Пътят на дракона

Маркъс

Маркъс се приведе ниско с ръце покрай тялото. Дръжката на дървения меч в ръката му беше хлъзгава от пот. Първокръвното момче в другия край на ямата беше с бойни панталони и със сериозно изражение. Маркъс чакаше. Момчето облиза устни и вдигна меча пред себе си.

— Не бързай — каза Маркъс.

Въздухът в гимнастическия салон беше горещ, спарен и влажен. Сумтенето и виковете на другите бойци се бореха за надмощие с гъргоренето на водата в тръбите, които захранваха баните с топла вода. Поне десетина мъже стояха край ръбовете на ямата. Повечето бяха картадами и първокръвни, макар че имаше и двама тимзини, малко встрани от останалите. Ярдем Хейн също беше там, задъхан и потен. Не беше дошъл нито един синай.

Маркъс видя как момчето променя центъра на тежестта си, готово да атакува. Държеше меча си леко настрани, в източен стил, значи беше преминало някакво обучение. Маркъс блокира удара, от дървеното острие се посипа тебеширен прах, после се премести от лявата страна на противника си. Момчето се обърна и Маркъс стовари меча си отгоре надолу. Младежът блокира толкова яростно, че и двете остриета отскочиха от силата на сблъсъка. Маркъс премести меча в лявата си ръка и удари отново, ниско този път, следейки стойката на противника.

След като избегна успешно и двете атаки на Маркъс, момчето набра кураж. Стисна по-силно оръжието си, направи заблуждаващ ход надясно, доста тромав, и се стрелна наляво. Маркъс блокира спокойно удара, после прибра острието към себе си през гъстия като супа въздух и перна силно момчето през гърдите. Младежът залитна назад. Намазаният с тебешир учебен меч беше оставил бяла следа през гърдите му, от най-долното ребро до ключицата.

— Следващият! — извика Маркъс.

— Този беше последният, сър — каза Ярдем.

— Благодаря ви, капитан Уестер, сър — каза момчето. Кожата на голите му гърди се беше зачервила и вече отичаше на мястото на удара. Маркъс съжали разсеяно. Не бе имало нужда да наранява младежа.

— Аз ти благодаря, синко. Справи се добре — каза Маркъс и момчето се усмихна широко.

Маркъс сложи ръце на ръба на ямата и се изтегли нагоре. Болеше го цялото тяло, от раменете до стъпалата. Хубава болка. Ярдем му хвърли влажен парцал и Маркъс изтри потта от лицето и врата си. Това беше третата група мъже, които изпитваха, за да попълнят отряда си. Както и в предишните две, кандидатите бяха най-различни. Някои бяха дошли, защото отчаяно си търсеха работа, а не притежаваха други умения освен охотата да причиняват болка. Други просто искаха да се похвалят, че са се били срещу Маркъс Уестер. Много по-малко се бяха явили на изпита, защото разбираха от занаята и защото предложението на Маркъс ги е сварило временно без друг ангажимент.

В последната категория беше и един як картадам със сивкавозлатиста козина и кабралски говор. Маркъс улови погледа на Ярдем и го посочи с брадичка. Ярдем кимна.

— Ти — каза Маркъс. — Как рече, че ти е името, приятел?

— Ахариел — отговори картадамът. — Ахариел Акабриан.

— Добре се биеш. Какво те води в Порте Олива?

— Сключих договор с един отряд от остров Нарин. Работата беше предимно гарнизонна, но после командирът взе да си ляга при пешаците. Плъзнаха слухове и аз реших, че е по-добре да се махна. Мислех да си пробвам късмета в Свободните градове. Щото, покрай Ванаи и прочие, там с години ще харчат луди пари за охрана. Но после чух, че ти търсиш хора.

— При мен работата няма да е гарнизонна — предупреди го Маркъс.

Картадамът вдигна рамене.

— Реших, че ти си човек, дето си подбира работата. Заради Уодфорт, Градис и прочие. Ако работата е достатъчно добра да задържи теб, значи ще е добра и за обикновен наемен войник като мен.

— Оптимист си — рече Маркъс. — Но ще се радваме да работиш за нас, ако условията те удовлетворяват.

— Нямаше да ви губя времето, ако беше иначе — отвърна Ахариел.

— В такъв случай утре сутринта се яви на служба. Ще те включим в графика за дежурства.

Ахариел козирува, обърна се и си тръгна.

— Харесва ми — каза Маркъс. — Не говори много.

— Значи ще се впише отлично, сър — каза Ярдем.

— Приятно е пак да имаш истински отряд.

— Така е.

Маркъс метна парцала на ръба на ямата и попита:

— Време ли е?

— Ще трябва да тръгнем скоро — каза Ярдем.

В началото на лятото улиците на Порте Олива бяха горещи и претъпкани. Просяци висяха по ъглите, а навалицата сякаш имаше свой дял в задушливата жега, не по-малко от опулилото се крайморско слънце. Въздухът миришеше на океан, на мед, горещо масло и кимион. Дрехите също се бяха сменили. Вече не се виждаха жакети и плащове. Синайските мъже и жени се разхождаха по улиците в прозрачни роби, които се увиваха и гънеха около тънките им тела, като да обгръщаха сенки или призраци. Картадамите се бръснеха почти до голо, оставяйки тук-там козина колкото да се накичат с традиционните си мъниста, а облеклото им се състоеше от набедрени препаски и къси блузки с гол гръб, които не оставяха почти нищо на въображението. Ала първокръвните привличаха най-вече вниманието на Маркъс — сякаш измъкнали се от зимните си пашкули, мъже и жени се разхождаха, облечени в ярки цветове, в зелено, жълто, розово. Туниките им бяха срязани отстрани да пропускат както въздуха, така и скришни погледи към голата кожа отдолу. Сякаш всеки ден беше празник.

На Маркъс това не му харесваше.

Твърде силно му напомняше за времето, когато самият той беше млад и не правеше разлика между похот и любов, а спомените за онова време неизменно водеха след себе си спомени за времето после. За това как среща синеоката Алис, как я ухажва с разкази за приключенията си и с бели цветя. За нощите на копнеж, а после за една конкретна нощ под пълна луна, за една споделена ябълка, за целувка край водопад и за края на копнежа. Неговата съвършена жена. В един справедлив свят Алис още щеше да е с него.

Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се терзае на свой ред от обърканите импулси на плътта, а той щеше да е точно толкова безпомощен в опитите си да я вразуми, колкото собственият му баща навремето. Ала не. Сега Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се е омъжила млада и без много да му мисли. Още един сезон и Маркъс щеше да подрусва внуче на коляното си. Затова не харесваше града — защото постоянно му напомняше за неизживени неща. Но пък той и света не харесваше по същата причина. Слава богу, докато имаше работа, която да се свърши, можеше да прогони от главата си всичко това.

Въпросът къде да отворят постоянния офис на банката се разреши лесно, след като Ситрин разговаря с дъщерята на човека, който държеше дюкяна за залагания под тяхната квартира. Оказа се, че девойката от години се опитвала да убеди баща си, че е време да се откаже от този занаят, и сега, с помощта на Ситрин, най-после беше успяла. Долният етаж беше достатъчно голям да приюти охраната в нещо като малка казарма, а в мазето имаше вкопан в каменната основа железен сейф. И така, на мястото на дюкянчето за залагания сега се ширеше — скромно, но уютно — местният клон на Медеанската банка. Ситрин не чака и ден, след като бившият собственик подписа договора за покупко-продажба — веднага се разпореди стените да бъдат пребоядисани в най-яркото бяло, което можеше да се намери в града. На мястото на викача, който им беше проглушавал доскоро ушите с рекламните си призиви за залози и невиждан късмет, сега имаше голяма ламаринена саксия, от чиято тъмна пръст се източваха тънките зелени стъбла и широките заострени листа на половин дузина напъпили лалета.

— Право при нея ли? — попита Ярдем и посочи тясното стълбище, което водеше към втория етаж и частните покои на Ситрин.

Маркъс поклати глава.

— След като сме готови.

Преди тежката дървена врата се отваряше към общо помещение с висок тезгях в единия край. Сега тезгяха го нямаше, а на дъската с тебеширите бяха написани не залози, а имената на новите охранители от отряда на Маркъс и разпределението на задачите им. Вместо клиенти, дошли да си пробват късмета, сега в помещението чакаха четиримата нови членове на отряда, надничаха през тесните зарешетени прозорчета и подмятаха груби шеги по адрес на минувачите. Когато Маркъс влезе, смехът пресекна и четиримата нови охранители — двама първокръвни мъже, една картадамка и едно тимзинско момче, което Маркъс бе решил да вземе в последния момент — застанаха мирно. Щяха да му трябват още хора. Дъските на горния етаж скърцаха под стъпките на Ситрин.

— Чантата готова ли е?

— Да, капитан Уестер, сър — каза картадамката.

Маркъс й кимна и се запъна, смутен от неуслужливата си памет. Жената имаше широки рамене и бедра, ръцете й бяха дебели колкото краката. Козината й беше лъскавочерна, по-тъмна дори от люспите на тимзинското момче. А името й беше… Едир? Едем?

— Енен — каза Ярдем. — Ти ще носиш парите. Барт и Корисен Моут ще вървят отпред и отзад. Аз и капитанът ще поемем фланговете.

— А аз? — попита тимзинското момче. Прозрачните мембрани на очите му се затваряха и отваряха бързо като при нервен тик. С него беше лесно. Както и да му беше името, всички го наричаха Хлебарката.

— Ти ще останеш тук и ще събудиш другите, ако стане нещо интересно — каза Маркъс. Хлебарката сгърби разочаровано рамене, затова Маркъс продължи: — Ако някой е решил да си пробва късмета със сейфа, ще изчака момент, когато повечето от нас са навън. Заключи вратата и не се заплесвай. Тук ще е по-опасно, отколкото с нас.

Хлебарката козирува отсечено. Енен се подсмихна дискретно. Двамата първокръвни отидоха при оръжейния шкаф и наизвадиха куп оръжия, най-страховитите, които краличината гвардия позволяваше да се носят по улиците от гражданите. Маркъс се обърна и тръгна към тясното стълбище. Ярдем го последва.

— Никога няма да им запомня имената — каза Маркъс.

— Винаги казваш така, сър.

— Сериозно?

— Да.

— Хм. Ще го имам предвид.

Стаичките, които изглеждаха толкова малки и претъпкани, когато приютяваха Маркъс, Ярдем, Ситрин и тайното богатство на Ванаи, се бяха превърнали в нелоши частни покои за управителката на новия банков клон. Отзад имаше стаичка с легло и писалище, отпред се помещаваше приемната, отстрани имаше нещо като килер за тоалетни нужди, ала Ситрин беше добавила десетки дребни детайли, които превръщаха маломерната квартира в уютен офис — прозрачни перденца на прозорците, малка икона в единия ъгъл, лакирана масичка, отрупана със стари фактури и копия от товарителници. Взети заедно, тези детайли създаваха впечатлението за дом, обитаван от жена два пъти по-възрастна от Ситрин. Костюм не по-лош от колоритните дрехи, с които майстор Кит и колегите му излизаха на сцената, костюм, който Ситрин носеше като втора кожа.

— Трябва ми някой от пристанищния регистър за консултация — каза тя вместо поздрав. — Търговските кораби от остров Нарин ще пристигнат скоро и трябва да си изясня как работи системата. По всичко личи, че близо половината от градската търговия е свързана с пристигането им.

— Ще видя какво мога да направя — каза Ярдем.

— Днес къде? — попита Маркъс.

— Пивоварна оттатък стената — каза Ситрин. — Държи я една жена. Запознахме се в кръчмата. Получила е разрешение от гилдията да си смени резервоарите, но няма достатъчно пари.

— Значи ще я кредитираме.

— Всъщност не й е разрешено да взема кредит с лихва — каза Ситрин, наметна на раменете си лек шал с мъниста и го нагласи така, както я беше научил майстор Кит. — Такива са правилата на гилдията. Но има право да взема пари от бизнес партньори. Затова ще изкупим част от бизнеса й.

— А — каза Маркъс.

— Ако инвестицията се окаже неуспешна, пивоварната остава за нас. Ако сключа договори с бъчвар и няколко кръчми, ситуацията ще се окаже печеливша за всички, при това в дългосрочен план.

— В дългосрочен план — повтори Маркъс.

— А и пивоварните по принцип са добри инвестиции. Магистър Иманиел често го казваше. За бирата винаги има пазар.

Ситрин огледа стаята, нацупи устни и кимна — повече на себе си, отколкото на двамата мъже. После всички слязоха по стълбите, Ситрин последна, за да заключи вратата. Пет-шест деца играеха на улицата. Играта им се състоеше в ритането на стар мях за вино и включваше енергични крясъци. Ситрин се обърна към входа на първия етаж и едва не се блъсна в някакъв картадам. Маркъс мълчаливо добави избиването на вътрешна врата към списъка си с неотложни задачи. Наличието на два отделни входа беше предимство, докато се криеха. Сега представляваше излишен риск.

Първокръвните мъже от отряда му, Корисен Моут и Барт, се смееха на нещо, но бързо отрезвяха, когато шефовете им влязоха в общото помещение. Енен ги чакаше готова, с малка кожена чанта през раменете и свободни ръце. В колана й беше затъкнат кинжал с извито острие, пак оттам висеше на каишка палка с тежък накрайник. Шестимата излязоха на улицата и всеки зае мястото си във формацията. Въпреки тарапаната пътят им сякаш сам се разчистваше, гражданите на Порте Олива се дръпваха да им сторят място. Следваха ги любопитни погледи, но само неколцина особено нагли просяци понечиха да ги наближат, целейки се в Ситрин. Никой дори не погледна към Енен и нейната пълна с пари чанта. Придвижваха се на север към голямата стена и сградите на външния град отвъд нея. Навалицата не беше по вкуса на Маркъс. Отвъд стената вонята на пот и мръсна канализация беше още по-силна, а улиците, макар и по-широки, бяха по-претъпкани, отколкото в центъра на града.

Пивоварната беше на два етажа, с малък вътрешен двор и свой собствен кладенец. Вратите бяха широко отворени, резервоари и варели се редяха в сенките. Миришеше на бирена мая. Собственичката, синайка толкова едра в тяло и лице, че приличаше на първокръвна, излезе да ги посрещне усмихната като да й бяха роднини.

— Магистра Ситрин! Влизайте, влизайте!

Маркъс вдигна мислено вежда, когато пивоварката и Ситрин се целунаха по бузите, после кимна на Енен. Тя свали чантата през главата си и я връчи на момичето, сякаш то наистина беше печената банкерка, за която се представяше. Естествено, никой от новите членове на отряда му нямаше представа за истинския статут на банката. Нямаше причина да знаят истината.

Ситрин взе чантата и даде знак на Маркъс да остане с другите в дворчето. Той кимна отсечено, а Ситрин хвана пивоварката под мишка и двете хлътнаха в сумрачната вътрешност на бирения цех. Бъбреха си като стари приятелки. Синайско момче на годините на Хлебарката излезе на двора. Носеше тънка кожена престилка и халби с прясно пиво. Бирата беше малко сладникава за вкуса на Маркъс, но пък имаше интересен хлебен аромат, който с времето можеше и да му хареса. Той остави тримата нови да се подпрат на кладенеца, после срещна погледа на Ярдем и огледа дворчето. Тралгунът си изпи бирата, оригна се и дойде при него.

— Не е лоша бирата — каза Маркъс.

— Вярно.

— Какво мислиш за този неин план?

Ушите на Ярдем се прибраха плътно назад, после щръкнаха отново, докато обмисляше въпроса му. Маркъс знаеше, че като го е задал, вече е променил отговора му. Трудно беше да проникнеш в истинските мисли на Ярдем.

— Изглежда работи — каза накрая тралгунът. — В мазето все още има твърде много ценности, но пък вече разполагаме с достатъчно мечове да държим кандидат-обирджиите настрана. Не разбирам много от тези работи, но ми се види, че момичето ще успее да покрие разходите, които прави. Почти, ако не изцяло.

— Тоест, когато големите клечки от Карс ни се стоварят на главите, ще намерят състоянието си повече или по-малко непокътнато — каза Маркъс. — Тя ще им го предаде, ще си измие ръцете и всички ще са доволни.

— Такъв е планът — каза предпазливо Ярдем.

— Можеш ли да си я представиш как им го предава?

Ярдем разкърши масивните си рамене и се обърна да погледне към пивоварната, сърдито някак, все едно му е доскучало, а сградата му препречва гледката към нещо по-интересно. Маркъс чакаше мълчаливо. Надяваше се, че тралгунът няма да се съгласи с него, но очакваше другото.

— Ще се опита да го запази за себе си — каза накрая Ярдем.

— Още не подозира, че прави такива планове, но иначе, да, ще се опита — кимна Маркъс. — Бива я в това. С банката тоест. Даже много я бива. А не ми прилича на човек, дето ще се откаже от нещо, което харесва, точно когато е започнало да му става наистина интересно.

Ярдем кимна бавно, после попита:

— Как ще го направи?

Маркъс отпи от бирата, изплакна си устата с нея и я изплю на каменните плочи. Ято гълъби излетя от покрива и описа кръг в синия простор.

— Не разбирам и половината от това, което прави — каза Маркъс. — А ти?

— И аз.

— Не знам как ще извърти номера, стигне ли се дотам. Предполагам, че и самата тя още не знае. Но със сигурност ще се опита. Без значение дали идеята е добра, или не.