Психо

Глава II

Дъждът кротко валеше от няколко минути, преди Мери да го забележи и да включи чистачките. Тя пусна и фаровете, неочаквано се бе стъмнило и пътят отпред се бе превърнал в неясно очертание между дърветата, които стърчаха от двете му страни.

Дървета? Тя не си спомняше да е имало крайпътни дървета последния път, когато мина оттук. Разбира се това беше миналото лято и тя бе пристигнала във Феървейл посред бял ден възбудена и отпочинала. Сега бе изтощена от осемнадесетте часа непрекъснато каране, но все още помнеше и усети, че нещо не е наред.

Помнеше — това бе думата, която отключи мислите й. Сега тя можеше да си спомни, не много ясно, как се бе колебала преди около половин час при онова разклонение на пътя. Точно така, бе объркала пътя. И ето ти сега, тя бе попаднала някъде, навън валеше и мракът се спускаше…

Съвземи се! Не можеш да си позволиш да се паникьосваш. Най-лошото е вече зад гърба ти.

Това беше вярно, каза си тя. Най-лошото бе вече зад гърба й. Най-лошото бе вчера следобед, когато открадна парите.

Тя си седеше в агенцията на мистър Лаури, когато старият Томи Касиди извади голямата зелена пачка банкноти и я остави на бюрото. Тридесет и шест хартийки, издадени от правителството, украсени с портрета на дебел мъж, който прилича на бакалин ангросист, и още осем, носещи физиономията на човек, който напомня на предприемач. Но бакалинът ангросист бе Гровър Кливланд, а предприемачът — Уилям Маккинли. А тридесет и шест хиляди, плюс още осем по петстотин прави точно четиридесет хиляди долара.

Томи Касиди ги бе оставил просто така, небрежно разпервайки ги като ветрило, и бе съобщил, че се е решил на сделката и купува къщата като сватбен подарък за дъщеря си.

Докато подписваше документите мистър Лаури също се преструваше, че всичко това за него е обичайно. Но когато старият Томи Касиди си отиде, мистър Лаури вече не успяваше да прикрие възбудата си. Той загреба парите, сложи ги в голям кафяв плик и го залепи. Мери забеляза, че ръцете му трепереха.

— Ето — каза той, когато й подаваше парите. — Занеси ги в банката. Вече е почти четири часа, но аз съм сигурен, че Гилбърт ще се съгласи да ги внесеш. — Той замълча за момент и се вгледа в нея. — Какво става с вас, мис Крейн, да не ви е лошо?

Може би бе забелязал, че нейните ръце трепереха, сега, когато държеше плика. Но това нямаше значение. Тя знаеше какво щеше да каже, и въпреки това бе изненадана, когато думите наистина излязоха от устата й.

— Пак ме заболя главата, мистър Лаури. Всъщност аз точно се канех да ви помоля да ме освободите. И без това пощата вече замина и до понеделник няма да можем да изпратим формулярите по тази продажба.

Мистър Лаури й се усмихна. Той беше в добро настроение и имаше причина. Пет процента от четиридесет хиляди, това прави точно две хиляди долара. Можеше да си позволи да бъде великодушен.

— Разбира се, мис Крейн. Занесете парите в банката и после бягайте в къщи. Искате ли да ви закарам?

— Не, няма нужда. Ще се оправя. Малко почивка…

— Точно така. Тогава ще се видим в понеделник. Човек никога не трябва да си дава зор, винаги съм го казвал.

Той бил казвал… краставици на търкалета. Лаури би се претрепал за един долар и със сигурност беше готов да убие който и да е от служителите си за петдесет цента.

Но мис Крейн му се беше усмихнала много очарователно и бе излязла от агенцията, а и от живота му. Заедно с четиридесетте хиляди долара.

Човек не получава подобна възможност всеки ден. Всъщност, когато се замислиш, разбираш, че някои хора не получават никаква възможност.

Мери Крейн бе чакала своята двадесет и седем години.

Когато бе на седемнадесет години възможността да постъпи в колеж бе изчезнала, тъй като една кола сгази татко. Вместо това Мери постъпи в дванадесетмесечните курсове за секретарки, а после трябваше да издържа мама и малката си сестра Лайла.

Възможността да се омъжи се стопи на двадесет и две години, когато жребият призова Дейл Белтър в армията. Много скоро го изпратиха на Хавайските острови и не след дълго той започна да споменава в писмата си онова момиче. След това писмата престанаха да пристигат. Вече й бе безразлично, когато попадна на съобщението за сватбата.

При това мама беше вече много болна. Трябваха й три години, за да умре, а Лайла бе в училището по това време. Мери бе настоявала, че каквото и да става, малката трябва да постъпи в колеж. Само че целият товар падна върху нея самата. Между деня, прекарван в агенцията на Лаури, и половината нощ край леглото на мама не й оставаше време за каквото и да било друго.

Не й оставаше време да забележи дори как времето изтичаше. Но после мама получи последния удар, настана бъркотията около погребението, Лайла се върна, обикаляше да си търси работа и така нататък, тогава изведнъж Мери Крейн се погледна в голямото огледало и видя там изсушеното и изкривено лице, което я гледаше. Тя бе хвърлила нещо, огледалото се пръсна на стотици парчета и тя разбра, че това още не е всичко — самата тя се бе пръснала на стотици парчета.

Лайла беше чудесна и дори мистър Лаури помогна, като се погрижи къщата да бъде продадена изгодно. Когато приключиха с всичко, бяха им останали две хиляди долара. Лайла си намери работа в един магазин за грамофонни плочи в центъра и двете се пренесоха в един малък апартамент.

— Сега ти ще отидеш на почивка — каза й Лайла. — Истинска дълга почивка. Не, няма смисъл да спориш. Ти се грижеше за семейството цели осем години и е крайно време да си отдъхнеш. Искам да се запишеш в някоя екскурзия. Най-добре с кораб.

И така Мери се качи на парахода „Каледония“ и след около седмица, прекарана във водата на Карибско море, изсушеното и изкривено лице изчезна от огледалото на каютата. Тя отново изглеждаше като младо момиче (двадесет и две години и нито ден повече, както си казваше сама). И което бе още по-важно — влюбено младо момиче.

Не беше като ураганът, който преживя, когато се запозна с Дейл Белтър. Не беше дори обичайната лунна пътека, с която обикновено хората свързват пътешествията в тропическите морета.

Сам Лумис беше поне десет години по-стар от Дейл Белтър на времето, и твърде кротък, но тя го обикна. Изглеждаше й като първата истинска възможност, която получаваше от живота, докато Сам не й обясни някои неща.

— Може да се каже, че в известен смисъл аз сега заблуждавам хората за истинското си положение — започна той. — Железарският магазин наистина съществува…

Кълбото се разплете.

Железарският магазин в някакво градче, наречено Феървейл, някъде на север, наистина съществуваше. Сам бе работил в него при баща си, сигурен, че ще го наследи. Преди година баща му починал и счетоводителите съобщили лошата новина.

Сам наследявал магазина, това добре, но и около двадесет хиляди долара дългове. Сградата се оказала ипотекирана, инвентарът също бил ипотекиран, дори застраховката била ипотекирана. Баща му никога не бил му споменавал за малките инвестиции на пазара… или за конните надбягвания. Но така си беше. Имало само две алтернативи — да обяви банкрут или да работи за кредиторите.

Сам Лумис избрал втората.

— Бизнесът е добър — обясняваше той. — Никога няма да натрупам голямо богатство, но с умели действия несъмнено могат да се изкарват осем и дори десет хиляди на година. А ако пробия в търговията с фермерски инвентар, дори и повече. Над четири хиляди вече са изплатени. Надявам се, че след няколко години ще приключа с дълговете.

— Едно не мога да разбера. Потънал си в дългове, как тогава можеш да си позволиш подобно пътешествие.

Сам се усмихна кисело:

— Спечелих го на състезание. Наистина — на едно от онези състезания за търговци, които се организират от доставчиците на фермерски инвентар. Въобще не се опитвах да спечеля пътуването, просто се мъчех да се издължа на кредиторите. А ме обявиха за окръжен първенец. Опитах се да получа наградата в пари, но не дадоха и дума да се издума. Пътешествие или нищо. Е добре, сега е мъртъв месец, а и имам честен помощник. Помислих си, че мога да се възползвам от безплатната почивка. Затова съм тук. С тебе — отново се усмихна кисело и след това въздъхна. — Бих искал това да е меденият ни месец.

— Но Сам, това е възможно. Искам да кажа…

Той пак въздъхна и поклати глава.

— Трябва да почакаме. Ще минат две-три години, докато се издължа.

— Не искам да чакам! Парите не ме интересуват. Мога да напусна агенцията и да работя в твоя магазин…

— И да спиш в него, като мен? — Той отново се усмихна кисело, но резултатът не бе по-окуражаващ от въздишка. — Така си е. Обзаведох си едно ъгълче в западната стая. Повечето време карам на фасул. Хората казват, че съм по-стиснат от градския банкер.

— Но какъв е смисълът? — попита Мери. — Искам да кажа, че ако живееш прилично, пак ще си изплатиш дълговете, дори да е малко по-късно. А през това време…

— А през това време трябва да живея във Феървейл. Хубаво градче, само че малко. Всеки знае как живее другият. Когато се скъсвам от работа пред очите им, аз печеля тяхното уважение. Те се отклоняват от пътя си, за да купуват от мен — всички знаят моето положение и оценяват усилията ми. Въпреки всичко, което се случи, баща ми имаше добра репутация. Искам да я запазя, за мен и за магазина. И за нас, за нашето бъдеще. Сега това е по-важно от всякога, не разбираш ли?

— Нашето бъдеще — въздъхна Мери. — Казваш, че ти трябват две-три години.

— Съжалявам. Но искам когато се оженим да имаме приличен дом, хубави неща. Това струва пари. Или поне изисква кредит. А в момента аз забавям до последната минута плащанията по доставките — те ще го приемат само дотогава, докато знаят, че всичко, което изкарвам, отива, за да им се изплатя. Не е лесно, нито е приятно. Но аз знам какво искам и не бих се примирил с нещо по-малко. Ти трябва само да бъдеш по-търпелива, скъпа.

И тя беше търпелива. Но не преди да разбере, че никакви увещания — словесни или физически — не можеха да го разколебаят.

Такова беше положението, когато пътешествието завърши. И такова си оставаше вече повече от година. Миналото лято Мери му отиде на гости, видя градчето, магазина, новите цифри в счетоводната книга, които говореха, че Сам е изплатил нови пет хиляди долара. „Остават само единадесет хиляди — заяви гордо той. — Още две години, а може би и по-малко“.

Две години. След две години тя щеше да бъде на двадесет и девет. Не можеше да си позволи да блъфира, да направи сцена и да си отиде като някаква двадесетгодишна хлапачка. Знаеше, че няма да срещне много други като Сам Лумис в живота си. Затова се усмихна, кимна с глава и се върна обратно в агенцията на Лаури.

На работа тя наблюдаваше как застарелият Лаури прибира своите пет процента от всяка продажба, която организира. Тя го виждаше как хищно купува ипотеки и прибира имоти, виждаше го как прави лукави обирджийски предложения за пари в брой на отчаяни продавачи и след това как извлича тлъста печалба от лесната и бърза препродажба. Хората винаги купуват и продават. Лаури просто заставаше по средата и измъкваше процент и от двете страни само защото бе срещнал купувача и продавача. Не предлагаше някаква реална услуга, с която да оправдае съществуването си. И въпреки това беше богат. На него не биха му трябвали две години, за да се справи с дълг от единадесет хиляди долара. Понякога той ги изкарваше за два месеца.

Мери го мразеше, както мразеше и повечето от клиентите, с които работеше, защото и те бяха богати. Този Томи Касиди бе един от най-лошите — фрашкан с пари от добив на петрол. Не му се налагаше да се занимава с бизнес, но винаги се оглеждаше за някой добър имот и надушваше страховете и желанията на хората, смъкваше цени и препродаваше изгодно, винаги нащрек за всяка възможност да изстиска някой допълнителен долар от наем или от доход.

За него бе нищо да наброи четиридесет хиляди долара, за да купи на дъщеря си къща като сватбен подарък.

Нещо повече, за него бе нищо да постави стодоларова банкнота на бюрото на Мери Крейн един следобед преди шест месеца и да й предложи „едно малко пътуване“ с него до Далас през уикенда.

Всичко бе станало толкова бързо и с такава кротка и небрежна тъпа усмивка, че тя не успя дори да се ядоса. След това влезе мистър Лаури и случаят беше приключен. Тя никога не отговори на Касиди, насаме или пред хора, и той никога не повтори предложението си. Но тя не го бе забравила. Не можеше да забрави потната усмивка върху дебелото старо лице.

И тя никога не забрави, че този свят принадлежи на хора като Томи Касиди. Те са собствениците и те определят цената. Четиридесет хиляди за сватбен подарък на дъщеря си; сто долара, подхвърлени небрежно на бюрото, за правото да ползват три дена тялото на Мери Крейн.

И аз взех тези четиридесет хиляди долара…

Така се бе развила цялата игричка, но това не беше игричка. Тя наистина взе парите, несъзнателно трябва да беше мечтала за подобна възможност от много, много отдавна. Защото сега изглеждаше, че всичко си идва на мястото, като че ли е част от предварително обмислен план.

Беше петък следобед, на следващия ден банките щяха да бъдат затворени, което означаваше, че Лаури би могъл да провери действията й едва в понеделник, когато тя нямаше да се появи в агенцията.

Към това се прибавяше още едно благоприятно обстоятелство — Лайла бе заминала рано сутринта за Далас — сега тя уреждаше доставките на магазина за грамофонни плочи. Тя също нямаше да се върне преди понеделник.

Мери отиде с колата право до апартамента. Събра си багажа — не всичко, само най-хубавите дрехи — и ги нахвърля в куфара и малката пътна чанта. Тя и Лайла имаха триста и шестдесет долара, скрити в празна кутия от крем, но Мери не ги докосна. Щяха да трябват на Лайла, когато остане сама в апартамента. Искаше й се да остави някаква бележка или знак на сестра си, но не посмя. Тежки дни очакваха Лайла, нямаше да получи помощ от никъде. Може би по-късно все пак нещо можеше да се измисли.

Към седем Мери напусна апартамента, след около час тя спря в някакво предградие и вечеря, след това забеляза надпис запазени „КОЛИ НА СТАРО“ и размени своята лимузина за едно купе. Сделката не бе изгодна, както и следващата замяна, която направи на сутринта в един град, четиристотин мили по на север. Към обед след още една сделка, тя бе получила тридесет долара в брой и очукана стара бричка със смачкана предна лява броня, но не бе недоволна. Важното бе да направи поредица бързи размени, за да прикрие следите си и да духне с някоя развалина, която да я закара до Феървейл. Веднъж добрала се до там, тя да продължи на север, може би до Спрингфийлд, където да продаде последната кола от свое име. Как по тези следи властите щяха да открият местонахождението на някоя си мисис Сам Лумис, която живее на сто мили от там.

Защото тя смяташе да стане мисис Сам Лумис, и то бързо. Щеше да пробута на Сам някаква история за наследство. Не на четиридесет хиляди долара — сумата е прекалено голяма и може да предизвика твърде много обяснения — но би могла да я закръгли на петнадесет. И ще обясня, че Лайла е получила същото, бързо е напуснала работа и е заминала за Европа. Затова и няма да се налага да я канят на сватбата.

Вероятно Сам щеше да се инати, нямаше да иска да приеме парите, със сигурност щеше да й се наложи да отговаря на цял поток неудобни въпроси, но все някак щеше да се оправи с него. Налагаше се. Трябваше да се оженят веднага, това бе най-важното. Тогава тя ще носи неговото име, мисис Сам Лумис, съпруга на собственик на железарски магазин в едно градче, отдалечено на осемстотин мили от агенцията на Лаури.

В агенцията на Лаури дори не подозираха за съществуването на Сам. Разбира се те ще отидат при Лайла и тя вероятно веднага ще се сети. Но Лайла няма да каже нищо, не преди да говори предварително с нея.

Когато му дойде времето, Мери ще трябва да е готова да убеди сестра си да не казва нищо на Сам и на властите. Едва ли ще е толкова трудно — Лайла й бе много задължена за всичките тези години, през които Мери бе работила, за да я издържа докато учи. Може би дори ще й даде нейния дял от останалите двадесет и пет хиляди долара. Може би сестра й няма да ги вземе. Някакво решение все пак ще трябва да се намери, плановете на Мери обаче не стигаха чак толкова далече, но когато му дойде времето, отговорът щеше да е готов.

Сега тя трябваше да свърши нещо друго и първата стъпка бе да се добере до Феървейл. В мащаба на картата това бе разстояние от някакви си четири инча, четири незначителни инча червена линия, която свързва две точки. Но й бе отнела осемнадесет часа, за да достигне до тук, осемнадесет часа безкрайно друсане, осемнадесет часа взиране и примижаване пред блясъците на фаровете от насрещното движение или от слънчевите отражения, осемнадесет часа на сгърчена поза и битка с пътя, волана и затъпяващите нетърпими пристъпи на собствената й умора.

А сега беше изпуснала разклонението, валеше, нощта бе настъпила и тя се бе изгубила по непознатия път.

Погледът на Мери попадна върху огледалото на колата и тя видя в него неясното отражение на лицето си. Тъмната коса и правилните черти й бяха познати, но усмивката бе изчезнала и пълните й устни се бяха притиснали в изопната черта. Къде беше виждала това изсушено и изкривено изражение преди?

В огледалото, когато мама умря, когато то се разби на парчета…

През цялото време тя се бе смятала за толкова спокойна, толкова хладна, толкова сдържана. В съзнанието й не бе проникнало чувство на страх, на съжаление или на вина. Но огледалото не лъжеше. Сега то й казваше истината.

Безмълвно то я съветваше да спре. Не можеш да увиснеш на врата на Сам в този вид, да изскочиш от нощта с това лице и тези дрехи, пробутвайки някаква история за набързо хванат самолет. Ти разбира се ще кажеш, че си искала да го изненадаш с добрата новина, но би трябвало да изглеждаш сякаш си толкова щастлива, че не си могла да изчакаш.

Това, което трябваше да се направи, бе да спре някъде за през нощта, да почине хубаво и да пристигне във Феървейл утре сутринта отпочинала и щастлива.

Ако обърнеше колата и тръгнеше назад до мястото, където бе объркала пътя, щеше да стигне до магистралата отново. Тогава би могла да намери някой мотел.

Мери си кимна, съпротивлявайки се на желанието да затвори очи, изправи се рязко и заоглежда пътя през тъмата и дъждовните капки.

Тогава видя надписа, поставен край отклонението, което водеше до малка сграда встрани.

„МОТЕЛ — свободни места“. Надписът не светеше, но може би бяха забравили да го включат, така както и тя бе забравила да пусне фаровете, когато нощта се спусна неочаквано.

Мери приближи с колата. Направи й впечатление, че целият мотел не бе осветен, включително и малката пристройка в края със стъклена стена, която несъмнено служеше за рецепция. Може би беше затворено. Тя караше бавно и се оглеждаше, когато почувства, че гумите на колата прегазват един от онези електрически кабели, които трябваше да сигнализират на дежурния. Сега тя можеше да види къщата на хълма зад мотела, предните й прозорци бяха осветени — вероятно собственикът бе там. Скоро той щеше да дойде.

Тя изключи двигателя и зачака. Сега можеше да чува потискащото барабанене на дъжда и да долови въздишката на вятъра зад гърба си. Спомни си звука, защото така бе валяло в деня, когато погребваха мама, деня, в който тя изчезна в малкия тъмен правоъгълник. Сега мракът отново бе тук и обгръщаше всичко около Мери. Тя бе сама в мрака. Парите не можеха да й помогнат и Сам не можеше да й помогне, защото тя бе тръгнала по погрешен път. Нямаше помощ за нея — бе си изкопала гроба и сега трябваше да легне в него.

Какво я караше да мисли така? Това не беше гроб, а легло.

Тя все още се опитваше да разгадае усещанията си, когато голямата мрачна сянка се отдели от останалите и отвори вратата на колата й.