Психо

Глава XV

Лайла се изкачи по стълбите и се скри под навеса на входа точно когато заваля.

В полумрака на настъпващата буря старата къща изглеждаше сива и грозна. Дъските на входа скърцаха под краката на младата жена, която чуваше как прозорците на горния етаж потропваха от вятъра.

Тя гневно почука на вратата, въпреки че не очакваше някой да й отговори от вътре. Вече от никого не очакваше нищо.

Истината беше, че всъщност никой не се интересуваше истински. Те въобще не се интересуваха от Мери и четиримата. Мистър Лаури искаше само да си върне парите, а Арбогаст просто си вършеше работата като се опитваше да му ги открие. Колкото до шерифа — единственото, което го вълнуваше, беше да си спести неприятностите. Но това, което най-много я разстрои, бе реакцията на Сам.

Лайла почука отново, в отговор отекна стенанието на къщата. Шумът на дъжда потопи всичко и младата жена не си даде труда да се вслуша.

Е добре, беше ядосана — тя си признаваше — а и как да не бъде? Цяла седмица да слушаш само „не се безпокой“, „бъди спокойна“, „отпусни се“, „още малко търпение“. Ако ги беше послушала още щеше да си бъде във Форт Уърт, въобще нямаше да идва тук. Но беше разчитала, че поне Сам ще й помогне.

Трябвало е да бъде по-прозорлива. О, той не беше лош, дори беше привлекателен в известен смисъл. Но този негов бавен, предпазлив, консервативен, провинциален маниер. Толкова си подхождаха с шерифа. Не поемай никакви рискове — това бе цялата им философия.

Тя повече не можеше така. Особено като намери обецата. Как можеше Сам да продължава да вдига рамене и отново да я праща при шерифа? Защо просто не сграбчи Бейтс, защо не изтръгна от него истината с юмруци? Ако тя беше мъж, щеше да постъпи точно така. Едно обаче бе ясно — бе разчитала твърде много на другите. На другите, които не се интересуват, които искат единствено да си спестят неприятностите. Вече не вярваше, че Сам ще си рискува главата и със сигурност не разчиташе на шерифа.

Ако не беше толкова ядосана сега нямаше да прави това, но й беше писнало от тяхната предпазливост и от теориите им. Има моменти в които трябва да престанеш с анализите и да се довериш на чувствата си. А това си беше въпрос изцяло на чувство — на фрустрация, ако трябва да бъде точна, което я караше да продължава безнадеждното търсене откак бе намерила обецата на Мери. Сигурно имаше и още нещо друго в къщата. Трябваше да има. Не искаше да постъпва глупаво сега, трябваше да се държи разумно, но трябваше да провери сама. След това щеше да остане достатъчно време на Сам и шерифа да продължат.

Само мисълта за тяхното самодоволство я накара да раздруса дръжката на бравата. Това нямаше да помогне. Тя вече знаеше, че нямаше кой да й отговори отвътре. И искаше да е така. Там бе целия проблем.

Лайла започна да рови в чантата си. Всички тези скучни стари лафове — в дамската чанта можело да се намери всичко — Сам и шерифът сигурно ги харесват. Пиличка за нокти? Не, няма да й свърши работа. Някъде беше мушнала един шперц. Сигурно бе в отделението за монети, което не използваше. А, да, ето го.

Мушна го в ключалката и се опита да го завърти. Не поддаде и тогава тя опита в обратна посока. Сега като че ли превъртя, но пак нещо…

И отново гневът й помогна. Тя рязко завъртя ключа. Разнесе се леко прещракване, но ключалката се предаде. Натисна дръжката и усети, че вратата се отдалечава от нея. Беше отворена.

Лайла влезе в антрето. Вътре бе по-тъмно, отколкото под навеса на входа. Но тук някъде на стената трябваше да бъде ключа за осветлението.

Напипа го и го щракна. Голата крушка от тавана хвърли слаба и болезнена светлина по надрасканите и парцаливи тапети. Какво ли изобразяваше техния мотив — грозде или виолетки. Отвратително. Сякаш бяха от миналия век.

Бързият поглед към хола потвърди това заключение. Лайла не си направи труда да влезе. Стаите на партера можеха малко да почакат. Арбогаст бе казал, че забелязал някой да поглежда от прозорците на горния етаж. От там трябваше да почне.

Нямаше ключ за осветление на стълбището. Лайла се заизкачва бавно като опипваше перилата. Когато достигна площадката падна и се разнесе гръм. Сякаш цялата къща се разтресе. Неволно Лайла потръпна, но след това се посъвзе. Беше неволно, каза си тя. Съвсем нормално. Няма нищо страшно в една празна къща, разбира се. Сега вече можеше да включи осветлението в антрето на горния етаж. Тук тапетите бяха на зелени райета. Ако това не можеше да я изплаши, то нищо не би могло. Ужасно!

Можеше да избира между три врати. Първата водеше към банята. Лайла никога не бе виждала подобно нещо, освен в музей — не, поправи се тя, в музеите няма изложби на бани. А тази заслужаваше да я покажат. Висока вана на крачета, открити тръби под мивката и тоалетната чиния, до която висеше металната верига на казанчето. Над мивката висеше малко огледало, напукано и покрито с петна, но не и чекмедже за лекарства под него. Имаше още шкаф за бельо, пълен с кърпи и чаршафи. Тя се зарови по лавиците му, но тяхното съдържание не й каза нищо, освен че Бейтс си даваше прането навън. Чаршафите бяха идеално изгладени и прилежно сгънати.

Лайла избра втората врата и включи осветлението. Отново слаба гола крушка, но светлината й бе достатъчна за да разкрие истината за стаята. Спалнята на Бейтс — необикновено малка и необикновено сгърчена, с ниско легло, по-подходящо за малко момче, отколкото за възрастен мъж. Вероятно той винаги е спал тук, още от дете. Самото легло беше небрежно оправено и недвусмислено издаваше, че е било използвано наскоро. В ъгъла до дрешника имаше скрин — един от онези старинни ужаси с тъмен орехов фурнир и корозирали дръжки. Никакви скрупули не можеха да й попречат да прерови чекмеджетата.

В най-горното имаше вратовръзки и носни кърпички, повечето изпоцапани. Връзките бяха широки и старомодни. В една кутия, която явно никога не бе изваждана, Лайла откри игла за вратовръзка и два чифта копчета за ръкавели. Второто чекмедже бе пълно с ризи, а третото — с чорапи и бельо. В най-долното имаше някакви безформени одежди, в които — невероятно — тя накрая разпозна нощници. Може би използваше дори нощна шапчица. Наистина, цялата къща напомняше за музей.

Странно бе, че не попадаше на лични вещи сувенири — документи, писма, снимки. Може би си ги пазеше долу в рецепцията. Да, това бе твърде вероятно.

Лайла се вгледа в снимки по стената. Бяха две. На едната малко момче, яхнало пони, а на другата същото дете беше снимано пред провинциално училище, обкръжено от още пет деца, всичките момичета. На Лайла й трябваше време, за да разпознае Норман Бейтс като дете. Явно тогава е бил доста слабичък.

Оставаше само дрешника и двете широки етажерки в ъгъла. Тя бързо се отправи към дрешника. На закачалката висяха два костюма, едно сако и едно палто, както и някакви стари панталони, покрити с петна. Два чифта обувки и едни пантофи на пода изчерпваха съдържанието на дрешника.

А сега етажерките.

Неочакваното и смущаващо съдържание на библиотеката стъписа и озадачи Лайла. „Нов модел на вселената“, „Пространството на съзнанието“, „Култът към вещици в Западна Европа“, „Измерение и битие“. Това не бяха книги на малко момче и безспорно бяха неуместни за дома на провинциален съдържател на мотел. Тя бързо огледа лавиците. Психология на анормалното, окултизъм, теософия, преводи на „La Bas“, „Жустин“5. А на най-долния рафт — неописуемо разнообразие от томове без надписи по евтините корици. Илюстрацията, на която тя случайно попадна в един тях, бе почти патологична порнография.

Тя бързо върна тома на мястото му и се изправи. След това обаче първоначалния прилив на отвращение отстъпи пред някаква нова и по-силна реакция. Тук имаше нещо, не можеше да няма. Това, което тя не можеше да прочете в баналното, скучно и пълно лице на Норман Бейтс, се разкриваше ясно в неговата библиотека.

Със свъсени вежди тя се оттегли в антрето. Дъждът шибаше по покрива и една гръмотевица изтрещя, когато Лайла отвори тъмната врата на третата стая. За момент се спря на прага и заопипва с поглед мрака, вдишвайки тежкия застоял аромат на парфюм, примесен с някакъв друг мирис. Но какъв бе той.

Тя натисна ключа на осветлението до вратата и ахна. Без съмнение това бе спалнята, която гледаше към мотела. Шерифът бе споменал, че Бейтс я запазил непроменена след смъртта на майка си. И все пак Лайла се оказа неподготвена за това, което бе пред очите й.

Младата жена не бе подготвена да се пренесе телом в друга епоха. А сега се бе оказала там, в света, такъв, какъв го е бил много преди тя да се роди.

Защото декорът на тази стая е бил демодиран много години преди да умре майката на Бейтс. Лайла смяташе, че подобна обстановка не съществува от петдесет години. Стая от времето на позлатените часовници върху бронзови поставки, статуетки от дрезденски порцелан, ароматизирани игленици, турско-червени килими, завеси с ресни, легла с балдахини и изрисувани табли; стаи с люлеещи се столове, бродирани на ръка кувертюри за легла, тапицирани столове с покривчици в горната част на високите облегалки.

И всичко това беше живо.

Това бе причината Лайла да загуби ориентацията си за пространство и време. На долния етаж имаше останки от миналото, опустошени от разложението, горе също бе оръфано и занемарено. Но в тази стая всичко бе подредено, еднородно и съгласувано; жизнено, функциониращо изцяло в себе си. Блестеше от чистота — нямаше нито следа от прах, а редът беше безупречен. А и, независимо от тежкия аромат, човек нямаше чувство, че се намира в музей или изложба. Стаята наистина изглеждаше жива, подобно на всяко отдавна и дълго обитавано помещение. Мебелирана преди повече от петдесет години, недокосвана и необитавана от смъртта на обитателите преди двадесет години, тя продължаваше да бъде стая на жив човек. Стая, в която едва вчера бе имало жена, която е поглеждала през прозореца…

Не съществуват призраци, си каза Лайла и отново сбърчи вежди при мисълта, че изпитваше нужда да си припомня подобни банални истини. И въпреки всичко тук, в тази стая тя можеше да усети живото присъствие.

Насочи се към дрешника. Палта и рокли продължаваха да висят, спретнато подредени, въпреки че някои от дрехите бяха поизмачкани и разтеглени поради това, че отдавна не са били гладени. Погледът й откри къси поли от преди четвърт век, на горната полица забеляза наредени шапки с изкуствени цветя, кърпи за глава, няколко шала от този тип, който използват възрастните жени в провинцията. В дъното имаше празна ниша, предназначена вероятно за куфари. И нищо повече.

Лайла втренчено разгледа дрешника и след това се спря пред леглото. Бродирана на ръка кувертюрата беше много хубава, младата жена се пресегна и я пипна, за да усети тъканта по ръката и изплашено отскочи.

В долния край кувертюрата бе грижливо подпъхната под дюшека, а отстрани висеше идеално равно. Но в горния край съвършенството бе нарушено. Да, наистина — пак беше подпъхнато, но бързо и небрежно, така че се подаваше двойната възглавница. По този начин човек си оправя легло, когато бърза…

Младата жена рязко дръпна кувертюрата. Чаршафите бяха мръсно сиви и покрити с малки кафяви пръски. Постелята, както и възглавницата, пазеха слабия отпечатък от човек, направен скоро. По гънките тя почти можеше да очертае силуета на тялото, а в средата на възглавницата имаше дълбока вдлъбнатина, там и кафявите пръски бяха по-едри.

Не съществуват призраци, повтори си Лайла. Стаята беше използвана. Бейтс не спеше тук — неговото собствено легло го доказваше. Но някой бе спал тук, някой бе гледал от прозореца. И ако това не е била Мери, то къде бе тя сега?

Би могла да преобърне стаята, да разрови чекмеджетата, да провери долу. Но за момента това не бе важно. Имаше още нещо, което трябваше да направи преди това, само да можеше да си го спомни. Къде бе Мери сега?

И тогава разбра.

Какво бе казал шерифът Чамбърс? Като че ли бе заварил Норман Бейтс да събира дърва за горене в гората зад къщата?

Дърва за котела на местното парно. Да, така беше. Котела в мазето. Лайла се обърна и се втурна надолу по стълбите. Външната врата бе отворена и вятърът злокобно свистеше из избата. Вратата бе отворена, защото бе използвала шперца. Постепенно осъзна защо бе толкова ядосана откак намери обецата. Защото се страхуваше, а ядът й помагаше да прикрие страха. Страхът от това, което се бе случило с Мери, от това, което тя знаеше, че се е случило с Мери долу в мазето. Страхуваше се за Мери, а не за себе си. Той я бе държал там през цялата седмица, сигурно я бе измъчвал, сигурно й бе правил онова, което правеше мъжът в онази гадна книга, бе я измъчвал, докато бе научил за парите, и тогава…

Мазето. Тя трябваше да намери мазето.

Пипнешком Лайла се спусна по стълбите до коридора на долния етаж и влезе в кухнята. Намери ключа, запали лампата и се стресна от малкото мъхесто същество, снишило се за скок от полицата. Беше само една препарирана катеричка, а копчестите й очи отразяваха идиотски живо светлината.

Стълбите за мазето бяха право пред нея. Тя заопипва стената докато пръстите й не попаднаха на нов ключ. Светлината идваше от долу — слаб и колеблив блясък от мрачните дълбини. Като контрапункт на потропването на токчетата й изтрещя гръмотевица.

Голата крушка висеше точно пред котела. Голям котел, с тежка желязна врата. Лайла стоеше и го гледаше. Беше се разтреперила и си го призна пред себе си, сега бе готова всичко да признае. Глупаво бе от нейна страна да дойде тук сама, глупаво бе всичко, което бе направила и което правеше в момента. Но трябваше да го направи, заради Мери. Трябваше да отвори котела и да види това, което знаеше, че е вътре. О, боже, ами ако огънят още гореше? Ами ако…

Но вратата бе студена. Нямаше огън в котела, нямаше огън в мрака на напълно празното огнище зад вратата. Тя стоеше и гледаше без дори да се опита да използва машата. Никакви въглени, никаква миризма на огън, въобще нищо. Ако не бе почистван наскоро, котелът не бе използван от пролетта.

Лайла се обърна. Тя забеляза старомодни корита за пране, а до стената — маса и стол. На масата имаше бутилки и дърводелски инструменти, а също набор от ножове и игли. Част от ножовете бяха извити по странен начин, а някои от иглите бяха сложени на спринцовки. Зад тях се издигаше купчина дървени блокчета, дебела жица и големи безформени буци бяло вещество, което тя не можеше веднага да разпознае. Едно от по-големите парчета приличаше на отливка, която тя бе носила като дете, когато си бе счупила крака. Лайла приближи масата, впила поглед в ножовете с озадачено внимание.

И тогава чу звука.

Първо помисли, че е гръмотевица, но след това се появи поскърцването на дъските над главата й и тя разбра.

Някой бе влязъл в къщата. Някой ходеше на пръсти в коридора. Дали не беше Сам? Може би бе дошъл да я потърси? Но тогава защо не я извика?

И защо затвори вратата на мазето?

Вратата на мазето току-що се бе затворила. Тя успя да чуе слабото изтракване на бравата и шума от отдалечаващите се стъпки. Натрапникът вероятно се качваше на горния етаж.

Бе затворена в мазето. Нямаше никакъв друг изход. Нито изход, нито скривалище. Цялото помещение можеше да се обхване с поглед от някой, който слиза по стълбите към мазето. И без съмнение скоро някой щеше да слезе. Сега тя бе сигурна.

Ако можеше поне за момент да се скрие, тогава, който и да идва след нея ще трябва да слезе до долу. А тя би могла да се опита да се втурне нагоре.

Най-подходящото място бе под самата стълба. Ако можеше и да се покрие със стари вестници или парцали…

Погледът на Лайла попадна върху одеялото, заковано на далечната стена. Голямо индианско одеяло, старо и парцаливо. Тя го дръпна и изгнилата тъкан се откъсна от пироните, с които бе прикрепено. То се смъкна от стената и от вратата.

Вратата. Одеялото я прикриваше напълно, но явно трябваше да има друга стая, може би някакъв старовремски килер. Би бил идеалното място, ако човек искаше да се скрие, за да изчака. Не можеше повече да чака дълго. Вече чуваше отдалечените слаби стъпки отново да минават през коридора и да пресичат кухнята.

Лайла отвори вратата на килера.

Точно тогава тя изкрещя. Изкрещя, когато видя легналата старица, сбръчкана и сивовласа, чието кафяво смръщено лице й се зъбеше в отвратителен поздрав.

— Мисис Бейтс! — простена Лайла.

— Да.

Но гласът не излизаше от тези хлътнали хилави челюсти. Идваше отзад, от горния край на стълбата, където се очертаваше някакъв силует.

Лайла се обърна и зяпна тази безформена, пълна фигура, полускрита от стегнатата рокля, която бе навлечена нелепо, за да покрие дрехите под нея. Младата жена бе вперила поглед в шала, който напомняше за погребален саван, и в бялото ухилено лице под него. Бе впила поглед и в крещящо начервените устни, изкривени в конвулсивна гримаса.

— Аз съм Норма Бейтс — прозвуча високият пронизителен глас.

И тогава се показа ръката, която държеше нож, а краката заситниха по стълбите, а другите крака побягнаха, и Лайла отново изпищя, когато на стълбата се появи Сам, и ножът се вдигна, бърз като смъртта. Сам хвана и изви ръката, която го държеше, извиваше я назад, докато ножът издрънча на пода.

Лайла затвори уста, но писъкът продължаваше. Беше болезнен писък на истерична жена, но той излизаше от гърлото на Норман Бейтс.