Пътят на дракона

Маркъс

— Бих предпочел да го дам лично на магистра бел Саркор — каза мъжът. — Не се сърдете, сър, но не вашият палец е подпечатал моите документи.

Мъжът беше нисичък, главата му стигаше едва до рамото на Маркъс, а дрехите миришеха като магазията му — на сандалово дърво, пипер, кимион и копър. Лицето му беше тясно като на лисица, усмивката му изглеждаше заучена. В сутеренното помещение на сградата, приютяваща портеоливианския клон на Медеанската банка, бяха Маркъс, Ярдем, якият картадам Ахариел и вездесъщата Хлебарка. Сигурно само мечовете им тежаха колкото миниатюрния търговец на подправки, но това явно не впечатляваше дребосъка, ако се съдеше по пренебрежението, което се излъчваше от него като топлина от огън.

— Но тъй като нея я няма — каза Маркъс, — ще трябва да се задоволите с мен.

Веждите на търговеца се вдигнаха, малките му устнички се стиснаха в тънка линия. Ярдем се изкашля и Маркъс го жегна чувство на вина. Тралгунът беше прав.

— Но ако приемете гостоприемството ни за няколко минути, сър — продължи Маркъс, — ще се опитам да я намеря.

— Така е по-добре — каза мъжът. — Дали нямате малко чай да пийна, докато чакам?

„Мога да те убия с голи ръце“ — помисли си Маркъс и това се оказа достатъчно да извика на лицето му любезна усмивка, точно каквато изискваше етикетът.

— Хлебарке? — каза Маркъс. — Ще се погрижиш ли за госта ни?

— Да, капитане — каза малкият тралгун и скочи. — Елате с мен, сър.

Маркъс излезе на улицата. Ярдем го следваше по петите като сянка. Вечерното слънце още беше високо на западния хоризонт. Лалетата в саксията отпред бяха разцъфнали в яркочервено с тънки бели нишки.

— Ти поеми Големия пазар — каза Ярдем. — Аз ще проверя в кръчмата.

Маркъс поклати глава и се изплю на паважа.

— Ако предпочиташ ти да я намериш, мога аз да отида до пазара — предложи Ярдем.

— Остани тук — каза Маркъс. — Връщам се веднага.

Тръгна по улицата. Пот се събираше между лопатките му и се стичаше надолу по гръбнака. Жълтеникаво куче го погледна от сенките на една пресечка, езикът му беше изплезен. „Щом и кучетата не лаят, значи наистина е много горещо“, помисли си Маркъс. Улиците бяха сравнително празни, но това щеше да се промени след залез-слънце. Светлината тласкаше хората към подслон по-ефективно от тъмнината. Дори гласовете на просяците и уличните продавачи звучаха вяло.

В кръчмата беше значително по-хладно. Свещите не бяха запалени, за да не добавят и своята топлинка към лятната жега, и макар навън още да беше светло, кръчмата тънеше в сумрак. Маркъс примижа да различи хората вътре. Имаше десетина клиенти от различни раси, но Ситрин не беше сред тях. Смехът й се чу откъм дъното. Маркъс тръгна натам и познатата мелодика на гласа й го отведе до пердето, което отделяше частните маси от общото помещение.

— … би действало като насърчение за най-благонадеждните кредитополучатели.

— Само докато станат ненадеждни — отвърна тихо мъжки глас. — Вашата система насърчава кредитополучателите да разширяват бизнеса си и да теглят нови кредити и ако това се проточи във времето, съществува риск голяма част от добрите кредити да станат лоши.

— Магистра? — обади се Маркъс. — Имаш ли минутка?

Ситрин дръпна пердето. Маркъс не се изненада, че компания й прави не друг, а полуясурото. Кахуар Ем. Конкуренцията. Чиния със сирене и мариновани морковчета стоеше на масата помежду им заедно с бутилка вино, почти празна. Роклята на Ситрин от везан лен й стоеше добре, косата й, прибрана назад, се стелеше в небрежен безпорядък по раменете.

— Капитане?

Той й кимна към задната врата. Яд и раздразнение пробягаха по лицето на Ситрин.

— Мога да ви оставя сами — предложи Кахуар Ем.

— Не, връщам се веднага — каза Ситрин.

Маркъс я последва навън. Задната уличка вонеше на урина и развалена храна. Ситрин скръсти ръце.

— Търговецът на подправки дойде с комисионната за седмицата — обясни той. — Държи да ти я даде лично.

Ситрин се намръщи, бръчки се врязаха по челото и край устата й. Взе да потропва с пръсти по ръцете си.

— Иска да говорим за нещо друго — каза тя.

— Не знам за какво иска да говори, но определено не иска да говори с охраната ти — каза Маркъс. — До този извод стигнах аз.

Момичето кимна и се замисли.

Точно в моменти като този, когато се взреше навътре в собствения си свят, Ситрин се променяше. Фалшивата зрялост, която се беше научила да наподобява с помощта на майстор Кит и актьорите, беше убедителна, но не беше истинска, не беше Ситрин. Напрегнатата млада жена, която се люшкаше шеметно между свръхсамоувереност и болезнени колебания, също не беше истинската Ситрин. Но когато лицето й се загладеше, а мислите й препуснеха в собствената си тишина, Маркъс съзираше намек за жената, която се криеше в момичето. Жената, в която момичето се превръщаше. Отклони поглед към уличката, с мисълта че така й осигурява поне минимално уединение.

— Трябва да се видя с него — каза накрая Ситрин. — Той в къщата ли е?

— Хлебарката и Ярдем са с него.

— Добре ще е да побързам тогава — каза тя, думите й бяха стоплени от весела искра в очите. — Иначе току-виж го изяли жив.

— Мога да те извиня пред Кахуар…

— Не, кажи му, че се връщам веднага. Не искам да си тръгне без мен.

Маркъс се поколеба, после кимна. Ситрин тръгна по уличката, като си гледаше в краката, и свърна зад ъгъла. Маркъс постоя още малко в смрадливите сенки, после влезе в кръчмата. Полуясуруто още седеше на масата, потънал в мисли, и дъвчеше морковче. Изглеждаше с няколко години по-млад от Маркъс, макар че смесената му кръв затрудняваше преценката. Закърнелите люспи по кожата му и наситено зеленият цвят на очите навяваха мисли за гущер.

— Магистрата трябва да се погрижи за нещо. Дребна работа, няма да отнеме повече от пет минути — обясни Маркъс. — Каза, че се връща веднага.

— Няма проблем — отговори Кахуар и махна към стола, на който беше седяла Ситрин. — Ще ми правите ли компания, капитан Уестер?

Най-разумно би било да си тръгне. Маркъс кимна любезно и седна на стола.

— Вие сте истинският Маркъс Уестер, така ли? — попита мъжът и даде знак на едно момче от прислугата да донесе бира.

— Все някой трябва да е — отвърна Маркъс.

— За мен е чест да се запознаем. Не се сърдете, но ми се струва странно, че човек с вашата завидна репутация се занимава с охрана, пък била тя и на Медеанската банка.

— Познат съм сред определени групи хора, вярно — каза Маркъс. — Но мога да вървя спокойно по улиците, без никой да ме погледне втори път.

— И все пак, след Уодфорт и Градис, бихте могли да продавате прескъпо услугите си като капитан на наемническа войска.

— Не работя за крале — каза Маркъс и изчака момчето да сложи халбата пред него. — Това стеснява възможностите ми. Аз пък се чудех, ако нямате против да попитам?…

Кахуар му кимна да продължи.

— Не знаех, че първокръвни и ясуру могат да имат общо поколение — каза Маркъс. — Вие сте първият, когото виждам.

Мъжът разпери ръце, сякаш казваше: „И въпреки това, ето ме.“ На глас каза:

— В Лионеа има и други като мен. А и за определен вид задачи хората предпочитат да наемат човек без семейство.

— А — каза Маркъс. — Значи сте… като мулетата? Не можете да имате деца.

— Моята благословия и проклятие.

— Познавах няколко такива на север. Случва се и при смесване на синаи с дартини. Познавах и неколцина, които само твърдяха, че не могат да имат деца. За да се харесват на жените. Понеже няма опасност и прочие.

— Да, има си и добри страни — каза с усмивка Кахуар.

Маркъс си представи как се пресяга през масата и му скършва врата. Не би било лесно обаче. Ясурите бяха силни копелета, и бързи. Отпи дълга глътка от халбата. Имаше същия вкус като бирата от пивоварната, в която Ситрин беше инвестирала. Явно момичето беше уредило сделка и с кръчмата. Кахуар килна глава и се усмихна вежливо със заострените си зъби.

„Тя е наполовината на годините ти — помисли си Маркъс. — Още е дете, за бога!“ Но не би могъл да го изрече на глас. Вместо това каза:

— Как ви се струва животът в Порте Олива?

— Харесва ми тук. Кланът ми липсва, разбира се, но ако успея да сключа договор, който да им осигури работа… Е, тогава ще си е струвало цената.

— Кланът ви трябва да е голям, за да влезе в надпревара с Медеанската банка. Повечето биха се отказали.

— Аз го виждам по малко по-друг начин. За мен Медеанската банка влиза в надпревара с нас. Битката ще е интересна. Магистра Ситрин е впечатляваща жена.

— И аз винаги съм бил на същото мнение — каза Маркъс.

— Отдавна ли работите за нея?

— Срещнахме се във Ванаи — каза Маркъс. — Дойдох тук с нея.

— Значи е добър работодател?

— Нямам оплаквания.

— Хората говорят, между другото. За вас. Обикновен банков клон, пък бил той и на Медеанската банка, чиято охрана се ръководи от Маркъс Уестер? Хората виждат в това знак, че магистра Ситрин залага на по-агресивна стратегия.

— А вие какво мислите? — попита Маркъс с премерено неутрален тон.

— Какво мисля аз ли? — каза Кахуар и се облегна на стената зад пейката. Сбърчи чело, сякаш за пръв път правеше анализ на собствените си мисли. След малко вдигна пръст. — Мисля, че сте избрали тази работа, защото не проявявате интерес към командването на частна армия. Следователно магистрата също няма интерес към бойните действия.

— Интересна мисъл.

— Вие сте ценен човек, капитан Уестер. И това не е тайна за никого.

Маркъс се изсмя и попита:

— Опитвате се да ме подкупите? Това правите, нали? Чудите се дали мога да бъда купен?

— Можете ли? — попита Кахуар Ем без грам неудобство в гласа.

— На света няма толкова злато — отговори Маркъс.

— Разбирам и уважавам позицията ви. Но и вие разберете, че дългът към клана ме задължаваше да пробвам.

Маркъс допи бирата си на екс и стана.

— Нещо друго за обсъждане, сър?

Кахуар поклати глава.

— За мен наистина е чест да се запознаем, капитан Уестер. Уважавам и вас, и работодателката ви.

— Добре е да се знае — каза Маркъс, после мина през общото помещение и излезе да чака Ситрин на улицата, а горещината да върви по дяволите. След малко Ситрин се появи почти на бегом, точно като младо момиче, и Маркъс тръгна да я пресрещне. По лицето й беше избила пот и размазваше красилата по устните и около очите й.

— Погрижих се за всичко — каза Ситрин. — Добре направи, че дойде да ме повикаш. Този тип е претенциозен задник, но ще ни е много полезен.

— А твоят ухажор току-що се опита да ме подкупи — каза Маркъс.

Ситрин се закова на място. За част от мига Маркъс видя тревогата в очите й, после маската покри лицето й отново. Вече не бе нито момичето, нито разпукващата се жена, а фалшивата светска дама, която беше създал майстор Кит. Онази Ситрин, която Маркъс харесваше най-малко.

— Естествено — каза тя. — Бих се изненадала, ако не беше опитал. Капитане, може да не се върна в къщата тази нощ. Ако утре сутринта ме няма, недей да вдигаш всички по тревога. Ще ти пратя съобщение по някого.

Със същия успех можеше да го цапардоса с тухла по главата. „Той е твой враг“, „забранявам ти да спиш с този мъж“ и „моля те, не го прави“ се блъскаха с лакти в главата му кой ще изпревари. Ала Маркъс успя единствено да кимне. Ситрин, изглежда, видя нещо в очите му, защото го стисна нежно над лакътя, преди да се върне в кръчмата при Кахуар Ем.

Маркъс тръгна към къщата, но на половината път спря, обърна се и пое към пристанището. Слънцето се спускаше мързеливо към хоризонта и притискаше дясната половина на лицето му като с гореща ръка. Близо до пристанището улиците бяха претъпкани. По прозорците и клоните на дърветата висяха гирлянди от конци и вятърът ги вееше като пипалца на медуза. Улични кукловоди бяха завардили кьошета и тротоари и всеки пазеше зорко територията си дори в почивките между представленията. Корабите от остров Нарин щяха да пристигнат след две-три седмици, но подготовката за тържественото им посрещане вече беше в ход.

Пристанището миришеше на сол и рибешка карантия. Маркъс вървеше покрай моряци и докери, просяци и стражи от краличината гвардия, отправил се към площада оттатък последния док. Две кръчми и една обществена баня в началото на площада се пънеха да привлекат вниманието на минувачите с яркоцветни знамена и отегчени жени в оскъдно облекло. Пред театрален фургон в другия край на площада се беше събрала смълчана тълпа. Майстор Кит, с широка алено-златна роба и телена корона, държеше на ръце неподвижното тяло на Сандр. От хълбока на момчето се стичаше тънка струйка оцветена в червено вода.

— Как? Как допуснах това? О, Ерисон, Ерисон, сине мой! Единственият ми син! — извика майстор Кит с пресеклив глас, който въпреки тремора си се чуваше ясно и членоразделно, а после елегантно премина в мерена реч: — Кълна се, синко, чуй ме пак! В кръвта на дракона, на Бога в кокала! Дома на Алисор ще срина в прах!

А после застина като истукан — и миг по-късно избухнаха аплодисментите. Маркъс се провря през тълпата, докато Кари и Смит излизаха на сцената, Смит — с комична броня от зебло и тенекия, Кари — с тясна черна рокля, очевидно шита за Опал. Маркъс изгледа дългото последно действие, в което старата вражда между благородните фамилии достигна апогея си, като най-напред измряха виновните, след тях и невинните, вражда, заради която майки убиваха дъщерите си, бащи умираха от отрова, предназначена за синовете им, и светът като цяло потъваше в хаос, и така докато майстор Кит не остана сам на сцената, разплакан и заобиколен от труповете на останалите герои. Чак когато актьорите се надигнаха ухилени да приемат аплодисментите и да съберат монетите, с които ги обсипваше публиката, Маркъс успя горе-долу да подреди мислите си.

Докато мъжете и жените от трупата прибираха декорите и вдигаха сцената, Маркъс заобиколи фургона. Майстор Кит се беше преоблякъл, стоеше облегнат на дигата и бършеше грима от лицето си с мека кърпа. Видя Маркъс и се усмихна.

— Капитане! Добре си дошъл! Хареса ли ти представлението?

— Убедително беше — отвърна Маркъс.

— Радвам се да го чуя. Хорнет! Внимавай с това въже. Не, другото, на което си стъпил бе, човек!

Хорнет отскочи встрани и майстор Кит поклати глава.

— Чудя се кога ли ще си счупи крака, докато се измъква сутрин от спалния си чувал — каза Кит. — Много е кьопав горкият.

— Кари става все по-добра.

— Да, вече се чувства по-спокойна на сцената. Няма да се учудя, ако до края на сезона успее да научи всички роли на Опал. Надявам се обаче да открия момиче, което да поеме нейните роли. Бих могъл да облека Смит в дантели и да го обуча във фалцет, но се боя, че това би придало твърде лековат тон на трагичните сцени.

— Откри ли вече някоя подходяща?

— Може да се каже — отвърна Кит. — Говорих с две момичета, които изглеждат обещаващи. Едната е по-талантлива, но лъже. Опитът ми показва, че да си добър спътник в преходите от един град до следващия е по-важно за трупата, отколкото да си добър актьор на сцената. Мисля, че бих могъл да обуча кажи-речи всеки на театралното изкуство. Значително по-трудно би било да променя нечии вредни навици.

Маркъс седна с гръб към стената на морската дига. Слънцето се беше скрило зад покривите, но облаците още грееха в златни и оранжеви краски. Кит избърса за последно очите си и прибра кърпата.

— Малко по-нататък има един хан — каза майстор Кит. — Отседнали сме там. Ханджията не ни таксува за нощувките, стига да играем по една комедия всяка вечер за клиентелата му. Ако искаш, ела с нас.

— Ще си помисля.

Майстор Кит скръсти ръце. Безпокойство затъмни очите му.

— Капитане? Всичко е наред с банката, надявам се? От онова, което чувам, нашето момиче, изглежда, се справя доста добре.

— Хората постоянно й носят пари — каза Маркъс.

— Точно на това се надявахме, нали така?

— Така.

— Но?

Маркъс примижа, загледан в градската баня. Двама картадами си крещяха ожесточено, сочеха банята и се надвикваха. Кльощаво тралгунско момиче мина покрай тях, като ги зяпаше любопитно.

— Трябва ми услуга — каза Маркъс.

— Какво си намислил?

— Ще ми се пак да ми обясниш онова, дето Ситрин имала право на свои си грешки. И че аз е трябвало да заглаждам всеки остър ръб, в който има опасност да се удари.

— Аа — проточи майстор Кит.

— Играе с много високи залози — каза Маркъс, — и срещу хора, които имат десетилетия жизнен и професионален опит зад гърба. И…

— И?

Маркъс прокара пръсти през косата си.

— Оплела се е като пиле в кълчища. Заложила е твърде много от себе си, без дори да си дава сметка. Когато всичко се срине под краката й… искам да го спре сега, овреме. Преди да е пострадала.

— С други думи, искаш да я предпазиш.

— Не искам — каза Маркъс. А миг по-късно: — Искам. А не ме бива да предпазвам жени. Затова искам от теб да ми кажеш, че не бива да се опитвам.

— Защо не се обърна с тази молба към Ярдем? Той, вярвам, те познава по-добре от мен.

— Знам какво ще каже Ярдем. Дори знам с какъв тон ще го каже. Така че няма смисъл да го питам.

— Но смяташ, че ще повярваш на мен?

— Когато поискаш, ти можеш да си много убедителен.

Майстор Кит се засмя и седна до него. Кари извика, актьорите вдигнаха сцената на пантите й и превърнаха дъсчената платформа в страница на висок фургон. Сандр отиде да впрегне мулетата. Соленият бриз притихна за миг, после смени посоката си и погали хладен лицето на Маркъс. Облаците посивяха, изгубили слънчевите си краски. Много скоро кръчмите, бордеите и баните щяха да изнесат цветните си фенери с надеждата да привлекат пари и клиенти така, както светлината привлича нощни пеперуди. Стражите от краличината гвардия щяха да плъзнат по улиците. А Ситрин… По-добре беше да не мисли какво ще прави Ситрин.

Без да бърза, Маркъс разказа всичко на актьора. Деловите планове на Ситрин, амбициите й за развитието на банката, надпреварата за ескортиращите бойни кораби, странната й връзка с основния й конкурент с наполовина ясурийска кръв. Майстор Кит го слушаше внимателно, а когато Маркъс млъкна, сви устни и вдигна поглед към потъмняващото небе.

— Ще ти кажа едно, Маркъс, и ще ти го кажа, защото е вярно. Вярвам, че Ситрин притежава всичко необходимо, за да извърти номера. Стига да си отваря очите и ушите, да претегля внимателно фактите и с мъничко късмет в добавка, може да се справи.

— „Може“ е хубава дума. Но дали ще се справи наистина?

Майстор Кит мълча дълго. А когато отново проговори, в думите му имаше нескрита тъга.

— Вероятно не.