Психо

Глава VI

Следващият петък, точно в шест часа вечерта се случи чудо.

Оторино Респиги влезе в задната стая на единствения железарски магазин във Феървейл, за да изсвири „Бразилски импресии“.

Оторино Респиги бе починал преди много години и симфоничният оркестър — L’Orchestre des Concertes des Colonne — бе дирижиран на много хиляди мили от тук.

Но когато Сам Лумис се пресегна и включи малкия УКВ-приемник, музиката мощно бликна, побеждавайки пространството, времето и дори самата смърт.

Това бе, доколкото той разбираше, истинско чудо.

За миг на Лумис му се прииска да не беше сам. Чудесата трябва да бъдат споделяни с другите хора. Музиката трябва да бъде споделяна. Но във Феървейл нямаше човек, който би могъл да разпознае тази музика или раждането на чудото. Феървейлчани бяха практични хора. За тях музиката бе това, което получаваш, когато пуснеш пет цента в джубокса или включиш телевизора. Преди всичко рок’н-рол, но понякога и нещо дългокосо като кънтри парчетата на Уилям Тел. Къде бе чудото при този Оторино как-му-беше-името или който и да е там.

Сам Лумис повдигна рамене и се усмихна. Не се оплакваше. Може би жителите на градчето не оценяваха музиката, която той обичаше, но поне му даваха право да й се наслаждава. Доколкото не правеше опити да повлияе върху техния вкус. Сделката бе честна.

Сам извади голямата счетоводна книга и я занесе на кухненската маса. През следващия час тя щеше да му служи за бюро, така както пък той сам си беше счетоводител.

Това бе един от недостатъците на живота в стаята зад железарския магазин. Нямаше никакво свободно пространство и всяко нещо изпълняваше няколко функции едновременно. Все пак той бе приел това положение. То нямаше да продължи още много дълго ако всичко се развиваше както в последно време.

Набързо прегледаните цифри потвърждаваха оптимизма му.

Трябваше да провери списъка на поръчките, изглеждаше много вероятно да се окаже възможно да плати нови хиляда долара този месец. Това щеше да доведе сбора до три хиляди за половин година. А най-благоприятният сезон още не беше настъпил. Много повече работа щеше да има през есента.

Сам надраска набързо върху лист хартия колона от цифри. Да, вероятно щеше да се оправи. Резултатът го изпълни с приповдигнато настроение. То трябваше да повдигне духа и на Мери.

Напоследък Мери не бе особено весела. Поне писмата й подсказваха по-скоро за депресия. Когато въобще пишеше. Всъщност тя не бе отговорила на няколко негови писма. Миналият петък отново й бе писал и още нямаше отговор. Може би беше болна. Не, в такъв случай той щеше да получи поне бележка от по-малката й сестра Лайла или както се казваше там. По-вероятно бе Мери просто да е обезкуражена, да се е поддала на отчаянието. Не можеше да я вини. От доста време тя се претоварваше.

Той също, разбира се. Не беше лесно да се живее по този начин. Но друг просто нямаше. Тя бе разбрала, бе се съгласила да чака.

Може би трябваше да си даде няколко дена почивка през следващата седмица, да остави магазина на Съмърфилд и да прескочи да я види. Да се появи при нея неочаквано и да я ободри. Защо пък не? В момента не бяха затрупани от работа и Боб би се справил сам.

Сам въздъхна. Музиката премина в минорна тоналност. Това вероятно беше темата на змийската градина. Да, той я разпозна по глисандото на струните, по пълзящите извивки на дървените духови и протяжните звукове на медните инструменти. Змии. Мери не обича змии. Всъщност тя вероятно не обича и този тип музика.

Понякога той почти се чудеше дали не бяха сбъркали, когато планираха бъдещето. В края на краищата какво знаеха те един за друг? Като се остави настрани пътешествието по море, по време на което се бяха запознали, и двата дни, когато Мери му гостува миналата година, те не са били заедно. Оставаха разбира се, писмата, но дали те не правеха нещата още по-лоши? Защото чрез писмата Сам бе започнал да опознава една по-различна Мери… склонна да се подава на различни настроения, раздразнителна, така отдадена на вкусовете и предпочитанията си, че те почти се превръщаха в предразсъдъци.

Той повдигна рамене. Какво го прихващаше? Дали причината не беше в изострената чувствителност, внушавана от музиката? Изведнъж усети, че мускулите на врата му се изопват. Той се заслуша внимателно, опита се да отдели звука от инструмента, да определи точно музикалната фраза, която бе породила тази реакция. Нещо не бе наред, долавяше нещо, започваше да го чува.

Сам стана, блъскайки назад стола си.

Сега вече го чуваше. Леко потропване отпред. Разбира се това бе всичко, бе чул нещо, което го бе обезпокоило. Някой натискаше бравата и се опитваше да отвори външната врата.

Магазинът бе затворен за през нощта, кепенците на прозорците бяха спуснати, но може би беше някой турист. Това бе най-вероятно, тукашните хора знаеха кога затваряше, знаеха също, че живее в задната стая. Ако поискаха да се отбият за нещо след края на обичайното работно време, те първо биха звъннали по телефона.

Е добре, бизнесът си е бизнес и нямаше значение кой е клиентът. Сам се обърна и забърза по неосветения коридор към магазина. Кепенците бяха спуснати и на външната врата, но сега той чуваше ясно енергичното тропане, всъщност дори тенджерите и тиганите, подредени по лавиците, се тресяха.

Вероятно беше нещо спешно, е добре, може би клиентът желаеше нова крушка за фенерчето на детето си.

Сам бръкна в джоба си и извади връзката с ключовете.

— Един момент, — извика той. — Сега ще отворя.

Така и направи, ловко дръпвайки вратата назад, без да вади ключа от ключалката.

Тя стоеше на прага. Светлината на уличната лампа очертаваше силуета й. Когато я позна изненадата беше толкова силна, че за миг той замръзна, след това пристъпи напред и я прегърна.

— Мери! — прошепна той. Благодарни и стръвни, устните му намериха нейните и тогава тя се вкамени, задърпа се, ръцете й се свиха в юмруци и забарабаниха по гърдите му. Какво не бе наред?

— Аз не съм Мери! — тя пое дълбоко въздух.

— Аз съм Лайла.

— Лайла? — той отстъпи. — Малката… искам да кажа, сестрата на Мери.

Тя кимна. И тогава той успя да види профила й, а лъч светлина падна в косите й. Бяха кестеняви, доста по-светли, отколкото на Мери. Сега вече можеше да забележи разликата във формата на чипото носле, по-изпъкналите скули. Бе и малко по-ниска, а ханшът и раменете бяха по-слаби.

— Извинявайте — промърмори той, — на тази светлина…

— Няма нищо — гласът също бе различен, по-мек и по-нисък.

— Заповядайте, влезте!

— Ами… — тя се поколеба, погледна в краката си и тогава Сам забеляза малкия куфар на тротоара.

— Дайте да го взема — той го грабна. Когато я преведе през вратата, той включи осветлението. — Моята стая е отзад, — добави младият мъж. — Последвайте ме, ако обичате.

Тя вървеше след него мълчаливо. Но тишината не бе пълна, защото музикалната поема на Респиги още звучеше по радиото. Щом като влязоха в импровизираното му жилище Сам отиде да изключи апарата. Тя повдигна ръка.

— Недейте, опитвам се да позная музиката — след малко кимна въпросително, — „Вила Лобос“?

— Респиги. Нещо, наречено „Бразилски импресии“.

— О, ние го нямаме.

Едва сега той си спомни, че Лайла работи в магазин за грамофонни плочи.

— Искате ли да го оставя или предпочитате да го изключа и да поговорим — попита той.

— Изключете го. Трябва да поговорим.

Той кимна, наведе се към радиото, след това я погледна.

— Седнете, — покани я той, — свалете си палтото.

— Благодаря. Няма да оставам за дълго. Трябва да си потърся хотел.

— На гости ли идвате в града?

— Само тази вечер. Вероятно ще си замина утре сутринта. Всъщност не съм дошла точно на гости. Търся Мери.

— Търсите… — Сам я погледна втренчено. — Но какво може да прави тя тук?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Но как бих могъл? Мери не е тук.

— Била ли е тук? Искам да кажа тази седмица.

— Разбира се, че не. Не съм я виждал откакто дойде миналото лято. — Сам седна на канапето, което му служеше и за легло. — Какво се е случило, Лайла? Нищо не разбирам.

— Аз също.

Тя избягваше погледа му като спускаше клепачи или се взираше в ръцете си. Те непрекъснато се движеха в скута й, усукваха се като змии. На светло Сам забеляза, че косата й беше почти руса. Сега тя никак не приличаше на Мери. Беше съвсем различно момиче. Нервно и нещастно.

— Моля ви, — повтори той. — Кажете ми какво се е случило!

Изведнъж Лайла го погледна, големите й очи с цвят на лешник потърсиха неговите.

— Нали не ме излъгахте, когато казахте, че Мери не е била тук?

— Не, това е самата истина. Нямам никаква вест от нея през последните седмици. Бях почнал да се безпокоя. И изведнъж вие нахлувате тук и… гласът му се промени. — Кажете ми какво се е случило!

— Добре. Вярвам ви. Но няма много за разказване — тя пое дълбоко въздух и заговори отново, а ръцете й неспирно скитаха по полата й. — За последен път видях Мери преди една седмица и един ден в апартамента, вечерта. Същата вечер заминах за Далас да се срещна с едни търговци на едро — в магазина аз се занимавам с доставките. Както и да е, прекарах уикенда и в неделя късно вечерта се качих на обратния влак. Пристигнах в понеделник, рано сутринта. Мери не беше в къщи. Отначало не се разтревожих, помислих, че е излязла по-рано и е отишла на работа. Но обикновено тя ми се обажда през деня по телефона и когато не ми звънна до обяд, реших аз да я потърся в агенцията. Попаднах на мистър Лаури. Той ми каза, че вече смятал сам да ме потърси, за да разбере какво се е случило. Мери не била идвала на работа тази сутрин. Той не беше я виждал или чувал от средата на следобеда в петък.

— Почакайте за секунда, — каза бавно Сам. — Дайте да се разберем. Да не искате да кажете, че от една седмица Мери е изчезнала?

— Страхувам се, че е така.

— Но защо не ми съобщихте по-рано? — той се изправи и почувства, че мускулите на врата му отново се изопват, почувства го в гърлото и по гласа си. — Защо не се свързахте с мен, защо не ми се обадихте по телефона? Полицията знае ли?

— Сам, аз…

— Вместо това вие през цялото време чакате и след това идвате тук, за да ме попитате дали не съм я виждал. Но това е абсолютна безсмислица.

— Нещата не са особено смислени. Вижте, полицията не знае нищо. И мистър Лаури не знае за вас. След всичко, което той ми каза, аз се съгласих да не се обаждам в полицията. Но бях толкова разтревожена, толкова изплашена и трябваше да разбера. Ето защо днес реших да дойда тук и да си изясня положението. Мислех си, че може би вие двамата сте го замислили заедно.

— Какво да сме замислили? — изкрещя Сам.

— Точно това искам да разбера и аз — отговорът бе мек, но нямаше нищо меко в лицето на мъжа, който стоеше на прага. Беше висок, слаб и силно обгорял от слънцето, сивата шапка „Стетсън“ хвърляше сянка върху челото, но не и върху очите. Те бяха ледено сини и ледено твърди.

— Кой сте вие? — възкликна Сам. — Какво правите тук?

— Външната врата не беше заключена и аз просто влязох. Дойдох да получа някои сведения, но виждам, че мис Крейн вече ме е изпреварила. Може би ще се съгласите да отговорите и на двама ни сега.

— Аз да ви отговоря?

— Точно така.

Високият мъж се приближи, едната му ръка беше в джоба на сивото му сако. Сам протегна ръка, но я пусна, когато ръката на другия се появи, стиснала портфейл. Високият мъж го разпери.

— Казвам се Арбогаст. Милтън Арбогаст. Имам разрешително за детектив и представлявам „Взаимно равенство“. Притежаваме застрахователна полица на агенция „Лаури“, в която работи вашата приятелка. Затова съм тук сега. Искам да знам какво сте направили двамата с четиридесетте хиляди долара.