Психо

Глава IV

Норман се разтрепери веднага щом влезе в рецепцията. Това естествено бе реакция от всичко, което се бе случило. А то не бе малко, въпреки че се бе развило твърде бързо. Повече не можеше да го задържа в себе си като в бутилка.

Бутилка. Ето от какво имаше нужда — да пийне. Разбира се той бе излъгал момичето. Вярно бе, че майка му не би допуснала алкохол в къщата, но все пак той наистина пиеше. Винаги държеше някоя бутилка тук долу в рецепцията. Идват моменти, когато се налага да пийнеш, дори ако стомахът ти не понася алкохол, дори ако няколко унции са достатъчни, за да ти се завърти главата и да припаднеш. Идват моменти, когато ти се иска да загубиш съзнание.

Норман не забрави да спусне кепенците и да изключи неоновия надпис. Така, сега всичко бе наред. Затворено за през нощта. Никой не би забелязал слабата светлинка от настолната лампа, сега, когато кепенците са спуснати. Никой не би могъл да го види как издърпва чекмеджето и изважда бутилката с треперещи като на бебе ръце. Бебето си иска бутилката.

Той я надигна и удари една глътка със затворени очи. Уискито го изгаряше и това беше хубаво. Натрупаната горчилка трябваше да бъде изгорена. Топлината пропълзя надолу по гърлото и избухна в стомаха му. Може би още една глътка би изгорила и вкуса на страха.

Беше сбъркал като покани момичето в къщата. Норман бе разбрал това в мига, в който си отвари устата, но младата жена бе толкова хубава и изглеждаше толкова уморена и самотна. Той знаеше какво означава да си уморен и самотен, да нямаш никого, към когото да се обърнеш, никой да не се интересува от тебе. Всичко, което възнамеряваше да направи и което след това направи, бе да поговори с нея. Все пак къщата си беше негова, нали? Поне толкова негова, колкото и на майка му. Тя нямаше право да определя реда тук.

И все пак беше грешка. Всъщност той никога не би посмял, ако не беше толкова ядосан на майка си. Искаше му се да я предизвика. Това беше лошо.

Но той бе направил и нещо много по-лошо, след като изрече поканата. Бе се върнал в къщата и бе казал на майка си, че тази вечер ще има компания. Беше се качил направо в нейната стая и бе изрекъл съобщението, като на всичко отгоре бе прибавил: „Това е положението, нищо не можеш да направиш, за да ми попречиш.“

Това беше възможно най-погрешния ход, който можеше да предприеме. И без друго тя бе вече достатъчно възбудена и когато й каза за момичето, което щеше да дойде на вечеря, тя изпадна в истерия. Нейната реакция беше истерична, както и всичко онова, което тя каза. „Ако я доведеш тук, ще я убия! Ще я убия тази кучка!“

Кучка. Обикновено майка му не се изразяваше така. Но сега каза точно това. Бе болна, много болна. Може би момичето имаше право. Може би майка му наистина трябваше да постъпи в болница. Положението беше такова, че той вече не можеше да се оправя сам с нея. Вече не можеше да се оправя и със себе си, не мажеше да се владее. Какво казваше майка му за самообладанието? Това бе грях. Ти може би ще изгориш в ада.

Уискито го изгаряше. Трета глътка — имаше нужда от нея. Имаше нужда от много неща. Момичето бе право и за това. Така не можеше да се живее. Не можеше да продължава повече по този начин.

Вечерята бе цяло изпитание. Страхуваше се, че майка му може да направи сцена. След като я заключи в нейната стая и я остави горе, той се чудеше дали няма да започне да пищи и да тропа по пода. Но тя бе стояла много тихо, толкова тихо, сякаш слушаше разговора им. Може би точно това бе правила. Можеш да заключиш майка си, но не можеш да й попречиш да чува.

Норман се надяваше, че сега вече си е легнала. Утре може да е забравила всичко. Често се бе случвало. А след това някога, когато той вече мислеше, че тя е забравила напълно някой инцидент, изведнъж, месеци по-късно, когато небето изглеждаше безоблачно, тя го изваждаше на бял свят.

Безоблачно небе. Изразът го накара да се изкикоти. Подобно нещо вече не съществуваше, останали бяха само облаците и мрака. Както тази вечер.

Тогава той чу звук и рязко се размърда в стола си. Дали не идваше майка му? Не, не можеше да бъде, нали я беше заключил, спомняше си отлично. Трябваше да е момичето в съседната стая. Да, сега я чуваше по-добре — явно бе отворила куфара и си вадеше нещата за през нощта.

Норман отново пийна. Само за да успокои нервите си. Този път помогна. Ръката му вече не трепереше. Не се страхуваше. Поне докато мислеше за младата жена.

Смешно, но когато я видя, той бе обхванат от страшното чувство, че е… как беше думата? Като че ли започваше с им… Импозантен. Не, не беше това. Съвсем не се чувстваше импозантен, когато разговаря с жена. Чувстваше се имунизиран? Не, защо не бе вярно. Знаеше добре думата, която му се изплъзваше, беше я срещал стотици пъти в книгите, в онези книги, за които майка му дори не подозираше, че той притежава.

Добре, нямаше голямо значение. Когато бе с момичето, той наистина се чувстваше по този начин, но сега не бе така. Вече би могъл да направи всичко.

А имаше толкова много неща, които би искал да направи с подобно момиче. Младо, хубаво, а и интелигентно. Беше се държал като глупак, когато отвърна на онова, което тя говореше за майка му; сега вече допускаше, че бе права. Тя знаеше, тя можеше да разбере. Искаше му се да бе останала и да бяха продължили разговора.

Така както се развиха нещата, вероятно нямаше да я види повече никога. Утре ще е заминала. Завинаги. Джейн Уилсън от Сан Антонио, Тексас. Чудеше се коя бе тя, къде отиваше, що за човек бе всъщност. Би могъл да се влюби в момиче като нея. Да, би могъл, дори само от пръв поглед. В това нямаше нищо смешно. Но тя сигурно щеше да се засмее. Такива са момичетата… те винаги се присмиват. Защото са кучки.

Майка му беше права. Те са кучки. Но ти е толкова трудно да се удържиш, особено когато някоя кучка е тъй привлекателна, а тази наистина беше привлекателна, при това той знаеше, че никога няма да я види отново. А ти искаше пак да се срещнеш с нея. Всеки мъж на твое място би й го казвал, докато е в нейната стая. Ти трябваше да донесеш бутилката, да й предложиш да пийнете, ти самият да пийнеш с нея и след това да я отнесеш в леглото й…

Не, ти не би могъл. Не и ти. Защото си импотентен.

Това беше думата, която не можеше да си спомниш, нали? Импотентен. Думата, която книгите използват, която майка ти използва и която означава, че никога няма да я видиш отново, защото няма смисъл. Дума, която кучките знаят, трябва да я знаят и затова винаги се присмиват.

Норман пийна отново, само една глътка. Той почувства мократа струйка, която премина по брадичката му. Дали не се беше напил? Е, добре, беше пиян, и какво от това. Щом майка му не знаеше. Щом момичето не знаеше. Това ще си остане една голяма тайна. Бил импотентен… Е-е, това не означаваше, че не може да я види отново.

Щеше да я види веднага.

Норман се наведе през бюрото, главата му почти достигна стената. Така щеше да я чува по-добре, дългият опит го беше научил да разбира шумовете в другата стая. Момичето бе изритало обувките си. Сега отиваше в банята.

Той протегна ръка. Тя отново трепереше, но сега вече не от страх. Той знаеше какво ще направи и тръпнеше в очакване. Щеше да отмести рамката с разрешителното, закачено на стената, и щеше да се взре през малката дупчица, която някога сам бе издълбал. Никой не знаеше за нея, дори и майка му. Особено майка му. Това беше негова тайна.

От другата страна дупчицата беше обикновена пукнатина в мазилката, но той можеше да вижда през нея. Да гледа в осветената баня. Понякога бе забелязвал човек, застанал право пред него. Понякога бе долавял отраженията в огледалото на вратата отзад. Но можеше да вижда. При това доста неща. Нека кучките му се присмиват. Той знаеше за тях много повече, отколкото те можеха да допуснат.

За Норман бе трудно да фокусира погледа си. Обля го горещина, зави му се свят. Горещина и световъртеж. Това се дължеше отчасти на изпитото уиски, отчасти на възбудата. Но преди всичко на младата жена.

Сега тя беше в банята, бе застанала с лице към стената. Но нямаше да забележи пролуката. Никой не я забелязваше. Усмихваше се и разресваше косата си с ръка. След това спря и смъкна чорапите. А когато се изправи… да, тя щеше да го направи, роклята се издигаше над главата й, той можеше да види сутиена и бикините, сега тя не трябваше да спира, не трябваше да се извръща.

Но тя се извърна и Норман почти й изкрещя: „Върни се, кучко такава!“, но навреме се опомни. След това забеляза, че тя откопчава сутиена си пред огледалото на вратата и вече можеше да я гледа отново. Само че огледалото бе цялото на вълни и светлини, които го побъркваха, и бе трудно да различи каквото и да е, докато тя не направи крачка в страни. Сега той можеше да я гледа.

Но тя щеше да го свали, тя го сваляше, той можеше да я вижда, беше застанала пред огледалото и правеше някакви жестове.

Дали тя знаеше? Дали от самото начало не знаеше за пролуката в стената, дали не знаеше, че той я гледа? Дали тя не искаше той да я гледа, дали тази кучка не правеше всичко това нарочно? Тя се полюляваше назад-напред, назад-напред и огледалото отново се покри с вълни, тя самата стана на вълни, той вече не издържаше, искаше му се да удари с юмрук по стената, да й изкрещи да спре, защото това беше зло, тя правеше порочни неща и трябваше да спре преди той самият да стане зъл и порочен. Ето как ти въздействат тези кучки, правят те порочен, а тя беше кучка, те всички са кучки. Майка му беше…

Изведнъж тя изчезна, остана само бученето. То извираше някъде отдолу, разклащаше стената, удавяше думите и мислите. Изпълваше главата му и той се строполи на стола. „Аз съм пиян.“ си каза той, „губя съзнание“.

Но не беше точно така. Бученето продължаваше и някъде вътре в него той долови друг звук. Вратата на рецепцията се отвори. Но това бе невъзможно. Нали я беше заключил. И ключът си беше още в него. Ако можеше да отвори очи, щеше да го намери. Но не посмя. Защото вече знаеше.

Майка му също имаше ключ.

Тя имаше ключ за стаята си. Имаше ключ за къщата. Имаше ключ и за рецепцията.

И сега беше тук и го гледаше отвисоко. Той се надяваше тя да помисли, че просто е заспал. Все пак, какво търсеше тя тук? Дали не го бе чула да излиза с момичето и сега бе слязла да го шпионира?

Норман се отпусна назад без да посмее да помръдне, без да има желание да помръдне. С всяка секунда ставаше все по-трудно и по-трудно да направи каквото и да било движение, дори и да беше поискал. Бученето се бе укротило и вибрациите го люлееха приспивно. Това беше хубаво. Да заспиш като в кошче, майка ти да е приведена над тебе…

По-късно нея вече я нямаше. Без да продума тя се бе обърнала и бе излязла. Нямаше от какво да се бои. Тя беше дошла да го закриля от кучките. Да, така беше. Бе дошла да го закриля. Когато имаше нужда от нея, майка му винаги беше до него. Сега можеше да заспи. Това не беше трудно. Просто се потапяш в бученето и преминаваш през него. След това настъпва тишина. Спи, спи спокойно.

С рязко тръсване на главата Норман се съвзе. Боже, колко го болеше! Бе загубил съзнание на стола, наистина бе загубил съзнание. Затова не бе чудно, че всичко в главата му бучеше и бе като натрошено. Бучеше. Бе чувал този звук и по-рано. Но кога — преди един час ли, или преди два?

Сега го разпозна. Душът в съседната стая бе пуснат. Точно така. Момичето беше влязло под душа. Но това беше толкова отдавна. Не беше възможно още да се къпе, нали?

Той се пресегна напред и отмести рамката с разрешителното на стената. Взря се и фокусира погледа си в ярко осветената баня. Беше празна. Не можеше да надзърне в клетката на душа, завесите бяха пуснати и не се виждаше нищо.

Може би беше забравила душа пуснат и си беше легнала. Изглеждаше странно че може да спи докато водата плющеше с пълна сила, но пък и сам той до преди миг беше спал. Може би умората упойва като алкохол.

Така или иначе нищо необичайно не се забелязваше. Всичко в банята беше наред. Норман я огледа отново и тогава погледът му се спря върху пода.

Водата от душа изтичаше на струйки по плочките. Не много, съвсем малко, само колкото да ги забележи. Малки поточета вода лъкатушеха по белите плочки на пода.

Но това вода ли беше? Водата не е розова. Водата нямаше такива малки червени петна, малки червени ивици, които напомнят вени.

Трябва да се е подхлъзнала, трябва да е паднала и да се е ударила, реши Норман. Обхващаше го паника, но той знаеше какво трябва да предприеме. Грабна ключовете от бюрото и изхвърча от рецепцията. Бързо подбра необходимия ключ от връзката и отвори вратата. Стаята бе празна, отвореният куфар беше още върху леглото. Не беше заминала. Следователно предположението му беше правилно — някаква злополука беше станала под душа. Той трябва да отиде там.

Всъщност едва когато влезе в банята, той си спомни нещо, но вече бе твърде късно. Паниката избухна отново, но това не помогна. Той не можеше да го забрави.

Майка му имаше ключове и от мотела.

И когато дръпна завесата на душа и се вгледа в накълцаното и усукано нещо, проснато на пода, той разбра, че майка му беше използвала ключовете.