Психо

Глава X

Норман се усмихна на възрастния мъж и каза:

— Ето ви ключа. Десет долара за двамата, ако обичате.

Съпругата отвори чантата си.

— Парите са у мен, Хомър.

Тя постави банкнотата на бюрото и кимна на Норман. Изведнъж очите й се свиха.

— Какво ви е, не се ли чувствате добре?

— Аз… малко съм изморен, предполагам. Всичко е наред. Скоро ще затворя.

— Толкова рано? Мислех, че мотелите са отворени непрекъснато. Особено събота вечер.

— Нямаме много работа напоследък. Освен това е вече почти десет часа.

Почти десет. Близо четири часа. О, боже!

— Разбирам. Е добре, лека нощ, тогава.

— Лека нощ.

Сега те щяха да излязат и той можеше да стане от бюрото, да изключи надписа и да затвори рецепцията. Но първо щеше да пийне, хубаво да пийне, защото имаше нужда. Нямаше значение дали щеше да се напие или не, вече нищо нямаше значение, всичко свърши. Свърши или може би едва сега започваше.

Норман вече бе ударил няколко глътки. Първата — веднага след като се върна в мотела, около шест, и след това на всеки час по една. Иначе нямаше да може да издържи, нямаше да може да остане тук, след като знаеше какво лежи там горе, в къщата, под килима в антрето. Там го беше оставил и не се бе опитал да премести каквото и да е, просто бе придърпал краищата на килима и ги бе заметнал отгоре, за да го покрие. Имаше страшно много кръв, но тя нямаше да се пропие през килима. Тогава не би могъл да направи нищо повече. Поне докато беше още светло.

Сега, разбира се, той трябваше да се върне. Беше разпоредил най-строго на майка си да не пипа нищо и знаеше, че тя се е подчинила. Странно, след като всичко свърши, тя отново рухна. Изглежда за момент нервите й се опъваха до краен предел, това състояние май се нарича манийна превъзбуда, но щом то премине, тя отново клюмва и той трябва да поеме нещата в свои ръце. Каза й да се прибере в стаята си и да не се показва на прозореца, просто да лежи, докато той се прибере. И бе заключил вратата.

Но сега трябваше да е отключи.

Норман затвори рецепцията и излезе. Буикът на мистър Арбогаст си стоеше отпред, там където собственикът му го беше паркирал.

Нямаше ли да е чудесно, ако можеше просто да се качи в тази кола и да замине? Някъде далеч, далеч от тук и никога да не се завръща. Да бъде далеч от мотела, далеч от майка си, далеч от онова нещо, което лежеше под килима в антрето.

За миг изкушението избликна, но само за миг и после утихна, а Норман повдигна рамене. Нямаше да стане, той го знаеше. Никога не можеше да отиде достатъчно далече, за да бъде в безопасност. На всичко отгоре и онова нещо го очакваше. Очакваше той да…

И той огледа шосето в двете посоки, хвърли по един поглед към номер едно и номер три, за да види дали щорите са спуснати и влезе в колата на мистър Арбогаст. Извади ключовете, които бе намерил в джоба му, и много бавно подкара към къщата.

Всички светлини бяха изгасени. Майка му спеше в стаята си или се преструваше, че спи — това не го засягаше. Трябваше само да не му се пречка, докато той се погрижи за онова. Не искаше майка му да е наблизо и да го кара да се чувства като малко момче. Можеше да върши мъжка работа. Работа за зрял човек.

Дори само за да увиеш онова нещо в килима и да го вдигнеш, бе необходимо сила на мъж. Свали го по стълбите и го постави на задната седалка на колата. Бил е прав, когато е предположил, че няма да пропусне. Тези стари мъхести килими попиваха много добре.

Мина през полето, стигна до блатото и продължи покрай него докато намери открито място. Нямаше смисъл да опитва да потопи колата при другата. Новото място изглеждаше задоволително и той приложи същия метод. От известна гледна точка всичко бе станала много лесно. Опитът е най-добрият учител.

При това не му беше до шеги, не и докато седеше и чакаше колата да потъне. Беше по-лошо от миналия път — мислиш си, че понеже Буикът е по-тежка кола, трябва да потъва по-бързо. А минаха хиляди години. Докато накрая — пльок!

Готово. Изчезна завинаги. Като момичето и четиридесетте хиляди долара. Къде ли са били? Със сигурност ги нямаше в чантичката, нито в куфара. Може би са били в пътната чанта или някъде в колата. Трябвало е непременно да провери навсякъде. Само че тогава не беше в състояние да претърсва, дори и да знаеше за парите. Ами ако ги беше намерил, какво ли щеше да стане тогава? Най-вероятно щеше да се издаде, когато детективът пристигнеше. Човек винаги се издава, когато съвестта му не е чиста. Това бе нещо, за което трябваше да бъде благодарен — не бе отговорен за нищо, от това, което се бе случило. О, той знаеше всичко за съучастничеството, а пък от друга страна трябваше да предпази майка си. Това означаваше да предпази и себе си също, но всъщност той мислеше преди всичко за нея.

Норман бавно се върна пеша през полето. На другия ден трябваше да дойде отново с колата и ремаркето — да повтори цялата процедура. Но това не беше дори на половина толкова важно, колкото вниманието, което трябваше да отдели на нещо друго.

Отново се налагаше да наблюдава майка си.

Бе премислил всичко, повече не можеше да си затваря очите пред фактите.

Някой щеше да се появи и да разпитва за детектива.

Разбираше се от само себе си и това си е. Компанията — не знам каква си взаимност — която го бе наела, нямаше да го остави да изчезне без да разследва случая. Може би дори са били във връзка с него или са получавали сведения през цялата седмица. Без съмнение и сериозната посредническа фирма щеше да се заинтересува. Всеки се интересува от четиридесет хиляди долара.

И така, рано или късно, щеше да му се наложи да отговаря на въпроси. Може би щяха да минат няколко дни, дори седмица, както бе с онова момиче. Но той знаеше какво се задава. И този път щеше да бъде подготвен.

Представяше си всичко предварително. Нямаше значение кой щеше да се появи, собствената му версия щеше да бъде безупречна. Щеше да я научи наизуст и нямаше да има случайно изпуснати фрази, както тази вечер. Никой нямаше да може да го развълнува или да го обърка, ако той предварително знаеше какво го очаква. Той вече планираше точно какво щеше да каже, когато му дойдеше времето.

Да, момичето беше пренощувало в мотела. Щеше да признае това веднага, но разбира се, той нищо не е заподозрял, докато тя е била тук, не преди да пристигне мистър Арбогаст след една седмица. Тя бе преспала и на сутринта бе заминала. Нямаше да споменава за никакви разговори и, разбира се — за никакви вечери в къщата.

Това, което все пак трябваше да каже, бе че е разказал всичко на мистър Арбогаст, и че единственото нещо, което изглежда, че го е заинтересувало, бе споменаването за това, че момичето бе попитало колко мили има до Чикаго и може ли да се стигне до там за един ден.

Това бе заинтересувало мистър Арбогаст. Той бе благодарил, бе се качил на колата и бе потеглил. Точка. Не, Норман нямаше представа за къде бе тръгнал. Мистър Арбогаст не бе казал нищо. Просто бе потеглил. По кое време ли? Някъде около вечеря в събота.

Това е, просто изреждане на факти. Никакви особени детайли, никакви подробности, които биха могли да събудят нечие подозрение. Бегълката бе минала оттук и бе продължила. Седмица по-късно един детектив я бе проследил до тук, помолил бе за информация, бе я получил и бе отпътувал. Съжалявам, мистър, това е всичко, което знам.

Норман бе убеден, че може да го каже по същия начин, да говори спокойно и гладко, защото нямаше да му се налага да се безпокои за майка си.

Тя нямаше да наднича от прозореца. Всъщност въобще нямаше да бъде в къщата. Нямаше да я намерят, дори и да притежаваха онова разрешително за претърсване на къщата.

Това бе най-сигурната предпазна мярка. Дори повече за нея, отколкото за него. Беше решил и сега щеше да го направи. Нямаше смисъл да чака до следващия ден.

Странно. Сега, когато всичко бе вече минало, той се чувстваше напълно уверен. Не беше както миналия път, когато се разкъсваше на парчета и искаше да знае, че майка му е тук. Сега предпочиташе да знае, че нея я няма. И дори имаше желание да й го каже, веднъж завинаги.

Затова се качи по стълбите в мрака и отиде право в нейната стая. Включи лампата. Тя бе в леглото, разбира се, но не спеше, въобще не бе заспивала, само се преструваше.

— Къде, за бога, беше до сега, Норман? Толкова се безпокоях…

— Знаеш къде съм бил, мамо. Не се преструвай.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — той пое дълбоко въздух. — Мамо, смятам да те помоля за около седмица да не спиш в твоята стая.

— Какво означава това?

— Казах, че смятам да те помоля да не спиш в твоята стая за около седмица.

— Да не си се побъркал? Стаята си е моя.

— Знам. Не искам от тебе да се откажеш окончателно от нея. Само за известно време.

— Но какво за бога…

— Мамо, моля те, изслушай ме и се опитай да ме разбереш. Тази вечер тук дойде един човек.

— Трябва ли да говорим за това?

— Трябва, поне за малко. Защото рано или късно ще се появи още някой, който ще разпитва за него. И аз ще кажа, че е дошъл и си е заминал.

— Разбира се, че така ще кажеш, синко. И това ще бъде краят.

— Може би. Надявам се. Но не мога да рискувам. Може би ще поискат да претърсят къщата.

— Остави ги да го направят. Той няма да е тук.

— Нито пък ти… — той преглътна и продължи бързо. — Настоявам, мамо. В името на твоята собствена сигурност. Не мога да позволя на някой да те види, както стана с детектива днес. Не искам никой да започне да ти задава въпроси и ти знаеш защо не по-зле от мен. Това просто е невъзможно. Затова най-безопасното нещо и за двама ни е да сме уверени, че ти не си тук.

— Какво смяташ да правиш… да ме погребеш в блатото ли?

— Мамо…

Тя започна да се смее. Повече приличаше на кудкудякане и той знаеше, че веднъж започнала, тя няма да спре. Единственият начин да я прекъсне бе да я надвика. Преди една седмица Норман не би се осмелил. Но вече не беше както преди една седмица, беше сега, нещата бяха различни. Беше сега и той трябваше да погледне истината в очите. Майка му не беше обикновена болна. Тя беше психопат, при това опасен. Трябваше да контролира и той щеше да го направи.

— Млъквай! — каза той и кудкудякането престана. — Съжалявам — добави той меко. — Но трябва да ме изслушаш. Всичко съм обмислил. — Ще те сваля долу в мазето.

— В мазето? Защо, аз не мога…

— Можеш. И ще го направиш. Налага се. Ще се погрижа да не ти липсва нищо. Там има осветление, мога да ти приготвя и постеля…

— Не искам!

— Не те питам, мамо. Просто ти съобщавам. Ще стоиш в мазето докато реша, че е безопасно да се качиш отново горе. Ще закача онова старо индианско одеяло на стената така, че да прикрива вратата на килерчето. Никой няма да забележи нищо, дори ако те си дадат труда да слязат долу. Това е единственият начин и двамата да сме сигурни, че ти си в безопасност.

— Отказвам дори да обсъждам подобно нещо, Норман. Няма да се мръдна от тази стая.

— Тогава ще трябва да те пренеса.

— Ти няма да посмееш, Норман…

Но той посмя. В края на краищата точно това направи. Грабна я от леглото и я отнесе, а тя бе лека като перце в сравнение с мистър Арбогаст и миришеше на парфюм, вместо на цигари, като него. Беше твърде изненадана, за да се противопостави, само тихичко проплакваше. Норман се изненада, колко бързо стана всичко, щом като веднъж се беше решил. Но защо, та тя бе просто една болна възрастна дама, нещо крехко и безсилно! Всъщност той не би трябвало да се страхува от нея. Тя се страхуваше от него сега. Да, сигурно беше така, щом като през цялото време не му бе казала „сине“.

— Ще ти приготвя постелята — каза й той. — А там има и нощно гърне…

— Норман, трябва ли да ми говориш по този начин?

За миг тя избухна както по-рано, но след това утихна. Той се суетеше насам-натам, носеше одеяла, оправяше пердетата на малкото прозорче, така че да влиза достатъчно въздух. Тя отново започна да хлипа, по-скоро да си мърмори нещо под носа.

— Прилича на затворническа килия, съвсем същото е. Ти искаш да ме превърнеш в затворничка. Вече не ме обичаш, Норман, иначе нямаше да се отнасяш така с мене.

— Ако не те обичах, знаеш ли къде щеше да си сега? — не искаше да й го казва, но се налагаше. — В болницата към щатския затвор. Точно там щеше да се намираш сега.

Той щракна лампата и се чудеше дали го е чула, дали думите му са достигнали до съзнанието й, ако ги е чула.

Очевидно тя бе разбрала. Защото точно когато той затваряше вратата, тя отговори. В мрака гласът й звучеше меко, но думите й го пронизаха, пронизаха го по-дълбоко, отколкото острия бръснач бе пронизал гърлото на мистър Арбогаст.

— Да, Норман, предполагам, че си прав. Вероятно точно там щях да се намирам. Но нямаше да съм сама.

Норман тръшна вратата, заключи и си тръгна. Не беше напълно сигурен, но докато тичаше нагоре по стълбите, като че ли още я чуваше да кудкудяка тихо в мрака.