Психо

Глава XIII

Норман знаеше, че те идват още преди да забележи пристигащата кола.

Не знаеше кои бяха те, нито как изглеждаха, дори колко са. Но знаеше, че те идват.

Знаеше го още от миналата нощ, когато лежеше в леглото и чуваше как непознатият чука по вратата. Беше останал неподвижен, не беше надникнал дори през прозореца на горния етаж. Всъщност докато чакаше непознатият да си отиде дори се беше завил през глава. Накрая онзи наистина си тръгна. Имаше късмет, че майка му беше заключена в мазето. Така бе по-добре за него, за майка му и за непознатия.

Но от тогава знаеше, че това не бе краят. И наистина не беше. Този следобед, когато се бе върнал при блатото, за да заличи следите, пристигна шерифът.

Когато го видя, за Норман всичко започна отначало, след толкова години. Помнеше го много добре от времето на кошмара. Само по този начин Норман мислеше за чичо Джо Консидин — това бе един дълъг, дълъг кошмар, от момента, в който се обади на шерифа, през последвалите месеци, по време на които го държаха в болницата, до завръщането му у дома.

Да види сега шерифа Чамбърс беше като повторение на целия кошмар. Но хората наистина сънуват един и същи кошмар отново и отново. Важното беше да не забравя, че веднъж вече бе изиграл шерифа, и то когато всичко беше много по-трудно. Сега щеше да бъде къде-къде по-лесно, само трябваше да помни, че трябва да е спокоен. Щеше да бъде и беше спокоен.

Бе отговорил на всички въпроси, бе дал на шерифа ключовете и го бе оставил да претърси къщата сам. Това в известен смисъл бе дори комично — да, да прати шерифа да оглежда къщата, докато Норман привърши със заличаването на следите от стъпки край благото. Беше комично, но само ако майка му запазеше тишина. Тя беше долу в мазето, мислеше си Норман, и ако извикаше или вдигнеше шум, тогава щеше да стане лошо. Но тя нямаше да направи това, беше предупредена, а освен това шерифът не търсеше майка му. Той си мислеше, че тя е умряла и е погребана.

Как само го беше изиграл миналия път! И сега отново го изигра със същата лекота, защото шерифът се върна и не бе забелязал нищо. Зададе на Норман още няколко въпроса за момичето, за Арбогаст и за отиването до Чикаго. Норман се изкушаваше да измисли още нещо — може би дори да каже, че момичето е споменало за хотела, в който е смятало да отседне — но размисли и се убеди, че не би било разумно. По-добре бе да не се отлепя от това, което вече бе измислил. Шерифът му повярва. На тръгване той почти се извини.

И така, тази част от работата бе уредена, но Норман знаеше, че ще има и продължение. Чамбърс не бе дошъл по собствена инициатива. Той проверяваше нечии догадки — не можеше да са негови, понеже не знаеше нищо. Вчерашното му обаждане по телефона го издаваше. То означаваше, че още хора знаят за Арбогаст и момичето. Те са накарали шерифа да се обади. Те са изпратили непознатия миналата нощ да си навира носа и да души наоколо. Те са изпратили шерифа днес. Следващата им стъпка бе да дойдат сами. Бе неизбежно. Неизбежно.

Когато Норман се замисли за това, отново получи сърцебиене. Искаше му се да предприеме най-различни шантави действия — да избяга, да слезе в мазето и да положи глава в скута на майка си, да се качи в стаята и да се завие през глава. Но никое от тях нямаше да помогне. Не можеше да избяга и да зареже майка си, а не можеше и да рискува да я вземе със себе си сега, не и в нейното положение. Не можеше дори да се обърне към нея за помощ и успокоение. До преди една седмица щеше да постъпи точно така, но вече не й вярваше, не можеше да й се довери след всичко, което се бе случило. А завиването през глава също нямаше да помогне.

Ако те се върнеха, той трябваше да се изправи срещу тях. Това бе единственото разумно решение. Да се изправи срещу тях и да настоява на своята версия, тогава нищо лошо не може да се случи.

Междувременно обаче трябваше да направи нещо за сърцето си, което се бе разхлопало ужасно.

Беше сам в рецепцията. Двойката от Алабама си бе заминала рано сутринта, а тази от Илинойс — веднага след обяд. Нови клиенти нямаше. Беше започнало да се заоблачава и ако се разразеше буря, нямаше да има повече работа тази вечер. И затова една глътка едва ли щеше да му навреди. Особено пък ако успокоеше сърцебиенето.

Норман намери бутилката в отделението за чаши под плота. Това беше втората от трите му бутилки, които бе скрил там преди месец. Не беше лошо, едва втората. Изпразването на първата го бе въвлякло в онази беля, но това нямаше да се повтори вече. Не и сега, когато беше сигурен, че майка му бе невъзвратимо отстранена от пътя му. След малко, когато се стъмни, той трябваше да й приготви нещо за вечеря. Може би тази вечер ще си поговорят. Но в момента той имаше нужда от една глътка. От няколко глътки. Всъщност първата не помогна, но втората свърши работа. Сега можеше да се отпусне. Да се отпусне напълно. Дори можеше да му удари още една, ако поискаше.

А след малко желанието му стана неудържимо, защото видя, че колата пристига.

Нищо не я различаваше от останалите автомобили, дори номерът не беше от друг щат, но Норман бе сигурен, че това са те. Когато притежаваш парапсихична чувствителност можеш да долавяш вълните. А можеш да доловиш как бие сърцето ти, така че си дръпваш от бутилката и ги гледаш как слизат от колата. Мъжът бе съвсем обикновен на вид и за момент Норман допусна, че греши. Но тогава видя момичето.

Той видя момичето и надигна бутилката — надигна я за още една бърза глътка, но и за да скрие лицето й от погледа си — защото това бе същото момиче.

Тя се бе върнала от блатото!

Не. Не би могла. Това не бе обяснението, не можеше да бъде. Погледни я отново. Сега, когато е на светло. Косата й имаше съвсем друг цвят, беше кестеняворуса и не толкова гъста. Но тя толкова приличаше на онова момиче, че можеше да му бъде сестра.

Да, разбира се. Сигурно е точно така и това обяснява всичко. Тази Джейн Уилсън, или както бе истинското й име, бе избягала с парите. След нея се появи детективът, а сега — и сестрата. Това бе отговорът.

Той знаеше как би постъпила майка му в подобен случай. Но, слава богу, на него не му се налагаше да поеме такъв риск отново. Всичко, което трябваше да направи, беше да настоява на своята версия и те щяха да си заминат. Само не трябваше да забравя, че никой нищо не може да докаже. Нямаше от какво да се безпокои сега, когато знаеше какво може да очаква.

Алкохолът бе помогнал. Помагаше му да стои спокойно зад бюрото, докато ги изчакваше да влязат. Можеше да ги види как разговарят пред рецепцията и това не го тревожеше. Можеше да види тъмните облаци, които се задаваха от запад, но и това не го тревожеше. Видя небето да потъмнява и блясъкът на победеното слънце да отстъпва. Блясъкът на победеното слънце отстъпва — та фазата звучеше като поезия, тя беше поезия. Норман се усмихна. Той бе толкова много неща едновременно. Ах, ако те знаеха…

Но те не знаеха и нямаше да узнаят, а сега той бе само един пълничък собственик на мотел на средна възраст, който мигаше към двойката, когато тя влизаше, и каза: „С какво мога да ви бъда полезен?“

Мъжът се приближи до бюрото. Норман се изпъна като струна в очакване на първия въпрос и замига отново, когато мъжът не го зададе.

Вместо това той каза:

— Имате ли свободни стаи?

Норман кимна, тъй като не можеше да си отвори устата. Дали не бе сгрешил? Но не, момичето приближаваше и това беше сестрата, нямаше никакво съмнение.

— Да. Искате ли да…

— Не. Няма нужда. Предпочитаме да се преоблечем колкото е възможно по-бързо.

Това бе лъжа. На дрехите им нямаше нищо. Но Норман се усмихна.

— Много добре. Десет долара общо. Бихте ли се подписали тук. Можете да платите и веднага…

Приближи регистъра към тях. Мъжът се поколеба, но започна да го попълва. Дългият опит бе научил Норман да чете и от обратна страна. Мистър и мисис Сам Верън, Индепендс, Мисури.

Това бе нова лъжа. Верън не бе верен. Мръсни, глупави лъжци! Мислят се за много умни — да му се изтърсят, за да му пробутват изтъркани номера. Е добре, щяха да си получат заслуженото!

Сега пък момичето се взираше в регистъра. Не в имената, които мъжът й току-що бе написал, а в друго, което бе в началото на страницата. Името на сестра й. Джейн Уилсън или както там беше.

Тя си въобразяваше, че той не бе забелязал как стисна мъжа над лакътя, но не бе права.

— Ще ви дам номер едно — каза Норман.

— Къде е това? — попита младата жена.

— На другия кай на мотела.

— А защо не номер шест?

Номер шест. Сега Норман си спомни. Както винаги го бе отбелязал след подписа. Той бе дал номер шест на сестра й, разбира се. Бе забелязала това.

— Номер шест е в този край. Но вие не бихте я взели. Вентилаторът е повреден.

— О-о, нямаме нужда от вентилатор. Задава се буря и скоро ще стане хладно. — Лъжкиня. — А пък шестицата е щастливото ми число. Ние се оженихме на шести този месец.

Мръсна, гадна лъжкиня! Норман вдигна рамене.

— Добре.

И наистина беше добре. Като се замислеше, виждаше, че дори е по-добре така. Защото ако тези лъжци предпочитаха да не задават въпроси, а да душат наоколо, то номер шест беше идеален. Нямаше защо да се безпокои, че биха могли да открият нещо там. А той щеше да ги държи под око. Да, той щеше да ги държи под око. Отлично!

И той взе ключа и ги придружи до вратата на съседната стая. Беше само на няколко крачки, но бе излязъл вятър и навън в полумрака се беше застудило. Отключи, докато мъжът донесе чантата. Една смешно малка чанта, а идваха чак от Индипендънс. Ужасни, скапани лъжци!

Отвори вратата и влезе вътре.

— Желаете ли нещо друго?

— Не, всичко е наред. Благодаря ви.

Норман затвори вратата. Върна се в рецепцията и отново удари една глътка. За да се поздрави. Оказа се дори по-лесно, отколкото си го беше представял. Просто като детска игра.

След това отмести разрешителното и се взря през цепнатината в банята на номер шест.

Разбира се, те не бяха още тук, все още оставаха в стаята. Но той можеше да ги чуе как се движат наоколо и от време на време да долови приглушени фрази от разговора им. Двамата обикаляха и се оглеждаха за нещо. Той не можеше да си представи какво ли е то. Ако се съдеше по дочутото те самите не бяха сигурни.

— … полза, ако знаехме какво търсим — гласът на мъжа.

А след това момичето:

— … се случва, може да е пропуснал нещо. Сигурна съм. Трябва да си чел за лабораториите на криминалистите, в които… винаги и най-малките улики…

Отново гласът на мъжа:

— Но ние не сме детективи. Аз продължавам да мисля… по-добре да говорим с него… направо и го заставяме да признае…

Норман се усмихна. Те нямаше да могат да го заставят да направи каквото и да е. Още по-малко пък щяха да намерят нещо. Той бе огледал стаята много внимателно отгоре до долу. Нямаше никакви издайнически следи за това, което се бе случило, не бе останало ни най-малкото петънце от кръв, нито дори косъм.

Сега нейният глас, който идваше по от близо:

— … разбираш? Трябва да попаднем на нещо подходящо, само тогава бихме могли така да го изплашим, че да проговори.

Сега тя влизаше в банята, а той вървеше след нея.

— С какъв вид улики въобще можем да накараме шерифа да дойде? Та нали не той, а щатската полиция се занимава с лабораторните изследвания?

Той стоеше в рамката на вратата на банята и я гледаше докато тя проучваше мивката.

— Виж колко е чисто всичко тук! Казах ти, по-добре е да поговорим с него. Това е единствената ни възможност.

Тя бе излязла от полезрението на Норман. Сега оглеждаше клетката на душа, той можеше да чуе шума от дръпването на завеските. Малката кучка, беше също като сестра си, ще трябва и тя да отиде под душа. Добре, остави я. И нека бъде проклета!

— … никаква следа…

На Норман му се прииска да се изсмее с пълен глас. Разбира се, че няма никаква следа! Той очакваше тя да излезе от клетката на душа, но младата жена все не се появяваше. Вместо това се чу странен шум.

— Какво правиш?

Въпросът бе зададен от мъжа, но Норман го повтори като ехо. Какво правеше тя?

— Само проверявам зад клетката. Човек никога не знае… Сам, виж! Открих нещо!

Тя отново бе застанала пред огледалото и държеше нещо в ръка. Какво беше това, какво бе намерила тази малка кучка?

— Това е обеца, Сам. Една от обеците на Мери!

— Сигурна ли си?

Не, не можеше да бъде другата обеца. Просто не можеше да бъде.

— Разбира се, че е нейна. Аз би трябвало да знам. Сама й ги подарих за рождения ден миналата година. Има един бижутер, който държи малка работилница в Далас. Той се е специализирал в изработването на уникати — нали разбираш, само единични екземпляри. Аз му поръчах тези обеци. Мери смяташе, че е твърде екстравагантно от моя страна, но много си ги обичаше.

Тя беше поднесла обецата към светлината и се взираше в нея докато говореше.

— Трябва да се е откачила и да е попаднала отзад докато Мери се е къпала. Освен ако нещо друго не се слу… Какво има, Сам?

— Страхувам се, че наистина нещо се е случило, Лайла. Виждаш ли това? Прилича на засъхнала кръв.

— О… не!

— Да. Лайла, ти беше права.

Кучка. Всички са кучки. Виж я какви ги приказва сега.

— Сам, трябва да проникнем в онази къща. Трябва!

— Това е работа за шерифа.

— Той няма да ни повярва, дори ако му покажем това. Ще каже, че тя е паднала, ударила си е главата в душа… или нещо подобно.

— Може пък наистина да е станало така.

— Сам, ти самият вярваш ли си?

— Не — въздъхна той. — Не си вярвам. Но това още не е доказателство, че Бейтс има нещо общо с… това, което се е случило, каквото и да е то. Шерифът е този, който трябва да разследва случая.

— Но той няма да направи нищо, няма да си мръдне пръста. Трябва да разполагаме с нещо, което да го убеди, нещо от къщата. Знам, че там можем да открием нещо такова.

— Не. Много е опасно.

— Тогава да отидем при Бейтс и да му покажем това. Може би ще съумеем да го заставим да говори.

— Да, а може би няма да успеем. Ако той е замесен, мислиш ли, че изведнъж ще се прекърши и ще си признае? Най-умното нещо, което можем да направим, е веднага да потърсим шерифа.

— А ако Бейтс заподозре нещо? Може да избяга, ако види, че заминаваме.

— Той не ни подозира, Лайла. Но ако се опасяваш, може просто да се обадим по телефона.

— Телефонът е в рецепцията. Той ще ни чуе. — За момент Лайла се замисли. — Виж какво, Сам. Нека аз да отида за шерифа. Ти остани тук и го заприказвай.

— И да го обвиня?

— Разбира се, че не! Просто влез при него и го заприказвай, докато аз потегля. Кажи му, че отивам до магазина в града, измисли нещо такова, че той да не се разтревожи и да кротува. Така ние ще владеем положението.

— Добре…

— Дай ми обецата, Сам.

Гласовете заглъхнаха, тъй като двамата се върнаха в стаята. Гласовете заглъхнаха, но думите останаха. Мъжът щеше да остане тук, докато тя отиде да доведе шерифа. Нещата щяха да се развият по този начин. И той не можеше да я спре. Ако майка му беше тук, тя щеше да й попречи. Щеше да ги спре и двамата. Но майка му не беше тук. Бе заключена в мазето.

Да, и ако малката кучка покажеше на шерифа проклетата обеца, той щеше да дойде и да потърси майка му. Дори и да не я откриеше в мазето, можеше да заподозре нещо. Двадесет години не беше заподозрял нищо, но сега можеше. Можеше да предприеме единственото нещо, от което Норман винаги се бе страхувал. Можеше да открие какво действително се бе случило в нощта, когато чичо Джо Консидин умря.

Нови звуци долитаха от съседната стая. Норман рязко нагласи рамката на разрешителното и се протегна за бутилката. Но нямаше време за нова глътка. Не и сега. Защото той чу как вратата се затръшна, как те излизат от номер шест, как тя отива към колата, а той влезе при него.

Норман се обърна с лице към мъжа, като се чудеше какво ли щеше да каже той.

Но повече го занимаваше въпросът какво щеше да направи шерифът. Шерифът можеше да отиде до Феървейлското гробище и да отвори гроба на майка му. И когато го отвореше, когато видеше празния ковчег, тогава щеше да узнае истинската тайна.

Щеше да узнае, че майка му е жива.

В гърдите на Норман отново се появиха ударите, предизвикани от първия тътен на гръмотевицата, когато мъжът отвори вратата и влезе.