Преследвана

8

— Какво те накара да го напишеш? — попитах аз, все още вторачена в черните букви.

Внезапно уморена, Крамиша се отпусна тежко върху леглото, главата й се затресе напред-назад, оранжевите и черни кичури затанцуваха около тъмното й лице. Странно, но в този момент ми напомни за Стиви Рей.

— Просто изникна в съзнанието ми, като всички останали текстове. Те сами идват в главата ми, аз само ги записвам.

— И какво означават тези стихове според теб? — попита Джак и със същия успокояващ жест, с който потупваше Дукесата по главата (тя се бе свила на кълбо в краката му), я потупа по рамото.

— Не съм се замисляла. То просто дойде в главата ми и толкова — тТя замълча, вгледа се в постера, после бързо отмести поглед, сякаш се изплаши от видяното. — Всички ли са написани след Промяната на Стиви Рей? — попитах и се загледах в друг плакат. На него се виждаха няколко стиха в стил хайку.

— Благословена Никс! — достигна до мен ужасеният шепот на Ерик, съвсем тих, за да стигне само до моите уши. — Всичките са за него.

— Какво значи «сладко като топчета»? — попита Джак.

— Ами, не се ли сещаш? Като онези сладоледени топчета. Аз много ги обичам.

Тръгнахме с Ерик из стаята и започнахме да четем наред всички стихотворения. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът в стомаха ми.

— За какво мислеше, докато пишеше това, Крамиша? — посочих аз към последното стихотворение.

Тя вдигна едното си рамо.

— Предполагам, че за «Дома на нощта». Ние избягахме оттам, но мисля, че не биваше да го правим. Да, знам, че за нас е по-добре да останем под земята, но чувствам, че не е добре, дето само Неферет знае къде сме. Тя е лоша Висша жрица.

— Ще ми направиш ли услуга да препишеш всички стихове на един лист?

— Ти мислиш, че съм объркала нещата, нали?

— Не, не мисля, че си ги объркала — уверих я аз, молейки се този път инстинктът ми да ме отведе в правилната посока, не да ме праща да гоня прилепи из тунелите. — Мисля, че си получила дар от Никс. Само искам да се уверя, че използваме таланта ти правилно.

— Мисля, че тя е вампир поет лауреат, при това доста подобрена версия на последния — обади се Ерик. Обърнах се към него и го изгледах остро. Той сви рамене и се ухили. — Просто ми мина през ума.

Добре, беше ми неудобно да мисля за Лорън, особено като се има предвид, че именно Ерик ми напомни за него, но дълбоко в себе си усетих, че е прав и думите му казват повече за истинската същност на Крамиша от предположенията на изтощеното ми съзнание и възбуденото ми въображение. Очевидно Никс бе протегнала ръка към това хлапе. Какво толкова му мислех, по дяволите? Аз бях единствената налична Висша жрица и само аз можех да провъзгласявам.

— Крамиша, ще те направя пръв поет лауреат.

— К-к-какво? Шегуваш ли се с мен. Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам. Ние сме вампирска група от нов тип. Ставаме цивилизовани вампири, а това означава, че имаме нужда от поет лауреат. Ти си нашият поет.

— Ъ-ъ, по принцип съм съгласен с теб, Зо, но не трябва ли Съветът да избере новия поет лауреат чрез гласуване? — попита Джак.

— Да, и моят Съвет е тук, долу — съзнавах, че Джак говори за Съвета на Никс, онзи, който беше оглавяван от Шекина и управляваше всички вампири. Но аз също имах Съвет, — от префекти, признат от училището, с членове: аз, Ерик, близначките, Деймиън, Афродита и Стиви Рей.

— Аз гласувам за Крамиша — обади се Ерик.

— Виждаш ли, той е съвсем легален — погледнах Джак.

— Супер — засмя се той.

— Идеята е щура, но на мен ми харесва — засия Крамиша.

— Така че препиши ми тези стихове, преди да заспиш, става ли?

— Ще ги препиша, разбира се.

— Хайде, Джак, нашият поет лауреат има нужда от малко сън — каза Ерик. — Крамиша, имаш моите поздравления.

— Да, големи поздравления — присъедини се и Джак и прегърна силно Крамиша.

— Хайде, вървете сега. Чака ме работа. А трябва и да си почина. Един поет лауреат трябва да изглежда перфектно — каза строго Крамиша и хвана химикалката.

Първи напуснаха стаята Джак и Дукесата. Ние с Ерик ги последвахме надолу по тунела.

— Стихотворението наистина ли беше за Калона? — попита Джак.

— Според мен всичките са за него — казах и се обърнах към Ерик. — Ти как мислиш?

Той кимна мрачно. Изглеждаше разтревожен.

— Божичко! Какво означава това? — изплаши се Джак.

— Нямам представа, но знам, че е работа на Никс. Усещам го. Нали помните, че предсказанието за освобождаването на Калона дойде при нас под формата на стихотворение. Сега пак имаме стихове. Не може да е съвпадение.

— Ако е работа на богинята, тогава трябва да има някакъв начин да използваме стиховете в наша помощ — разсъди Ерик.

— Да, и аз си мисля същото.

— Само трябва да разберем как.

— Но за това ни е нужен някой с повече сиви клетки от моите — казах аз.

Настъпи кратка пауза, после и тримата извикахме в хор:

— Деймиън!

Призрачните сенки, прилепите и тревогите ми за червените хлапета — всичко беше временно забравено и аз забързах по тунела, следвана от Ерик и Джак.

— Вратата за депото е ей там — каза Джак и ни поведе през изненадващо уютната кухня към една странична стая, служеща явно за килер, въпреки че бях готова да се обзаложа, че някога на мястото на сега складираните пакетчета чипс и кутии със зърнени храни е имало каси с алкохол. По цялото протежение на една от стените бяха наредени догоре здраво навити спални чували и възглавници.

— Оттук ли се минава за депото? — посочих към една спусната в ъгъла на килера дървена стълба, която водеше към отворена врата.

— Да — кимна Джак.

Той тръгна пръв. Аз го последвах, подадох предпазливо глава и огледах изоставената сграда. Първото ми впечатление беше за прашна тъмнина, насичана на всеки няколко минути от проникваща през закованите с дъски прозорци и врата ярка светлина с пулсиращ светлинен ефект. Почти веднага чух трясък от гръмотевица и си спомних думите на Ерик, че навън вилнее адска буря, което не е необичайно за Тулса, дори и в началото на януари.

Но днешният ден не беше нормален, затова нямаше как да не си помисля, че бурята също не е нормална. Преди да огледам подробно помещението, извадих телефона от чантата си и го отворих. Не работеше.

— Моят също не работи. Откакто сме тук, не е показал признаци на живот — каза Ерик.

— Моят се зарежда в кухнята, но когато се качихме тук, Деймиън провери своя и той също не работеше.

— Знаеш, че бурята може да прекъсне връзките — каза Ерик в отговор на тревожния ми поглед. — Спомняш ли си онази голяма буря преди около месец? Тогава телефонът ми не работеше цели три дни.

— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, но аз просто… не вярвам, че тази буря е природен феномен.

— Да — каза тихо той. — Знам.

Поех дълбоко въздух. Добре, естествена или не, трябваше някак да се справим и с бурята, и със ситуацията. Точно в момента нямаше нищо, ама нищичко, което можехме да направим, за да излезем от изолацията си. Навън вилнееше истинска вихрушка и ние не бяхме готови да се изправим пред нея.

Така че всичко по реда си. Огледах се. Намирахме се в малка стая с плътна стена до половината от височината й, след нея имаше гишета, като изрязани в стената прозорци, и отдавна загубили блясъка си дървени плотове отпред. Бързо съобразих, че това трябва да е била стаичката, откъдето са продавали билетите. От нея се влизаше в огромна зала. Подът беше от мрамор. В сумрака изглеждаше като намазан с масло и все още лъскав. Но стените бяха доста странни. От пода до малко над главата ми бяха голи, на груба мазилка, нагоре имаше красива мозайка. Всичко тънеше в прах и отвсякъде висяха дълги паяжини (пфу, първо прилепи, сега паяци!), но старите Арт деко цветове бяха живи и разказваха стари местни легенди за хора с пера по главите, на коне и с ресни по кожените панталони.

Докато гледах тази корозирала красота, си помислих, че от това става страхотно училище. Тук беше просторно и се усещаше много от финеса на множеството сгради в центъра на Тулса, строени през двайсетте години на двайсети век по време на петролния бум и наложения в района стил Арт деко. Потънала в мисли за това, което един ден можеше да представлява това място, пресякох празната зала и тръгнах по коридорите, които водеха от нея към други по-малки стаи. Запитах се дали има достатъчно, за да се превърнат в класни стаи. Поехме по един от коридорите и той ни отведе до широка двойна стъклена врата. Джак посочи с брадичка към нея и каза:

— Това е гимнастическият салон.

Скупчихме се пред зацапаното от годините стъкло и погледнахме вътре. При липсата на светлина успях да видя само мъгляви силуети, които ми напомниха за огромни спящи чудовища от мъртъв свят.

— Там е вратата за мъжката баня — каза Джак, после посочи затворената врата отдясно на гимнастическия салон. — Там е дамската.

— Добре, аз отивам да изпробвам душовете — казах съвсем отпаднала. — Джак, заведи Ерик при Деймиън и му разкажете за стиховете на Крамиша. Кажете му, че ще бъда в стаята на Стиви Рей, да ме търси там, ако иска да говори с мен. Надявам се да поспя поне няколко часа, така че ако няма нещо спешно, ще се съберем след това и ще се опитаме да разгадаем какво означават тези стихове.

Преместих кърпите и хавлиите, които притисках към гърдите в едната си ръка, и избърсах потта от умореното си лице.

— Трябва да си починеш, Зо. Няма как да се справиш с всичко без сън — погледна ме загрижено Ерик.

— Да. Ако Деймиън не ми прави компания, страхувам се, че и аз ще заспя прав на поста си — каза Джак и подкрепи думите си с широка и звучна прозявка.

— Близначките ще поемат скоро смяната ви — усмихнах му се аз. — Трябва да устискаш дотогава.

— Скоро ще се видим. И с двамата.

Вече им обръщах гръб, когато Ерик ме хвана за ръката и ме спря.

— Хей, ние отново сме заедно, нали?

Срещнах очите му и усетих колко е уязвим, въпреки самоуверената си усмивка. Знаех, че няма да ме разбере, ако му кажа, че преди да се върна отново при него, искам да поговорим за… добре де, за секса. Това би наранило не само егото, но и сърцето му, а аз щях да си остана сама и да си ям парцалите, защото позволих да се разделим по моя вина.

Затова казах само:

— Да, заедно сме.

Чувството за сладка уязвимост се бе отразило и на целувката му и аз я усетих ясно, когато притисна устните си в моите. Целувката му не беше търсеща и настойчива, с послание: «сега ще правим секс», а топла, нежна, нашепваща «щастлив съм, че отново си моя» и направо ме разтопи.

— Хайде, поспи малко. Скоро ще се видим — прошепна в ухото ми той, целуна ме по челото и изчезна с Джак през вратата за мъжката баня.

Останах известно време загледана в затворената след тях врата. Дали не грешах в преценката си за Променения Ерик? Разчетох ли правилно скритото зад страстната му целувка в тунела послание? Все пак той вече не беше новак. Беше изцяло променен възрастен вампир. Това го правеше мъж, въпреки че беше само на деветнайсет, на колкото беше и седмица по-рано, преди Промяната.

Или нарастването на сексуалното напрежение между нас беше нещо нормално и не произлизаше от мисълта, че сега, след като се бях разделила с девствеността си, може би съм лесна плячка? «Ерик е вече мъж», повторих си още веднъж аз. След трагедията с Лорън вече знаех, че да си с мъж е различно от това да бъдеш с момче или с новак. И сега Ерик беше изцяло променен вампир, като Лорън. Тази мисъл ме накара да потръпна нервно. «Като Лорън» не беше много приятна аналогия. Но не, той определено не беше Лорън. Никога не си бе позволявал да ме използва или да ме лъже. Макар и преминал през Промяната, той все още си беше онзи Ерик, когото харесвах и в когото бях влюбена. Не беше необходимо да се стресирам с подобни мисли. А въпросът със секса щеше да се реши от само себе си. В сравнение с проблемите, които ни стовариха на главата, онзи безсмъртен, който ни преследваше, Неферет, която държеше в злите си ръце цялото училище, червените хлапета, за които не спирах да си блъскам главата дали крият нещо, или всичко около тях е наред, комата на баба и гнусните гарвани-демони, всяващи хаос из цяла Тулса, въпросът дали Ерик ще се опита да ме вкара в леглото, или не, изглеждаше като сладка почивка след дълъг напрегнат ден или поне междучасие между тревогите.

— Зо! Ето къде си била! Може ли да дойдеш за малко? — Ерин подаде глава през вратата на женската баня. Зад нея избълва огромен облак пара. Ерин беше само по сутиен и бикини (естествено, комплект от «Виктория Сикрет»).

Успях да изтикам Ерик от мислите си и с думите:

— Извинявай… Идвам — и забързах към банята.