Психо

Глава XII

Сам и Лайла хапнаха в хотела.

И за двамата обядът не бе особено приятен.

— Все още не мога да повярвам, че мистър Арбогаст е способен да изчезне без да ни каже нищо — подхвана Лайла, докато поставяше на масата чашата с кафето. — Не мога да повярвам и че Мери е отишла в Чикаго.

— Да, но шерифът вярва — въздъхна Сам. — И трябва да признаеш, че Арбогаст ме е излъгал, когато каза, че е видял майката на Бейтс.

— Да, знам. Но не виждам смисъла. От друга страна и тази история за Чикаго също е безсмислена. Мистър Арбогаст не знаеше нищо повече за Мери от това, което му бяхме казали.

Сам постави лъжичката до чашката с вода.

— Почвам да се питам доколко и двамата с теб познаваме Мери? — каза той. — Аз съм сгоден за нея. Вие двете живеете заедно. И никой от нас не може да повярва, че тя е взела парите. А все пак друга възможност няма, трябва да ги е взела.

— Да — гласът на Лайла бе тих. Сега аз и вярвам. Тя е взела парите. Но не би го направила заради себе си. Може би е смятала, че така би ти помогнала, може би е искала да ти ги донесе, за да си изплатиш дълговете.

— Но тогава защо не е дошла при мене? Нямаше да приема нищо от нея, дори и да не знаех, че парите са откраднати. Но ако тя е смятала, че ще ги приема, защо тогава не дойде?

— Но тя е дошла. Или поне е достигнала до мотела. — Лайла сгъна салфетката и я стисна здраво в ръка. — Точно това се опитвах да обясня на шерифа. Ние знаем, че е стигнала до мотела. И само защото Арбогаст бил излъгал, трябва да вярваме на този Бейтс. Защо шерифът поне не отиде до там да огледа сам мястото, вместо да говори по телефона със собственика на мотела.

— Аз не осъждам шерифа за това, че ни отказа. — Възрази й Сам. — Как би могъл да продължи? На какво основание, въз основа на какви доказателства? Какво да търси? Не може хей така да се нахлува в домовете на хората, без никаква причина. Или поне така не се прави в малките градчета. Всички се познават, никой не желае неприятности, всеки се въздържа от действия, които могат да породят излишни антипатии. Чу го какво каза. Няма нищо, което да поставя Бейтс под подозрение. А той го познава откакто се помни.

— Да, и аз познавам Мери откакто се помня. И все пак има неща за нея, които аз също не подозирах. А той призна, че онзи човек е доста странен.

— Не пресилвай. Каза само, че е саможив. И това е обяснимо, ако се има предвид какъв шок е било за него да открие трупа на майка си.

— Майка му. — Лайла се намръщи. — Това е нещо, което не ми го побира главата. Ако Арбогаст е искал да излъже, защо ще измисля тази история.

— Не знам. Може би това е било първото, което…

— Всъщност ако наистина е планирал да избяга, защо въобще ще си дава труд да ни се обажда? Не е ли по-просто да замине без дори да разберем, че е бил в онзи мотел — тя пусна салфетката и се вгледа в Сам. — Аз… аз започвам да разбирам.

— Какво?

— Сам, какво точно ти каза Арбогаст накрая, когато ти се обади? Какво каза за майката на Бейтс?

— Че я е забелязал да седи край прозореца на спалнята, когато пристигнал.

— Може би не е излъгал.

— Няма начин. Мисис Бейтс е покойница, ти чу какво каза шерифът.

— Може би Бейтс е излъгал. Може би Арбогаст просто е предположил, че жената е майка на Бейтс, и когато го е казал, онзи се е съгласил. Твърдял още, че е болна и никой не може да я посещава, но Арбогаст настоявал. Нали това ти каза?

— Точно така. Но аз още не разбирам…

— Ти наистина не разбираш. Но Арбогаст е разбрал. Работата е в това, че той е видял някого да седи край прозореца, когато е пристигнал. И може би това е била… Мери.

— Лайла, ти не мислиш какво…

— Не знам какво да мисля. Но защо да не е така? Следата свършва при мотела. Двама души изчезват. Не е ли достатъчно? Не е ли достатъчно за мен, като сестра на Мери, да отида при шерифа и да настоявам да проведе пълно разследване?

— Хайде, — каза Сам. — Да вървим.

Завариха шерифът Чамбърс да довърша обяда си в къщи. Докато слушаше Лайла, той дъвчеше клечка за зъби.

— Н’ам — отвърна той. — Трябва да подадете писмено оплакване…

— Ще подпиша всичко, което поискате. Но трябва да отидете и да огледате.

— Не може ли да почакаме до утре сутринта? Искам да кажа, че очаквам известие за онези крадци от банката, пък и…

— Не, нито минута повече — каза Сам. — Това е нещо сериозно, шерифе. Сестрата на това момиче е изчезнала преди повече от седмица. Нещата вече не опират само до парите. От това, което знаем, може да се допусне, че животът й е в опасност. Тя дори би могла да…

— Добре, добре! Няма нужда да ме учите, Сам. Хайде да отидем до бюрото и тя да подпише. Но ако питате мен — губим си времето. Норман Бейтс не е убиец.

Думата се появи, подобно на всяка друга, и след това умря. Но ехото остана. Сам я чу и Лайла я чу. Тя бе с тях докато отидоха с колата до пристройката на съда с шерифа Чамбърс. Тя остана след като шерифът потегли за мотела. Той отказа да вземе когото и да е тях със себе си, каза им да чакат. И те чакаха сами в бюрото. Двамата… и думата.

Беше вече късно следобед, когато той се върна. Влезе и им хвърли такъв поглед, в който се смесваха по равни части възмущение и облекчение.

— Точно както ви казах. Фалшива тревога.

— Какво искате да…

— Успокойте топката, мис. Дайте ми възможност да седна. Всичко ще ви кажа. Отидох право там и не се натъкнах на нищо съмнително. Бейтс беше в гората зад къщата и събираше дърва. Дори не се наложи да показвам разрешително — беше мек като памук. Каза ми да огледам сам, дори ми даде ключовете от мотела.

— Вие огледахте ли?

— Разбира се. Влязох във всяка стая на мотела и обходих цялата къща. Не намерих жива душа. Защото нямаше никой. И никога не е имало, освен Бейтс. През всичките тези години той е живял сам.

— А спалнята?

— Е добре, на втория етаж има спалня, която гледа към мотела, и това е била спалнята на майка му, докато е била жива. Всъщност той я е запазил такава, каквато си е била. Казва, че нямал нужда от нея, тъй като разполага с цялата къща. Вярно е, че е малко странен, този Бейтс, но кой не би бил, ако живееше сам като него толкова години.

— Попитахте ли го за това, което Арбогаст ми каза? — промърмори Сам. — За това, че е видял майка му, когато е пристигнал?

— Разбира се, веднага. Отговори ми, че това е лъжа. Арбогаст дори не е споменавал, че е видял някого. Аз нарочно му говорих малко грубо, за да проверя дали не крие нещо, но твърденията му бяха логични. Отново го попитах и за историята с Чикаго. И продължавам да мисля, че това е верният отговор.

— Не мога да повярвам — каза Лайла. — Защо му е било на мистър Арбогаст това ненужно извинение с посещението при майката на Бейтс?

— Трябва да го попитате, когато го видите отново — отвърна й шерифът. — Може да е видял нейния призрак, изправен до прозореца.

— Сигурен ли сте, че майка му е умряла?

— Вече ви казах, че присъствах на погребението. Видях писмото, което бе оставила на Бейтс, когато тя и онзи Консидин са се самоубили. Какво повече искате? Трябва ли да отворя гроба, за да ви я покажа? — Чамбърс въздъхна. — Съжалявам, мис. Не исках да ви отговарям по този начин. Но направих всичко, което е по силите ми. Претърсих къщата. Сестра ви не е там, също и този Арбогаст. Не открих и следа от техните коли. Струва ми се, че отговорът сам се набива в очите. Както и да е, но аз направих каквото е по силите ми.

— А как ще ме посъветвате да постъпя сега?

— Защо не проверите в службата на този Арбогаст, може пък там да знаят нещо за него. Може би те имат някаква следа за това преследване до Чикаго. Но предполагам, че няма да можете да се свържете с никого по-рано от утре сутринта.

— Сигурно сте прав. — Лайла се изправи. — Благодаря ви за всичко. Съжалявам, че ви причинихме толкова главоболия.

— Точно за това съм поставен тук. Нали, Сам?

— Правилно.

Шерифът Чамбърс се изправи.

— Знам какво ви е в момента, мис — каза той. — Бих искал да ви бях помогнал повече. Но няма нищо стабилно, на което да се опра, за да продължа. Ако разполагахме с някакви истински доказателства, тогава може би…

— Разбираме — отвърна Сам. — И двамата оценяваме вашата отзивчивост — той се обърна към Лайла. — Ще тръгваме ли?

— Проверете тази работа с Чикаго — извика след тях едрият мъж. — За сега довиждане.

Те бяха на тротоара. Късното следобедно слънце удължаваше сенките. И както стояха, черният връх на байонетът на ветеранът от гражданската война опря в гърлото на Лайла.

— Искаш ли да отидем у дома — предложи Сам.

Момичето поклати глава.

— В хотела?

— Не.

— Къде тогава?

— За теб не знам — каза Лайла. — Но аз отивам в онзи мотел.

Тя вдигна предизвикателно глава и острата линия на сянката разсече гърлото й. За момент изглеждаше сякаш някой току-що е отрязал главата на Лайла.