Психо

Глава XI

Сам и Лайла седяха в задната стая на магазина и чакаха Арбогаст да пристигне. Но чуваха единствено звуците на съботната вечер.

— В градче като това винаги можеш да познаеш кога е събота вечер — коментираше Сам. — Шумовете са по-различни. Например уличното движение. То става по-интензивно и по-бързо. Защото в събота вечер тийнейджърите получават колите. И цялото това тракане и свистене, което чуваш — то идва от паркирането. Семействата от фермите пристигат на кино с раздрънканите си автомобили. Наемните работници пък бързат към баровете. Долавяш ли стъпките? Те също са по-различни. Чуваш ли тичането? Изгубили са се деца. В събота вечер те стоят до късно. Нямат домашни за утре — той вдигна рамене. — Предполагам, разбира се, че във Форд Уърт е много по-шумно вечер през уикенда.

— Предполагам — отвърна Лайла. И добави: — Защо той не пристига, Сам? Вече е почти девет.

— Сигурно си гладна.

— Остава това сега. Чудя се защо той не пристига.

— Може нещо да го е забавило, може да е попаднал на важна следа.

— Трябваше поне да се обади. Знае колко много се тревожим.

— Още малко остана, бъди спокойна…

— Писна ми от чакане! — Лейла се изправи и бутна назад стола си. Започна да се разхожда назад-напред из тясната стая. — Въобще не трябваше да се съгласявам да чакам. Трябваше веднага да отида в полицията. Чакай, чакай, чакай — от една седмица все това слушам. Първо от мистър Лаури, след това от Арбогаст, а сега от тебе. Защото вие всичките мислите само за парите, а не за сестра ми. Никой не се интересува какво става с Мери, никой освен мене!

— Не е вярно. Знаеш какво изпитвам към нея.

— Но тогава как можеш да се примиряваш с това положение? Защо не предприемеш нещо? Що за човек си ти, седиш тука и точно сега ме занимаваш с дървената си философия?

Тя си грабна чантичката, отстрани го от пътя си и се насочи към вратата.

— Къде си тръгнала? — попита Сам.

— При този ваш шериф и то веднага.

— По-лесно е да му се обадим по телефона. А и нали искаме да сме тук, когато се появи Арбогаст.

— Ако той въобще се появи. Може би завинаги е напуснал града, ако е попаднал на нещо. Може би не трябва да се връща — гласът на Лайла достигаше истерични височини.

Сам я хвана за рамото.

— Седни, каза той. — Аз ще се обадя на шерифа.

Тя не понечи да го последва в магазина. Той се насочи към задния тезгях, застана зад касата и хвана слушалката.

— Едно-шест-две, моля… Ало, бюрото на шерифа ли е? Обажда се Сам Лумис от железарския магазин. Бих искал да говоря с шерифа Чамбърс…

— Той е какво?… Не, нищо не съм чул. Къде казахте… Фултън? Кога предполагате, че ще се върне?… Да, разбирам… Не, нищо лошо не се е случило. Просто исках да говоря с него. Вижте, когато и да се върне преди полунощ, бихте ли го помолили да ми се обади в магазина? Ще бъда тук цялата вечер… Да. Много ви благодаря.

Сам затвори и се върна в задната стая.

— Какво ти каза той?

— Нямаше го. — Сам й предаде разговора като я гледаше в очите, докато говореше. — Изглежда тази вечер някой е обрал банката във Фултън. Чамбърс и целият пътен патрул са отишли да блокират шосетата. Затова е била онази тупурдия. Говорих със стария Петърсън, само той е останал в бюрото на шерифа. Има и двама полицаи, които са на обход из града, но те не ни вършат работа.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Да чакам, какво друго. Вероятно няма да можем да говорим с шерифа по-рано от сутринта.

— И не те интересува какво става с…

— Разбира се, че ме интересува — той нарочно я прекъсна рязко. — Ще се успокоиш ли ако се обадя в мотела и разбера какво задържа Арбогаст там?

Тя кимна.

Той отново се върна в магазина. Този път тя дойде с него и изчака, докато той обясняваше на телефонистката какво иска. Най-накрая намериха името — Норман Бейтс — и набраха номера. Сам изчака да го свържат.

— Странно — каза той когато затваряше слушалката. — Никой не отговаря.

— Тогава аз ще отида там.

— Не, няма — той сложи ръка на рамото й. — Аз ще отида. Ти ще чакаш тук и никъде няма да мърдаш, Арбогаст може да се появи.

— Какво мислиш, че се е случило, Сам?

— Ще ти отговоря когато се върна. Ти само се отпусни. Няма да ми отнеме повече от четиридесет и пет минути.

И наистина стана така, защото Сам кара бързо. Точно след четиридесет и две минути той отключи външната врата и отново влезе в магазина. Лайла чакаше.

— Е? — попита тя.

— Странно. Затворено е. Никаква светлина в рецепцията. Никаква светлина и в къщата зад мотела. Отидох там и пет минути тропах силно на вратата, но не се появи никой. Гаражът до къщата беше отворен и празен. Изглеждаше, сякаш Бейтс е отишъл някъде.

— Никакви следи от Арбогаст?

— Колата му я нямаше. Само две други, паркирани при мотела. Погледнах номерата им — от Алабама и от Илинойс.

— Но къде би могъл…

— Както си го представям, — отвърна Сам — Арбогаст наистина е открил нещо. Може би дори нещо важно. Вероятно заради това той и Бейтс са отишли някъде заедно. По тази причина и ние нямаме известие.

— Сам, повече не мога така. Аз трябва да разбера.

— Трябва и да се храниш, също — той сложи върху масата издут книжен плик. — На връщане спрях в едно крайпътно заведение и взех хамбургери и кафе. Хайде да ги занесем в задната стая.

Минаваше единадесет часа, когато те свършиха с яденето.

— Виж какво — каза Сам. — Защо не се върнеш в хотела да си починеш? Ако някой пристигне или се обади, ще ти звънна. Няма смисъл и двамата да седим така.

— Не…

— Хайде, хайде. Безпокойството няма да помогне. Има вероятност да съм прав. Арбогаст е открил Мери и сутринта ще имаме новини.

Но неделната сутрин не донесе добри новини.

Около девет часа Лайла потропа на вратата на железарския магазин.

— Нещо ново? — попита тя. И когато Сам поклати отрицателно глава, тя се намръщи. — Добре, но аз открих нещо. Арбогаст е напуснал хотела вчера сутринта, преди дори да започне търсенето.

Сам не каза нищо. Той си грабна шапката и двамата напуснаха магазина.

В неделната утрин улиците на Феървейл бяха пусти. Сградата на съда бе разположена на един площад, през който минаваше главната улица, и бе обкръжена отвсякъде със зелени площи. От едната страна се издигаше статуя на ветеран от гражданската война, от онзи сериен тип, изработван през 80-те години на миналия век за моравите пред съдилищата по всички щати. Другите три страни показваха съответно мортира от времето на испанско-американската война, оръдие от Първата световна война и гранитна плоча с имената на четиринадесет феървейлчани, загинали по време на Втората световна война. Покрай алеите бяха поставени пейки, които сега бяха свободни.

Самият съд беше затворен, но бюрото на шерифа, се намираше в пристройката — Феървейлчани още я наричаха „новата“, въпреки че беше построена през 1946 г. Страничната врата бе отворена. Те влязоха, изкачиха се по стълбите и по коридора стигнаха до бюрото.

Старият Петърсън бе дежурен и стоеше сам край масата.

— Здрасти, Сам.

— Добро утро, мистър Петърсън. Тук ли е шерифа.

— Няма го. Научи ли за крадците? Пробили блокадата при „Парнасъс“. ФБР тръгна да ги лови. Вдигната е тревога…

— Къде е той?

— Ами, снощи се прибра късно, по-точно рано тази сутрин.

— Предадохте ли му, че искам да говоря с него?

Възрастният мъж се поколеба.

— Аз… май съм забравил. Беше голяма бъркотия — той си избърса устата. — Разбира се, когато днес дойде, ще му предам веднага.

— Кога ще стане това?

— Веднага след обяд, предполагам. В неделя сутрин той ходи на черква.

— Коя?

— Първа баптистка.

— Благодаря.

— Нали няма да нахлуеш и да го измъкнеш от…

Сам излезе без да отговори. Потропването на токчетата кънтеше след него по коридора.

— Що за забутано градче е това? — мърмореше тя. — Ограбена е банка, а шерифът е на черква. Дал пък не се моли някой друг да хване крадците вместо него?

Сам не отговори. Когато излязоха на улицата, Лайла го попита:

— Сега къде отиваме?

— В Първа баптистка, разбира се.

Но се оказа, че не се налага да откъсват шерифа от религиозните му задължения. Когато свиха в страничната пресечка стана ясно, че службата току-що е свършила — хората почваха да излизат от сградата с камбанарията.

— Ето го — изръмжа Сам. — Хайде.

И я поведе към една двойка, която стоеше до бордюра. Жената бе ниска и безлична, със сиви коси и готова рокля от имприме; мъжът бе висок и широкоплещест, с издайническа пълнота в талията. Носеше син костюм от тънък вълнен плат и червеният му набразден врат се въртеше непокорно срещу ограниченията на бялата колосана яка. Имаше къдрава посивяваща коса и къдрави черни вежди.

— Шерифе, може ли за минутка — каза Сам. — Бих искал да поговоря с вас.

— Сам Лумис. Как сте? — шерифът Чамбърс протегна голямата си червена ръка. — Майко, нали познаваш Сам?

— Бих искал да ви представя Лайла Крейн от Форт Уърт.

— Много ми е приятно. Нали за вас говори непрекъснато старият Сам? Не предполагах, че сте толкова хубава…

— Сигурно ви е говорил за сестра ми — отвърна Лайла. — Именно заради нея сме при вас.

— Дали не можем да се отбием в бюрото ви за малко — намеси се Сам. — Трябва да ви обясня положението.

— Разбира се, защо не. — Джуд Чамбърс се обърна към жена си. — Защо не вземеш колата и да се прибереш в къщи сама, майко. Аз ще се върна малко по-късно, веднага щом свърша с тези симпатични младежи.

Но не беше толкова малко. Веднага след като влязоха в бюрото Сам започна да разказва. Дори и без прекъсванията това отне поне двадесет минути. А шерифът прекъсваше често.

— А сега, дайте да изясним нещата — каза той в заключение. — Този човек, който е дошъл при вас, този Арбогаст. Защо не се е свързал с мене?

— Вече ви обясних. Той се надяваше да избегне намесата на властите. Намерението му беше да се опита да открие Мери Крейн и да върне парите, без да причинява неприятности на агенцията Лаури.

— Казахте, че ви е показал картата си.

— Да — кимна Лайла. — Той бе редовен детектив на застрахователната фирма. И успя да проследи сестра ми до тук, до онзи мотел. Точно затова сме толкова обезпокоени сега. Той не се върна както бе обещал.

— Но не е бил и в мотела, когато вие сте отишли там? — въпросът бе отправен към Сам и той отговори.

— Нямаше никой, шерифе.

— Това е странно. Дяволски странно. Познавам този Бейтс, собственика на мотела. Опитахте ли се да се свържете с него тази сутрин? Я дайте аз да пробвам. Може да се окаже, че е бил заспал дълбоко снощи, когато сте отишли при него.

Голямата червена ръка вдигна слушалката.

— Не му споменавайте за парите — каза Сам. — Просто попитайте за Арбогаст и вижте какво ще ви отговори.

Шерифът Чамбърс кимна.

— Оставете на мен — промърмори той. — Знам как да се оправя.

Свързаха го и той изчака.

— Ало… Бейтс? Вие ли сте? Обажда се шериф Чамбърс… Правилно. Интересува ме един въпрос. Една личност от града се опитва да открие някой си Арбогаст, Милтън Арбогаст, от Форт Уърт. Той води някакво разследване или нещо подобно за някаква фирма, наречена „Взаимно равенство“.

Какво е направил?… А-а, така ли? Кога?… Разбирам… Какво е казал?… Бъди спокоен, можеш да ми го кажеш. Вече знам всичко. Аха… Това пък какво е?… Аха, да. И след това заминал, а?… Каза ли ви къде отива?… Така ли мислиш?… Разбира се. Не, това е всичко…

Не, нищо не се е случило. Просто мислех, че е можел да провери тук. Вижте, как мислите, дали не може да се е върнал по-късно?… По това време вие обикновено си лягате, нали?… Да, разбирам. Е, това сигурно обяснява всичко. Благодаря ви за сведенията, Бейтс.

Той затвори и се обърна с лице към тях.

— Изглежда, че вашият човек е отпрашил за Чикаго.

— За Чикаго ли?

Шерифът кимна.

— Да. Явно момичето е споменало, че е щяло да отиде там. Вашият приятел Арбогаст ми изглежда голям хитрец.

— Какво искате да кажете? Какво ви разказа този Бейтс? — Лайла се наведе напред.

— Същото, което ви е разказал и Арбогаст вчера вечерта, когато ви се е обадил от там. Сестра ви е пристигнала в мотела, но се е регистрирала под друго име. Представила се е като Джейн Уилсън и е казала, че е от Сан Антонио. Изпуснала се е, че отива в Чикаго.

— Тогава това не е била Мери. Вижте, тя не познава никого там, не е стъпвала в този град през живота си.

— Според Бейтс, Арбогаст е бил сигурен, че това е била тя. Дори е сравнил почерка. Описанието, колата, всичко съвпадало. Не само това, когато чул за Чикаго, изхвърчал като подгонен от самия дявол.

— Но това е смешно! Тя е била цяла седмица напред — ако въобще е тръгнала на там. А и той едва ли би я открил в Чикаго.

— Може би е знаел къде да търси. Може би не е разкрил пред вас двамата всичко, което му е било известно за сестра ви и нейните планове.

— Но какво друго би могъл да знае той, което ние да не знаем?

— Човек може да допусне всичко за тези хитреци. Може би е имал някаква представа за това на какво разчита сестра ви. Ако той би могъл да я настигне и да сложи ръка на парите, може би нямаше толкова много да бърза да ги върне на компанията си.

— Да не би да се опитвате да изкарате мистър Арбогаст мошеник?

— Всичко, което казвам, е че четиридесет хиляда долара в брой са доста пари. И ако Арбогаст не се появи тук отново, това ще означава, че е измислили нещо — шерифът кимна. — Трябва да е забъркал някоя каша, така ми изглежда. Защо иначе няма да се отбие първо при мен и да види дали не мога да му помогна. Казахте, че е напуснал хотела вчера?

— Почакайте малко, шерифе — каза Сам. — Оплитате се в догадки. Но нищо не потвърждава това, което този Бейтс ви е казал по телефона. Той би могъл да лъже.

— Но защо? Той потвърди цялата история. Каза, че момичето е било там и че Арбогаст също е идвал при него.

— А къде е бил тогава той самият снощи, когато аз отидох там?

— Бил е заспал дълбоко, както и предполагах — отвърна шерифът. — Вижте какво, аз познавам този Бейтс. Той си е доста странен по свой си начин, не е особено умен или поне на мен така ми е изглеждало. Но със сигурност не е човек, който ще тръгне да лъже другите. Защо да не му вярвам? Особено когато зная, че вашият приятел Арбогаст е излъгал.

— Излъгал ли е? Какво?

— Вие ми предадохте какво ви е казал той, когато се е обадил снощи от мотела. Е, това е било само с цел да ви забави. Сигурно вече е бил разбрал за Чикаго и е искал да ви държи настрани колкото се може по-дълго и да набере преднина. Затова ви е излъгал.

— Не мога да разбера, шерифе. Какво точно ни е излъгал?

— Защо тогава ви е казал, че отива да се срещне с майката на Норман Бейтс? Норман Бейтс няма майка.

— Няма ли?

— Не, от двадесет години няма. Тя е покойница — шерифът Чамбърс кимна. — Беше голям скандал, навремето. Учудвам се, че не си спомняте, но тогава вие сте бил още момченце. Тя построи този мотел с един човек на име Консидин, Джо Консидин. Тя беше вдовица, нали разбирате, и според мълвата Консидин и беше… — шерифът погледна Лайла и прекъсна с безцелно движение на ръката.

— Както и да е, но те не се ожениха. Нещо се случи, може би тя е била бременна, може би той се е оказал женен някъде другаде. Но една вечер и двамата взели стрихнин. Обичайното двойно отравяне, може да се каже. Нейният син, този Норман Бейтс, намерил телата. Предполагам, че за него шокът е бил огромен. Доколкото си спомням след това той постъпи в болница за няколко месеца. Дори не беше на погребението. Но аз бях. И затова съм сигурен, че майка му е покойница. По дяволите, та аз бях един от четиримата, които и държаха покрова!