Пътят на дракона

Ситрин

— Казвам само, че на света има зло — обясни майстор Кит и намести кутията върху хълбока си — и че съмнението е единственото ни оръжие срещу него.

Ярдем взе кутията от стария актьор и я намести на върха на купчината.

— Но ако се съмняваш във всичко — каза тралгунът, — значи се съмняваш в подбудите зад всяко свое действие. Нали така?

— Просто трябва да подхождаш осторожно. И да преразглеждаш всяко свое решение. Според мен обаче по-правилният въпрос е дали не грешим, като обвързваме действията си с постоянни и непроверени аксиоми. Това, по моему, е принципно сбъркан подход.

Капитан Уестер изръмжа гърлено като куче, което се кани да нападне. Ситрин усети тръпките на уплах, но овладя тялото си, преди то да се е свило инстинктивно в отбранителна позиция.

— А по моему — каза капитанът — празните приказки по въпроса не помагат да си свършим по-бързо работата.

— Извинявай, сър — каза тралгунът.

Майстор Кит кимна в знак на извинение и заслиза по паянтовото дървено стълбище към улицата. Сандр и Хорнет, които се качваха, понесли сандъче със скъпоценни камъни, се притиснаха към стената, за да му направят път. Ситрин се дръпна да им направи място, колкото да подадат новата кутия на Ярдем, после се дръпна отново да направи място на Ярдем, който да намери на сандъчето място в новата им квартира. Студен влажен вятър и миризма на пресни конски фъшкии нахлуваха през отворените прозорци ведно с дневната светлина. Почти все едно е пролет, помисли си Ситрин.

— Да не е бил свещеник на младини? — каза Маркъс и врътна брадичка към тясното стълбище. — Като почне да дрънка за вярата, съмнението и естеството на истината, все едно пак сме с кервана и ни четат проповед при всяко ядене.

— В думите му има смисъл — каза Ярдем.

— За теб — отвърна Маркъс.

— Може и да е бил свещеник. Ама той, майстор Кит, си е такъв — каза Хорнет и вдигна рамене. — Ако ни каже, че се е качил на най-високия планински връх и е пил бира с луната, сигурно пак ще му повярвам. Има още две сандъчета като това и остават восъчните блокчета.

— Восъчни блокчета? — Маркъс вдигна вежди.

— Книгите — каза Ситрин. Думата се изтъркаля от устата й като грак. Тя се изкашля и пробва отново: — Счетоводните тефтери. Восъкът ги пази от влагата.

„Което е добре — помисли си тя, — защото ги потопихме във воденичния вир.“ И моментално си представи как восъкът се е напукал. И как под безполезното восъчно покритие се крие каша от гниеща хартия и разтекло се мастило. Ами ако книгите наистина бяха пострадали? Какво щеше да каже на магистър Иманиел? Какво щеше да каже на банкерите в Карс?

— Донесете ги — каза Маркъс. — Ще им намерим място.

Хорнет кимна. Сандр вече слизаше по стълбите. Дори не я беше погледнал. Ситрин си каза, че това въобще не я интересува.

Ясно й беше, че новата квартира никак не е по вкуса на капитан Уестер. За разлика от предишната им в Соления квартал, тази беше на втория етаж и имаше дървен под, който скърцаше и пукаше издайнически при всяка стъпка. В дюкяна долу се приемаха залози, което означаваше, че произволен брой хора с разнообразен социален статут ще влизат и излизат от ранни зори до късно през нощта. Но пък вратата в долния край на стълбището имаше здрава ключалка, по околните улици нямаше толкова пияндета и бездомници, а прозорците бяха без балкони, които да улесняват достъпа. В добавка имаше малко прозорче, през което да изхвърлят нощното гърне, а само на пет врати по-нататък имаше гостилница, откъдето да си купуват храна и бира.

Кари и Микел се качиха по стълбите. Кари се беше ухилила до уши.

— Едно момче на улицата ни попита какво мъкнем.

Ситрин видя напрежението, изопнало лицето на капитана. Уестер отиде при прозореца да погледне навън.

— Ти какво му каза?

— Фалшиви скъпоценности за празненствата по случай Първото топене — отвърна Кари. — Дори му отворих една от кутиите. Трябваше да го видите. Изглеждаше толкова разочарован.

Кари се разсмя, сляпа за гнева, разкривил лицето на капитана. Или пък го беше видяла, но не й пукаше. Докато търсеха нова квартира и се готвеха да преместят тайното ванайско богатство в новото му скривалище, името на Опал беше споменато само веднъж, когато Смит се пошегува, че Опал е намерила начин да се спаси от тежката работа. Никой не се беше засмял.

Ситрин още не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че Опал е искала да я убие и да вземе златото. Още по-малко можеше да повярва, че капитанът я е убил. Актьорите от трупата бяха ядосани, разбира се. Сърдити бяха на капитана. И на Ярдем. И на нея. Нормално беше да са сърдити, задължително дори. Само че… ето ги, мъкнат кутии и се майтапят. Ситрин откри, че им вярва — на всеки един, — не защото заслужават доверие, а защото на нея й се иска да заслужават.

Беше направила същата грешка с Опал. И сега я правеше отново. Тази мисъл така я измъчваше, че от онази нощ, когато се беше събудила в компанията на петима мъртъвци, нито беше спала, нито беше яла като хората.

Майстор Кит се качи по стълбището, понесъл наръч увити в навосъчен плат книги. После Сандр и Хорнет с последната кутия. Сега, когато целият багаж от каруцата беше пренесен, в стаята почти не оставаше място за толкова хора. Сандр се озова току до нея. Като видя, че го гледа, се изчерви и кимна едва-едва, както би кимнал за поздрав на някой познат, с когото се разминава на улицата.

— Е, това май е всичко — каза майстор Кит, когато Ярдем взе книгите от ръцете му.

— Благодаря ви за помощта — каза Ситрин. — На всички ви.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим — каза Смит. — Жалко, че трябваше да стане така.

— Да, жалко — смотолеви Ситрин. Нямаше смелост да го погледне в очите.

— Вие по-добре тръгвайте — обърна се майстор Кит към колегите си. — Аз ще ви настигна след малко.

Актьорите кимнаха и се изнизаха в колона по тясното стълбище. Ситрин чуваше гласовете им през прозореца, докато подкарваха фургона. Капитан Уестер крачеше напред-назад из стаята, сякаш нетърпението и ядът му можеха да направят дъсчения под по-тих и по-сигурен. Ярдем се опна на кревата, обграден от купчините сандъци, и затвори очи да си почине преди да е дошла нощта. Майстор Кит стана и й подаде ръка.

— Ситрин — каза той. — Искаш ли да се поразходим?

Тя премести поглед от ръката на стария актьор към лицето на капитан Уестер и обратно и попита глуповато:

— Къде?

— Нямам конкретно място предвид — каза старият актьор. — Просто да се разходим.

— Добре — каза Ситрин.

Навън хората и каруците се движеха като вода — бавен и пълноводен поток през широкия площад на изток, по-бърз и по-шумен в тесния канал на улицата. Синай стоеше пред дюкяна за залози и приканваше на висок глас минувачите да си пробват късмета. Можели да спечелят цяло състояние. Късметът обичал смелите. Можели да смекчат собствения си фалит, като заложат срещу себе си. Приемали се залози за всичко. Говореше отегчено обаче.

Конски каруци си пробиваха път през тарапаната, а зад тях вървяха тимзини с лопати и събираха фъшкиите. Деца пищяха и се гонеха, цапаха в локви, в кал и в по-мръсни неща. Пераческа количка изтрополи по калдъръма, теглена от първокръвно момиче на възрастта на Ситрин, но вече с бръчки край устата, вкопани от усилния живот. Майстор Кит тръгна напред и Ситрин го последва, като се колебаеше дали да върви редом с него, или крачка по-назад.

Стигнаха до някакъв площад. В източния му край се издигаше голяма църква. Гласове, извисени в песен, сгряваха студения въздух и възхваляваха Бог на два гласа, които се вплитаха и разплитаха в сложна хармония. Майстор Кит спря и се заслуша. Усмивката му се смекчи и се обагри с тъга.

— Прекрасно, нали?

— Кое? — попита Ситрин.

Той се облегна на един каменен зид и махна с ръка. Жестът му обхващаше площада, песента, небето над тях.

— Ами, светът като цяло, да речем. Пълен с трагедии и болка, ала все пак красив, в моите очи поне.

Ситрин стисна устни. Искаше да се извини за случилото се с Опал, ала това би поставило майстор Кит в неудобно положение, а тя не искаше да го притеснява повече. Думи и мисли се млатеха в главата й и нито една не подхождаше на момента.

— Какво ще правите сега? — попита накрая Ситрин.

Кит си пое дълбоко въздух и го издиша бавно, преди да обърне гръб на песента.

— Сигурно ще останем тук още известно време. Боя се, че Кари още не е готова да поеме всички роли на Опал, но и това ще стане. Ще поработим здравата през пролетта и лятото, ще репетираме. Покрай ванайската мобилизация и тази история с Опал трупата ни оредя. Надявам се да привлечем още няколко души. Опитът ми показва, че в пристанищните градове често се събират пътуващи актьори.

Ситрин кимна. Кит я изчака да каже нещо, после продължи:

— Освен това твоят капитан Уестер ми е много интересен.

— Изобщо не е мой — възрази Ситрин. — Капитан Уестер даде ясно да се разбере, че си е само свой.

— Така ли? Приемам поправката. — Майстор Кит кимна. Църковното песнопение набра сила, десетки гласове се издигаха и спадаха, пулсираха един в друг с такава енергия, сякаш очакваха всеки миг друг един глас да проговори чрез тях. Шепотът на Бог. Песента привлече вниманието на майстор Кит, но не го отклони от нишката на разговора. — Вярвам, че драконите са оставили на този свят наследство, което е… разрушително. Разяждащо по природа и обречено да причинява болка. Излезе ли от контрол, ще изяде целия свят. Уестер е един от малцината, мисля, които биха могли да застанат на пътя му.

— Защото е такъв инат ли? — попита Ситрин, уж на шега.

— Да, защото е инат — съгласи се майстор Кит. — И заради формата на душата му също.

— Бил е пълководец в Северобреж преди години — каза Ситрин. — Мисля, че нещо ужасно се е случило с жена му.

— Предвождал е армията на принц Пролезер във войната за наследството. Водил битки срещу войските на лейди Трациан, които изглеждали обречени, но капитан Уестер ги спечелил.

— При Уодфорт и Градис. — Ситрин кимна. — Но хората говорят също и за… Елис?

— Да. Елисианските полета. Казват, че това била най-страшната битка в онази война, че никой не искал да я води, но и никой не можел да отстъпи. Казват, че Уестер бил толкова важен за изхода на войната, че принцът се побоял някой от другите претенденти за трона да не го привлече на своя страна. Да не го съблазни с обещания. Наредил семейството му да бъде убито, като вината за това се хвърли на главния му съперник. Съпругата и щерката на капитана умрели пред очите му, по най-жестокия начин.

— О — каза Ситрин. — А с Пролезер какво станало? Знам, че е изгубил войната, но…

— Нашият приятел Маркъс разбрал кой е истинският виновник за смъртта на семейството му, отмъстил си и после изчезнал от полезрението на историята. Повечето хора сигурно са сметнали, че е загинал. Според мен най-лошото, което може да сполети човек в неговото положение, е да живее достатъчно дълго, за да изпита на свой гръб колко малко помага отмъщението. Боя се, че се е разделил с повечето си илюзии, което е и причината да… — Майстор Кит сякаш се сепна. — Прощавай. Отклоних се неволно. Явно остарявам. Просто исках още веднъж да ти кажа колко съжалявам за случилото се и че съм решен това да не се повтори.

— Благодаря — каза Ситрин.

— Освен това искам да ти предложа помощ, доколкото ми е по силите, за да стигнеш жива и здрава в Карс. Чувствам, че ти дължим повече от пренасянето на товар сандъци. Странно е, знам, но фалшивият ни войниклък през последните месеци май ни е заразил донякъде с войнишкото другарство.

Ситрин кимна, ала усети как челото й се навъсва. Със закъснение разбра каква е причината. Църковното песнопение се смъкна в заключителната си каденца, после тишината заля света като вълна. Чайки кръжаха високо във въздуха, с жълти човки и кротки криле.

— Защо постоянно се застраховаш с уговорки? — попита Ситрин.

Майстор Кит се обърна към нея, вдигнал високо бухлатите си вежди.

— Не бях забелязал, че го правя.

— Току-що го направи пак — каза Ситрин. — Никога не казваш нещата направо. Винаги се застраховаш с по някое „мисля, че“ или „опитът ми показва“. Никога не казваш: „Слънцето изгрява сутрин.“ Казваш: „Мисля, че слънцето изгрява сутрин.“ Все едно те е страх да се ангажираш с каквото и да било твърдение или обещание.

Майстор Кит стана много сериозен. Пронизваше я с тъмните си очи. Ситрин усети тръпки да полазват гърба й, но не от страх, а сякаш е на крачка да проумее нещо, което от дълго време й е убягвало. Майстор Кит потри с длан брадичката си. Звукът беше мек, интимен и съвсем, съвсем обикновен.

— Изненадан съм, че си го забелязала — каза той, а после се усмихна на поредното условно начало. — Имам таланта да съм много убедителен. Хората лесно ми хващат вяра, а от опит знам, че това създава проблеми. Сигурно съм придобил определени навици, които да смекчат ефекта. Опитвам се да говоря условно, с уговорки, освен когато не съм напълно сигурен в нещо. Абсолютно сигурен, забележи. Често се учудвам в колко малко неща съм абсолютно сигурен.

— Странен прийом — каза Ситрин.

— Може да е странен, но ми помага да не се вземам на сериозно — каза майстор Кит. — Самоиронията, вярвам, има своите предимства.

— Де и аз да бях така — каза Ситрин. Изненада се от отчаянието в гласа си, а после се разплака.

Актьорът примигна, размаха леко ръце, сякаш се чудеше къде да ги дене, а Ситрин стоеше насред улицата, засрамена от плача си, но неспособна да спре. Майстор Кит я прегърна през раменете и я заведе при стъпалата на църквата. Плащът му беше от евтина вълна, грубо тъкан и запазил специфичната миризма на овце. Майстор Кит я наметна с единия му край, без да го сваля от раменете си. Седнала на стъпалата, Ситрин се наведе напред и опря чело в коленете си. Усещаше страха и тъгата, но някак отдалече. Ала свлачището беше започнало и тя нямаше друг избор, освен да го отприщи. Майстор Кит сложи ръка на гърба й, точно между плешките, и започна да я разтрива леко, както се успокоява дете. След малко хлиповете й позатихнаха. Сълзите пресъхнаха. Гласът й се върна.

— Не мога да го направя — каза тя. Колко ли пъти си го беше повтаряла, откакто Безел умря? Но никога на глас, никога пред друг човек. Сега го правеше за пръв път. Думите горчаха. — Не мога да се справя.

Майстор Кит дръпна ръката си, но остави плаща. Измежду минувачите имаше такива, които ги зяпаха любопитно, но повечето не им обръщаха внимание. Кожата на стария актьор миришеше на магазинче за подправки. На Ситрин й се прииска да се свие на студените каменни стъпала, да заспи и никога да не се събуди.

— Можеш — каза майстор Кит.

— Не, не мо…

— Ситрин, спри. Чуй гласа ми — каза майстор Кит.

Ситрин се обърна. Изглеждаше по-стар някак и след миг тя разбра каква е причината — този път майстор Кит не се усмихваше, дори в ъгълчетата на очите му нямаше намек за усмивка. Вместо усмивка под очите му имаше тъмни сенки. Кожата покрай линията на челюстта му беше увиснала. Четината по страните му беше по-скоро бяла, отколкото тъмна. Ситрин чакаше.

— Можеш да го направиш — каза той. — Не, просто ме чуй. Можеш да го направиш.

— Тоест ти вярваш, че мога — поправи го тя. — Или смяташ, че ще се справя.

— Не. Казах каквото исках да кажа. Можеш да го направиш.

Нещо в дъното на главата й се размести. Нещо в кръвта й се промени — като езерце, когато риба мине току под повърхността и образува вълнички. Всепоглъщащата тъга още си беше там, страхът, че ще се провали, че е сама, подмятана от въртопа на един немилостив свят. Всичко това си остана. Само че сега имаше и още нещо. Мъждива като светулка в мрака на съзнанието й се беше появила нова мисъл: „Може би.“

Ситрин потърка очи и поклати глава. Слънцето се беше преместило по-надалеч и по-бързо от очакваното. Нямаше представа от колко време се „разхождат“.

— Благодаря ти — каза тя тихичко.

— Чувствах, че ти го дължа — каза майстор Кит. Стори й се уморен.

— Ще се връщаме ли?

— Ако си готова, да се връщаме.

Свечери се по-късно от очакваното: още един знак, че зимата е започнала да отпуска хватката си. Ярдем Хейн седеше на пода, кръстосал огромните си крака, и ядеше риба с ориз. Капитан Уестер крачеше напред-назад.

— Ако сбъркаме с избора на кораба — каза капитанът, — ще ни убият, ще хвърлят труповете ни на акулите и ще заживеят като царчета в някое пристанище на Фар Сирамис или Лионеа. Но пък ще трябва да минем само през митницата тук и в Карс. Тръгнем ли по суша, ще трябва да се справим с поне десетина бирници.

Ситрин сведе поглед към собствената си чиния с ориз. Стомахът й беше толкова свит, че й една хапка не можеше да преглътне. А с всяка дума на Уестер ставаше все по-зле.

— Може да се върнем — предложи Ярдем. — Обратно в Свободните градове и оттам на север. Или да се върнем във Ванаи дори.

— Без прикритието на керван? — каза Маркъс.

Тралгунът сви рамене в знак че приема възражението. Светлината на свещите и сенките, които хвърляха неуморните крака на капитана, играеха по навосъчените счетоводни книги на ванайската банка. Постоянните тревоги на Ситрин направиха кръг и се съсредоточиха отново върху тях, въображението й рисуваше образи на пропукан восък и мухлясващи корици и страници, кошмар, от който не можеше да се събуди.

— Може да си купим рибарска лодка — каза Ярдем. — Сами ще си я управляваме. Покрай брега.

— И ще плашим пиратите с поглед? — възрази Маркъс. — Крайбрежието на Кабрал гъмжи от корсари, които нападат търговските кораби, а крал Сефан не прави нищо по въпроса.

— С други думи, всичките ни възможности не струват — каза Ярдем.

— Така е. Добри варианти няма, а ще минат седмици преди лошите да станат достъпни — каза Маркъс.

Ситрин остави чинията си на пода и мина покрай капитан Уестер. Взе най-горната книга, огледа сумрачната, оцветена в златен светлик стая и видя късия нож, с който Ярдем си беше рязал сирене на обяд. Острието беше чисто.

— Какво правиш? — попита Маркъс.

— Не мога да избера подходящия кораб — каза Ситрин, — нито правилния път, нито мога да намеря керван за прикритие. Но мога да проверя дали книгите са се навлажнили и точно това смятам да направя.

— Да, а после ще трябва пак да ги запечатваме — каза Маркъс, но Ситрин не му обърна внимание. Восъчното покритие беше дебело колкото палеца й и се белеше трудно. Отдолу имаше плат, под плата имаше нов слой восък, по-тънък и по-мек, а най-отдолу — обвивка от пергамент. Книгата, която Ситрин извади от тези грижливо положени пашкули, изглеждаше така, сякаш току-що я е взела от писалището на магистър Иманиел. Ситрин я отвори и страниците се разлистиха сухи. Познатият почерк на магистър Иманиел беше като спомен от детството и Ситрин едва не се разплака. Плъзна пръсти по суми и отметки, баланси, транзакции, детайли по договори и проценти на възвръщаемост. Подписът на магистър Иманиел и кафеникавият кървав отпечатък на палеца му. Ситрин се потопи във всичко това, едновременно познато и чуждо. Ето го депозита, който гилдията на пекарите беше направила в банката, а отстрани, със синьо мастило, бяха нанесени лихвите, които банката е плащала ежемесечно върху депозита до падежната дата. Обърна страницата. На следващата бяха описани загубите, които банката беше понесла от изплатени застраховки в годината, когато лионейските бури бяха връхлетели невиждано късно за сезона. Рекапитулацията я потресе. Не знаеше, че загубите са били толкова големи. Затвори книгата, взе отново ножа и посегна да вземе друга. Маркъс и Ярдем още говореха, но тя не ги слушаше. Със същия успех можеше да са в друг град.

Следващата книга беше по-стара и проследяваше историята на банката, от лиценза за основаването й, през годишните баланси, почти до деня, когато Ситрин беше поела на път. Историята на Ванаи, написана с числа и отметки. Пак там, с червено, кратка бележка за Ситрин бел Саркор, която е приета за повереница на Медеанската банка, докато навърши пълнолетие и поеме контрола върху депозита, направен от нейните родители, минус разходите по отглеждането й. Не повече думи, отколкото бяха отделени за товар зърно или инвестиция в пивоварна. Смъртта на родителите й и началото на единствения живот, който тя познаваше, сместени в два реда.

Взе друга книга.

Маркъс спря да говори, изяде си вечерята и се сви на кревата. Полумесецът изгря. Ситрин проследяваше историята на банката все едно четеше стари писма от дома. Восък, плат и пергамент се трупаха край нея като хартия за подаръци. А в забутаните ниши на ума й, почти забравено покрай омаята на старото мастило и прашната хартия, растеше едно крехко усещане за възможност. Не увереност — още не, — но нейният предвестник.

Чак когато Ярдем я събуди, като издърпа тежката книга с кожени корици от ръцете й, Ситрин си даде сметка, че за пръв път след случката с Опал е спала спокойно през цялата нощ.