Психо

Глава IX

Всяка събота следобед Норман се бръснеше. Само един път в седмицата и винаги в събота.

Заради огледалото той не обичаше да се бръсне. То бе покрито с онези вълнообразни линии. Изглежда всички огледала имаха подобни вълнообразни линии, от които го боляха очите.

Може би белята беше в неговите очи, които не бяха добре. Да, така беше, защото той си спомняше, колко обичаше да се оглежда, когато беше момче. Обичаше да се изправи гол пред огледалото. Веднъж майка му го завари и го удари по слепоочието с голяма сребърна четка за коса. Удари го силно и него го заболя. Майка му каза, че е ужасно да се разглежда по този начин.

Той още помнеше удара и главоболието след това. Оттогава то се появяваше винаги, когато погледнеше към огледало. На края майка му го заведе на лекар, който каза, че има нужда от очила. Те помогнаха, но той продължаваше да не вижда добре, когато се взреше в огледалото. И така постепенно започна да ги избягва, освен когато му се налагаше. А и майка му беше права. Действително е ужасно да се втренчиш в себе си, чисто гол и незащитен, да надзърташ към собствените си тлъстини, към тесните и неокосмени рамене, към голия корем, а след него…

Тогава ти се приисква да си някой друг. Някой, който е висок, строен и красив като чичо Джо Консидин. „Нали той е най-привлекателният мъж, който си виждал?“ обичаше да подхвърля майка му.

Това също беше вярно и Норман бе принуден да го признае. И все пак той мразеше Джо Консидин, въпреки че беше красив. Искаше се му се майка му да не го кара да му вика чичо Джо. Въобще не им беше роднина, просто приятел, който се отбиваше да навести майка му. Той я убеди да построи мотела, след като продадоха земята към фермата.

Странното бе, че майка му непрекъснато говореше против мъжете и против „този твой баща, който избяга и ме изостави самичка“, а същевременно Джо Консидин я въртеше на малкото си пръстче. Можеше да направи с нея каквото пожелаеше. Би било хубаво, ако и той самият беше като чичо Джо Консидин и имаше неговата външност.

О, не, не би било! Защото чичо Джо бе мъртъв.

Норман намигна на изображението си, докато се бръснеше. Странно, как му се бе изтрило от паметта. Трябва да са минали вече двадесет години. Разбира се времето е относително. Айнщайн го е казал, но не той го е открил — още древните са знаели, а също и някои съвременни мистици като Алистър Кроули3 и Успенски4. Норман ги бе изчел и дори притежаваше някои от книгите им. Майка му не одобряваше това, тя твърдеше, че тези неща противоречат на религията, но това не беше истинската причина. Когато той четеше подобни книги, вече не беше нейното малко момче. Бе голям мъж, който изучава тайните на времето и пространството и владее мистерията на различните измерения и на битието.

Всъщност той сякаш бе двама души едновременно — дете и възрастен. Когато мислеше за майка си, се превръщаше отново в момченце с детски речник, интереси и емоционални реакции. Но когато останеше сам, всъщност не съвсем сам, а с някоя книга — той беше зрял индивид. Достатъчно зрял, за да си дава сметка, че дори може би страда от слаба форма на шизофрения, най-вероятно някаква периферна невроза.

Това, разбира се, не бе идеалното здравословно състояние. Да бъдеш мамино детенце си имаше своите недостатъци. От друга страна, щом като познаваше опасностите, би могъл да се оправи с тях, а също и с майка си. За нея бе истински късмет, че той знаеше кога да бъде мъж, че действително разбираше малко от психология, а и от парапсихология. Имаше късмет когато чичо Джо Консидин умря, и отново — когато миналата седмица пристигна онова момиче. Ако не се бе държал като възрастен, сега майка му щеше да си има големи неприятности.

Норман провери с пръст бръснача. Беше остър, много остър. Трябваше да внимава да не се пореже. И трябваше да не забрави да го прибере, когато свърши, да го заключи някъде, където майка му не би го открила. Не можеше да й се довери за нещо, което беше толкова остро. Ето защо обикновено той готвеше и миеше чиниите. Майка му още обичаше да чисти — нейната стая блестеше като облизана — но Норман винаги се грижеше за кухнята. Не че някога бе казвал нещо, просто изведнъж бе поел тази работа изцяло.

Тя пък никога не го разпита за случилото се и той бе доволен. Бе изминала цяла седмица, откак онова момиче се появи миналата събота, и те въобще не бяха обсъждали инцидента. Би било трудно и за двамата, би ги поставило в неловко положение. Изглежда майка му бе усетила и тя съзнателно го избягваше — повечето време прекарваше като си почиваше в стаята и нямаше какво толкова да говори с него. Може би я гризеше съвестта.

Така и трябваше да бъде. Убийството е нещо ужасно. Дори когато не всичко е наред в главата ти, би трябвало поне това да разбираш. Вероятно майка му малко страдаше.

Може би катарзисът щеше да й помогне, но Норман беше доволен, че тя не бе проговорила. Защото той също страдаше. Безпокоеше го, обаче не съвестта, а страхът.

Цялата седмица бе очаквал да се случи нещо лошо. Ставаше нервен всеки път, когато някоя кола просто минеше по старата магистрала.

Разбира се още миналата събота бе свършил със заличаването на следите край блатото. Беше изкарал собствената си кола, бе натоварил ремаркето с дърва и когато свърши, не беше останало нищо подозрително. Обицата на момичето също бе погълната в блатото. А втората не се бе появила. И затова доводите на разума го успокояваха.

Но когато в сряда вечерта колата на пътния патрул се отби по отклонението към мотела, той почти припадна. А те искаха само да използват телефона. По-късно Норман бе склонен да се усмихва на случката, но тогава не му беше до шеги.

Майка му бе застанала до прозореца, но слава богу, служителите от пътния патрул не я забелязаха. Въобще тя доста се заседяваше до прозореца през тази седмица. Може би също се боеше от посетителите. Норман се бе опитал да й каже да не се набива в очите на непознати, но не съумя да й обясни защо. Още по-малко имаше желание да й обяснява защо не може да й разреши да слиза в мотела и да му помага. Той просто отряза, че тя не трябва да прави това. Нейното място бе в къщата, не можеше да й се довери да се навърта около непознати. Колкото по-малко научават за нея, толкова по-добре. Не трябваше изобщо да споменава пред онова момиче, че…

Норман приключи с бръсненето и отново си изми ръцете. Бе забелязал, че напоследък, особено през тази седмица, често правеше това. Чувство на вина. Познатият комплекс на лейди Макбет. Шекспир е разбирал доста от психология. Норман се чудеше дали е разбирал и от други неща. Имаше предвид например призрака на бащата на Хамлет.

Сега нямаше време за подобни мисли. Трябваше да слезе и да отвори мотела.

През седмицата Норман бе имал известна работа, но не много. Заетите стаи никога не бяха повече от три или четири едновременно, и това бе добре. Означаваше, че не се налагаше да дава номер шест. Номер шест бе стаята на момичето.

Надяваше се, че никога нямаше да му се наложи да я дава. Бе свършил с тези неща — надничането, воайорството. А то бе първопричината за всички неприятности. Ако не бе надничал, ако не бе пил…

Няма смисъл да съжалява за разлятото мляко. Дори ако всъщност то не е мляко.

Норман избърса ръцете си и се извърна от огледалото. Забрави миналото, остави мъртвите да погребат своите мъртви. Всичко се уреждаше чудесно и това бе единственото нещо, което трябваше да помни. Майка му се държеше добре, той се държеше добре, бяха заедно, както винаги. Цяла седмица се бе изтърколила, а никакви неприятности не се бяха появили, нямаше да се появят и в бъдеще. Особено ако спазваше твърдо решението си да се държи като възрастен, а не като дете, не като мамино детенце. В това отношение намеренията му бяха непоколебими.

Върза си връзката и излезе от банята. Майка му беше в стаята си и пак гледаше през прозореца. Норман се зачуди дали да й каже нещо. Не, по-добре не. Можеше да избухне спор, а още не се чувстваше готов да й се противопостави. Нека си гледа, щом толкова й се иска. Бедната болна стара жена, прикована към бърлогата си. Нека поне гледа как животът тече навън.

Това, разбира се, бяха детски приказки. Но той бе склонен на подобна отстъпка, доколкото поведението му беше на разумен зрял мъж. Доколкото заключваше външната врата, когато излизаше.

Вече цяла седмица той заключваше и това му вдъхваше ново чувство за сигурност. Той й бе взел ключовете — и от къщата, и от мотела. Тя не можеше да излезе навън, когато него го нямаше. Тя бе на сигурно място в къщата, а той в мотела. Докато взимаше предпазни мерки това, което се случи миналата седмица, не можеше да се повтори. В края на краищата всичко бе за нейно добро. По-добре в къщи, отколкото в психиатрията.

Норман слезе по алеята и точно завиваше покрай рецепцията, когато камионът на пералнята пристигна на поредното си седмично посещение. Всичко бе подготвено предварително. Той прие чистото бельо и предаде на шофьора мръсното. Нещата бяха елементарни. Всъщност в наши дни не бе трудно да се поддържа мотел.

Когато камионът си замина, Норман отиде да почисти номер четири — някакъв търговски пътник от Илинойс бе напуснал рано сутринта. След него бе останала обичайната бъркотия. Фасове по перваза на мивката и списание на пода край тоалетната чиния. Едно от онези, за научна фантастика. Норман се изсмя, когато го вдигна. Научна фантастика! О, ако тези хора знаеха!

Но те не знаеха. Никога нямаше да узнаят и не трябваше да узнават. Докато той внимава с майка си, нямаше голям риск. Трябваше да я предпазва, а и да предпазва останалите. Това, което се бе случило миналата седмица, го доказваше. От сега нататък той винаги щеше да бъде извънредно внимателен. За доброто на всички.

Норман се върна в рецепцията и разнесе кърпите. Сега бельото беше сменено навсякъде. Беше готов да посрещне клиентите, ако се появяха, разбира се.

Нищо не се случи до четири часа. Той седеше и наблюдаваше пътя отвън докато почувства, че отегчението започна да му действа на нервите. Почти се беше подал на изкушението да пийне, но си спомни, че си бе дал тържествено обещание. Никакво пиене повече. То бе част от бедите, когато те се появиха. Не можеше да си позволи да пие, нито капка. Пиенето бе убило чичо Джо Консидин. Пиенето косвено бе довело до убийството на момичето. Затова от сега нататък ставаше въздържател. Все пак сега можеше да пийне. Само една…

Норман още се колебаеше, когато колата пристигна. Регистрацията й бе от Алабама. Двойка на средна възраст слезе от автомобила и влезе в рецепцията. Мъжът бе плешив и носеше очила с дебели тъмни рамки. Жената бе пълна и непрекъснато се потеше. За десет долара общо Норман ги заведе в стая номер едно, точно на другия край. Жената се оплака от задухът с висок, провлачен и хленчещ глас, но изглеждаше доволна, когато Норман включи вентилатора. Мъжът извади багажа и попълни регистрацията. Мистър и мисис Херман Плитцлър, Бирмингам, Алабама.

Бяха обикновени туристи, нямаше да предизвикат никакви проблеми.

Норман се върна на мястото си и запрелиства списанието, което бе намерил. Светлината бе отслабнала. Вероятно наближаваше пет часа. Той запали лампата.

По алеята се появи друга кола, зад волана й седеше висок мъж. Вероятно отново търговски пътник. Зелен Буик, тексаска регистрация.

Тексаска регистрация! Онова момиче, тази Джейн Уилсън, също бе от Тексас!

Норман стана и обиколи бюрото. Видя как мъжът слезе, чу шума от приближаващите стъпки по чакъла, наподобяващи ритъма на приглушеното туптене на собственото му сърце.

Това е обикновено съвпадение, каза си той. Всеки ден пристигат пътници от Тексас. А между впрочем Алабама е дори по-далече.

Мъжът влезе. Беше висок, слаб и носеше една от онези шапки „Стетсън“ с широка периферия, която закрива горната част на лицето. Въпреки гъстата четина личеше, че беше мургав.

— Добър вечер — каза той леко провлачено.

— Добър вечер. — Норман неспокойно размърда крака под масата.

— Вие ли сте собственикът?

— Точно така. Желаете ли стая?

— Не точно. Трябват ми някои сведения.

— Ще се радвам да ви помогна, стига да мога. Какво искате да узнаете.

— Опитвам се да открия едно момиче.

Ръцете на Норман изключиха. Станаха безчувствени и той вече не ги усещаше. Целият стана безчувствен. Сърцето му повече не биеше силно, изглеждаше, че дори е спряло да тупти. Възцари се пълна тишина. Щеше да бъде ужасно ако изпищеше.

— Казва се Крейн — добави мъжът. — Мери Крейн. От Форт Уърт, Тексас. Питам се, дали не се е регистрирала при вас.

Норман вече не искаше да изпищи. Искаше да се изсмее. Почувства, че сърцето му отново е поело обичайните си функции. Отговорът беше лесен.

— Не, — каза той. — Тук не е идвал никой с подобно име.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Нямаме много работа напоследък. А и аз притежавам отлична памет за имена на клиенти.

— Това момиче вероятно се е отбило преди около седмица. Миналата събота или, да кажем, неделя.

— Нямаше никого през уикенда. Тогава времето тук беше лошо.

— Сигурен ли сте? Това момиче, по-точно жена, е на около двадесет и седем години. Висока е около пет фута, тежи около четиридесет и пет килограма, има тъмни коси и сини очи. Карала е син Плимут лимузина, модел 1953 с повредена предна дясна броня. Регистрационен номер…

Норман престана да слуша. Защо тя трябваше да казва, че не познава никого в околността? Мъжът я описваше съвършено точно, той знаеше всичко за нея. И все пак не можеше да докаже, че момичето е пристигнало, при условие че Норман отрича. И сега трябваше да продължава да отрича.

— Не, не мисля, че мога да ви помогна.

— Нима описанието не съответства на никого, който е бил тук миналата седмица? Много вероятно е тя да се е представила под друго име. Може би ако ми позволите да надникна в регистъра…

Норман постави ръце върху дебелата книга и поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, мистър — каза той. — Не мога да ви разреша.

— Може би това ще ви помогне да промените мнението си.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и за миг Норман се запита, дали няма да му предложи пари. Портфейлът се появи, но мъжът не извади от него банкноти. Вместо това той го разтвори и го постави на бюрото така, че Норман да може да разгледа картата.

— Милтън Арбогаст — каза мъжът, — детектив от „Взаимно равенство“.

— Вие разследвате ли нещо?

Последва кимване.

— По работа съм тук, мистър…

— Норман Бейтс.

— Мистър Бейтс. Моята компания ми възложи да открия това момиче и аз бих оценил вашето сътрудничество. Разбира се, ако ми откажете да разгледам регистъра, аз винаги мога да се свържа с местните власти. Предполагам, че това ви е известно.

Норман не знаеше нищо, но бе сигурен в едно. Никакви местни власти не трябваше да идват и да душат наоколо. Той се колебаеше, ръцете му още лежаха върху регистъра.

— Какво се е случило? — попита той. — Какво е направило това момиче?

— Открадната кола — отвърна мистър Арбогаст.

— Е, добре. Норман стана малко по-спокоен. Беше се уплашил да не се окаже нещо по-сериозно, да не би да търсят момичето за някое по-тежко престъпление. Но изчезнала кола, всъщност една стара ударена бричка, като онази…

— Добре тогава — каза той. — Заповядайте. Просто исках да съм сигурен, че имате законно основание — и отдръпна ръцете си.

— Напълно законно.

Но мистър Арбогаст не посегна веднага към регистъра. Той първо извади от джоба си един плик и го постави на бюрото. След това придърпа регистъра, обърна го към себе си и прокара пръст пред подписите.

Норман проследи движението на грубия му пръст и видя как неочаквано и решително спря.

— Струва ми се, че споменахте, че не сте имали клиенти в събота и неделя.

— Ами, не си спомням никого. Имах предвид, че може и да е имало един или двама, но нямаше голяма навалица.

— Какво ще кажете за тази Джейн Уилсън от Сан Антонио? Разписала се е в събота вечерта.

— О, чакайте да помисля, май сте прав — ударите в гърдите му бяха започнали отново и Норман разбра, че бе сгрешил, когато се бе престорил, че не разпознава описанието, но вече бе твърде късно. Какво обяснение можеше сега да измисли, за да приспи подозрителността на детектива? Какво ли щеше да каже той?

Точно сега детективът не казваше нищо. Бе взел плика, бе го поставил върху страницата на регистъра и сравняваше почерците. Ето защо бе извадил този плик, той е бил надписан с нейния почерк! Сега вече ще разбере! Той наистина знаеше.

Норман беше сигурен, когато детективът вдигна глава и се вгледа в него. Сега, от толкова близо, можеше да надникне под широката периферия на шапката. Можеше да види студените очи, които знаят всичко.

— Е, това ли е момичето. Почеркът съвпада.

— Така ли? Сигурен ли сте?

— Толкова сигурен, че ще направя фотокопие, дори ако се наложи да извадя разрешително от съда. И това далеч не е всичко, което мога да направя, ако не проговорите веднага и не ми кажете истината. Защо излъгахте, че не сте виждали момичето?

— Не съм излъгал. Бях забравил…

— Казахте, че притежавате отлична памет.

— Е да, обикновено е така. Само че…

— Докажете — мистър Арбогаст запали цигара. — Кражбата на коли е нарушение на федералните закони, ако не ви е известно. Едва ли искате да ви привлекат за съучастничество, нали?

— Да ме привлекат ли? Но аз не съм замесен. Някакво момиче пристига, наема стая, прекарва нощта и отпътува. Какво общо имам аз, че да ме привличат?

— Прикриване на информация — мистър Арбогаст пое дълбоко въздух. — Хайде, дайте да си изясним нещата. Видели сте момичето. Как изглеждаше?

— Точно както в описанието, предполагам. Валеше силно, когато пристигна, аз бях зает. Дори не я погледнах втори път. Помолих я да се разпише, дадох й ключа и това бе всичко.

— Тя какво каза? Разговаряхте ли за нещо?

— За времето, предполагам. Не си спомням вече.

— Изглеждаше ли неспокойна в каквото и да било отношение? Имаше ли в нея нещо, което да ви е направило подозрителен?

— Не. Нищо подобно. За мен тя беше една от обичайните туристи.

— Много добре — мистър Арбогаст загаси цигарата си в пепелника. — Тя направи ли ви впечатление в един или друг смисъл, а? От една страна нищо не ви е накарало да бъдете подозрителен към нея. Но от друга тя не е породила и симпатия у вас. Искам да кажа, че не сте изпитвали никакво чувство към нея, така ли?

— Напълно.

Мистър Арбогаст се наведе напред и небрежно подхвърли.

— Тогава защо се опитахте да я прикриете, като се преструвахте, че въобще не си спомняте да е била тук?

— Нищо не съм се опитвал! Казах ви, бях забравил. — Норман знаеше, че се беше хванал в капана, но нямаше да се остави втори път. — Какво искате да намекнете, да не би да смятате, че аз съм й помогнал да открадне колата?

— Никой не ви обвинява в нищо, мистър Бейтс. Просто имам нужда от всички факти, до които мога да се добера. Казахте, че е пристигнала сама, така ли?

— Пристигна сама, нае стая и отпътува на следващата сутрин. Вероятно вече е на хиляда мили оттук и…

— Вероятно — мистър Арбогаст се усмихна. — Дайте обаче да караме малко по-бавно, а? Може би ще си спомните нещо. Тя е отпътувала сама, нали така? По кое време, според вас?

— Не знам. Още спях, горе в къщи — беше неделя сутринта.

— Но тогава вие всъщност не знаете, дали тя е била сама, когато е напуснала?

— Не мога да го потвърдя, ако това имате предвид.

— А какво ще кажете за вечерта? Дали някой не я е посетил?

— Не.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

— Дали някой друг не я е видял тук, онази нощ?

— Тя беше единственият клиент.

— И вие бяхте сам в рецепцията?

— Точно така.

— А тя си беше в стаята.

— Да.

— През цялата вечер? Дори не се е обаждала по телефона?

— Разбира се, че не.

— Така че единствено вие знаете, че тя въобще е била тук?

— Вече го казах.

— А възрастната дама, тя видя ли я?

— Каква възрастна дама?

— Тази, в къщата отзад.

Норман отново усети туптенето, сърцето му щеше да изхвръкне. Посегна да каже „Няма никаква възрастна дама“, но мистър Арбогаст продължаваше да говори.

— Видях я да гледа през прозореца, когато пристигнах. Коя е тя?

— Това е майка ми — трябваше да признае, нямаше как да се измъкне. Можеше да обясни. — Вече е твърде слаба и никога не слиза долу.

— Следователно не е видяла момичето.

— Не. Тя е болна. Беше в стаята си, докато ние вечерях…

Без да иска се издаде. Мистър Арбогаст задаваше въпросите твърде бързо, нарочно го правеше, за да го обърка, и когато спомена майка му, завари Норман неподготвен. Той мислеше само как да я предпази, а сега…

Мистър Арбогаст вече не говореше небрежно.

— Вие сте вечеряли заедно с Мери Крейн в къщата?

— Само кафе и сандвичи. Аз… аз мисля, че ви казах. Нищо особено не се случи. Вижте, тя ме попита къде би могла да се нахрани и аз й казах „Във Феървейл“, но до там има двадесет мили, при това валеше, затова я заведох в къщи. Това беше всичко.

— За какво говорихте?

— Не сме говорили за нищо. Казах ви, че майка ми е болна и не исках да я безпокоя. Беше болна цяла седмица. Предполагам, че това ме е разстроило — затова и съм забравил някои неща. Например това момиче и вечерята. Просто ми се беше изтрило от паметта.

— Нещо друго да ви се е изтрило от паметта? Например, че сте слезли долу с момичето и сте се позабавлявали…

— Не! Нищо подобно! Как можете да говорите подобни неща, кой ви дава право? Аз… аз няма повече да разговарям с вас. Казах ви всичко, което зная. А сега си вървете!

— Добре — мистър Арбогаст дръпна надолу периферията на своята „Стетсън“. — Ще си тръгна, но първо бих искал да разменя две думи с майка ви. Може би тя е забелязала нещо, което вие сте забравили.

— Казах ви, тя дори не видя момичето! — Норман обиколи бюрото. — При това вие не можете да говорите с нея. Тя е много болна — можеше да чуе биенето на сърцето си и трябваше да крещи, за да го надвика. — Забранявам ви да се срещате с нея.

— В такъв случай ще се върна с разрешение за обиск.

Блъфираше. Сега Норман го разбра.

— Това е смешно! Никой няма да ви го издаде. Кой ще повярва, че съм искал да открадна една стара кола?

Мистър Арбогаст запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в пепелника.

— Страхувам се, че не разбирате за какво става дума — каза той почти нежно. — Всъщност въпросът въобще не е в колата. И вие ще трябва да научите цялата история. Това момиче — Мери Крейн — е откраднало четиридесет хиляди долара в брой от почтена посредническа фирма във Форт Уърт.

— Четиридесет хиляди…

— Точно така. Измъкнала се е от града с тези пари. Виждате, че работата е дебела. Затова всичко, което мога да открия е важно. Затова настоявам да говоря с майка ви. Със или без ваше разрешение.

— Но аз вече ви казах, че тя не знае нищо, а и не е добре, никак не е добре.

— Обещавам, че няма да кажа нищо, което да я разстрои — мистър Арбогаст спря за миг. — Разбира се, ако предпочитате да дойда с шерифа и разрешителното…

— Не. — Норман рязко поклати глава. — Няма нужда.

Той се колебаеше, но вече нямаше какво да се колебае. Четиридесет хиляди долара. Нищо чудно, че онзи го затрупва с въпроси. Разбира се, че може да си извади разрешително, няма смисъл да прави сцени. А и това семейство от Алабама бе тук. Нямаше изход, никакъв изход.

— Е, добре, — каза Норман. — Можете да говорите с нея. Но нека първо аз да отида до къщата и да я предупредя. Не ми се иска да нахлуете без никакво предварително обяснение и да я превъзбудите. Той тръгна към вратата. — Почакайте тук, за всеки случай, ако някой пристигне.

— Добре — кимна Арбогаст и Норман се втурна навън.

Не беше кой знае какво да се изкачиш по хълма, но на него му се струваше, че няма да успее. Сърцето му биеше като през онази нощ, а и положението беше същото, нищо не се бе променило. Каквото и да правиш, има неща, от които не можеш да избягаш. Колкото и да се опитваш да се държиш като добро момче, колкото и да си възрастен. Това не бе достатъчно, за да го спаси, не бе достатъчно и за да спаси майка му.

Той отключи вратата, изкачи се по стълбите и влезе в нейната стая. Смяташе да разговаря много спокойно, но когато я видя седнала до прозореца, не успя да се удържи. Разтрепери се, започна да хлипа, лицето му се обля в сълзи, той положи глава в скута й и разказа всичко.

— Добре — отвърна майка му. Въобще не изглеждаше изненадана. — Ще се погрижим за това. Само остави всичко на мене.

— Мамо, ако просто поговориш с него за минута, ако му кажеш, че не знаеш нищо, той сигурно ще си отиде.

— Но после пак ще се върне. Четиридесет хиляди долара — това са много пари. Защо не ми каза за тях?

— Не знаех нищо. Кълна ти се, нищо не знаех!

— Аз ти вярвам. Но той няма да ти повярва. Нито на мен, нито на теб… Вероятно мисли, че и двамата сме замесени. Или че сме направили нещо на момичето заради парите. Разбираш ли какво се получава?

— Мамо… — той притвори очи, не можеше да я гледа. — Какво смяташ да правиш?

— Смятам да се преоблека. Искаме всичко да е наред за твоя посетител, нали? Ще занеса някои неща в банята. Ти можеш да се върнеш долу и да кажеш на този твой мистър Арбогаст да дойде.

— Не, не мога. Няма да го доведа тук, ако ти се каниш да…

И наистина не можеше, нямаше сили дори да се помръдне. Искаше да припадне, но дори и това нямаше да попречи на другото, което щеше да се случи.

След няколко минути мистър Арбогаст щеше да се отегчи от чакането. Сам щеше да дойде до къщата, щеше да почука на вратата, щеше да я отвори и да влезе. А тогава…

— Мамо, моля те, изслушай ме!

Но тя не слушаше, тя беше в банята, обличаше се, слагаше си грим, подготвяше се. Подготвяше се.

И изведнъж тя се плъзна навън, облечена в хубавата рокля с воланите. Лицето й току-що бе покрито с пудра и руж, бе хубава като картинка.

Още преди да стигне до средата на стълбището, се разнесе почукването.

Вече се случваше, мистър Арбогаст бе тук, искаше му се да му извика и да го предупреди, но нещо се бе загнездило в гърлото му. Можеше само да чуе, как майка му весело подвиква: „Идвам, идвам. Един момент.“

И наистина беше само един момент.

Майка му отвори вратата и мистър Арбогаст влезе. Той я погледна и отвори уста да каже нещо. Така той повдигна глава и точно това бе чакала майка му. Ръката й изскочи и нещо ярко и блестящо засвятка назад-напред, назад-напред…

То заслепи очите на Норман и той не искаше да гледа. Не му се налагаше да гледа, защото вече знаеше.

Майка му бе намерила бръснача…