Пътят на дракона

Гедер

Бедрата на Гедер бяха ожулени толкова лошо, че раничките сълзяха. Гърбът го болеше зверски. Пролетният ветрец откъм възвишенията миришеше на сняг и лед. Остатъците от Ванайската кампания — няколкостотин войници, плюс каруците и конете — се придвижваха бавно, вече само на няколко дни път до столицата. Не пееха песни и никой не заговаряше Гедер, освен по служебни въпроси. Дори в тясната си ванайска квартира, където единствена компания му беше оръженосецът с очи като лампи, а Алан Клин го товареше с неприятни задачи, Гедер не беше усещал в такава степен изолацията си. Сега беше сам сред стотици.

Усещаше как хората го следят с поглед, как го обвиняват и осъждат. Мълчаливо, разбира се. Никой не идваше да му каже в лицето, че е чудовище. Че стореното от него е по-лошо от всяко престъпление. Нямаше и нужда, защото Гедер го знаеше отлично. През всичките дълги дни и студени нощи, откакто беше поел на север към дома, пламъците ревяха безспирно в ушите му. Сънищата му бяха пълни с мъже и жени, очертани на огнения фон. Беше му заповядано да защити Ванаи, а той беше направил това. Ако крал Симеон заповядаше да го съсекат на място, в тронната зала, пак щеше да му е малко.

Пробвал бе да се разсее с книгите си, но дори легендите за Праведния слуга не можеха да го отклонят от въпроса, който го измъчваше безспир — какво щеше да отсъди кралят? Понякога, в по-светлите моменти, го изпълваше надежда, че крал Симеон ще слезе от Разсечения трон, ще избърше сълзите му с височайшата си ръка и ще го опрости. В най-тъмните си представяше как кралят го праща обратно във Ванаи, където да бъде набит на кол сред мъртъвците и да бъде изяден жив от същите гарвани, които са пирували с техните трупове.

Между тези две крайности съзнанието му бълваше почти безкрайно разнообразие от мрачни образи. И колкото по-познати ставаха планините и долините наоколо, колкото по-дълбоко навлизаше драконовият път сред хълмове, които Гедер познаваше до болка, толкова сценариите за смъртта и унижението му ставаха по-страшни, но и придружени от някаква мрачна надежда. Ще го изгорят на клада? Това би било справедливо. Ще го тикнат в затвор на открито, където хората да го замерят с лайна и мъртви животни? Напълно заслужено. Всичко… всичко… щеше да е за предпочитане пред мъчителното и мълчаливо чувство за вина.

Големият полуостров на Камнипол затъмни хоризонта, скалите синееха от разстоянието. Самият Кралски шпил се виждаше като смътна светлинка. Самотен конник би могъл да измине разстоянието за два дни. На неговата войска щяха да й трябват пет. Хитреците на краля сигурно вече го виждаха. Гедер не можеше да откъсне погледа си от великия град, разкъсван между копнеж и смъртен страх. С всяка измината миля страхът му растеше едновременно с растящата навалица по драконовия път.

Обработваемите земи на чифлиците около столицата бяха сред най-добрите в света, тъмната почва се напояваше от реката, беше богата и плодородна, подхранена от утайката на стотиците битки, водени тук през последните хиляда години. Дори в гладния сезон след топенето земята ухаеше на растеж и обещаваше богата реколта. Козари караха стадата си към драконовия път от ниските зимни пасища и ги прекарваха към планините на запад. Фермери караха волове към нивите за оране. Бирници пътуваха с малобройните си въоръжени ескорти, за да съберат каквото могат от малките градчета, преди договорите им да са изтекли. Сам мъж на хубав кон беше рядка гледка, затова Гедер се досети, че сивият жребец, яздещ на юг, идва при него. Чак когато конят намали, Гедер си отдъхна, познал в ездача му Джори Калиам.

Смуши своя кон към разкаляната ивица покрай драконовия нефрит, така че колоната да продължи по пътя без него. Джори спря жребеца си толкова близо до неговия, че конете можеха да се шамаросват един-друг с опашките си, а коляното на Гедер се опря в неговото седло. Лицето на Джори беше посивяло от изтощение, но очите му грееха ясни като на ловна птица.

— Какви са новините? — попита Гедер.

— Трябва да дойдеш с мен. По най-бързия начин — каза Джори.

— Кралят? — промълви Гедер, но Джори поклати глава.

— Баща ми. Иска да говори с теб възможно най-скоро.

Гедер облиза устни и обходи с поглед каруците, които се влачеха по пътя. Повечето каруцари и мечоносци се правеха, че не забелязват двамата мъже, други ги зяпаха открито. От момента, в който беше оставил зад гърба си трупа на Ванаи, Гедер се бе утешавал с мисълта за Камнипол, заветната цел, която да сложи край на терзанията му. Сега, когато времето беше настъпило, изведнъж му се прииска да отложи мига на развръзката с още малко.

— Не знам дали ще е разумно — каза той. — Няма на кого да прехвърля командването, а ако аз…

— Дай го на Брут — прекъсна го Джори. — Може да не е особено бърз в главата, но е достатъчно компетентен да води колона войници по хубав път. Кажи му да спре войската на лагер пред източната порта и да чака по-нататъшни указания. В никакъв случай да не разпуска хората.

— Ами, такова… трябва да мисля и за бойния дух на войниците — каза Гедер. — Не искам да сметнат, че съм ги изоставил.

Изражението на Джори беше красноречиво само по себе си и Гедер сведе глава, изчерви се и каза:

— Ще ида да намеря Брут.

— И си вземи най-хубавите дрехи — подсказа му Джори.

Докато даваше на Брут указанията, нахвърляни му от Джори, Гедер нареди да му доведат отпочинал кон за смяна и когато след десетина минути обърна гръб на краткото си битие като пълководец, яздеше млад и бърз червеникавокафяв скопец, а Джори Калиам яздеше до него. Градът беше твърде далеч, за да вземат разстоянието в галоп, но Гедер не се сдържа: за няколко минути остави животното да препуска срещу вятъра, а себе си остави на илюзията за свобода, макар да знаеше, че тя няма нищо общо с реалните факти.

Спряха да починат при една колиба с черен покрив, където разкалян път се срещаше с драконовата настилка. И двамата бяха толкова уморени, че нямаха сили за друго, освен да се погрижат за конете. Гедер се срина в безпаметен сън, а на сутринта се събуди и видя Джори да притяга сбруята на скопеца. Още не се беше разсънил, когато пак препуснаха по пътя.

Камнипол се издигна пред тях.

Подходът откъм юг беше най-стръмен и зелената ивица на драконовия нефрит се катереше по скалите на полуострова като хвърлена на земята детска панделка. Времето и стихиите бяха разрушили скалата и тук-там, в участъци от по трийсетина и повече метра, пътят висеше без подпора в празния въздух, и без парапет, който да пази непредпазливите пътници. Хапещият пролетен въздух не идваше от север или от юг, от изток или от запад, а само откъм града на високото или от долината в ниското. Пещерите и барачките, полепнали по скалите, често имаха нужда от паянтови мостчета, за да се свържат с пътя. Постоянната болка в краката разсейваше Гедер, скалите и храсталаците скриваха гледката, затова чак след поредния завой той осъзна, че Кралски шпил е пораснал, а крепостните му стени са се приближили заплашително. Вместо да се подготви постепенно с помощта на скъсяващата се перспектива, Гедер изведнъж се озова пред блестящите арки и величествените кули на града, изникнали сякаш от сънищата.

Южната порта беше тясна, просто процеп във високата скала, вратите бяха подсилени с кован бронз и драконов нефрит и се плъзгаха настрани, за да пропуснат пътниците. Точно пред вратите дузина мъже в украсени с емайл брони чакаха на гърбовете на бойни коне с тежка сбруя.

Когато Гедер и Джори се приближиха, мъжете извадиха мечовете си и остриетата уловиха лъчите на следобедното слънце. Сърцето на Гедер взе да се мята като лисица в капан. Ето че бе дошъл моментът, от който се беше страхувал до смърт. Джори му кимна да продължи напред с усмивка, която Гедер не успя да разчете. Нямаше значение. Той преглътна страха си и пришпори коня към своето поражение. Поне да си беше взел хубавия кожен плащ, но уви, беше го забравил.

Някакъв човек излезе от сенките при входа. Макар че не беше на кон, очевидно се ползваше с почитта на всички присъстващи. Първокръвен, на възраст. Слепоочията му бяха посребрели, лицето — интелигентно и с остри черти. Стойката му беше като на човек, който се чувства по-висок от другите, нищо че те бяха на коне. От по-близо семейната прилика беше очевидна. Бащата на Джори. Очите им бяха с еднаква форма, имаше нещо общо в челюстта и брадичката. Гедер сведе поглед към Досън Калиам.

— Сър Палиако — каза Калиам-баща.

Гедер кимна.

— За мен е чест да ви посрещна в Неумиращия град — каза Досън Калиам. А после излая на висок глас: — За поо-чест!

Конниците вдигнаха мечове в поздрав. Гедер ги зяпна, присвил очи. Вярно, че не беше виждал благородник да се изправя пред кралското правосъдие, но не му се вярваше това да е част от обичайната процедура. Сякаш от нищото, гласове се надигнаха в дълъг радостен вик. И още по-странно, от ясното синьо небе започнаха да се сипят снежинки.

Не. Не снежинки. Цветчета. Гедер погледна нагоре и видя стотици да гледат надолу към него от крепостната стена. Вдигна колебливо ръка и тълпата над него нададе рев.

— Коу ще се погрижи за коня ви — каза Досън. — Чака ви носилка.

Гедер не разбра веднага за какво му говори Калиам, а после се смъкна на земята и последва бащата на Джори към светлеещия процеп в скалната стена. Изобщо не му хрумна да попита кой е този Коу.

Носилката беше луксозна, с герба и цветовете на Калиам, но със завески в сивото и синьото на Палиако. На нея бяха монтирани два големи стола с кадифена тапицерия, с лице един към друг. Осем тралгуна клечаха край дебелите пръти. Досън седна на стола, който гледаше назад. Гедер махна кичур мазна коса от челото си. Краката му трепереха от ездата. През бойниците по цялата крепостна стена надничаха хора с блеснали очи.

— Не разбирам — каза Гедер.

— С неколцина мои приятели финансирахме тържествата по посрещането ви. Традиция е да посрещаме подобаващо всеки пълководец, който се завръща в столицата след голяма победа.

Гедер бавно се огледа. Нещо тежко беше пуснало корени в корема му, а високата скала, надвиснала над него, внезапно се люшна като фиданка на силен вятър. Устата му пресъхна.

— Победа? — повтори той.

— Пожертването на Ванаи — каза Досън. — Смело и безапелационно. Най-смелото решение от цяло поколение насам и затова едва ли е чудно, че хората са излезли да посрещнат човека, проявил такава завидна безкомпромисност.

Гедер видя как една жена изпълзява върху стената на мъртвия град и как зад тъмния й силует танцуват пламъци. В спомените му жената падаше. Ревът на огъня бучеше в ушите му. Това е било победа? Широки тралгунски ръце го прихванаха за раменете и го заведоха до очакващия го стол. Гедер зяпна тъпо Досън, когато носилката се люшна, надигна се и потегли.

Южната порта водеше към площад. Гедер беше идвал тук и знаеше как изглежда хаосът от просяци, амбуланти, стражари, волове, каруци и кучета. Сега обаче беше като да влезеш в Камнипол такъв, какъвто си го представя момче, което само е чувало разкази за величието на града. Най-малко триста души стояха зад линията на почетната стража и вееха знаменца с цветовете на дома Палиако. Вдясно имаше платформа, на която се бяха качили мъже с везани плащове и лъскави туники. Ето го барона на Воденблат. До него стоеше млад мъж с цветовете на дом Скестинин. Не главата на семейството, а някой от синовете му, най-големият навярно. И още половин дузина, които зашеметеният мозък на Гедер разпозна едва отчасти, преди носилката да отмине. А после, в края, с високо вдигната глава и стичащи се по бузите сълзи, стоеше баща му, изпълнен с неприкрита гордост.

Тълпата го последва, викаше и хвърляше във въздуха цветя и увити в шарена хартия бонбонки. Бяха толкова шумни, че възпрепятстваха всеки опит за разговор, така че Гедер нямаше друг избор, освен да зяпа лорд Калиам в изумление.

На едно голямо кръстовище, където се срещаха половин дузина улици, носилката се поколеба. Толкова близо до Кралски шпил къщите бяха на по три и четири етажа и на всички прозорци се тълпяха хора, нетърпеливи да го видят как минава през града. Някакво момиче, провиснало от висок прозорец вляво, хвърли шепа цветни панделки, които се разтанцуваха във въздуха. Гедер махна на девойката и го заля нещо шеметно, нещо сладко.

Въпреки стореното той беше герой. Заради стореното. Заля го не просто облекчение. Беше нещо по-голямо — отмяна на смъртна присъда, опрощение. Той вдигна ръце, попивайки жадно овациите. Ако беше сън, предпочиташе да умре, отколкото да се събуди.

— Решението беше трудно — каза Гедер високо. — Да заличиш цял град е нещо ужасно. Не тръгнах с леко сърце по тази пътека.

— Със сигурност — каза вторият син на барон Наринг почти без да заваля думите. — Но точно в това е въпросът, нали? Лесните неща искат ли смелост? Не. Но да се изправиш пред дилема? Да направиш необходимото?

— И да го направиш категорично — уточни Гедер.

— Именно — кимна момчето. — Да действаш категорично.

Банкетната зала беше в непосредствена близост до господарската къща на Досън Калиам. Не беше чак толкова великолепна като балните зали и парковете на истинско имение, но я биваше. А да ти предоставят толкова място зад крепостните стени на Неумиращия град се равняваше на три пъти по-голямо място в провинцията. Свещи горяха по високите стени под куполите, фенери от духано стъкло висяха на толкова тънки верижки, че окото не ги различаваше в сумрака. Широки врати се отваряха към свежи градини, потънали в уханието на разрохната пръст и пролетни цветя. Обилната храна, щедрите количества алкохол и танците си бяха казали своето. Половин дузина благородници вече се бяха изредили на подиума да възхвалят достойните за възхищение действията на Гедер в Свободните градове.

Действията му нямали нищо общо със слабостта, нерешителността и корупцията, които от толкова време тровели генералите на Антеа, казаха те. Гедер Палиако бил дал урок не само на Свободните градове, а и на целия свят. Дал урок и на своите сънародници. Чрез своите действия той напомнил на всички тях какво може да постигне чистотата. Дори кралят беше пратил куриер с писмено съобщение във връзка със завръщането на Гедер в Камнипол.

Аплодисментите след всяка реч бяха оглушителни. Бяха знак за уважението и възхищението на хора, които го бяха удостоявали най-много с бегло кимване при редките му пребивавания в двора. А после танците. Обикновено Гедер избягваше това придворно развлечение, но съпругата на Досън Калиам, Клара, настоя да направят поне един кръг на просторния дансинг в градината и в края на въпросния кръг Гедер вече чувстваше, че има приблизителен контрол над краката си. Направи още няколко кръга, кавалерствайки на по-млади, необвързани жени, преди бедрата и глезените му да го спрат с протестния си вой. Джори му беше донесъл кожения плащ и когато денят застудя в нощ, а виното и бирата се разляха още по-щедро, Гедер го наметна с благодарност.

— Белегът на истинския водач — каза Гедер и загуби нишката на мисълта си. — Белегът на истинския водач…

— Моля да ме извините — каза баща му. — Гедер, момчето ми?

Гедер се изправи почти без да залита, сътрапезниците му кимнаха, станаха на свой ред и се отдалечиха.

— Става късно за старец като мен — каза Лерер Палиако, — но не можех да си тръгна, без да поговоря с теб. Ти надмина всичките ми надежди, синко. Не бях виждал хора да говорят с такова уважение за семейството ни, откакто… Ами, май никога.

— Ще дойда с теб — каза Гедер.

— Не, не, не. Това е твоята нощ. Остани и се забавлявай.

— По-хубаво ще ми е да си поговоря с теб — каза Гедер и очите на баща му се насълзиха.

— Ами… добре тогава.

Откриха лейди Калиам в навалицата и й благодариха многословно. А после разговорът неусетно се обърна и се оказа, че лейди Калиам има за какво да благодари на тях, при това с най-мили думи, почти все едно вечерта дотук е била тиха сбирка на приятели, които се виждат рядко. Клара настоя да вземат носилката, с която Гедер беше минал през града. Да се ходи по тъмните улици не било безопасно, а и тя никога не би позволила скъпите й гости да си тръгнат пешком. Сбогуваха се, когато Джори се появи и протегна ръка на Гедер. Гедер я стисна с насълзени очи.

Докато тралгунските роби ги носеха по тъмните улици, Гедер зяпаше обсипаното със звезди небе. Далеч от шумната веселба екстазът на облекчението му се поохлади и той с изненада откри, че страхът му не е изчезнал напълно. Не беше нито толкова остър, нито толкова всепоглъщащ като преди, но го имаше. Не точно страх, а навикът да се страхува, който той, очевидно, още не беше успял да преодолее.

Баща му се изкашля.

— Чакат те големи неща, момчето ми. Издигаш се.

— Не знам — отвърна Гедер.

— О, не. Не. Нали ги чух с ушите си какво говореха. Точно сега политическата ситуация в двора е много деликатна. Грози те сериозната опасност да се превърнеш в символ на нещо. — Баща му говореше с приповдигнат тон, ала нещо в раменете му беше като на човек, който се стяга да поеме удар.

— Не си падам по политиката — каза Гедер. — Предпочитам да се прибера у дома и да поработя по книгите, които открих във Ванаи. Някои от тях ще ти харесат. Започнах да превеждам едно есе за последните дракони. Авторът твърди, че го е писал само няколкостотин години след падането на Морад. Ще ти хареса.

— Несъмнено — каза Лерер.

Водещият тралгун изръмжа изразително и носилката плавно влезе в остър завой, смъквайки се едва доловимо, за да противодейства на промяната в посоката.

— Сър Клин не дойде тази вечер — каза Лерер.

— Нищо чудно — отвърна Гедер. За миг се върна мислено към замръзналия воденичен вир, видя се клекнал край съкровището, което можеше да спаси управлението на Клин. — Едва ли му е много приятно. В крайна сметка Ванаи беше негов, но той не се справи и го отзоваха. А сега мен ме посрещат с почести. Със сигурност не му е приятно.

— Прав си. Да. Лорд Терниган също не дойде.

— Може да е имал друг ангажимент — каза Гедер.

— Това ще да е било. Сигурен съм.

Куче излая жално в някаква пресечка. Вятърът, прохладен в пълната бална зала и градината пред нея, тук хапеше мразовито.

— Не всички придворни присъстват на дворцовите празненства — каза Гедер. — Аз и толкова не очаквах да дойдат.

— Да, естествено. Тържеството обаче си го биваше, нали?

— Да.

Потънаха в мълчание. Гедер го болеше гърбът. След усилната езда и танците утре щеше да е схванат целият.

— Гедер?

Гедер изсумтя.

— Внимавай с тези хора. Те не винаги са такива, каквито изглеждат. Дори когато вземат твоята страна, не е лошо да ги държиш под око.

— Така и ще направя — отвърна Гедер.

— И не забравяй кой си. Какъвто и да те искат те, ти не забравяй кой си наистина.

— Няма.

— Добре — каза Лерер Палиако. Щеше да е тъмен силует на тъмен фон, ако звездната светлина не се отразяваше в очите му. — Така те искам, момчето ми.