Психо

Глава XVII

Истинският край настъпи спокойно.

Той настъпи в малката стая с решетки на прозорците, където гласовете мърмореха и се смесваха отдавна — гласовете на мъжа, на жената, на детето.

Гласовете бяха избухнали, но след това, като по чудо настъпи сливането.

Сега вече имаше само един глас. И това бе правилно, тъй като в стаята имаше само една личност. Винаги бе имало една и само една личност.

Сега тя го знаеше.

Знаеше го и беше доволна.

Беше много по-добре по този начин, да бъдеш напълно и изцяло осведомен за себе си, наистина осведомен. Да бъдеш сияйно силен, сияйно уверен, сияйно сигурен.

Тя можеше да гледа на миналото сякаш то беше само лош сън, и точно това представляваше то — един лош сън, населен с илюзии.

В лошия сън имаше едно лошо момче, което бе убило нейния любовник и се бе опитало да я отрови. Някъде в съня имаше задушаване и невъзможност да си поемеш дъх, и раздиране на гърлото, и лица, които стават сини. Някъде в съня имаше нощно гробище и разкопаване, и очакване, и разцепване на капак на ковчег, и след това миг на откритие, миг на облещване към това, което лежеше вътре. Но това, което лежеше вътре, не бе наистина мъртво. Вече не. Вместо него бе мъртво лошото момче, и така щеше да бъде занапред.

В лошия сън имаше още един лош мъж, и той също беше убиец, заничаше през стената, пиеше, четеше мръсни книги, и вярваше във всевъзможни безсмислици. Но най-лошото беше, че той бе виновен за смъртта на две невинни души — младо момиче с красиви гърди и мъж със сива шапка „Стетсън“. Тя знаеше всичко, разбира се, и затова можеше да си припомня подробностите. Защото по това време тя беше там. Но всичко, което бе направила, бе да гледа.

Лошият мъж всъщност бе извършил убийствата, а след това се бе опитал да я обвини за тях.

Майка ми ги уби. Ето какво бе казал той, но това бе лъжа.

Как би могла тя да ги убие, щом като бе гледала, щом като не можеше дори да мръдне, защото трябваше да се преструва, че е чучело, напълно безвредно чучело, което не може да нарани никого, нито да бъде наранено, а просто съществуваше вечно?

Тя знаеше, че никой няма да повярва на лошия мъж, а и той вече бе мъртъв. И двамата бяха мъртви — лошото момче и лошия мъж, или казано по друг начин — те бяха само част от съня. А сънят вече си беше отишъл завинаги.

Единствено тя бе останала и тя бе истинска.

Да бъдеш единствена и да знаеш, че си истинска — това значи да бъдеш нормална, нали?

Но за всеки случай, може би е най-добре да продължава да се преструва на чучело. Да не се движи. Никога да не се движи. Просто да седи в малката стая завинаги и винаги.

Ако седи тук, без да се мърда, те няма да я накажат.

Ако седи тук, без да се мърда, те няма да знаят, че тя бе нормална, нормална, нормална.

Тя седеше тук вече доста дълго време и тогава една муха забръмча през решетките.

Кацна на ръката й.

Ако искаше можеше да се пресегне и да я смачка.

Но не я смачка.

Не я смачка и се надяваше, че те я гледат, защото това доказваше каква бе тя всъщност.

Но моля ви, та тя не би посегнала дори на муха…