Психо

Глава VIII

Настъпи и следващият ден. Събота. За Сам тя бе едно дълго чакане.

Около десет часа той се обади на Лайла от магазина. Тя вече бе станала и закусила. Арбогаст го нямаше, очевидно той се бе заловил за работа от рано. Но бе оставил бележка на Лайла, че ще й се обади по някое време през деня.

— Защо не дойдеш тук да ми правиш компания? — предложи по телефона Сам. — Няма смисъл да се затваряш сама в стаята. Може да обядваме заедно и да проверяваме в хотела дали Арбогаст не те е търсил. Или, още по-добре, аз ще помоля телефонистката да прехвърля всички обаждания за теб тук, в магазина.

Лайла се съгласи и Сам се почувства по-добре. Не му се искаше днес тя да остава сама. Щеше да потъне в размисли за Мери. Бог му бе свидетел, цяла нощ сам той бе правил същото.

Дълго се бе съпротивлявал, но бе принуден да признае, че теорията на Арбогаст бе логична. След като бе взела парите Мери трябва да е имала намерение да дойде тук. При условие, че наистина ги бе взела.

Това бе най-ужасното — да си представи Мери в ролята на крадла. Тя не беше такъв човек, всичко, което знаеше за нея се съпротивляваше пред подобна възможност.

Само че доколко той познаваше Мери истински? Едва миналата вечер той си даде сметка, колко малко всъщност разбира годеницата си. Толкова малко я познаваше, че в полумрака дори я бе объркал с друго момиче.

Странно е, каза си Сам, как ние приемаме за сигурно, че знаем всичко за някого, само защото се срещаме често с него или защото сме емоционално обвързани. Дори тук, във Феървейл можеха да се открият множество потвърждения на неговата мисъл. Например старият Томкинс, дългогодишен училищен настоятел и важна клечка в Ротари клуб, а избяга от жена си и семейството си с едно шестнадесетгодишно момиче. Кой беше подозирал, че е способен на подобна авантюра? Още по-малко бяха допускали, че Майк Фишер, най-големият пияница и комарджия в тази част на щата ще умре и ще се окаже, че е завещал парите си на презвитерианското сиропиталище. Боб Съмърфилд, помощникът на Сам в магазина, бе работил при него цяла година преди Сам да узнае, че е бил изпратен в наказателна рота за опит да разбие главата на капелана с дръжката на пистолета си. Сега, разбира се, всичко с Боб бе наред, добър и тих младеж, какъвто няма да намериш и със свещ да търсиш. Но той е бил добър и тих и в армията, преди да му прегорят бушоните. И никой не е забелязал нищо. След двадесетгодишен щастлив брачен живот изискани възрастни дами убиват съпрузите си и присвояват значителни суми, за да избягат с току-що срещнати привлекателни млади чиновници — човек никога не знае какво може да се случи.

И така, може би Мери наистина е откраднала парите. Може би се е уморила да го чака да си изплати дълговете и неочакваното изкушение е било твърде силно. Може би е възнамерявала да донесе парите тук, да измисли някаква история и да го накара да ги приеме. Може би е планирала двамата да избягат заедно. Трябваше да бъде честен спрямо съществуването на подобна възможност и нейната вероятност.

И щом достигаше в допусканията си толкова далече, не трябваше ли да направи и следващата крачка. Защо тя все пак не бе пристигнала? Накъде другаде би могла да се насочи след като бе напуснала покрайнините на Тулса?

Достигнеш ли веднъж дотук в предположенията си, трябва да си признаеш, че всъщност не разбираш какво става в главата на другия, и тогава се сблъскваш с последното допускане — всичко е възможно. Решение за лудо бягство в Лас Вегас, внезапен импулс да изчезнеш и да започнеш напълно нов живот под друго име, травматизиращи угризения, водещи до амнезия…

Както е тръгнало, ще го превърнеш в национален въпрос, си каза Сам с гримаса. Или клиничен. Ако продължава с подобни разсъждения, които отиват твърде далече, ще трябва да допусне хиляда и една възможности. Че е станала катастрофа, както се опасяваше Лайла, или че е качила някой стопаджия, който…

Сам отново прекъсна разсъжденията си. Не можеше да си позволи да продължава в този дух. Не само заради себе си, но и заради Лайла. Днес той трябваше да я ободрява. Винаги съществуваше нищожната възможност Арбогаст да попадне на нова следа. Ако ли пък не, Сам щеше да се обърне към властите. Тогава и само тогава би си позволил да мисли за най-лошото, което би могло да се случи.

Но защо казваше, че не разбира другите хора, беше се оказало, че той не познава дори себе си! Никога не бе подозирал, че може да прояви подобна подозрителност и нелоялност спрямо Мери. А колко лесно го бе направил! Не беше честно към нея. Най-малкото, което трябваше да предприеме сега, като частично изкупление, бе да скрие подозренията си от сестра й.

Освен, разбира се, ако и тя не бе завладяна от подобни мисли…

Но тази сутрин Лайла изглеждаше в по-добро настроение. Бе облякла лек светъл костюм и влезе в магазина с енергична походка.

Сам й представи Боб Съмърфилд и я заведе на обяд. Тя веднага започна да разсъждава на глас за Мери и за това, какво ли прави в момента Арбогаст. Сам й отговаряше кратко, като се опитваше да придаде на думите и на гласа си небрежно звучене. След като се нахраниха, те се отбиха в хотела, където той уреди следобед да прехвърлят на неговия номер телефонните й разговори.

След това се върнаха в магазина. Тъй като беше събота и нямаше много клиенти, през повечето време Сам имаше възможност да бъде в задната стая и да бъбри с момичето. Съмърфилд обслужваше посетителите и само от време на време Сам трябваше да се извинява и да отива отпред, за да свърши нещо.

Лайла изглеждаше спокойна и като че ли не се притесняваше от непознатата обстановка. Тя включи радиото, хвана на дълги вълни някакъв симфоничен концерт и се заслуша с видимо внимание. Така я завари Сам, когато се върна след едно от отскачанията си до магазина.

— „Концерт за оркестър“ от Барток, нали? — попита той.

Тя го погледна и се усмихна.

— Точно така. Чудно, ти разбираш много от музика.

— Няма нищо странно. Живеем в ерата на хай-фи уредбите. Това, че някой живее в малък град, още не означава, че той не се интересува от музика, от книги и изкуство. А и разполагам с много свободно време.

Лайла оправи якичката на блузата си.

— Май не се изразих правилно. Може би странното е не че се интересуваш от подобни неща, а че едновременно с това държиш железарски магазин. Като че ли двете не си подхождат много.

— Че какво й е на търговията с железария?

— Нямам предвид това. Тя е… как да кажа… малко банална.

Сам седна край масата. Неочаквано той се наведе и вдигна нещо от пода. То бе малко, остро и лъскаво.

— Банална — повтори той. — Може би. А може би само така ти изглежда. Например, какво е това, което държа в ръка?

— Не е ли пирон?

— Правилно. Просто пирон. Продавам ги на килограм. Стотици килограми годишно. Татко също ги продаваше. Бас държа, че откакто сме отворили магазина, сме продали поне десет тона. Всякакви размери най-обикновени пирони. Но в никой в тях няма нищо банално, ако човек реши да се замисли.

Защото всеки пирон си има своето предназначение. Важно, трайно предназначение. Знаеш ли какво? Може би половината от къщите тук, във Феървейл, се държат благодарение на пироните, които ние сме продали. Знам, че е малко глупаво от моя страна, но когато минавам по тукашните улици понякога имам чувството, че съм участвал в построяването на града. Инструментите, които продавам, режат и рендосват дъските. Аз доставям боята, която покрива къщите, и четките, с които тя се полага, железните врати, мрежите против насекоми, стъклата за прозорците… — той прекъсна със самодоволна гримаса на лицето. — Самият мистър Строител, нали? Но аз наистина мисля така. Всичко в този бизнес има смисъл, защото служи на реални цели, задоволява реални нужди, които са част от живота. Дори обикновен пирон като този изпълнява определена задача. Забий го на важно място и можеш да разчиташ да ти върши работа през следващите сто години. Дълго след като ние и двамата вече няма да сме между живите.

Той съжали веднага щом произнесе тези думи. Но вече беше твърде късно. Видя, как усмивката й се стопи за миг.

— Безпокоя се, Сам. Вече е почти четири часа, а Арбогаст не се обажда…

— Ще се обади. Бъди спокойна, дай му още малко време.

— Не мога. Ти каза — двадесет и четири часа и след това ще отидеш в полицията, ако се налага.

— Така смятах. Двадесет и четирите часа ще изтекат чак в осем. Пък и си мисля, дали трябва да се свързваме с полицията. Може би Арбогаст бе прав.

— Може би! Сам, аз искам да съм сигурна! — тя отново погали блузата си, но веждите й останаха свити. — Нали не ме баламосваш, като от известно време ми разказваш тези приказки за пироните. И твоите нерви са опънати като моите, нали?

— Да, струва ми се, че е така — той стоеше прав и полюляваше рамене. — И аз не знам защо Арбогаст не се обади досега. Наоколо няма чак толкова много места, които трябва да се проверят, дори ако трябва да се отбива във всяка будка за хамбургери и всеки мотел по шосетата! Ако не се обади до довечера, сам ще отида при Джуд Чамбърс.

— При кого?

— При Джуд Чамбърс. Това е тукашния шериф.

— Сам, аз…

В магазина телефонът иззвъня. Той изчезна без да я дочака да довърши изречението. Боб Семърфилд вече бе вдигнал слушалката.

— За тебе е — извика помощникът.

Сам пое апарата и забеляза през рамото на Боб, че Лайла бе дошла след него.

— Ало, Сам Лумис е на телефона.

— Арбогаст. Мислех си, че може да се безпокойте за мене.

— Така е. С Лайла седим и чакаме да се обадите. Какво открихте?

Последва кратка, почти незабележима пауза. И след това:

— Засега нямам късмет.

— Засега? Къде бяхте цял ден?

— Къде ли не. Обиколих околността от единия край до другия. В момента съм в „Парнасъс“.

— Това беше доста в страни, нали? А какво има по магистралата?

— Аз тръгнах по нея. Но разбрах, че мога да се върна по обиколен път.

— Да, така е. По старата магистрала, сега тя е обикновено шосе. Но по него няма абсолютно нищо, дори бензиностанция.

— Един човек в ресторанта ми каза, че имало някакъв мотел там.

— О, чакайте да помисля, май наистина има. Старото заведение на Бейтс. Не знаех, че още е отворено. Не е много вероятно да откриете нещо там.

— Е, само то остана. Така и така се връщам, мога да се отбия. Вие държите ли се?

— Горе-долу.

— А момичето?

Сам заговори по-тихо.

— Иска веднага да съобщи на властите. И аз мисля, че е права. След всичко, което ми казвате. Зная, че е права.

— Ще ме изчакате ли да се върна?

— Колко време ви е необходимо?

— Може би един час. Освен, ако не попадна на нещо в мотела. — Арбогаст се поколеба. — Вижте, нали се уговорихме. Аз ще изпълня моята част от сделката. От вас искам само да ме изчакате да се върна в града. Нека да отидем заедно в полицията. Така по-лесно ще се разберем с тях. Знаете какви са в малките градчета. Паникьосват се в мига, в който трябва да посегнат към телефона за най-обикновения междуградски разговор.

— Ще ви дадем един час — каза Сам. — Можете да ни намерите тук, в магазина.

Затвори и се обърна.

— Какво каза той? — попита Лайла. — Нищо не е открил?

— Не е, но още не е свършил. Има още едно заведение, в което смята да се отбие…

— Само още едно…

— Не говори така. Може би точно там ще научи нещо, ако не — до един час трябва да се върне. Ще отидем при шерифа. Чу, какво му казах.

— Добре. Ще почакаме. Казваш, още един час.

Последвалите минути не бяха особено приятни. Сам беше почти благодарен, когато тълпата от късния следобед нахлу и той имаше извинение да отиде отпред за да помогне напливът от клиенти да бъде обслужен. Вече не можеше да се преструва на безгрижен, не можеше да говори за незначителни неща. Не и на нея, пък и заради себе си.

Защото започна да чувства нещо.

Нещо се бе случило.

Нещо се бе случило с Мери.

Нещо…

— Сам!

Той вдигна очи от счетоводната книга, в която приключваше поредната продажба, и видя Лайла. Беше дошла от задната стая и сочеше ръчния си часовник.

— Сам, часът изтече!

— Знам. Хайде да му дадем още няколко минути. И без това първо трябва да затворя магазина.

— Добре. Но само няколко минути. Моля те! Ако знаеш какво изпитвам…

— Знам, знам… — той стисна ръката й над лакътя и изстиска една усмивка на лицето си. — Не се безпокой, той ще бъде тук след няколко секунди.

Но него го нямаше.

Сам и Съмърфилд изведоха последния зяпач в пет и тридесет. Сам провери счетоводната книга, а Съмърфилд покри всичко с калъфи за през нощта.

Арбогаст го нямаше.

Съмърфилд изключи осветлението и се приготви да си тръгва. Сам вече заключваше вратата.

Никакъв Арбогаст.

— А сега, — каза Лайла — хайде да тръгваме. Ако ти не искаш, аз ще…

— Чуваш ли? — отвърна Сам — Телефонът.

И, секунда по-късно:

— Ало.

— Арбогаст.

— От къде се обаждате? Обещахте да…

— Няма значение какво съм обещал — детективът говореше бързо и тихо. — В мотела съм и разполагам само с една минута. Исках да ви кажа защо не съм се върнал. Слушайте внимателно, попаднах на следа. Приятелката ви е била тук, разбирате ли. Миналата събота вечерта.

— Мери? Сигурен ли сте?

— Напълно. Проверих в регистъра, успях да сравня почерците. Тя, разбира се, е използвала друго име — Джейн Уилсън, — и е оставила фалшив адрес. Ще трябва да получа разрешение от съда и да направя фотокопие на регистъра, ако потрябват доказателства.

— Какво друго открихте?

— Ами, описанието на колата съвпада, а също и на момичето. Собственикът ме осведоми.

— Как успяхте да изкопчите всичко това?

— Показах му значката и започнах обичайните въпроси за изчезналата кола. Здравата се изплаши. Голям чешит е той, Норман Бейтс. Познавате ли го?

— Не, струва ми се, че не.

— Той твърди, че момичето е пристигнало събота вечерта около шест часа. Времето било лошо и тя била единственият му клиент. Казва, че е заминала рано сутринта, преди той да слезе и да отвори. Той живее с майка си в една къща над мотела.

— Мислите ли, че казва истината?

— Още не знам.

— Какво означава това?

— Ами вижте, аз го посплаших — за колата и въобще. И той се изпусна, че е поканил момичето в къщата за вечеря. Казва, че са били сами, майката можела да потвърди.

— Говорихте ли с нея?

— Не, но ще говоря. Тя е горе в къщата, в нейната стая. Той се опита да ми пробута, че тя е много болна и не може да се среща с никого, но аз я забелязах на прозореца на спалнята, докато оглеждах къщата, когато пристигнах. Казах му, че ще си побъбря със старата дама, независимо дали той е съгласен или не.

— Но вие нямате право…

— Ама вижте, искате ли да разберете какво е станало с приятелката ви или не искате? Пък изглежда оня не е чувал за разрешение за обиск. Както и да е, той вече изприпка към къщата, за да предупреди майка си да се облече. Реших, че мога да се промъкна и да ви звънна, докато го няма. О-о, той се връща. Скоро ще се видим.

Отсрещната слушалка тракна и линията замря. Сам затвори телефона, обърна се към Лайла и й предаде разговора.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Да. Но бих искала да разбера…

— Ще разберем. Съвсем скоро. Но сега можем само да чакаме.