Преследвана

16

Стиви Рей се появи и спря всички разговори за Старк.

— Тук сме — каза тя. — Ерик, трябва да занесеш Зоуи до горе. Останалите стойте и ни чакайте. Дарий е отзад на паркинга.

— Камионът на Хийт няма да ни побере всичките — казах и отворих с мъка натежалите си клепачи.

— Няма да се наложи. Намерихме нещо по-добро — отвърна тя и преди да попитам, продължи: — Дарий каза, че Зо трябва да ухапе още веднъж Хийт. За няколко глътки преди път. По негови изчисления трябва отново да си отмаляла.

— Не, не, добре съм. Хайде да тръгваме — казах бързо.

Да, наистина се чувствах зле, и то много. И не, не исках отново да ухапя Хийт. Добре де, не че наистина не исках, но мислех, че не е правилно да го правя сега, когато той беше толкова разстроен.

— Просто го направи — чух го да казва и след миг беше до мен. Бутилката с виното все още беше в ръката му. Не ме погледна изобщо. Цялото му внимание беше насочено към Ерик. Протегна ръката си към него и каза — Срежи ме.

— С удоволствие — отвърна Ерик.

— Не! Не съм съгласна — продължих да протестирам.

С едно светкавично движение Ерик поряза китката на Хийт и миризмата на кръвта му ме блъсна в главата. Затворих очи и стисках зъби, за да потисна желанието и нуждата, които изгаряха вътрешностите ми при всяко вдишване. Някой вдигна главата ми и силните топли бедра на Хийт отново се превърнаха в моя възглавница. Той обви ръка около мен, така че разрезът да се окаже точно под носа ми. Отворих очи и борейки се с крещящото в главата ми желание, го погледнах в очите. Той се взираше в нищото пред себе си.

— Хийт, не мога да взема нищо от теб, ако ти не искаш да ми го дадеш.

Той сведе поглед към мен и аз видях как по изразителното му лице преминават различни чувства, но най-силното от всички беше тъга. Заговори с глас, който беше толкова отчаян, колкото бях самата аз:

— Няма нещо, което да не искам да ти дам, Зи. Ще го разбереш ли най-после? Искам само да ми оставиш малко гордост.

Думите му се забиха в сърцето ми като отровни стрели.

— Обичам те, Хийт. Знаеш го.

Той се усмихна и лицето му омекна.

— Щастлив съм да го чуя — каза той, после се обърна към Ерик. — Чу ли това, фукльо? Тя ме обича. И запомни, няма значение за колко велик и силен се мислиш, ти никога няма да можеш да направиш това за нея. — и притисна направения от Ерик разрез към устните ми.

— Да, виждам какво правиш за нея и може би ще се наложи да свикна с него, но не е нужно постоянно да ми го навираш в лицето — изръмжа Ерик, хвърли ядосано одеялото, което бе махнал от Хийт, и излезе от стаята.

— Не мисли за него сега — каза нежно Хийт и погали косата ми. — Пий от мен и вярвай, че това ще ти помогне.

Преместих поглед от входа към милите очи на Хийт, с лек стон се предадох на неистовата нужда, която разкъсваше цялото ми същество, и засмуках кръв и енергия, и живот, и страст, и желание. Затворих отново очи, този път, заради блаженството, което се разля по цялото ми тяло заедно с неговата кръв. Чух, че от устата му излезе стон, който изразяваше не по-малко блаженство от моето, тялото му се уви около мен и ръката му се притисна по-силно към устните ми. Той зашепна в ухото ми мили думи, макар и не съвсем разбираеми.

Главата ми вече се бе замаяла, когато някой издърпа ръката му от мен. Усетих прилив на сили, въпреки че раната изгаряше гърдите ми. Имах чувството, че някой е запалил огън върху тях. В същия миг ми се зави свят, а устните ми се разтегнаха в пиянска усмивка.

— Не изглежда добре — разтревожи се Крамиша.

— Но се чувствам добре. Дори много добре. Нали, Деймиън-Шеймиън? — изкисках се аз. Това засили болката и аз побързах да стисна устни, за да спра смеха.

— Какво й става? — попита Джак.

— Не знам, но нещо определено не е наред — поклати глава Деймиън.

— Знам какво не е наред — каза Стиви Рей. — Тя е пияна.

— Ха-ха! Аз не обичам да пия — казах и се оригнах мощно — Упс, извинявайте…

— Но гаджето й е пияно. А тя току-що пи от него — каза Шоуни.

— Значи Зоуи също се е натаралянкала — заключи Ерин.

Двете с Шоуни хванаха под ръка клатушкащия се Хийт и го поведоха обратно към леглото.

— Аз не съм пиян — възпротиви се той. — Не още. И се просна на леглото.

— Не знаех, че вампирите могат да се напият от човешка кръв — каза Афродита. — Това е интересно.

Подаде ми чантата и започна да ме изучава с поглед, сякаш бях експонат под микроскоп.

— Не мисля, че ще ти е толкова интересно, ако изядеш напоен с вино тъпак и те хване махмурлука. Да те видим тогава, като започнеш да виеш от главоболие и да се оригваш на евтино вино — обади се Стиви Рей. — Да знаете, че е пълна отврат.

Всички се втренчихме в нея. Най-после успях да кажа:

— Стиви Рей, моля ти се, повече не яж хора. Това наистина е много, много, много гадно — казах строго и направих гримаса на отвращение.

— Обзалагам се, че вече няма да помирише друг човек. Последният е имал отвратителен вкус — каза Крамиша.

— Крамиша! Не ядосвай Зоуи. Вече никой никого няма да яде. Просто дадох пример за нещо, станало мнооого, много отдавна, за да покажа, че знам какво е да се напиеш от пиян човек — обясни Стиви Рей и ме потупа по ръката. — Така че не се безпокой. Никой тук няма да пострада, както и хората на улицата. Не се стресирай, гледай си здравето.

— Как не се сетих — изсумтях. — Има ли изобщо за какво да се тревожа?

— Имаш думата ми. Няма да ядем хора, докато те няма — заяви тържествено Стиви Рей и се престори, че прави кръст пред гърдите си. — Честен кръст, да пукна, ако не изпълня клетвата си!

Да пукна! Господи, наистина се надявах никой да не пукне. Отново. Изведнъж алкохолната мъгла се разнесе, мозъкът ми се проясни и аз отново можех да мисля. И веднага разбрах какво трябва да правя. Продължих да се правя на пияна и се усмихнах на Афродита.

— Ей, Фро, що не тръгвате вече нагоре? Дарий сигурно ни чака? Аз ще дам един телефонен номер на Стиви Рей и идвам при вас.

— Добре, ще се видим горе. И повече не ме наричай Фро.

Афродита врътна сърдито глава и поведе навън близначките, Деймиън, Джак и цялата армия от ядосани котки… Щом излязоха, Ерик влезе обратно в стаята. Скръсти ръце, облегна се мълчаливо на стената и се втренчи в мен. Използвах пиянството си за извинение и се направих, че не го виждам.

— Ще можеш ли да се съсредоточиш? — погледна ме Стиви Рей. — Нали искаше да добавя някакъв телефонен номер?

— Не — казах заваляно. — Ще го напишшша на лиссст.

— Добре, добре — каза бързо тя, развеселена от състоянието ми, и потърси с поглед нещо за писане.

Крамиша отиде при нея и й подаде хартия и химикалка. Стиви Рей ме погледна притеснено и поклати глава.

— Сигурна ли си? Не е ли по-добре просто да ми го кажеш и аз…

— Не! — срязах я аз.

— Добре, стига си вдигала врява. Ето, вземи — и сложи хартията и химикалката в ръцете ми.

Усетих, че Ерик приближава до масата, все още загледан в мен. Намръщих се и провлякох пиянски:

— Не гледай.

— Добре, добре — вдигна той примирително ръце и отиде при Крамиша.

Чух ги да си шепнат и ми се стори, че обсъждат каква досадница съм, когато се напия. Беше адски трудно да се концентрирам сред алкохолните изпарения, които Хийт ми предаде, но болката от движението на ръцете ми помогна да изтрезнея. Надрасках набързо телефонния номер на сестра Мери Анджела и добавих:

«План Б. Имай готовност да преместиш всички в манастира, но не казвай на никого. Ако никой не знае къде отивате, значи и Неферет не знае къде отивате.»

— Ето го.

Стиви Рей се опита да издърпа листа от ръката ми, но аз го стиснах между пръстите си, което я накара да ме погледне ядосано. Точно това исках. Опитвайки се (доколкото ми бе възможно) да й покажа, че съм трезва като краставичка, я погледнах в очите й прошепнах:

— Ще се преместите, когато ти кажа.

Тя сведе поглед към бележката и очите й се ококориха. Хвърли ми бърз поглед и ми кимна едва забележимо. Затворих уморено очи и се предадох на вцепенението си.

— Приключихте ли с тайните телефони? — попита Ерик.

— Да — озъби му се Стиви Рей. — Сега го вкарвам в телефона си и унищожавам всички веществени доказателства.

— А на себе си имаш ли доверие? — обади се Хийт от леглото.

Отворих очи и извиках:

— Хей!

— Какво? — омекна той.

— Благодаря ти още веднъж.

— Не е кой знае какво.

— Но за мен е — възразих аз. — Пази се, чуваш ли.

— Има ли значение…

— Има. Но следващия път не искам да пиеш — оригнах се отново и веднага направих гримаса, защото болката преряза гърдите ми.

— Ти си на ход, Ерик — намеси се Стиви Рей.

Ерик веднага дойде при мен.

— Това ще боли, Зо. Съжалявам, но няма как, ти наистина трябва да се върнеш в «Дома на нощта».

— Знам. Ще затворя очи и ще се опитам да си представя, че съм на друго място.

— Може и да се получи — отвърна Ерик.

— Ще те изпратя догоре, Зо — каза Стиви Рей.

— Не. Оставаш с Хийт — казах бързо. — И ако допуснеш някой да го изяде, прави му сметката. Не се шегувам.

— Чух всичко — обади се Крамиша. — Не се бой, няма да изям гаджето ти, вече не е вкусно.

— Зо нямаше предвид това — смотолеви Хийт и вдигна почти празната бутилка към нас, сякаш ни казваше «наздраве».

Обърнах гръб и на двамата и продължих да гледам настойчиво Стиви Рей.

— Не се тревожи, аз ще поема грижата за Хийт — побърза да ме успокои тя, прегърна ме и ме целуна по бузата. После прошепна в ухото ми. — И да се пазиш, чу ли?

— Помни какво ти написах — казах тихо.

Тя кимна.

— Окей, да тръгваме — казах на Ерик и стиснах очи.

Той ме вдигна много внимателно, но въпреки това болката ме връхлетя с такава сила, че дори не можах да извикам. Продължих да стискам очи и се опитвах да дишам на малки глътки, докато Ерик бързаше надолу по тунела, стараейки се да не ме притиска силно, като не спираше да повтаря, че всичко ще бъде наред… че всичко скоро ще свърши… Когато стигнахме до желязната стълба към сутерена на депото, той ме погледна и каза, сякаш се извиняваше:

— Съжалявам, но тук ще боли адски. Дръж се, Зо, скоро всичко ще свърши.

Вдигна ръце и ме предаде на Дарий, който чакаше горе.

И тогава припаднах. За съжаление, когато леденият дъжд и пронизващият вятър зашибаха лицето ми, дойдох на себе си.

— Шшт, не мърдай! Ще те заболи още повече — каза Дарий и чак тогава видях, че вече съм в неговите ръце.

Ерик беше до него и ме гледаше тревожно, докато напредвахме вкупом към един огромен черен джип «Хамър «в началото на паркинга. Видях Джак до отворената врата към широката задна седалка. Афродита седеше на мястото до шофьора, а близначките и цялото стадо от котки бяха най-отзад. Деймиън седеше до вратата пред тях.

— Поеми я и ми помогни да я сложим да легне — каза Дарий.

Не знам как, но двамата успяха да ме пренесат на седалката и главата ми легна в скута на Деймиън. За лош късмет не можах да припадна отново. Преди Дарий да затвори вратата, Ерик ме стисна за глезена и каза:

— Обещай, че ще оздравееш. Едва събрах сили да кажа:

— Обещавам!

Дарий затвори вратата, седна на мястото на шофьора и ние потеглихме. Взех твърдо решение да отложа въпроса за Ерик и Хийт, докато всичко около мен се успокои и събера достатъчно сили да се справя с тях. Признавам си, че в онзи момент изпитвах истинско облекчение, че ги оставям. Пътувахме в мрак и тишина сред потъналата в лед Тулса. Дарий водеше истинска битка, за да удържа джипа върху ледените пързалки, маскирани като улици. Афродита се обади само веднъж, колкото да каже, че ако човек тръгне в тази поледица, няма начин да не си счупи някой крайник. Деймиън, напрегнат и смълчан, ме държеше на коленете си и гледаше през прозореца. Дори и близначките като никога не бъбреха помежду си. Затворих очи и се опитах да превъзмогна световъртежа и болката. Онова познато и подозрително усещане за вкочаняване запълзя бавно от крайниците към тялото ми. Този път го усетих навреме и разбрах, че не бива да му се предавам въпреки изкушението да се отпусна в прегръдката му. Вече знаех, че сковаването е предвестник на смъртта. Наложих си да дишам дълбоко, въпреки че всяко поемане на въздух ми костваше ужасни болки.

Но болката беше окей. Щом ме болеше, значи бях жива.

Отворих очи и се изкашлях тихо. Шумът от виното в главата ми беше спрял и на негово място остана единствено всепоглъщаща болка.

— Трябва да разберем къде всъщност отиваме. Това не е старият «Дом на нощта», не е нашият дом — казах аз. Думите излязоха от моята уста, но имах чувството, че ги изговаря непознат човек с пресипнал глас. — Не бива да разчитаме изцяло на елементите. Трябва да внимаваме и когато ни питат за нещо, отговорите ни да бъдат възможно най-близо до истината.

— Това е умно — каза Деймиън. — Ако усетят, че казваме истината, има по-малка вероятност да бърникат из мозъците ни.

— Особено когато са защитени от елементите — каза Ерин. — Трябва да се правим, че не разбираме нищо. Така ще ги заблудим и Неферет отново ще ни подцени — каза Шоуни.

— Ще кажем, че се връщаме, защото сме прочели съобщението, че ни викат обратно в училище — каза Деймиън. — И защото Зоуи е ранена.

— Да — кимна Афродита, — и единствената причина да напуснем «Дома на нощта» е, че сме се изплашили. — Това си е самата истина — обади се Ерин.

— Да, цялата скапана истина — добави Шоуни.

— Не забравяйте: казвайте истината винаги, когато е възможно, и бъдете нащрек — повторих аз.

— Висшата жрица е права. Навлизаме във вражеския лагер. Не бива да забравяме това и да се подвеждаме от познатата обстановка — каза Дарий.

— Имам чувството, че няма да ни позволят да го забравим — промълви Афродита.

— Откъде го взе това чувство? — попитах аз.

— Мисля, че целият им свят се е променил — отвърна тя. — Знам го със сигурност. Колкото повече се приближаваме, толкова по-ясно го усещам.

Тя се обърна назад и ме погледна.

— Ти усещаш ли го?

Поклатих леко глава.

— Не усещам нищо, освен болката в гърдите.

— Но аз го усещам — каза Деймиън. — Настръхнал съм целият.

— Точно така — потвърди Шоуни.

— И стомахът ми се бунтува — добави Ерин.

Поех дълбоко въздух и ококорих очи, твърдо решена да остана в съзнание.

— Това е Никс. Тя ви предупреждава. Спомнете си какъв ефект имаше появата на Калона върху другите новаци.

Афродита кимна.

— Зоуи е права, Никс ни изпраща тези гадни усещания, за да ни предупреди да не се поддаваме на този тип. Трябва да се борим срещу магията, която постави на колене останалите в къщата хлапета.

— Не бива да преминаваме към Тъмната страна — каза твърдо Деймиън.

Дарий пресече кръстовището на «Утика» с Двайсет и първа улица и другите започнаха да се озъртат.

— Площад «Утика» е толкова тъмен, че направи ме побиват тръпки — прошепна Ерин.

— Тъмнината му е зловеща — каза Шоуни.

— Никъде няма електричество — добави Дарий. — Дори и болницата не свети. Изглежда, че и нейните генератори не работят.

Дарий продължи по «Утика» и чух Деймиън да охка.

— Не ви ли се струва странно, че от цяла Тулса «Домът» е единствената сграда, която все още свети?

От това разбрах, че най-после имахме пряка видимост към «Дома на нощта».

— Повдигни ме — казах на Деймиън. — Трябва да го видя.

Той ме повдигна възможно най-леко, но въпреки това трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. Странният вид на «Дома на нощта» ме накара да забравя временно за болката. Цялата, прилична на замък, сграда пламтеше, огряна от разположените нагъсто газени лампи около нея. Ледът покриваше всичко наоколо, пламъчетата блестяха по гладката му повърхност и сградата приличаше на огромен шлифован диамант. Дарий бръкна в джоба си и извади малко дистанционно управление. Насочи го към желязната порта на училището и тя се отвори със скърцане. По пътеката се посипа леден прах, паднал от разклатеното желязо.

— Изглежда като замък от онези страховити приказки, където всичко е омагьосано и превърнато в лед — прошепна Афродита. — А вътре една приспана от зла вещица принцеса чака красивия принц да я спаси.

Без да откъсвам поглед от моя дом, толкова познат и толкова чужд, промълвих:

— Не забравяйте, че принцесата винаги е пазена от страшен дракон.

— Да, от страшилище като балрог — кимна Деймиън.

— Като във «Властелинът на пръстените». — Страхувам се, че си по-близо до истината, отколкото ни се иска — измърмори Дарий.

— Какво е това? — попитах. Нямах сили да посоча, затова кимнах с брадичка напред и малко наляво от пътя.

Но нямаше нужда от отговор. Секунда след като попитах, стана ясно за всички, че джипът е обграден. Нощта над нас внезапно се раздвижи. Чудовищни гарвани на ята накацаха около нас. Един огромен воин, когото не познавах, излезе напред. Беше зловещ и изглеждаше опасен.

— Това е един от моите братя, син на Еребус. И стои рамо до рамо с враговете ни — каза тихо Дарий.

— Което прави и синовете на Еребус наши врагове — казах аз.

— Уви, жрице, като гледам този воин пред нас, май се налага да се съглася с теб — отвърна той.