Психо

Глава III

— Стая ли търсите?

Веднага щом видя пълното очилато лице и чу мекия колеблив глас, Мери се реши. Нямаше никаква опасност.

Тя кимна и излезе от колата, докато вървеше след него към вратата на рецепцията усети болка в прасците. Той отключи, влезе вътре и запали лампата.

— Съжалявам, че се забавих. Бях горе в къщата — майка ми не е много добре.

В рецепцията нямаше нищо забележимо, но бе топло, сухо и светло. Мери доволно потръпна и се усмихна на пълния мъж. Той се наведе над регистъра, който бе отворен на масата.

— Единичните стаи са по седем долара. Искате ли първо да огледате някоя?

— Не е необходимо. — Тя бързо отвори чантата си и извади една петдоларова банкнота и две по един долар и ги постави на масата, а той приближи регистъра и й подаде писалка.

Тя се поколеба за момент, след това написа едно име — Джейн Уилсън — и един адрес — Сан Антонио, Тексас. Нищо не можеше да се направи, номерът на колата й беше тексаски.

— Ще ви помогна за багажа — каза той и обиколи масата. Тя го последва отново навън. Парите бяха в жабката, все още в същия голям плик, стегнат от дебела гумена лента. Може би най-добре беше да ги остави там, щеше да заключи колата и никой нямаше да ги докосне.

Той понесе чантите й към първата врата до регистрацията. Тя бе най-близо и Мери нямаше нищо против — важното беше да се скрие от дъжда.

— Досадно време — каза той, застанал отстрани, докато тя влизаше. — Дълго ли карахте?

— Цял ден.

Той натисна ключа на осветлението и лампата над леглото разцъфна с четири жълти листа светлина. Стаята бе банално, но подходящо мебелирана, през отворената врата тя забеляза клетката на душа в банята. Всъщност би предпочела вана, но и душът щеше да й свърши работа.

— Всичко наред ли е?

Тя веднага кимна, но след това си спомни нещо:

— Къде наоколо бих могла да хапна набързо?

— Чакайте да видим. Имаше една крайпътна будка за хамбургери и бира на около три мили, но предполагам, че сега, когато движението се прехвърля на новата магистрала, тя е затворена. Обзалагам се, че е по-добре да отидете до Феървейл.

— Колко е до там?

— Около седемнадесет-осемнадесет мили. Трябва да продължите по пътя, докато стигнете до едно друго местно шосе, да завиете в дясно и ще се върнете на магистралата. От там ви остават десет мили. Изненадах се, че не сте минали по нея, щом отивате на север.

— Обърках се.

Пълният мъж кимна и въздъхна:

— Така и предполагах. Вече няма редовно движение тук, откакто направиха това ново шосе.

Тя се усмихна любезно. Той стоеше в рамката на вратата и бърчеше устни. Когато тя потърси погледа му, той сведе очи и се покашля стеснително.

— Хм, мис… просто си мислех. Може би не ви се разкарва чак до Феървейл и обратно в този дъжд. Искам да кажа, че точно се канех да приготвя нещо за хапване, горе в къщата. Бих се радвал, ако и вие дойдете.

— О, не бих могла.

— Защо не? Никак не ме затруднявате. Мама се качи да си легне и нищо няма да приготвя. Канех се да извадя нещо студено и да направя кафе. Ако това ви задоволява.

— Всъщност…

— Вижте, сега ще изтичам да приготвя всичко.

— Благодаря ви много, мистър…

— Бейтс. Норман Бейтс — той задържа вратата, подпирайки я с рамо. — Вижте, оставям ви фенерчето, с него ще се оправите по-лесно. Предполагам, че първо искате да свалите тези мокри дрехи.

Той се обърна с гръб, но тя все пак забелязва червенината по лицето му. Всъщност, защо се стесняваше?

За първи път от почти двадесет часа усмивка озари лицето на Мери Крейн. Тя изчака вратата да се затвори зад него и се измъкна от жакета. Отвори пътната чанта върху леглото и извади роклята от имприме. Закачи я с надеждата, че гънките ще се поизправят, докато тя е в банята. Имаше време само да се поосвежи, но си обеща хубав горещ душ, когато се върне. Точно от това имаше нужда, а и от сън. Но първо малко храна. Сега да видим, гримовете й бяха в чантата, можеше да си сложи синьото палто, което бе в куфара…

Петнадесет минути по-късно тя почука на вратата на голямата дървена къща на хълма.

Една лампа светеше в хола, зад прозореца с дръпнатото перде, но по-ярката светлина идваше от горния етаж. Ако майка му беше болна, тя трябваше да е там.

Мери стоеше и чакаше отговор, но нищо не се случи. Може би той също бе на горния етаж. Тя отново потропа.

Междувременно надникна през прозореца на хола. В първия момент почти не повярва на очите си, никога не бе допускала, че в наше време ще съществуват подобни места.

Дори когато къщата е стара, обикновено винаги има някакви знаци за промените и прогреса в интериора. Но холът, в който тя надничаше, никога не е бил „модернизиран“ — тапети на цветя, тъмен, тежък, украсен с резба махагон, турско червен килим, тапицирани столове с високи облегалки, камина — всичко бе сякаш извадено право от края на миналия век. Нямаше дори телевизор, който да натрапва своята несъобразност на обстановката, но върху една масичка в ъгъла тя забеляза старомоден грамофон с фуния. Сега долавяше тихи гласове и отначало помисли, че те идват от разкошно оформената фуния на грамофона, но след това установи източника на шума. Идваше от горния етаж, от осветената стая.

Мери почука отново, този път с края на фенерчето. Изглежда сега бе успяла да извести за себе си, защото звуците изведнъж пресекнаха и тя долови тихо топуркане. Веднага след това видя и мистър Бейтс да слиза по стълбите. Той достигна до вратата, отвори я и покани с жест младата жена.

— Съжалявам — каза той. — Точно завивах мама в леглото. Понякога тя става малко трудна.

— Казахте, че е болна. Не бих искала да я безпокоя.

— А, няма нищо. Тя вероятно ще заспи като бебе.

Мистър Бейтс хвърли един поглед през рамо към стълбите и прошепна:

— Всъщност тя не е болна, поне не телесно. Но понякога я прихващат едни… — той кимна рязко и се усмихна. — Хайде, дайте да ви закача палтото. Така. Сега, ако ме последвате…

Тя прекоси след него антрето, което минаваше под стълбището.

— Надявам се, че нямате нищо против да хапнем в кухнята — промърмори той. — Всичко вече е готово. Седнете тук, а аз ще сипя кафето.

Кухнята представляваше продължение на хола, тя бе обградена с високи до тавана бюфети със стъклени витрини, разположени от двете страни на старомодна мивка с ръчна помпа за вода. Голямата печка за дърва бе клекнала в единия ъгъл и излъчваше благословена топлина. Дългата дървена маса предлагаше приканваща гледка от колбаси, сирене и домашна туршия в стъклени чинии, пръснати по бяло-червената карирана покривка. В момента Мери не бе склонна да се усмихва на всевъзможните странности, дори и на неизменния бродиран на ръка надпис на стената, който бе напълно в духа на цялата обстановка.

„Бог да благослови тази къща.“

Така да бъде. Това е много по-добре, отколкото да седиш сама в някое опушено провинциално кафене.

Мистър Бейтс й помогна да си напълни чинията.

— Не ме чакайте, почвайте. Сигурно сте гладна.

Тя беше гладна и се нахвърли с голям апетит без да забелязва, колко малко ядеше той. Накрая все пак това й направи впечатление и тя се почувства леко засрамена.

— Но вие не си вземате нищо. Обзалагам се, че вече сте вечеряли.

— Не, не. Просто не съм много гладен, — той й доля кафе. — Страхувам се, понякога майка ми ме разстройва — гласът му отново се понижи и се върна към извинителния тон. — Предполагам, че сам съм си виновен. Не успявам да се грижа достатъчно добре за нея.

— Двамата сами ли живеете тука?

— Да. Никога не е имало никой друг. Никога.

— Трябва да ви е доста трудно.

— Не се оплаквам. Не ме разбирайте погрешно — нагласи си очилата и продължи. — Баща ми се е измъкнал още докато съм бил бебе. Майка ми ме е отгледала съвсем сама. Предполагам, че е имала достатъчно пари от своето семейство, за да се издържа, поне докато съм пораснал. След това тя ипотекира къщата, продаде нивите и построи този мотел. Оправяхме се с него заедно и всичко беше наред, докато новата магистрала не ни отне клиентите. Всъщност вероятно тя ще да е започнала да губи сили още много преди това. Тогава дойде моят ред да се грижа за нея. Но понякога не е много лесно.

— Никакви роднини ли нямате?

— Никакви.

— И никога не сте се женили?

Лицето му почервеня и той сведе поглед към карираната покривка.

Мери прехапа устни.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам за личния ви живот.

— Няма нищо — гласът му беше слаб. — Никога не съм се женил. Майка ми се отнасяше… комично… към тези неща. Аз… аз никога дори не съм сядал на една маса с момиче, както сега.

— Но…

— Звучи странно, нали, в наши дни и на моята възраст. Знам. Но така трябваше. Непрекъснато си повтарях, че тя няма да може да се оправи без мен… може би истината е, че по-скоро аз не бих могъл да се оправя без нея.

Мери допи кафето си, извади от чантата пакет цигари и предложи на мистър Бейтс.

— Не, благодаря, не пуша.

— Имате ли нещо против аз да запаля.

— Разбира се, че не. Моля ви — той се поколеба за момент. — Бих искал да ви предложа нещо за пиене, но… разбирате ли… майка ми не разрешава да се внася алкохол в къщи.

Мери се облегна назад и дръпна от цигарата. Изведнъж тя се почувства агресивно настроена. Смешно е, какво могат да предизвикат малко топлина, малко почивка и малко храна. Преди един час тя беше самотна, нещастна и напълно лишена от самочувствие. Сега всичко се беше преобърнало. Може би това, което чуваше от мистър Бейтс, бе променило настроението й по този начин. Всъщност той бе самотен, нещастен и напълно лишен от самочувствие. Тя имаше усещането, че сякаш бе висока седем фута. И то я подтикна да заговори.

— Не ви се разрешава да пушите. Не ви се разрешава да пиете. Не ви се разрешава да се срещате с никакви момичета. Но с какво всъщност се занимавате, когато не сте зает с мотела или с грижите около майка ви?

Външно той не реагира на тона й.

— О, аз се занимавам с много неща, наистина. Чета доста. Имам хобита — той извърна очи към етажерката на стената и младата жена проследи погледа му. Една препарирана катеричка ги гледаше отгоре.

— Ловец ли сте?

— А, не. Само препарирам. Джордж Блънд ми даде катеричката да я препарирам. Той я е застрелял. Майка ми не разрешава да се докосвам до огнестрелни оръжия.

— Извинете ме, мистър Бейтс, но докога смятате да я карате по този начин? Отдавна не сте малко момче. Крайно време е да осъзнаете, че никой не може да очаква от вас да се държите като дете през целия си живот. Не искам да бъда груба, но…

— Разбирам. Давам си сметка за положението, в което се намирам. Както ви казах аз чета доста. Зная какво казват психолозите за подобни неща. Но аз имам дълг спрямо майка си.

— Нима не бихте изпълнили този дълг към нея, а също и към себе си, ако уредите да постъпи в… някое медицинско заведение?

— Тя не е луда!

Гласът му вече не беше мек и извинителен, а висок и пронизителен. Топчестият мъж се бе изправил на крака и с ръка бе помел една чаша от масата. Тя се разби на пода, но Мери не я погледна, не можеше да откъсне очи от разбитото му лице.

— Тя не е луда! — повтори той. — Няма значение какво си мислите вие или който и да е друг. Няма значение какво казват книгите или какво биха казали лекарите от психиатрията. Знам всичко по въпроса. Биха я освидетелствали набързо и биха я затворили, ако можеха… ако ги оставех те да решават. Но това няма да им се отдаде, защото аз знам. Нима не разбирате? Аз знам, а те не знаят. Не знаят как ме е отгледала, през всичките тези години, когато не е имало никой да се погрижи за нас, как е работила за мен и е страдала заради мен, жертвите, които е правила. И ако сега е малко странна, грешката е моя. Аз съм отговорен. Когато тя дойде при мен онзи път и ми каза, че иска да се омъжи повторно, аз бях този, който я спря. Да, спрях я и съм виновен затова! Няма нужда да ми говорите за ревност, за желание да се властва над другия… аз бях по-лош, много по-лош, отколкото тя въобще би могла да бъде. Десет пъти по-луд, ако това е думата, която искате да употребите. Би трябвало мене да затворят и то на минутата, ако знаеха нещата, които изрекох и направих, начинът, по който се държах след това. И накрая се наложих, тя не се омъжи. Но коя сте вие, че да казвате, кога един човек трябва да бъде откаран. Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Той спря не защото изчерпи думите, а защото изчерпи дъха си. Лицето му бе яркочервено, а смръщените му устни започваха да потръпват.

Мери се изправи.

— Аз… аз съжалявам — каза тя меко. — Наистина. Бих искала да се извиня. Нямах право да говоря така.

— Да, знам. Няма значение. Всъщност аз не съм свикнал да обсъждам тези въпроси с друг. Когато живее сам, човек се пълни с подобни неща като… бутилка. Пълни се натъпква се, като онази катеричка.

Лицето му постепенно възвръщаше предишния си цвят и той се опита да се усмихне.

— Симпатично малко същество, нали? Често ми се е искало да имам нещо живо около себе си, да го опитомя и да се грижа за него.

Мери прибираше нещата си в чантата.

— Вече трябва да тръгвам. Става късно.

— Моля ви недейте. Съжалявам, че избухнах.

— Не е заради това. Наистина съм много уморена.

— Надявах се, че ще си поговорим. Исках да ви разкажа за моите хобита. Имам нещо като работилница в мазето…

— Бих искала да остана, но наистина трябва да си почина.

— Добре тогава. Ще ви изпратя до долу. Трябва да заключа рецепцията. Явно няма да има други клиенти тази вечер.

Те преминаха през коридора и той й държа палтото. Бе доста непохватен и за момент тя бе обхваната от раздразнение, но успя да го потисне, когато отгатна причината — той се страхуваше да я докосне. Така си беше. Горкото момче наистина се боеше да се приближи до жена!

Той взе фенерчето и тя го последва навън от къщата, надолу по постланата с чакъл алея, която обикаляше мотела. Дъждът беше спрял, но нощта бе тъмна и по небето не се виждаха звезди. Когато завиваше зад ъгъла на сградата Мери хвърли през рамо поглед към къщата. Лампата на втория етаж още светеше и тя помисли дали възрастната жена бе още будна, дали бе слушала разговора им и дали бе чула избухването в края му.

Мистър Бейтс спря пред вратата и изчака докато младата жена вкара ключа в бравата й отвори вратата.

— Лека нощ — каза той. — Наспете се хубаво.

— Благодаря ви. И за гостоприемството също.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа, обърна се и си тръгна. За трети път тази вечер тя го видя да се изчервява.

Тя затвори вратата и превъртя ключа. После се вслуша в звука на отдалечаващите се стъпки, чу и издайническото изщракване, когато той отваряше вратата на рецепцията, която бе до нейната стая.

Не го чу да си тръгва, вниманието й веднага се прехвърли върху разопаковането на багажа. Извади пижамата, пантофите, бурканчето с крема, четката и пастата за зъби. След това се разрови в големия куфар за роклята, която смяташе да облече на следващия ден, когато щеше да се яви пред Сам. Трябваше да я сложи на закачалка, за да се изправят гънките. Утре всичко трябваше да бъде изрядно.

Всичко трябваше да бъде изрядно.

Изведнъж усещането, че е висока седем фута изчезна. Пък и беше ли промяната наистина толкова внезапна. Не беше ли почнала още когато мистър Бейтс истерично избухна, там горе, в къщата. Какво от това, което той каза, уби самочувствието й?

Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Мери Крейн си разчисти едно ъгълче на леглото и седна.

Да. Беше вярно. Всички ние сме по малко луди от време на време. Точно както и тя бе полудяла вчера следобед, когато видя парите на масата.

И тогава тя бе луда, трябваше да е луда, за да си помисли, че би могла да изпълни замисъла. Всичко й бе изглеждало като сбъдната мечта, то си беше така. Една мечта. Една луда мечта. Сега го разбираше.

Може би бе успяла да заблуди полицията. Но Сам щеше да задава въпроси. Кой бе този роднина, от когото бе наследила парите? Къде бе живял? Защо дори не беше го споменавала? Как бе станало така, че тя бе донесла парите в брой? Не бе ли възразил мистър Лаури, че тя бе напуснала работа така внезапно?

Към това се прибавяше и Лайла. Да предположим, че тя реагира така, както Мери бе предполагала — решеше да не се обажда в полицията, дори да продължава да си мълчи и в бъдеще, понеже се чувства задължена. Това не променяше фактът, че тя щеше да знае. И оттук последват усложненията.

Рано или късно Сам щеше да пожелае да й отидат на гости или да я поканят у тях. Тогава положението щеше да бъде безизходно. Тя нямаше да може да обясни на Сам защо щеше да бъде невъзможно да се върне в Тексас, дори и на гости.

Не, цялата работа беше побъркана.

И вече бе твърде късно да се предприеме каквото и да е.

Или… може би не е?

Да предположим, че се наспеше хубаво. Хубав, дълъг десетчасов сън. На другия ден бе събота, ако тръгнеше около девет и караше непрекъснато, можеше да се върне в понеделник рано сутринта. Преди Лайла да пристигне от Далас, преди да отворят банката. Можеше да внесе парите и оттам да отиде направо на работа.

Сигурно ще бъде изморена до смърт. Но от това не се умира, а и никой няма да разбере нищо.

Естествено съществуваше проблемът с колата. Ще са необходими някакви обяснения за пред Лайла. Вероятно можеше да й каже, че бе тръгнала за Феървейл с намерение да изненада Сам за уикенда. Колата се е развалила по пътя и е трябвало да бъде дърпана на буксир… механикът и казал, че ще е необходимо нов двигател, затова тя е решила да я зареже, да вземе тази стара развалина и да се прибере в къщи.

Да, това би прозвучало логично.

Разбира се, когато пресметнеше всичко, щеше да излезе, че пътуването й е струвало около седемстотин долара. Такава бе цената на колата.

Заслужаваше си да се плати подобна цена. Седемстотин долара не са много, за да запазиш разсъдъка си. За безопасността и бъдещата сигурност.

Мери се изправи.

Така ще направи.

Изведнъж тя отново бе висока седем фута. Всичко се оказа толкова просто.

Ако беше религиозна, щеше да се помоли. Такава, каквато си беше, тя изпита странното чувство за… как беше онази дума… предопределение. Като че ли всичко, което се бе случило, бе някак си предварително орисано. Объркването на пътя, пристигането й тук, среща с този патетичен мъж, избухването му и това негово последно изречение, което я върна към разума.

В този момент тя би могла да отиде при него и да го целуне… докато не осъзна каква би била реакцията му на подобен жест и се изкикоти. Бедният нещастник, сигурно би припаднал!

Тя прихна отново. Хубаво бе да си седем фута висока, въпросът беше дали щеше да влезе под душа? А точно това се канеше да направи, и то веднага — да вземе един хубав, дълъг, горещ душ. Да свали мръсотията от кожата си, така както щеше да пречисти душата си. Пречисти се Мери, стани бяла като сняг.

Тя пристъпи в банята, отхвърли с крак обувките си и се спря да си свали чорапите. След това вдигна ръце, измъкна роклята над главата си и я подхвърли в стаята. Не успя да уцели леглото, но какво от това. Откачи сутиена, залюля го и го пусна да отлети.

За момент се спря пред огледалото на вратата и внимателно се огледа. Лицето може би беше на двадесет и седем, но тялото беше свободно и бяло, на двадесет и една. Имаше хубава фигура. Дяволски хубава фигура. Сам щеше да я хареса. Поиска й се той да е тук и да й се възхити. Щеше да бъде истински ад да чака още две години. Но след това щеше да си навакса пропиляното време. Казват, че преди тридесетте, жената не е напълно зряла сексуално. Това трябва да бъде проверено.

Мери се изкиска отново, след това изпълни любителски пирует, изпрати въздушна целувка на отражението си и получи друга в замяна. След това влезе в оградената със завеска клетка на душа. Водата беше гореща и трябваше да завърти и крана на студената. Накрая пусна и двата крана докрай и се остави на топлия порой.

Шумът беше оглушителен, а помещението започваше да се изпълва с пара.

Поради това тя не чу, че вратата се отваря, нито звука на стъпките. В първия момент, когато завеските се разтвориха, парата й попречи да види добре лицето.

След това наистина го видя — само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.