Психо

Глава VII

Сивият „Стетсън“ беше върху масата, а сивото сако висеше на облегалката на един от столовете на Сам. Арбогаст смачка третата си цигара в пепелника и веднага запали друга.

— Добре, — каза той. — Вие въобще не сте напускали Феървейл тази седмица. Ще приема това, Лумис. Трудно бихте ме заблудили. Няма проблем да проверя вашата история като се завъртя из града — детективът бавно пое въздух.

— Разбира се това не доказва, че Мери Крейн не е идвала да ви види. Тя би могла да се промъкне някоя вечер, след затварянето на магазина, точно както направи и сестра й сега.

Сам въздъхна.

— Но не е. Вижте, вие чухте какво ви каза Лайла току-що. От седмици нямам вест от Мери. Миналият петък й написах писмо, това е точно денят, в който се предполага, че е изчезнала. Защо щях да го правя, ако знаех, че тя ще дойде при мен сама.

— За прикритие, разбира се. Много хитър ход. — Арбогаст шумно изпусна въздух.

Сам си разтърка врата.

— Не съм чак толкова хитър. Въобще не съм хитър. Не знаех нищо за парите. Както ми обяснихте, излиза, че дори мистър Лаури не е знаел предварително, че някои ще му донесе четиридесет хиляди долара в брой петък следобед. Мери, разбира се, също не е знаела. Как бихме могли да планираме заедно каквото и да е?

— Би могла да ви се обади в петък вечерта от някой автомат след като е взела парите и да ви каже да й пишете.

— Проверете в тукашната телефонна централа — отвърна уморено Сам. — Ще разберете, че от месец не съм водил никакъв извънградски разговор.

Арбогаст кимна.

— Значи не ви се е обаждала. Дошла е направо, разказала ви е всичко и ви е определила среща за по-късно, когато всичко поутихне.

Лайла прехапа устни.

— Сестра ми не е престъпница. Нямате право да говорите за нея по този начин. Нямате никакво сериозно доказателство, че тя е взела парите. Може би самият мистър Лаури ги е взел. Може би е забъркал цялата история за да се прикрие…

— Съжалявам — промърмори Арбогаст. — Разбирам как се чувствате, но не можете да си измиете ръцете с него. Докато крадецът не бъде намерен и осъден, нашата компания няма да плати нищо, а Лаури е вътре с четиридесет бона. Така че той не може да се възползва по никакъв начин. При това пропускате очевидни факти. Мис Крейн е потънала вдън земя от следобеда, в който е получила парите. Тя не ги е внесла в банката. Не ги е скрила в апартамента си. Но те са изчезнали. Колата й също е изчезнала. Самата тя е изчезнала.

Още една цигара умря и бе погребана в пепелника.

— Всичко това се натрупва.

Лайла се разхълца.

— Не е вярно! Трябваше да ме послушате, когато исках да отида в полицията. А аз се оставих вие с мистър Лаури да ме уговорите. Понеже казахте, че искате да не се шуми около случая, че ако изчакаме, Мери би могла да реши да върне парите. Не ми повярвахте, но сега знам, че бях права. Мери не е взела парите. Някой трябва да я е отвлякъл. Някой, който е знаел предварително за парите…

Арбогаст повдигна рамене, след това уморено стана, приближи се до момичето и го потупа по рамото.

— Чуйте ме, мис Крейн. Ние вече обсъдихме тази възможност, нали си спомняте? Никой друг не е знаел за парите. Сестра ви не е отвлечена. Тя се е прибрала в къщи, събрала си е багажа, качила се е на собствената си кола, при това сама. Нали хазайката я е видяла. Бъдете разумна!

— Аз съм разумна! Вие сте този, който се държи нелогично! Проследявате ме до тук, когато дойдох да се срещна с мистър Лумис…

Детективът поклати глава.

— Защо мислите, че съм ви проследил? — попита кротко той.

— А как иначе сте се оказали тук тази вечер? Вие не знаехте, че Мери и Сам Лумис са сгодени. Освен мен никой друг не знаеше. Вие дори не подозирахте, че Сам Лумис съществува.

Арбогаст отново поклати глава.

— Знаех. Спомняте ли си, че тогава във вашия апартамент аз огледах бюрото на сестра ви. Тогава попаднах на този плик.

Той го размаха.

— Чакайте, той е адресиран до мен — промърмори Сам и се пресегна да го вземе.

Арбогаст дръпна ръка.

— На вас не ви трябва — отвърна той. — Вътре няма писмо, това е само плик. Но аз мога да го използвам, защото е надписан с нейния почерк — той направи пауза. — Всъщност аз вече го използвам от сряда сутринта, откакто тръгнах за тук.

— Вие сте тръгнали за тук още в сряда? — Лайла избърса очите си с кърпичка.

— Точно така. Не съм ви следил. Всъщност бях доста пред вас.

За мен адресът върху плика бе следа. Особено когато към него се прибави снимката на Лумис, поставена в рамка до леглото на сестра ви. „С много обич. Сам“. Връзката сама се набива в очи. И аз реших да се поставя на мястото на сестра ви. Току-що съм докопал четиридесет хиляди долара в брой. Трябва да напусна града по най-бързия начин. Къде да отида? Канада, Мексико или Западна Индия? Твърде рисковано. При това не съм имал време за по-дългосрочни предварителни планове. Естественият ми импулс би бил да дойда право тук, при любимия.

Сам удари кухненската маса толкова силно, че угарките изскочиха от пепелника.

— Това е вече прекалено — кресна той. — Нямате право да отправяте подобни обвинения. Досега не сте предложили никакво доказателство, което да потвърждава всичко това.

Арбогаст започна да рови за нова цигара.

— Искате доказателства, така ли? Какво си мислите, че съм правил по пътищата от сряда сутринта до сега? Още тогава открих колата.

— Вие сте открили колата на сестра ми? — Лайла скочи.

— Разбира се. Имах странното предчувствие, че първото нещо, което би направила, е било да шитне колата. Затова се завъртях около града, обиколих всички търговци на употребявани коли и им давах описанието и регистрационния номер. И разбира се, усилията ми бяха възнаградени. Намерих гаража. Показах на момчето моето разрешително и то пропя. При това доста бързо — сигурно си мислеше, че работата с колата не е чиста. Не виждах смисъл да му противореча.

— Оказа се, че Мери Крейн се е спазарила набързо с него в петък вечерта, точно преди да затвори. Била е адски настойчива. Измъкнах всичко, което ме интересуваше по въпроса, включително и описанието на колата, с която тя бе заминала. На север.

Така че аз също продължих на север. Но не можех да се предвижвам много бързо. Заложих на предчувствието, че е останала на магистралата, защото е пътувала за тук. Вероятно първата нощ е карала непрекъснато. Затова и аз не спирах никъде осем часа. След това загубих доста време около Оклахомасити да проверявам по мотелите около магистралата и при търговците на употребявани коли. Допусках, че за по-сигурно отново е сменила колата. Но нямах късмет. В четвъртък се добрах до Тулса. Същата процедура, същите резултати. Едва тази сутрин изрових иглата в купата сено. Нов гараж, нов търговец на коли, точно на север от първия. Направила е втората замяна рано миналата събота — взела е син Плимут, модел 1953 година, с пострадала предна броня.

Той извади бележник от джоба си.

— Тук всичко е записано черно на бяло — поясни Арбогаст — цвят, фабричен номер на двигателя, всичко. И двамата търговци ще направят фотокопия на документите и ще ми ги пратят в бюрото. Но това няма значение за момента. Това, което има значение, е, че Мери Крейн се е движила по магистралата на север от Тулса миналата събота сутринта, след като е сменила коли на два пъти за шестнадесет часа. Доколкото разбирам това е мястото, към което тя се е била насочила. И трябва да е пристигнала тук през нощта на миналата неделя, освен ако не й се е случило нещо непредвидено — колата да се е развалила, да е катастрофирала и т.н.

— Но тя не е пристигнала, — възрази Сам. — Не съм я виждал. Чакайте, ако искате, мога да ви докажа. Миналата неделя вечерта играх карти в „Леджън Хол“, а в неделя обядвах у…

Арбогаст уморено вдигна ръка.

— Добре, добре, разбрах вече. Не сте я виждали. Така че нещо трябва да се е случило. Ще проверя.

— Да се обадя в полицията — подхвърли Лайла. — Продължавам да смятам, че трябва да се отиде в полицията — тя навлажни устни. — Да предположим, че е станала катастрофа — не можете да обиколите всички болници от тук до Тулса. От всичко, което знаем, можем да допуснем, че сега Мери лежи някъде в безсъзнание. Тя може и да е…

Този път Сам я потупа по рамото.

— Глупости, — промърмори той — ако нещо подобно действително се е случило, то досега щяха да ви съобщят. Мери е добре — през рамото на момичето той впери поглед в детектива. — Вие не можете да свършите цялата работа сам. Лайла е права. Защо да не се обърнем към полицията? Съобщаваме, че Мери е изчезнала и ще видим дали те ще успеят да я намерят.

Арбогаст взе сивия „Стетсън“.

— Досега свършихме сами доста работа по обиколния път и, трябва да призная, отидохме твърде далеч. Причината е, че ако успеем да разберем къде е тя без да намесваме властите, можем да спестим на нашия клиент и на компанията доста лоша реклама. По същия начин можем да спестим и куп неприятности на Мери Крейн, ако я отрием сами и върнем парите. Така може да се избегне съдебния процес. Трябва да се съгласите, че си струва да се опита.

— Но ако вие сте прав и Мери наистина е стигнала до тук, защо не е дошла при мен? Това е, което искам да знам, не по-малко от вас. И няма да чакам дълго за да разбера.

— Можете ли да потърпите още двадесет и четири часа? — попита Арбогаст.

— Какво сте намислили?

— Както казах, още няколко проверки — той вдигна ръка за да предотврати възраженията на Сам. — Не по целия път до Тулса — разбирам, че това не е възможно. Но бих искал да се поразровя малко наоколо; да надникна в ресторантите покрай магистралата, в бензиностанциите, гаражите, мотелите. Може би някои я е виждал. Защото продължавам да мисля, че предчувствието ми не ме лъже. Тя е смятала да дойде тук. Може да е променила намеренията си след като е пристигнала и да е продължила. Но бих искал да съм сигурен.

— И ако не откриете нищо до двадесет и четири часа…?

— Тогава съм съгласен да зарежа всичко, да отида в полицията и да започнем обичайното издирване. Е?

Сам погледна Лайла.

— Вие какво мислите? — попита я той.

— Вече не знам. Толкова се безпокоя. Вече не мога да мисля — тя въздъхна. — Вие решете, Сам.

Той кимна на Арбогаст.

— Добре. Разбрахме се. Но от сега ви предупреждавам. Ако нищо не се случи до утре и вие не уведомите полицията, аз ще го направя.

Арбогаст си облече сакото.

— Предполагам, че ще си взема стая в хотела. А вие, мис Крейн?

Лайла погледна Сам.

— Аз ще я заведа след малко — намеси се Сам. — Мисля първо да излезем и да хапнем. Но ще се погрижа тя да бъде настанена. А утре и двамата ще бъдем тук. Ще чакаме.

За първи път тази вечер Арбогаст се усмихна. Това не беше усмивка, с която да съперничи на Мона Лиза, но все пак бе усмивка.

— Вярвам ви — отвърна той. Съжалявам, че бях малко груб, но трябваше да съм сигурен — той кимна на Лайла. — Ще намерим сестра ви. Не се безпокойте.

И си отиде. Много преди да се затвори външната врата, Лайла вече хлипаше на рамото на Сам. Сега от гласа й бе останал само един приглушен стон.

— Сам, много ме е страх… нещо се случило с Мери, чувствам го!

— Всичко е наред — каза той като се чудеше защо не намира по-подходящи думи, защо никога не могат да се намерят думи, с които да се отговори на страха, скръбта и самотата. — Всичко е наред, повярвай ми.

Неочаквано тя отстъпи назад, насълзените й очи се разшириха. Когато се разнесе гласът й, той бе тих, но и твърд.

— Защо трябва да ти вярвам, Сам? — попита тя колебливо. — Има ли причина. Причина, която си премълчал пред този детектив? Сам, идвала ли е Мери при теб? Ти знаеше ли нещо за цялата тая работа, за парите?

Той поклати глава.

— Не, нищо не знаех. Трябва да приемеш думите ми на доверие. Както и аз твоите.

Тя се обърна към стената.

— Предполагам, че си прав — каза му тя. — Мери би могла да се свърже с всеки от нас двамата, нали? Но тя не го е направила. Вярвам ти, Сам. Само че е много трудно да повярваш каквото и да е и на когото и да е, когато се оказва, че сестра ти е…

— Успокой се — прекъсна я Сам. — Сега имаш нужда от малко храна и много почивка. Утре сутринта положението няма да изглежда толкова черно.

— Наистина ли мислиш така, Сам?

— Наистина.

За първи път той лъжеше жена.