна на земята. В сравнение с исполинската снага на тралгуна момичето изглеждаше крехко като дете. Погледите им се срещнаха и Маркъс видя молбата в очите й. Нещо опасно се размърда в гърдите му. Не гняв, нито възмущение. Нито дори тъга. А спомен толкова жив и ярък, че му причини болка. Той извърна поглед.

— Моля ви — проплака момичето.

— Кит — каза той. — Вкарайте я вътре. В нашата квартира. Да не говори с никого, дори с водача на кервана.

— Както кажеш, капитане — рече майстор Кит. Ярдем отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. Не сваляше очи от девойката, готов да я сграбчи отново при нужда. Майстор Кит й подаде ръка.

— Хайде, миличка. Нищо лошо няма да ти направим, не се бой.

Момичето се колебаеше, местеше поглед между Маркъс, Ярдем и майстор Кит. Очите й бяха пълни със сълзи, но от гърлото й не излизаше никакъв звук. Маркъс беше познавал друго едно момиче, което плачеше по същия начин. Побърза да прогони спомена. Майстор Кит я отведе. Останалите, сякаш по навик, тръгнаха след ръководителя на театралната трупа и войниците останаха сами.

— Каруцата — каза Маркъс.

— Никой да не я доближава, сър. Ще имам грижата — каза Ярдем.

Маркъс примижа, вдигнал поглед към сипещия се от небето сняг.

— На колко години е според теб?

— Има синайска кръв. Трудно е да се каже — изсумтя Ярдем. — На шестнайсет. Седемнайсет.

— И аз си мислех същото.

— На толкова щеше да е и Мериам сега.

— Долу-горе.

Маркъс се обърна към скалната стена. В каменните прозорци трептяха светлинки. Древният надпис, вдълбан в скалата отгоре, грееше тъмносив на черния фон.

— Сър?

Маркъс погледна назад. Тралгунът вече се бе настанил на капрата и се увиваше с парче вълнен плат, както го правеха номадите от Пют — хем да му държи топло, хем дясната му ръка да е свободна, ако се наложи да посегне към меча си.

— Не позволявай случилото се в Елис да повлияе на преценката ти. Тя не ти е дъщеря.

Чувствата в гърдите на Маркъс се размърдаха неспокойно като пеленаче, което проплаква в съня си.

— Никой не е — каза той и се отдалечи в мрака.

Чаша топъл сайдер и съчувственото внимание на майстор Кит се оказаха достатъчни и след половин час цялата история излезе наяве. Медеанската банка, смъртта на младежа, който по план трябвало да кара каруцата, отчаяният контрабандистки преход до Карс. Момичето плака почти през цялото време. Напуснало бе единствения си дом и най-близките си хора. Маркъс изслуша разказа със скръстени ръце и навъсена физиономия. Най-дълбоко го трогнаха дребните нещица — как гласът на девойката укрепваше, когато станеше дума за менителници и пренос на капитали, навикът й да отмята косата от очите си дори когато тя не беше там, сгърбените й рамене, страхливият ъгъл, под който свеждаше глава. Каруцарчето Таг беше останало встрани от вниманието му. Ситрин бел Саркор, любителката контрабандистка, беше нещо друго.

Когато разказът свърши, Маркъс остави Ситрин при актьорите, хвана Майстор Кит за лакътя и го поведе по тесните каменни коридори, които прорязваха скалата на Белин. Мракът се разчупваше от свещи на всеки завой — беше достатъчно светло да се ориентираш за посоката, но не толкова, че да виждаш къде стъпваш. Ала бавната крачка му беше добре дошла за момента.

— Знаел си за това? — обърна се той към актьора.

— Знаех, че момичето пътува под чужда самоличност.

— Но не го спомена.

— Не сметнах, че е важно. В моя живот хората редовно влизат в чужда кожа. Самият аз от няколко седмици го раздавам хитрец.

Маркъс си пое дъх бавно и дълбоко и каза:

— Добре. Ще трябва да уведомя водача на кервана. Не можем да останем тук.

— Не се обиждай, капитане, но защо да не можем? Какво толкова се е променило? По отношение на кервана тоест. Сега, когато знаем истината, дори бихме могли да помогнем на момичето. Ще скрием самоличността и товара му до пролетта, после ще си продължим по план.

— Не става така.

— Кое не става така, капитане? — попита майстор Кит.

Маркъс спря при един остър завой. Самотната свещ вдъхваше треперлив живот на неравната скала. Сенките разсичаха лицето на актьора в златисти и черни равнини.

— В света не става така — обясни той. — Толкова много пари винаги водят до кръвопролитие. Рано или късно някой от нас ще ги пожелае за себе си. А дори да не стане така, със сигурност има други, които търсят каруцата.

— И как ще я намерят? Откъде могат да знаят, че е при нас? — попита майстор Кит. Маркъс забеляза, че старецът не възрази срещу опасенията му от алчност и предателство.

— Нека отгатна. Ще чуят да се говори за керван, чиято охрана е била поета от героя на Градис и Уодфорт. И от хитрец, който може да отблъсква стрели и да командва дърветата.

Менящите се сенки върху лицето на актьора му подсказаха, че аргументът му е приет.

— Не за това ви наех — продължи Маркъс, — но имам нужда да останете с мен.

Майстор Кит сви устни, колеба се дълго, после се обърна и тръгна към по-дълбокия мрак между свещите, право към квартирата на водача. Маркъс го последва. Почти минута стъпките им бяха единственият звук в коридора.

— Какво смяташ да правиш? — попита предпазливо майстор Кит. Маркъс кимна мислено. Актьорът поне не го беше отрязал категорично.

— Да тръгнем на юг — каза той. — На запад е снегът, на изток са онези, които ни преследват. На север е Сухата пуст, при това в зимни условия. Ще пуснем слух, че тръгваме за Макиа или Жилеа и че ще се опитаме да продадем стоката си там, вместо да чакаме до пролетта, за да продължим към Карс. Ще тръгнем на изток, после ще свърнем на юг.

— Не знам за пътища на юг чак до…

— Няма да се движим по пътища. Ще трябва да зарежем драконовите пътища и да тръгнем напряко по селски коловози и пътеки и така до Вътрешното море. Близо до крайбрежието има проход, който никога не замръзва. Ако се задържи студено, за четири седмици ще стигнем в Биранкор. Пет, ако се затопли и земята се разкаля. В Биранкор не гледат с добро око на въоръжени групи, които пресичат границата, така че с малко късмет преследвачите ни може да ударят на камък. Още една седмица и ще се озовем в Порте Олива. Градът е достатъчно голям, за да изкараме там зимата, без да привлечем излишно внимание. А ако пътищата са проходими, може да продължим към Северобреж и Карс, без да чакаме пролетта.

— Доста заобиколно ми се види — каза майстор Кит. Коридорът свърши при широка пресечка, където се събираха няколко прохода. На желязна скоба в стената висеше маслена лампа. Майстор Кит спря под светлината й и се обърна към Маркъс. Лицето му беше спокойно и трезво. — Питам се дали си обмислил и другата възможност?

— Не виждам такава.

— Можем всички да се отбием при каруцата, да си напълним джобовете и кесиите и да изчезнем ни лук яли, ни лук мирисали. А каквото остане, ще го приберем в някой от тукашните складове друг да му бере кахъра.

— Това може и да е разумно — каза Маркъс. — Но не отговаря на задачата ни. Задачата ни е да осигурим безопасността на кервана от началото до края на маршрута му.

По дългото лице на актьора се четеше скептицизъм, както и още нещо, което подсказваше, че майстор Кит незнайно защо намира ситуацията за забавна. Маркъс си даде сметка, че това е моментът, който ще реши всичко останало. Ако актьорът откажеше, неговите възможности за избор щяха да намалеят драматично.

Майстор Кит сви рамене.

— Май ще трябва да уведомим водача на кервана, че плановете му са се променили.

Керванът потегли току преди обяд под надвиснало сиво небе. Маркъс зае мястото си в челото на колоната. Главата още го болеше от сблъсъка със сънища, които му бяха колкото познати, толкова и болезнени. Кръв и огън. Предсмъртните писъци на една жена и едно дете, загинали преди дванайсет години. Миризмата на горяща коса. Отдавна не се беше будил в ужас, с имената на жена си и щерка си на уста. На Алис и Мериам. Надявал се бе, че кошмарите са си отишли завинаги, но ето че се бяха върнали.

Издържал ги беше преди. Щеше да ги издържи и сега.

Водачът на кервана седеше до него на капрата, парата на дъха им ту влизаше в ритъм, ту излизаше от него. Гарвани ги следяха с поглед от снежните клони и пристъпяха тромаво от крак на крак като старци. Снегът беше мокър, но на пътя беше натрупало не повече от една стъпка. Напуснеха ли драконовите пътища, щеше да стане много по-трудно.

— Не мога да повярвам, че правим това — за стотен път каза водачът на кервана. — Как са могли да не ми кажат.

— Явно не са те сметнали за контрабандист по природа — отвърна Маркъс.

— Сметнали са ме за глупак.

— Същото важи и за мен — каза Маркъс, а после побърза да обясни, понеже тимзинът го стрелна с ядосан поглед: — Не, имам предвид, че и мен са взели за глупак. А не че и аз като тях те мисля за глупак.

Водачът на кервана потъна в сърдито мълчание. Канарите на Белин се стопиха зад тях. Зимата щеше да е тежка. Когато спряха за нощувка и разпънаха палатки в сбиращия се сумрак, Маркъс тръгна през лагера заедно с Ярдем. Видеха ли ги да наближават, хората млъкваха. Усмивките им ставаха фалшиви и неубедителни. Негодуванието пропиваше кервана както масло попива във фитил. Маркъс трябваше да внимава за искри, които могат да го подпалят. Но всичко това можеше да се очаква. Когато стигна до палатката си, тя го чакаше отпред.

Каруцарчето Таг беше изчезнало без следа. Актьорите й бяха помогнали да измие що-годе боята от косата си, а без лишеите на фалшивите мустаци лицето й изглеждаше неестествено чисто. Младостта и синайската кръв й придаваха детински вид, но само след няколко години това щеше да се промени.

— Капитан Уестер — каза тя и преглътна с усилие. — Нямах възможност да ви кажа колко високо ценя стореното от вас.

— Това ми е работата — отвърна той.

— Все пак направихте много повече от онова, на което можех да се надявам и… Благодаря ви.

— Все още те грози опасност — каза й той, по-остро от предвиденото. — Запази си благодарностите за по-нататък.

Девойката се изчерви, страните й грейнаха като розови листенца върху сняг. Поклони се несръчно, обърна се и си тръгна, стъпките й скърцаха в снега. Маркъс се загледа след нея, поклати глава и се изплю. Ярдем се изкашля многозначително до него.

— Това момиче не ми е дъщеря — каза Маркъс.

— Да, сър. Не е.

— Не заслужава защитата ми повече от всеки друг мъж или жена в кервана.

— Да, сър. Не я заслужава.

Маркъс вдигна глава, примижа срещу облаците и каза:

— Имам проблем.

— Така е, сър — отвърна Ярдем. — Имате.