Пътят на дракона

Ситрин

След като драконовите пътища останаха зад тях, светът се сведе до два елемента — сняг и кал. Каруцата под Ситрин залиташе през ями и коловози, мулетата пред нея напрягаха мускули и се хлъзгаха постоянно, колелетата скърцаха мъчително и хвърляха ветрила от рядка кал, размачкана от фургоните отпред. Ситрин седеше, стиснала юздите в измръзналите си до безчувственост ръце, дъхът й се кълбеше призрачно във въздуха. Ниските хълмове отстъпваха пред равнини, горите оредяваха и на тяхно място се ширеха покрити със сняг шипки и трънаци. През пролетта земята около Свободните градове беше зелена и жива, сега обаче изглеждаше пуста и безкрайна.

Подминаха поле с купи гниеща слама, тъжно свидетелство за трагедията на някой чифликчия. Лозов масив с десетки редове подпори, на които морно се облягаха почернели, мъртви на вид вдървенели лозички. От време на време в далечината пробягваше рогат елен в зимна окраска. Случваше се сърна да наближи кервана — истинско изкушение за каруцарите и охраната, които пускаха по някоя стрела с надеждата за прясно дивечово месо. Без успех, уви.

Ала най-вече беше студено. И щеше да става още по-студено, защото дните тепърва щяха да намаляват.

Водачът на кервана даде знак за нощувка при една изоставена воденица. Ситрин спря каруцата си край заледения вир, разпрегна окаляните си мулета и ги разтри до чисто, докато се хранеха. Слънцето висеше кървавочервено току над хоризонта. Опал намина да провери как се справя Ситрин с мулетата и изглежда остана доволна от видяното.

— Ще направим достоен колар от теб, мила.

Ситрин се усмихна и усети болка в спечените си от студа бузи.

— Колар може би — каза тя. — За достойнството не знам.

Опал вдигна вежди.

— Я по-весело. Утре може да настъпи краят на света, кой знае. Ще дойдеш ли да хапнем?

— Май не — каза Ситрин, навела се да огледа копитото на едното муле. Малката рана, която беше забелязала предния ден, още беше там, но поне не се беше влошила. — Не обичам да съм с тях.

— С тях?

— С другите. Мисля, че не ме харесват. Заради мен трябва да се влачат през снега и калта, вместо да мързелуват в Белин около огнището. А капитанът…

— Уестер? Да, той си пада малко мечок, нали? И аз още не съм му взела докрай мярката — каза Опал с глас сух, претеглящ, но и флиртаджийски някак. — Въпреки това, сигурна съм, че няма да те ухапе, освен ако не го помолиш.

— И така да е — каза Ситрин. — Предпочитам да остана при каруцата.

— Щом искаш. Ще ти донеса ядене.

— Благодаря ти — отвърна Ситрин, помисли и добави: — Опал?

— Да?

— Благодаря ти.

Жената от охраната се усмихна, прегъна коляно в насмешлив реверанс и тръгна обратно към мелницата. Ситрин се загледа след нея. Някой палеше огън в изоставената постройка и от каменния комин се издигаше тънка струйка пушек. Наоколо снегът грееше в златно, после в червено, а после изведнъж посивя. Ситрин наметна с одеяла двете мулета и си стъкна малък огън. Опал се върна с чиния зеленчукова яхния и царевични пеканки, после се отправи назад към гласовете и музиката. Ситрин понечи да я последва, но се отказа и седна отново край малкия огън.

Звездите изгряха. Заради снега светликът на непълната луна изглеждаше по-ярък от нормалното. Стана още по-студено и Ситрин се сгуши до огъня. Ала нищо не можеше да прогони мразовития въздух, който се вмъкваше под дрехите й, притискаше я с тежестта си. Ограничаваше я. По-късно, когато капитанът и тралгунският му помощник излезеха на разузнаване, а другите заспяха, тя щеше да се промъкне в мелницата и да си намери някое кьоше, където да се сгуши. На сутринта щеше да избяга по най-бързия начин от любопитните погледи на другите каруцари и да потърси утеха при своите мулета. Дните бяха кратки и водачът на кервана не позволяваше да се губи време в излишни приказки. Дългите тъмни студени часове между края на дневния преход и съня бяха най-омразни на Ситрин. И тя бягаше от тях, като се затваряше в себе си.

Обикновено започваше с песни наум или превърташе спомените си за пиеси и представления, които беше гледала заедно с другите от банката. Ала скоро мислите й неизменно се връщаха към магистър Иманиел и уроците му по време на вечеря. Разликата между подкуп и заем; парадоксът на взаимно неизгодния договор, когато и двете страни постъпват разумно, но стигат до решение, което е в ущърб на всяка от тях; предимствата на еднократния договор срещу предимствата на договор с опция за подновяване. Загадките на магистър Иманиел бяха игрите на нейното детство и сега Ситрин се връщаше към тях за утеха.

Улови се, че изчислява стойността на кервана като цяло, колко щяха да спечелят в Карс и с колко и в каква посока ще трябва да променят офертата си в Порте Олива, за да вържат баланса. Размишляваше за Белин и кои такси биха били по-изгодни за града — таксите за преминаване или таксите за престой, включително квартирните и храната. В кой момент би било все едно дали ще зарежат каруците, или ще продължат напред. Дали магистър Иманиел бе постъпил разумно, инвестирайки в пивоварна и застраховайки я срещу пожар. При липсата на истинска информация това беше просто игра, но пък тази игра Ситрин познаваше най-добре.

Банкирането, често казваше магистър Иманиел, не се върти около златото и среброто. Тайната е да знаеш нещо, което никой друг не знае, да знаеш на кого можеш да имаш доверие, и на кого — не, да се показваш един, а да бъдеш друг. Загадките, които Ситрин сама си поставяше сега, съживяваха в мислите й магистъра, Кам и Безел. Виждаше отново лицата им, чуваше смеха им, потапяше се в друго време и място. Време и място, които беше обичала. Или пък не чак дотам. Но със сигурност време, когато се бе чувствала на мястото си.

Нощта ставаше все по-студена, ала възелът в стомаха й се разхлабваше. Седеше свита на топка, но мускулите й постепенно се отпускаха. Сложи още дърва в огъня и се загледа в пламъците, които отпърво се свиха под новата тежест, а после лумнаха по-ярко. Топлината погали лицето и ръцете й, а вълненото одеяло я пазеше като шушулка от мразовития въздух.

Какво би станало, запита се тя, ако банката предложи по-голям заем на онези длъжници, които се съгласят да погасят заема си преди падежната дата? По този начин кредотиполучателят би се сдобил с повече злато, а банката би прибрала печалбата си по-рано от предвиденото. „Само че — обади се магистър Иманиел в главата й, — ако всички печелят от сделката, значи нещо е убягнало от вниманието ти.“ Имаше някаква подробност, която й бягаше…

— Ситрин.

Тя вдигна глава. Приведен, Сандр дотича откъм сенките между каруците. Едното муле се размърда, изпръхтя, издиша бяло валмо в мразовития въздух и се отпусна отново. Сандр приседна край огъня и Ситрин чу странно метално дрънчене и издайническо плискане на вино в мях.

— Пак ли? — ухили се тя.

— Майстор Кит няма нищо против. Попълни запасите си още щом стигнахме в Белин, щото нали щяхме да зимуваме там и прочие. А сега трябва да го влачи накрай света. Ако питаш мен, даже му правим услуга, като му намаляваме багажа.

— Ще загазиш — каза тя.

— Досега не се е случвало.

Отвори меха, без да сваля ръкавиците си, и й го подаде. Уханието я стопли още преди да е отпила. Богато, силно и меко, виното проми устата и езика й като балсам, после потече като благослов в гърлото й. Сгря я като да беше глътнала запалена свещ. Вкусът му не сладнееше, ала беше невероятно богат.

— Боже! — промълви тя.

— Добро е, нали? — каза Сандр.

Тя се ухили и отпи още една дълга глътка. После още една. Топлината се плисна из стомаха й, оттам се ливна към ръцете и краката. Върна неохотно меха на Сандр.

— Това не е всичко — каза той. — Имам нещо за теб.

Бръкна под наметалото си и извади брезентова торба. Платът миришеше на прах и старост, нещо издрънча в торбата, когато Сандр я остави на снега. Очите му искряха на лунния светлик.

— Бяха в един склад отзад. Имаше и други неща. Всъщност Смит ги намери, но аз се сетих за теб и го убедих да ми ги даде.

Измъкна от торбата напукан кожен ботуш с връзки отпред. Към подметката му беше прикрепено парче ръждясал метал, тъмен и петносан освен по протежение на най-долната си част, която беше почистена и прясно наточена.

— Някога карала ли си кънки? — попита Сандр.

Ситрин поклати глава.

Сандр извади другия ботуш, после и още един чифт от торбата. Старата кожа сивееше на мъждивата светлина. Ситрин отпи още една глътка вино.

— Големи са — каза той, — но аз сложих малко пясък. Пясъкът е подходящ, защото се мести по формата на крака ти. А парцалите стават на топка и убиват. Хайде, пробвай ги.

„Не искам“ — помисли си Ситрин, но Сандр вече й събуваше ботуша и изглеждаше толкова доволен от себе си, че сърце не й даде да му скърши хатъра. Ботушът беше леден, а твърдата начупена кожа се впи в горната част на стъпалото й, но Сандр стегна здраво връзките и се зае с другия й крак.

— Научих се да карам кънки в Астерилхолд — каза Сандр. — Преди две… не, божке, преди три години. Тъкмо се бях присъединил към трупата и майстор Кит ни заведе в Калтфел за зимата. Толкова беше студено, че плюнката ти замръзва преди да е паднала на земята, а нощите бяха безкрайни. Но в средата на града има езеро, което замръзва цялото, от край до край. И всяка година хората там издигат зимно градче на леда. Къщи, кръчми, всичко. Като истински град.

— Сериозно? — каза тя.

— Страхотно беше. Готово. Мисля, че всичко е наред. Само да обуя и моите.

Ситрин отпи още една глътка от силното вино и топлинката му стигна чак до пръстите на ръцете и краката й. Незнайно как и кога бяха успели да преполовят меха. Виното прати гореща вълна към страните й. И към главата й също, където всичко стана хем по-светло, хем по-размазано. Сандр сумтеше и дърпаше ботушите, остриетата на кънките дрънчаха. Струваше й се невъзможно нещо толкова неустойчиво да свърши работа, но после Сандр затегна последната връзка, стигна със смешна походка до езерото и стъпи на леда. И само за миг се превърна в образ и подобие на съвършената грация. Краката му летяха, остриетата съскаха и оставяха дълги следи в леда. Тялото му се накланяше в меки дъги, устремяваше се ту надясно, ту наляво, Сандр стигна до отсрещния край на езерото, зави и се върна, ръцете му — грациозни като на танцьор.

— Не са толкова зле — извика той. — Хайде. Пробвай.

Още една глътка вино, после и още една за късмет, и Ситрин се измъкна от вълнения си пашкул. Студът я захапа моментално, но с притъпени зъби. Глезените й се подгънаха, озадачени от този нов начин на придвижване. Стигна някак до брега на езерото, понечи да стъпи на леда, както бе направил Сандр, и падна. А той взе, че се разсмя.

— Първия път е трудничко — каза и наби спирачки до нея. — Дай ръка. Ще ти покажа.

След няколко минути коленете й вече бяха свити под правилния ъгъл, ръцете й бяха широко разперени, кънките й риеха панически леда. Но не падна.

— Не се опитвай да ходиш — каза Сандр. — Изтласкваш се с единия крак и се плъзгаш с другия.

— Лесно ти е на теб — каза тя. — Знаеш как се прави.

— Сега знам. Но когато се учех, бях по-зле и от теб.

— Ласкател.

— Може би заслужаваш да те ласкае човек. Не, ето така. Точно така. Точно така!

Тялото на Ситрин схвана номера и тя с изненада откри, че се плъзга по леда. Не толкова изящно и уверено като Сандр, но почти. Ледът препускаше под нея, бял, сив и черен под лунния светлик. Нощта имаше вкус на силно вино и се лееше като пълноводна река край нея. Сандр нададе победоносен вик, хвана я за ръка и двамата набраха скорост. Кънките им дълбаеха бели нишки в мрака.

Откъм брега едното муле разкритикува веселбата им с пръхтене. Вятър, породен от собствената й скорост, свиреше в ушите й. А тя се въртеше, ухилена до уши. Възелът в стомаха й беше само спомен, сън, нещо, което се е случило на друг човек. Падна още два пъти, но не усети болка, само й стана смешно. Ледът беше облак, беше небе, а тя знаеше да лети. Небе, което скърцаше и пъшкаше под тежестта й. Тя спря в центъра му и се сгъна в сложен, пък макар и възтромав реверанс, който Сандр възнагради с енергични аплодисменти.

— Хайде да се надбягваме — извика той. — Дотам и обратно.

И литна като стрела към отсрещния бряг. Ситрин го последва. Краката я боляха, сърцето й подскачаше като канара, сурнала се по стръмен бряг, а лицето й беше така изтръпнало, че го чувстваше като маска. Сандр стигна до края на леда, оттласна се от снежните преспи и се стрелна покрай Ситрин по посока на нейната каруца. Ситрин също направи завой и се засили, влагаше всичко от себе си. В средата на езерото ледът беше по-тъмен и протестираше по-гръмовно, но тя прекоси за миг опасното място, скъси разстоянието до Сандр, изравни се с него, подмина го. Почти го подмина.

Върхът на кънката й се заби в снега и почернелите от зимата тръстики. Засинената от лунния светлик земя се надигна и я удари толкова силно, че й изкара въздуха. Сандр легна до нея с широко отворени очи. Бузите му бяха червени, все едно някой го е щипал. Разкривеното му от изненада и тревога лице беше толкова комично, че когато най-сетне успя да си поеме въздух, Ситрин се разсмя от сърце.

Смехът на Сандр се сплете с нейния, после той хвърли шепа сняг във въздуха и пръхкавите трошици засияха наоколо като пух на глухарче.

А после Сандр се претърколи към нея, притисна я и устните му се озоваха върху нейните.

„О“ — помисли си тя. А после, след половинка от мига, понечи да отговори на целувката му.

Не беше чак толкова неприятно. Ръцете му я обгърнаха, той се намести отгоре й и тежестта му я затисна в снега, който, странно, не беше студен. Ръката му се залута под палтото й, мушна се под дебелия вълнен пуловер и легна върху голата й кожа. Ситрин откри, че е извила тяло да посрещне докосването, че се притиска в ръката му. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Чу как собственото й дишане се накъсва.

— Ситрин — каза Сандр. — Трябва да ти… Трябва да знаеш, че…

— Недей — спря го тя.

Той спря и дръпна ръка от гърдите й. Лицето му се напрегна. Завладя я силно нетърпение.

— Недей да говориш имах предвид — каза Ситрин.

Знаеше това-онова за секса, на теория. Кам й говореше на тази тема намусено, строго и предупредително. Виждала бе актьорите на пролетния фестивал да танцуват нощем под светлината на факли, нагиздени с маски и с нищо друго. Така че не би трябвало да се изненадва особено. И въпреки това, докато разкопчаваше и смъкваше вълнените си панталони, се зачуди дали същото е правел и Безел с всички онези момичета. С всички тях, но не и с нея. И те ли са изпитвали същото? Чувала бе, че първия път боляло. Чудеше се какво ли ще почувства. Голите бедра на Сандр лъщяха бели почти като снега. Лицето му беше изкривено от усилието да свали кънките си, без да става.

„Дано не е проблем, че не го обичам“ — помисли си тя.

От нищото долетя рев — рев дълбок, внезапен и вещаещ насилие. Сандр се издигна във въздуха, тежестта му отгоре й изчезна, очите му се изцъклиха от изненада. Ситрин посегна панически да си вдигне панталона. Първата й объркана мисъл бе, че от небето се е спуснала гигантска птица и го е грабнала в ноктите си.

Капитан Уестер метна Сандр на леда, момчето падна тромаво и се плъзна по инерция. Мечът на капитана изскочи със съскане от ножницата. Уестер тръгна към Сандр, като ругаеше на поне три езика. Ситрин се надигна на колене и задърпа трескаво дрехите си. Сандр отстъпи назад, щръкналият му пенис се подмяташе комично, после той се подхлъзна и падна.

— Не съм я насилвал — изписка той. — Не съм, кълна се!

— Да съм те питал? — извика Уестер и посочи с меча си полузарития в снега мях. — Напиваш я, за да си разтвори краката, и искаш орден за добро поведение?

— Не съм пияна — каза Ситрин миг преди да си даде сметка, че вероятно е. Уестер не й обърна внимание.

— Докоснеш ли я пак, момче, ще ти отрежа нещо. И няма да е пръст.

Сандр отвори уста, ала оттам излезе само пискливо скимтене.

— Престани! — извика Ситрин. — Остави го на мира!

Уестер се извъртя към нея. В очите му гореше гняв. По-висок от нея и два пъти по-широк, че и с гола стомана в ръка, капитанът беше достатъчно страшен да уплаши всекиго. Ала виното, смущението и гневът заглушиха слабия глас на разума й.

— Кой си ти да му казваш какво може да прави и какво не? — продължи тя. — Кой си ти да казваш на мен?

— Аз съм човекът, който ти спасява живота. И ще правиш каквото ти кажа — извика Уестер, но на Ситрин й се стори, че долавя в очите му сянка на объркване. — Няма да допусна да станеш курва.

Думата я ухапа. Ситрин стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата я заболяха. Лудешки приток на кръв подпали страните й и ревна в ушите й. Когато успя да събере мислите си в изречение, думите излязоха като писък:

— Нямаше да му взема пари!

Уестер я погледна, все едно я виждаше за пръв път. Сянката на объркване отпреди малко се задълбочи, сплете на възел бръчките по челото му, после нещо като усмивка разтегна устата му по ъглите. А сетне — съвсем необяснимо — на лицето му се изписа дълбоко страдание.

— Капитане — чу се нов глас и тралгунът се извиси от сенките.

— Моментът не е подходящ, Ярдем — каза капитанът.

— И сам се досетих, сър, по виковете. Има войници.

Уестер се промени само между два удара на сърцето. Лицето му се проясни, снагата му се изправи. Конфликтът помежду им сякаш се изпари в миг и Ситрин се подразни от внезапната промяна. Стори й се нечестно капитанът да й обръща гръб, преди да са изяснили спора си.

— Къде? — попита той.

— На лагер отвъд билото, в източна посока — отвърна тралгунът. — Две дузини. Антийско знаме, ванайски палатки.

— Е, този път извадихме късмет — каза Уестер. — Някакъв шанс съгледвачите им да са ни пропуснали?

— Никакъв.

— Теб видяха ли те?

— Не.

Щом съдържанието на разговора си проби път през алкохолните изпарения, гневът на Ситрин се изпари. Уестер спря замислено поглед върху Сандр, който още се клатушкаше на кънките си, после на полузаровения мях, накрая и на езерото с белите деруги по леда.

— Сандр — каза той. — Бягай да доведеш майстор Кит.

— Да, сър — отвърна Сандр и се плъзна тромаво към воденицата.

Уестер прибра разсеяно меча си. Очите му се плъзгаха по терена, търсеха нещо. Ситрин чакаше със свито сърце. Нямаше къде да избягат. Не можеха и да се бият срещу две дузини войници. Колкото до самата нея, и да се беше ползвала доскоро със симпатията на Уестер, беше я пропиляла.

Секундите се проточиха безкрайно. Уестер си пое дълбоко дъх и издиша бавно. После каза:

— Ще ни трябва метла.