Психо

Глава XIV

За момент Сам се надяваше, че неочакваната гръмотевица щеше да заглуши шума от потеглящата кола. След това забеляза, че Бейтс беше застанал до ъгъла на бюрото. Оттам той можеше да наблюдава цялата алея и четвърт миля от пътя. Така че нямаше смисъл да се премълчава заминаването на Лайла.

— Имате ли нещо против, ако си правим компания за известно време — попита Сам. — Жената ще отскочи до града. Свършила си е цигарите.

— По-рано имахме автомат — отвърна Бейтс, — използваше се рядко и затова го махнаха.

Той заничаше през рамото на Сам, впил поглед в здрача и Сам знаеше, че гледа колата, която се придвижва към шосето.

— Лошото е, че й се налага да бие целия този път. Изглежда, че скоро ще завали по-силно.

— Често ли вали тук? — Сам седна на страничната облегалка на износеното канапе.

— Доста. — Бейтс кимна разсеяно. — Тук имаме от всичко по малко.

Какво ли искаше да каже с тази забележка? Сам се взря в него в полумрака. Зад очилата очите на пълния мъж изглеждаха празни. Неочаквано гостът долови издайническия дъх на алкохол и в същия момент забеляза бутилката в ъгъла на бюрото. Това ще да е отговора — Бейтс беше малко пиян. Достатъчно, за да се вкамени изражението му, но не и за да се приспи бдителността му. Той забеляза, че Сам гледа бутилката уиски.

— Какво ще кажете за една чашка? — попита Норман. — Точно се канех да си сипя, когато влязохте.

Сам се поколеба.

— Ами…

— Я да ви намеря чаша. Тук някъде отдолу имаше една. — Той се наведе зад бюрото и след това се показа с малка чашка в ръка. — Обикновено не ги ползвам. Впрочем, обикновено не пия, когато съм дежурен. Но при тази влага, която се задава, това нещо помага, особено ако човек има ревматизъм като мен.

Той напълни чашката и я плъзна по плота на бюрото. Сам стана и се приближи.

— При това едва ли ще има други клиенти в този дъжд. Вижте как плющи.

Сам се обърна. Валеше като из ведро, от пороя не се виждаше повече от няколко метра от пътя. Вече се стъмваше, а Бейтс не включваше осветлението.

— Хайде, вземете си питието и седнете — каза Бейтс. — Не се безпокойте за мен. Аз обичам да стоя прав тук.

Сам се върна на канапето. Погледна часовника си крадешком. Лайла бе тръгнала преди около осем минути. Дори и в този дъжд тя щеше да стигне до Феървейл за по-малко от двадесет, към тях се прибавяха десет минути докато намери шерифа, нека са петнадесет, за по-сигурно, и двадесет минути за връщане. Оставаше повече от три четвърти час. Това бе доста време за убиване. За какво ли би могъл да разговаря!

Сам вдигна чашата. Бейтс наклони бутилката и течността закълколи в гърлото му.

— Сигурно понякога се чувствате доста самотен тук — подхвърли Сам.

— Вярно — бутилката тропна на бюрото. — Доста самотен.

— Но пък от друга страна трябва да е интересно, предполагам. Бас държа, че се отбиват всякакви хора в места като това.

— Пристигат и заминават. Не им обръщам голямо внимание. С времето започват да не ти правят впечатление.

— Отдавна ли държите този мотел?

— Повече от двадесет години. Всъщност винаги съм живял тук.

— И се отравяте с всичко сам?

— Точно така — с бутилката в ръка Бейтс обиколи бюрото. — Дайте да ви налея.

— Няма нужда, наистина.

— Няма да ви навреди. Пък и няма да кажа на жена ви. — Бейтс се захили. — Аз не обичам да пия сам.

Той наля и се оттегли зад бюрото.

Сам се облегна назад. Лицето на другия беше само едно сиво петно в сгъстяващия се мрак. Отново над главите им се разнесе гръмотевицата, но не блесна светкавица. А тук вътре всичко изглеждаше тихо и миролюбиво.

Докато гледаше и слушаше този човек Сам започна да се чувства леко засрамен. Та той беше толкова… толкова обикновен, да го вземат мътните! Трудно можеше да се допусне, че е забъркан с нещо подобно.

А и в какво точно бе забъркан, ако въобще беше забъркан? Сам не знаеше. Мери бе откраднала някакви пари, Мери бе нощувала тук, тя си бе изпуснала обецата под душа. Може и сама да си е ударила главата или да се е одраскала с обецата. Да, и би могла да замине за Чикаго, както изглежда предполагаха Арбогаст и шерифа. Всъщност, оказваше се, че той не познаваше достатъчно добре Мери. В известен смисъл сестра й му бе станала по-близка. Добро момиче, но доста темпераментно и импулсивно. Склонно към прибързани заключения и действия. Като тази работа с желанието й непременно да нахълта в къщата на Бейтс и да я претърси. Добре, че беше я разубедил. Нека да доведе шерифа. А може би дори това бе грешка? Така както се държеше в момента, Бейтс никак не приличаше на човек с нечиста съвест.

Сам си спомни, че от него се очаква да поддържа разговор. Не можеше просто да си седи тук.

— Бяхте прав — промърмори той. — Заваля много силно.

— Обичам шума на дъжда — отвърна Бейтс. — Обичам да се сипе като из ведро. Вълнуващо е.

— Никога не съм го възприемал по тази начин. Предполагам, че животът тук е предимно спокоен.

— Не знам. И ние си получаваме своя дял.

— Ние? Мислех, че живеете сам.

— Казах, че сам се грижа за мотела. Но той е на двама ни. На майка ми и на мен.

Сам щеше да разлее уискито. Той наклони чашата, която бе стиснал здраво в юмрук.

— Не знаех…

— Че откъде да знаете. Никой не знае. Понеже тя винаги си стои в къщата. Така трябва. Вижте, повечето хора смятат, че тя е умряла.

Гласът беше спокоен. Сам не можеше да види лицето му в мрака, но знаеше, че и то е спокойно.

— Всъщност, тук все пак се случват вълнуващи събития. Например като преди двадесет години, когато майка ми и чичо Джо Консидин изпиха отровата. Тогава аз извиках шерифа и той дойде, за да установи, какво се е случило. Майка ми бе оставила бележка, в която обясняваше всичко. След това имаше разследване, но мене не ме разпитваха, защото бях болен. Много болен. Откараха ме в болницата и лежах там дълго. Толкова дълго, че едва успях да направя необходимото, когато излязох. Но аз се справих.

— Справили сте се?

Бейтс не отговори, но Сам чу кълколенето и после тръскането на бутилката върху бюрото.

— Я пак да ви налея — каза Бейтс.

— Още не.

— Настоявам — той вече заобикаляше бюрото и когато се пресегна за чашата му, сянката на едрото му тяло падна върху госта.

Сам се дръпна.

— Първо ми разкажете останалото — каза той бързо.

Бейтс се спря.

— А, да. Аз си прибрах мама в къщи. Това беше най-вълнуващото, нали разбирате — да отидеш през нощта в гробищата и да разкопаеш гроба. Тя бе затворена в ковчега вече толкова дълго време, че в началото дори и аз помислих, че е умряла. Но тя не беше, разбира се. Не би могла да бъде. Как иначе щеше непрекъснато да поддържа връзка с мен, през цялото време докато бях в болницата. Всъщност тя беше само в състояние на транс, ние го наричаме отложена жизненост. Знаех как да я съживя. Има си начини, въпреки че някои ги наричат магия. Магия — та това е само етикет, разбирате ли! Напълно безсмислен. До скоро хората са смятали и електричеството за магия. Всъщност то е сила, която може да бъде безопасна, стига да й знаеш тайните. Животът също е сила, витална сила. И подобно на електричеството тя също може да бъде включвана и изключвана. Аз я бях изключил и знаех как да я включа отново. Разбирате ли ме?

— Да… много е интересно.

— Предполагах, че ще ви е интересно. На вас и на младата дама. Всъщност тя не ви е съпруга, нали?

— Защо…

— Вижте какво, аз знам повече, отколкото предполагате. А и повече, отколкото вие самият знаете.

— Мистър Бейтс, сигурен ли сте, че не ви е лошо. Искам да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Мислите, че съм се напил, нали? Но не бях пиян, когато пристигнахте. Не бях пиян и когато намерихте обецата и пратихте младата дама при шерифа.

— Аз…

— Стойте спокойно. Не се тревожете. Самият аз не се безпокоя, нали? А би трябвало, ако нещо не е наред. Но няма такова нещо. Нима щях да ви разказвам всичко това, ако нещо не бе наред, нали? — пълният мъж спря за момент. — Не, аз изчаках да дойдете. Изчаках я да подкара по пътя. Изчаках да я видя да спира.

— Да спира? — Сам се опитваше да различи лицето в мрака, но до него достигаше само гласът.

— Да. Вие не знаехте, че тя спря, нали? Мислихте се, че тя отиде да доведе шерифа, както й казахте. Но тя е решила да действа по свой начин. Спомняте ли си какво искаше тя? Да проникне в къщата, за да я огледа. И направи точно това. Сега е там.

— Пуснете ме да изляза от тук…

— Разбира се. Не ви спирам. Само си мислех, че може би ще пожелаете още една чашка, докато довърши разказа за майка ми. А причината, поради която допуснах това, е младата дама. Тя ще се срещне с майка ми.

— Дръпнете се от пътя ми!

Сам рязко скочи и голямата сянка са свлече от него.

— Значи не искате още едно, така ли? — гласът на Бейтс прозвуча раздразнението през рамото му. — Много добре. Нека бъде ваше…

Краят на изречението се загуби с гръмотевицата, която пък потъна в мрака, когато Сам почувства как бутилката избухна върху главата му. И след това гласът, гръмотевицата, експлозията и самият Сам — всичко изчезна в нощта…

Все още беше нощ и някой упорито го раздрусваше, за да го измъкне от мрака и да го върне в стаята, където лампата заслепяваше очите му и го караше да мига. Но Сам вече идваше в съзнание и усещаше нечии ръце около себе си, те го повдигаха и то така, че отначало му се струваше, че главата му ще падне. След това остана само туптенето и той можеше да отвори очи и да види шерифа Чамбърс.

Сам бе седнал на пода до канапето и Чамбърс бе вперил поглед в него. Сам отвори уста.

— Слава богу — каза той. — Значи той е лъгал за Лайла. Все пак тя е дошла при вас.

Но изглежда шерифът не го слушаше.

— Преди половин час ми се обадиха от хотела. Опитваха се да открият вашия приятел Арбогаст. Изглежда, че е напуснал, но не си е взел багажа. Оставил го на рецепцията в събота сутринта и казал, че ще се върне да си го прибере, но от тогава не се е мяркал. Взех да се замислям и реших да ви потърся. Имах предчувствие, че може да сте дошли тук сами. И добре, че дойдох.

— Но тогава Лайла не ви се е обаждала? — Сам се опита са стане. Главата му го цепеше ужасно.

— Я по-спокойно. — Шерифът го бутна обратно на канапето. — Нея въобще не съм я виждал. Почакайте…

Този път Сам успя. Олюлявайки се той застана прав.

— Какво се е случило тук? — промърмори шерифа. — Къде е Бейтс?

— Трябва да е отишъл в къщата, след като ме цапардоса — отвърна Сам. — Сега те и двамата са там — той майка му.

— Но тя е мъртва.

— Не е — прошепна Сам. — Жива е. И сега и двамата са горе, с Лайла?

— Хайде! — едрият мъж се хвърли в дъжда. Сам го последва, запълзя по хлъзгавата алея и се запъхтя, когато се изкачваха по стръмния склон нагоре към къщата.

— Сигурен ли сте? — провикна се през рамо Чамбърс. — Никъде не свети.

— Напълно — изпухтя Сам. Но можеше да си спести дъха. Гръмотевицата се разнесе неочаквано и оглушително, другият звук бе по-слаб, но много по-пронизителен. Все пак и двамата успяха да го доловят и да го познаят.

Лайла пищеше.