Психо

Глава V

Норман заключи вратата и отиде в къщата. Дрехите му бяха в отвратително състояние. Целите в кръв и вода, а и бе повърнал на пода в банята.

Но сега това не бе важно. Други неща трябваше да бъдат почистени първо.

Този път вече щеше да направи нещо, веднъж завинаги. Щеше да изпрати майка си там, където и беше мястото. Налагаше се.

Цялата паника, целият страх, целият ужас, повръщането и отвращението го подтикваха към подобно категорично решение. Случилото се бе трагично, ужасно, не се поддаваше на описание и не трябваше да се повтаря никога. Той се чувстваше като нов човек — бе открил себе си.

Норман изтича и натисна външната врата. Не бе заключена. Лампата в хола светеше, но вътре нямаше никой. Огледа се набързо и се заизкачва по стълбите.

Вратата на стаята на майка му бе отворена и светлината проникваше в антрето. Той влезе, без да си дава труда да почука. Преструвките не бяха необходими повече. Сега тя нямаше да може да се измъкне.

Нямаше да може да се измъкне…

Но тя бе успяла.

Спалнята бе празна.

Той можеше да различи набръчканата вдлъбнатина, там където бе лежала, покривката бе хвърлена отново върху голямото старинно легло с балдахин; още можеше да подуши слабия дъх на застояло в стаята. Люлеещият се стол си стоеше в ъгъла, украшенията на полицата бяха подредени по обичайния начин. Нищо не бе променено в стаята на майка му; никога нищо не се променяше тук. Само майка му я нямаше.

Той се приближи до дрешника и започна да рови между закачалките по дългия лост в средата. Тук парливата миризма бе много силна, толкова силна, че главата му се замая, но се долавяше и още някаква миризма. Той не разбра от къде идва, докато не се подхлъзна и не погледна надолу. Една от нейните рокли и кърпата й за глава бяха събрани на топка на пода. Той се наведе за да ги върне по местата им и потрепери от отвращение, когато забеляза тъмните червеникави петна съсирена кръв.

Значи тя се бе връщала тук, беше се преоблякла и отново бе излязла.

Той не можеше да се обади в полицията.

Никога не трябваше да забравя това. Изключено беше да се обади в полицията. Дори и сега, когато знаеше какво бе извършила. Защото тя всъщност не носеше отговорност за постъпките си. Беше болна.

Хладнокръвното убийство е едно нещо, а болестното състояние — съвсем друго. Всъщност ти не си истински убиец, ако нещо в главата ти не е наред. Всички знаят това. Само че понякога съдът не го признава. Беше чел за подобни случаи. Дори ако се съгласяха, че тя не е с всичкия си, те пак ще я затворят. И то не в някое изискано заведение, а в една от онези ужасни дупки. В държавна болница.

Норман обиколи с поглед спретнатата старомодна стая с пълзящи рози по тапетите. Не можеше да отведе майка си оттук и да я види заключена в килия с решетка на прозореца. За момента той бе в безопасност — полицията дори не подозираше за съществуването на майка му. Тя си живееше тук, в къщата и никой не знаеше за нея. Той можеше да си позволи да каже на момичето, тъй като никога повече нямаше да се видят. Но полицаите не можеха да разберат случая с майка му и нейното състояние. Те бяха я откарали някъде, където тя щеше да изгние. Каквото и да бе сторила, тя не заслужаваше това.

И нямаше да й се наложи да го понесе, защото никой не знаеше какво бе направила.

Сега той бе напълно сигурен, че може да опази тайната. Всичко, което трябваше да направи, бе да обмисли положението, да си спомни това, което се бе случило вечерта, да го прецени внимателно.

Момичето бе пристигнало само и бе казало, че е шофирало цял ден. Това означаваше, че тя не се бе отбивала en route1. И не изглеждаше да знае, къде се намира Феървейл, не бе споменала и никой друг от околните градове, затова тя вероятно не бе имала намерение да се срещне с никого наоколо. Който и да я очаква — ако въобще някой я очакваше — то той би трябвало да живее доста по на север.

Всичко това бяха, разбира се, само предположения, но те изглеждаха напълно логични. Налагаше се да заложи на тях.

Тя се бе разписала в регистъра, но това още нищо не значеше. Ако някой някога попита, щеше да му отговори, че тя бе преспала тук и бе отпътувала.

Това, което трябваше да направи, беше да се освободи от тялото и колата и след това да се увери, че всичко е почистено.

Първата част от плана бе лесна за изпълнение. Знаеше точно какво трябва да направи. Нямаше да е приятно, но нямаше и да е особено трудно.

И щеше да го спаси от ходене до полицията. Щеше да спаси майка му.

О, той не се бе отказал да си изясни отношенията с нея, не изоставаше тази част от плана, този път вече не. Но това можеше да почака малко.

Важното сега беше да се освободи от уликите. От corpus delicti2.

Роклята и кърпата на майка му трябваше да бъдат изгорени, а също и неговите дрехи. Всъщност не, размисли той, можеше да се освободи от тях заедно с тялото.

Норман събра всичко на куп и го отнесе долу. Грабна една стара риза и един работен гащеризон от закачалката в задното антре и се преоблече в кухнята. Нямаше смисъл сега да губи време с миене — можеше да изчака докато свърши и останалата мръсна работа.

Но майка му не бе пропуснала да се измие, когато се бе върнала. Той видя познатите розови петна по кухненската мивка, а също и издайническите следи от пудра и руж.

Каза си, че трябва да не забрави да почисти идеално всичко, когато се върне; седна и прехвърли нещата си от джобовете на захвърлените дрехи в гащеризона. Жалко беше да се жертват съвсем запазени дрехи, но нямаше как да се избегне. Щом като се налагаше да помогне на майка си.

Норман слезе в мазето и отвори вратата на килера. Намери това, което търсеше — захвърлен кош с дрехи с подвижен капак. Беше достатъчно голям и щеше да му свърши добра работа.

Добра работа, о, боже, как можеш да се изразяваш така за това, което възнамеряваш да направиш?

При тази мисъл той се намръщи, след това въздъхна дълбоко. Сега не бе време за самокритики и нравствена самовзискателност. Човек трябва да бъде практичен. Много практичен, много внимателен, много спокоен.

Спокойно нахвърля дрехите в коша. Спокойно взе една стара мушама от масата до стълбите. Спокойно се качи горе, изключи лампата в кухнята, изключи лампата в антрето и излезе навън в тъмнината с коша в ръце и мушамата върху него.

В мрака му беше по-трудно да бъде спокоен. По-трудно му беше да не мисли за хиляда и едно неща, които биха могли да провалят плана.

Майка му блуждаеше някъде наоколо, но къде? Дали не бе отишла на магистралата, готова да се качи във всяка случайно преминала кола. Дали истерията все още я владееше, дали шока от това, което бе извършила, би могъл да я накара да избърбори истината на този, който я намери? И дали всъщност тя бе избягала, или просто не съзнаваше какво прави? Може би тя бе преминала през гората зад къщата за да отиде до техните десет акра земя, които граничеха с блатото. Дали не беше по-добре първо да я потърси?

Норман въздъхна и поклати глава. Не можеше да си позволи подобен риск. Поне не докато онова нещо бе още проснато под душа в мотела. Да остава така бе още по-рисковано.

Той бе бил достатъчно разумен да изключи осветлението в рецепцията и хотелската стая, преди да излезе от тях. И все пак човек никога не знае кога някоя нощна птица би могла да се появи, да започне да души наоколо и да търси подслон. Не се случваше много често, но макар и рядко, звънецът се бе включвал, понякога дори в два или три часа през нощта. И поне веднъж през нощта се бе отбивала патрулната кола на пътната полиция. Тя почти никога не спираше, но все пак съществуваше и тази възможност.

Той се запрепъва в черната като катран безлунна нощ. По покритата с чакъл алея нямаше кал, но дъждът сигурно бе размекнал почвата зад къщата. Там щяха да останат следи. Това също бе нещо, за което трябваше да мисли. Щеше да остави следи, които дори нямаше да може да види. Само да не бе толкова тъмно! Изведнъж това се превърна в най-важното нещо — да се измъкне от мрака.

Норман въздъхна с облекчение, когато най-сетне отвори вратата на стаята; вмъкна вътре коша, остави го на пода и включи лампата. Меката светлина за момент му върна спокойствието, докато той не си спомни, че тя щеше да издава присъствието му, докато той е в банята.

Бе застанал в средата на стаята и усещаше, че започва да трепери.

Не, не мога да го направя. Нямам сили да я погледна. Няма да вляза вътре. Не искам!

Но трябва. Няма друг начин. И спри да си говориш сам!

Това беше най-важното нещо. Трябваше да спре да си говори сам. Трябваше да си възвърне предишното хладнокръвие. Трябваше да погледне действителността в очите.

А каква беше действителността?

Мъртво момиче. Момичето, което майка му уби. Не бе красива гледка, нито красив обект за размисъл, но нещата бяха такива.

Неговото бягство не би върнало живота на момичето. Положението нямаше да се промени и ако предадеше майка си на полицията. Най-доброто при тези обстоятелства, единственото, което можеше да предприеме, бе да се освободи от нея. Не трябваше да се чувства виновен за това.

Но той не съумя да се противопостави на гаденето и световъртежа, на конвулсивното повръщане, когато се наложи да прекрачи прага на банята и да се заеме с работата, която трябваше да се свърши. Почти веднага намери касапския нож — беше под трупа. Веднага пусна това нещо в коша. В джоба на гащеризона имаше чифт стари ръкавици, трябваше да си ги сложи преди да се докосне до всичко останало. Най-лошото беше с главата. Нищо друго не беше отделено, а само насечено, и трябваше да сгъне крайниците, за да увие тялото в мушамата и да го напъха в коша. Накрая всичко бе готово и той затръшна капака.

Оставаше да се почисти стаята и самата клетка на душа, но щеше да се справи с тях когато се върнеше.

Сега трябваше да довлече коша в стаята, да го остави за да потърси чантичката на момичето и да изрови от нея ключовете на колата й. Бавно открехна вратата и огледа внимателно пътя за светлини на фарове. Нищо не се виждаше — от часове никой не бе минавал по това шосе. Можеше само да се надява и да се моли нищо да не мине и сега.

Дълго се поти преди да успее да отвори багажника и да вкара коша вътре. Потеше се не от напрежение, а от страх. Но накрая успя, след това се върна в стаята, събра дрехите и ги натика в пътната чанта и големия куфар на леглото. Намери обувките, чорапите, сутиена, бикините. Най-ужасното бе докосването до бикините и сутиена. Ако нещо бе останало в стомаха му, сега то щеше да бъде изхвърлено. Но стомахът му беше празен и завладян от сухотата на страха, така както влагата на страха напояваше кожата му.

Какво още? Книжни салфетки, фиби, всички онези малки неща, които жените винаги разпиляват из стаята. А, да, и чантичката й. В нея имаше пари, но той не си направи труда да ги погледне. Не ги искаше. Искаше просто да се освободи от всичко, да се освободи бързо, докато късметът му не го беше изоставил.

Внесе двете чанти в колата и ги остави на предната седалка. След това затвори вратата на стаята и я заключи. Внимателно огледа пътя и в двете посоки. Бе чисто.

Норман запали двигателя и включи фаровете. Използването на светлините бе най-рискованата част. Но той не би могъл да се оправи по друг начин, особено в полето. Подкара бавно по склона зад мотела, като следваше покритата с чакъл алея, която водеше към къщата. Едното разклонение минаваше зад къщата и свършваше при стария навес, приспособен за гараж на нормановия шевролет.

Смени скоростта и навлезе в тревата. Беше вече в полето и се задруса напред. Тук някъде имаше път, прокаран от гумите на камиони, и той го намери. През няколко месеца Норман преминаваше през него със собствената си кола и закаченото за нея ремарке и отиваше в гората, която обграждаше блатото, за да събира дърва за кухнята.

Точно това ще направи утре, реши той. Още сутринта ще дойде тук с колата и ремаркето. Така следите от собствената му кола ще покрият сегашните. А ако оставеше стъпки в калта щеше да има обяснение.

Ако му се наложеше да дава обяснения, все пак. Но може би късметът нямаше да му изневери.

Трябваше му доста време за да достигне брега на блатото и да свърши това, което имаше да върши. Когато пристигна, той изключи фаровете и габаритите и заработи в мрак. Не бе лесно и му отне доста време, но се справи. Запали двигателя, превключи на задна, изскочи от колата и я остави да се свлече по наклона в тресавището. По брега също щяха да останат следи от гуми и трябваше да не забрави да ги заличи. Но това не беше най-важното сега. Поне докато колата потънеше.

Той наблюдаваше как тинята изпуска мехури, надига се нагоре и покрива колелата. О боже, колата трябваше да продължи да потъва, защото в противен случай той вече нямаше да може да я измъкне. Тя трябваше да потъне! Бронята се потапяше бавно, много бавно. От колко време ли стоеше на брега? Сякаш бяха минали часове, а колата още се виждаше. Калта бе достигнала дръжките на вратите и се издигаше към стъклата. Не се чуваше нито звук, автомобилът изчезваше тихо, инч след инч. Сега се виждаше само покривът. Изведнъж се разнесе гаден и рязък звук, като от засмукване — пльок! И колата изчезна. Беше се спряла някъде под повърхността на блатото.

Норман не знаеше колко е дълбоко тук. Можеше само да се надява, че колата ще продължи да потъва. Все по-надолу и по-надолу, където никой никога нямаше да я открие.

Той се обърна, лицето му бе изкривено от гримаса. Е, добре, тази част от плана бе изпълнена. Колата бе в блатото. И коша бе в багажника. И тялото бе в коша. Усуканият труп и кървавата глава…

Но той не можеше да мисли за това. Не трябваше. Оставаха още неща за вършене.

И той ги направи, направи ги почти механично. В рецепцията имаше сапун и прах за пране, а също четка и кофа. Той почисти внимателно банята и клетката на душа инч по инч. Докато бе съсредоточен в търкането не беше толкова страшно, въпреки че от миризмата започна да му се повдига.

След това провери отново стаята много внимателно. Късметът му не бе го напуснал — точно под леглото откри една обеца. Вечерта не бе обърнал внимание дали тя си бе сложила обеци, но явно трябва да е имала. Може би се бе изплъзнала, когато бе разресвала косата си. Ако не беше така, то другата трябваше да е някъде наоколо. Норман бе изтощен, очите му сълзяха, но той продължаваше да я търси. Нямаше я никъде из стаята. Трябваше да е останала в багажа на момичето или още на ухото й. И в двата случая не бе опасно. След като той се освободеше от другата. Утре щеше да я хвърли в блатото.

Оставаше да се погрижи и за къщата. Трябваше да изтърка мивката в кухнята.

Дядовият му часовник в коридора показваше почти два часа, когато той се прибра. Едва успя да задържи очите си отворени докато измие петната по мивката. След това свали калните обувки, смъкна гащеризона, съблече ризата, махна чорапите и се изми. Водата бе студена като лед, но не го съживи. Тялото му бе безчувствено.

Утре сутринта щеше да се върне при блатото със своята кола, щеше да е облечен със същите дрехи и затова нямаше значение дали по тях има кал и мръсотия. Щом нямаше никаква кръв. Никаква кръв по дрехите, никаква кръв по тялото, никаква кръв по ръцете.

Така. Сега отново бе чист. Ръцете му бяха чисти. Той можеше да размърда безчувствените си крака, да пренесе безчувственото си тяло по стълбите до спалнята, да потъне в леглото и да спи. С чисти ръце.

Едва когато се бе добрал до спалнята и навличаше пижамата, той изведнъж осъзна, че не всичко бе наред.

Майка му не се бе върнала.

Тя все още скиташе някъде наоколо, един бог знаеше къде беше сега тя, посред нощ. Налагаше се отново да се облича и да излиза да я търси.

Или… действително ли трябваше?

Тази мисъл пропълзя подобно на безчувствеността, меко и неусетно завладявайки сетивата му в копринената тишина.

Защо той трябваше да се безпокои за майка си, след всичко, което тя бе извършила? Може би някой вече я беше открил или щеше да я открие. Може би тя вече се беше раздрънкала за всичко. Но кой би й повярвал? Нямаше никакви улики, вече нямаше. Той трябваше само да отрича всичко. Може би дори и това нямаше да му се наложи — всеки, който видеше майка му и изслушаше нейната дива история, щеше да разбере, че тя не е с всичкия си. И тогава щяха да я откарат и да я затворят там, където тя не би могла да си отключи и да се измъкне, и това щеше да бъде краят.

Спомняше си, че вечерта не беше разсъждавал по същия начин. Но това беше преди да му се наложи да се връща в банята и да види… онези неща.

Неговата майка му го бе направила. Тя го бе направила на бедното безпомощно момиче. Тя бе взела касапския нож, тя бе кълцала и сякла — само един маниак е способен на подобна жестокост. Трябваше да погледне действителността в очите. Тя заслужаваше да бъде затворена, трябваше да бъде затворена, заради собствената й безопасност и заради безопасността на другите.

Ако наистина я приберяха, той щеше да види какво ще се случи.

Но по всяка вероятност тя всъщност не бе отишла на магистралата. Сигурно бе останала някъде около къщата или в двора. Може би дори го беше проследила до блатото, може би го бе наблюдавала през цялото време. Разбира се, ако действително се бе побъркала, тогава всичко бе възможно. Ако тя бе отишла до блатото, може би се бе подхлъзнала. Всичко бе възможно в тази тъмница. Той си спомни как колата потъваше и изчезваше в тинята.

Норман съзнаваше, че ходът на мислите му вече не е много последователен. Трудно си даваше сметка за факта, че лежеше в леглото, и че бе в това положение от доста време. И всъщност не решаваше какво да прави, нито пък се чудеше къде беше майка му. Вместо това той я наблюдаваше. Сега я виждаше, въпреки че в същото време усещаше тежкия натиск върху очните си ябълки и знаеше, че клепачите му бяха спуснати.

Той можеше да види майка си и тя беше в блатото. Ето къде беше тя — в блатото, в тъмнината, не бе забелязала края на брега и сега не можеше да излезе. Тинята бълбукаше около колената й и тя се опитваше да сграбчи някой клон или нещо здраво и да се издърпа, но не успяваше. Прасците й потъваха, роклята й бе прилепнала V-образно към бедрата й. Бедрата на майка му бяха мръсни. Не трябваше да ги гледа.

Но той искаше да гледа, искаше да види как тя потъва в мекия, влажен, хлъзгав мрак. Тя си го заслужаваше, заслужаваше да потъне, да отиде при бедното невинно момиче. Щастливо избавление! След мъничко той ще бъде свободен и от двете — от жертвата и от победителката, майката и кучката, майката — кучка надолу в гадната кал, нека стане, нека се удави в отвратителната мръсна пяна…

Сега тинята се бе покачила до гърдите й, той не обичаше да мисли за такива неща, никога не бе мислил за гърдите на майка си, не трябваше, и бе добре, че те изчезваха, потъваха завинаги, така че той никога нямаше да мисли за подобни неща отново. Но той можеше да види как тя не успява да си поеме дъх и това го накара и той да не успее да си поеме дъх; сякаш и той се задушаваше заедно с нея и тогава (това бе сън, трябваше да бъде сън!) майка му изведнъж се оказа стъпила на твърдия бряг на блатото, а той потъваше. Беше до гуша в тинята и нямаше кой да го спаси, да му помогне, нямаше нищо, за което да се хване, освен ако майка му не му протегнеше ръка. Тя можеше да го спаси, единствено тя! Не искаше да се удави, не искаше да се нагълта с кал и да потъне в тинята след момичето — кучка. И сега си спомни защо тя беше там — защото беше убита, а беше убита защото бе грешна. Тя се бе показвала пред него, открито го бе изкушавала с порочната си голота. Защо, та той сам бе искал да я убие тогава, тъй като майка му го беше предупредила за греха и за пътищата на греха, и че една кучка не е достойна да живее.

Затова всичко, което майка му бе извършила, бе за да го защити и той не можеше да гледа как умира, тя не бе съгрешила. Сега той имаше нужда от нея и тя имаше нужда от него, и дори ако тя беше луда, тя нямаше да го остави да потъне. Не би могла.

Мръсотията се всмукваше в гърлото му, целуваше устните му и той знаеше, че ако отвори уста ще я нагълта, но трябваше да я отвори за да извика и той вече крещеше: „Майко, майко, спаси ме!“.

И тогава отново се оказа извън блатото, в леглото у дома и тялото му бе мокро само от пот. Той знаеше, че всичко е било само сън, дори преди да чуе гласа й тук, край леглото.

— Всичко е наред, сине. Аз съм тук. Всичко е наред.

Той усети ръката й върху челото си, студено от изсъхващата пот. Искаше да отвори очи, но тя му каза:

— Не се безпокой, сине. Спи спокойно.

— Но аз трябва да ти кажа…

— Знам. Аз наблюдавах. Нима мислиш, че бих могла да си отида и да те оставя? Ти постъпи правилно, Норман. И сега всичко е наред.

Да. Така трябваше да бъде. Тя бе тук, за да бди над него. И преди да се остави на съня да го отвлече, Норман реши. Те няма да говорят за всичко, което се случи тази нощ — нито сега, нито никога. И той нямаше да помисли да я праща където и да е. Нямаше значение какво е направила, мястото й беше тук, при него. Може би беше луда, може би беше убийца, но тя бе всичко, което той притежава. Всичко, което той желае. Всичко, от което имаше нужда. Необходимо му бе само да знае, че тя е тук, зад него, и той заспа.

Норман се размърда, обърна се настрани и потъна в мрак, по-дълбок и по-поглъщащ от блатото.