Преследвана

22

— Зоуи? Добре ли си?

Вдигнах поглед към топлите кафяви очи на Деймиън, но преди да отговоря, Дарий каза:

— Не е добре. Трябва й сън. Няма да възвърне силите си, ако не поспи.

— Как е гадната ти зееща рана? — попита Ерин.

— Доколкото мога да видя през тази очарователна дрешка, вече не кървиш. Предполагам, че са се погрижили за теб? — каза Шоуни.

— Раната е по-добре, но трябва да събера малко сили. Все едно съм мобилен телефон с грешно зарядно.

— Трябва да си починеш — повтори Дарий. — Раната ти беше смъртоносна. Пълното възстановяване изисква време.

— Нямаме време за това — ядосах се аз. — Трябва да се омитаме оттук час по-скоро и да обсъдим как да се справим с Калона.

— Този път измъкването ни няма да е толкова лесно като миналия път… — каза Деймиън, но Афродита го прекъсна.

— То и миналия път не беше много лесно — изкриви устни тя.

— … като имаме предвид срещу какво се изправяме — продължи Деймиън. — Гарваните-демони са навсякъде. Снощи те атакуваха хората напосоки. Създаде се бъркотия и това ни помогна да се измъкнем незабелязано. Днес са организирани и са разположили съгледвачи навсякъде.

— Обхванали са целия периметър. И са два пъти повече от предишната охрана — отбеляза Дарий.

— Но пред общежитието нямаше нито един — възразих аз.

— Защото не ги интересува дали сме в безопасност. Задачата им е да следят никой да не влиза и да не напуска училището.

— Защо? — попитах отпаднало, без да спирам да масажирам слепоочията си. Болката в главата ми ставаше непоносима.

— Каквото и да са намислили, явно не искат връзка с останалия свят — отвърна Дарий.

— Чакай, това не означава ли, че тук не става дума само за завладяване на «Дома на нощта»? Може би ще опитат да превземат Висшия Съвет? — каза Афродита.

Явно говореше на мен, но понеже не намерих думите, които биха я успокоили, както сигурно очакваше от мен, си замълчах. Дарий отговори вместо мен.

— Може би, но още е рано да кажем със сигурност. — Ледената буря ще им помогне да изолират мястото. Електричеството в града не работи. Мобилните връзки са пред разпад. С изключение на няколко генератора, Тулса е извън строя — каза Деймиън.

— Питам се дали Висшият Съвет на Никс знае, че Шекина е убита — замисли се Дарий.

— Какво става, когато Висшата жрица на всички вампири умре? — погледнах към Деймиън.

Той сбърчи чело:

— Доколкото си спомням от часовете по социология на вампирите, Съветът на Никс се събира и избира нова Висша жрица. Това се случва един път на триста до петстотин години. Веднъж избрана, Висшата жрица управлява до края на живота си. Изборите са трудна и сериозна работа, особено ако са непредвидени, както е сега.

Веднага наострих уши.

— И вероятно Съветът ще бъде любопитен да разбере какво се е случило с Шекина и каква е причината за неочакваната й смърт.

— Естествено — кимна бавно Деймиън.

— И може би това е главната причина Калона да държи «Дома на нощта» изолиран — присви очи Афродита. — Не иска да привлича вниманието на Съвета.

— Или иска, за да представи Неферет като следващата Висша жрица, но в момента действа подмолно, за да са сигурни във вота на членовете му.

Настъпи мъртва тишина и всички ме погледнаха с ужас.

— Не бива да позволяваме това да се случи — разтревожи се Дарий.

— Няма да го позволим — казах решително и се замолих да стане чудо, за да изпълня обещанието си.

— Калона още ли твърди, че той е завърналият се на земята Еребус?

— Да — отговори Ерин.

— И въпреки че звучи глупаво, всички му вярват — добави Шоуни.

— Всъщност днес видяхте ли Калона? — попитах отново. — Имам предвид, след срещата ни, когато се завърнахме?

— Не — поклати глава Шоуни.

Погледнах към Ерин.

— Аз също не съм го виждала — отвърна тя.

— И аз — това беше Деймиън.

— Нито пък аз, не че плача за него — добави Афродита.

— Да, но може би, само вие не сте го видели — измърморих и преместих поглед от близначките към Деймиън. — Вече уточнихме, че Калона притежава магическа сила и я използва, за да подчини останалите. Тя действа дори и на нас, ако не го погледнем право в очите и не се преборим, колкото и да е мъчително, със силата му. В противен случай ще заиграем и ние по свирката му. Но за разлика от останалите, ние знаем, че той е зъл ангел. По дяволите, трябваше да видя как стиска гърлото на Дарий, за да спра да въздишам по него!

— Копелето те е душило? — извика Афродита. — Направо побеснявам. И, ало, кокошарникът, в случай че първия път сте пропуснали, моля да си го отбележите с червени букви: на мен магията на онзи крилат изрод, която ви кара да припадате по него, не ми влияе. Аз не го харесвам. Изобщо.

— Това е истина — потвърдих аз. — Забелязах го в лечебницата. Ти наистина не си запленена от него.

— От какво точно да се запленя? Той е един грамаден простак. И никога не е облечен добре. И още, изобщо не обичам птици. Защото да умреш от птичи грип е наистина гадно. Така че, не! Той наистина не ми влияе.

— Не мога да си обясня защо — замислих се на глас.

— Защото е не нормална — каза Шоуни.

— Откачалка в костюм от човешка кожа — добави Ерин.

— Ами ако просто съм супер интуитивна и мога да видя същността му зад готината външност? Това означава, че мога да видя какво се крие и зад вашата — каза Афродита.

— Знаете ли, че може и да е права? — развълнува се Деймиън. — Ние усетихме магнетичната му сила, но за разлика от другите хлапета, успяхме да й устоим, нали?

Всички кимнахме.

— Може да е, защото всички сме свързани със стихиите — физически и интуитивно — в много по-голяма степен от другите хлапета. Може би нашите екстрасензорни способности ни помагат да не се предадем пред Калона.

— Червените хлапета казаха, че не са се влюбили в него, също като Афродита — казах аз. — А те всички притежават специални психически способности.

— Виждам накъде биеш. И теорията пасва идеално, когато говорим за новаците, но какво ще кажеш за възрастните вампири? — попита Дарий.

— Може би и твоите психически способности се променят като нашите — замисли се Афродита. — Хлапетата говорят, че всички вампири могат да въздействат психически, но това не е истина, нали?

— Не е истина, въпреки че много от нас притежават силна интуиция — обясни Дарий.

— А ти притежаваш ли? — попитах аз.

Воинът се усмихна.

— Само когато се налага да защитавам тези, пред които съм положил клетва за вярност.

— Това означава, че все пак притежаваш силна интуиция — ентусиазира се Деймиън. — Добре, хайде да видим кой от останалите вампири в «Дома на нощта» има силно развита интуиция.

— Неферет — извикахме всички в един глас.

— Това го знаем, но тя вече е взела страната на Калона, затова в момента не можем да разчитаме на нея. Кой друг?

— Деймиън! Мисля, че си на прав път — казах аз.

Всички обърнаха погледи към мен, но аз гледах към новодошлите котки в стаята. Както винаги, Деймиън схвана веднага.

— Дракона, професор Анастасия и професор Ленобия. Според мен те са най-интуитивните след Неферет.

— Следователно това, че котките им са тук, не е просто съвпадение — чукна се по главата Дарий.

— Те ни изпращат знак, за да ни покажат, че сме на прав път — каза Деймиън.

— Това е втората причина, поради която не можем да се измъкнем оттук тази нощ.

— Втората причина? — вдигна вежди Афродита.

— Първата е, че няма да мога да контролирам елементите достатъчно дълго, за да скрия всички от гарваните-демони — много съм уморена. А третата е, че ако Дракона, професор Анастасия и професор Ленобия виждат истинската същност на Калона, може би ще ни помогнат да се отървем от него.

— Ох, каква лудница! Светът се разпада. Добре е в такъв момент човек да си попсува малко — обади се Афродита.

— Това, че светът се разпада, не е извинение за лошите ти навици — казах и усетих, че звуча назидателно, също като баба.

— Значи се разбрахме: оставаме тук още един ден. Зоуи трябва да се наспи, останалите — утре ще отидете на училище, както обикновено — разпореди се Дарий.

— Разбрахме се — кимнах аз и се приближих до Деймиън. — Ще можеш ли утре да се позавъртиш около Дракона и да разбереш дали е на наша страна?

— Ще намеря начин в часа по фехтовка.

— Кой има час по магии и ритуали при професор Анастасия?

Близначките вдигнаха ръце като прилежни ученички.

— Ще я проверите ли, момичета?

— Абсолютно — каза Ерин.

— Фасулска работа — добави Шоуни.

— Аз ще говоря с Ленобия — казах.

— А ние с Дарий ще разузнаем наоколо и ще проверим къде са се разположили гадните гарвани — предложи Афродита.

— Внимавай — казах тихо.

— Не се безпокой, ще внимавам — кимна ми Дарий.

— Но, каквото и да се случи, утре трябва да напуснем това място. Интуицията ми подсказва, че не бива да оставаме тук по-дълго от необходимото.

— Съгласен, стига да си възвърнеш силите — кимна Дарий.

— Ще се оправя.

Той се замисли за момент, после каза бавно:

— Ние ще избягаме, но Калона ще тръгне след теб. Ще те преследва, докато те открие.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Афродита.

— Кажи им как те нарича — обърна се към мен той.

Въздъхнах дълбоко и казах:

— Ая.

— Скапана… — каза Ерин.

— … работа — довърши Шоуни.

— Това се казва лоша новина — разтревожи се Деймиън.

— Наистина ли си мисли, че ти си девицата, която жените Гигуа са използвали, за да го затворят в онази пещера преди хиляда години? — зяпна Афродита.

— Очевидно.

— Дали ще помогне, ако му кажеш, че не си девица? — хвърли ми злобна усмивка тя.

Изгледах я кръвнишки. Подведена от подмятането на Афродита за новото ми положение на не девица, мислите ми неволно се насочиха към момчетата в моя живот. Изведнъж се запитах на глас:

— Чудя се защо Старк се поддава на магията на Калона, след като също е надарен от Никс. Сигурна съм, че преди да умре, той също притежаваше силна интуиция.

— Старк е абсолютен задник — каза Шоуни.

— Да, от това, което говорят за него, и от това, което видяхме, можем да кажем, че е едно голямо леке — каза Ерин.

— Умирането и всичко останало сигурно му е объркало главата, но преди да пукне и да се съживи отново, поне според мен, си беше една голяма нула — каза Афродита. — Трябва да стоим по-настрана от него. За мен по лошотия е почти равен на Калона и Неферет.

— Да. Той е като гарван-демон без криле — каза Ерин.

— Абсолютно — съгласи се Шоуни.

Не казах нищо. Седях между тях и се чувствах все по-уморена и по-виновна. Аз го целунах. Отново. Приятелите ми го мислеха за чудовище, вероятно защото си беше чудовище. Щом беше такава гадина, а фактите сочеха, че е, откъде, по дяволите, реших, че у него може да е останало нещо добро?

— Хайде, стига засега. Зо трябва да поспи — каза Деймиън и все още с Камерън на ръце, стана от мястото си. — Всички знаем какво трябва да правим. Хайде да се махаме оттук и всеки да си върши работата.

Прегърна ме със свободната си ръка и прошепна в ухото ми:

— Забрави за стихотворението на Крамиша. Не можеш да спасиш човек, който не иска да бъде спасен.

Аз също го прегърнах, но замълчах. Деймиън ми се усмихна тъжно и каза по-високо:

— Знаеш ли, аз също се затъжих за тунелите. Трябва час по-скоро да се махнем от това място.

После излезе от стаята, последван от близначките, които ми махнаха за довиждане. Велзевул се изниза след тях.

— Хайде, скъпи. — Афродита хвана ръката на Дарий и му помогна да стане от леглото. — Тази нощ няма да се връщаш в стаята си.

— Няма ли? — усмихна й се топло той.

— Няма. Напоследък синовете на Еребус са кът по тия места, затова съм решила да не откъсвам очи… и някои други части на тялото си от теб.

— Ох, ще повърна — казах, но не можах да сдържа усмивката си.

— А ти да се наспиш, чу ли? — обърна се тя към мен. — Ще ти трябват много сили, за да се оправиш с опашката от гаджета, дето те чака. Имам чувството, че Ерик и Хийт ще те изтощят повече отколкото призоваването на елементите.

— Благодаря за загрижеността — извиках ядосано.

— Няма защо. Винаги съм готова да помогна.

— Лека нощ, Жрице. Желая ти спокоен сън — успя да каже Дарий, преди Афродита да го издърпа навън.

Котките им тръгнаха след тях и аз останах сама (най-после) с моята Нала. Въздъхнах и извадих от джоба скритата там бутилка с кръв. Разклатих я, сякаш беше една от онези бутилки със студено безалкохолно в «Старбъкс», и я пресуших на един дъх. Кръвта плъзна по тялото ми като топли пръсти, но не ме зареди с енергията, която очаквах. Явно бях прекалено изтощена. Станах с мъка от леглото, съблякох противния хирургически костюм и зарових из чекмеджето за любимите си боксерки (онези със символа на Батман по тях). Измъкнах и една стара, но чиста тениска. Докато я обличах, случайно мярнах образа си в огледалото и замръзнах на място.

Аз ли бях това? Изглеждах много по-възрастна от седемнайсет. Всичките ми татуировки се виждаха ясно като живо дихание, преминаващо по кожата на вкочанен труп. Бях толкова бледа! Сенките под очите ми бяха зловещи. Позволих на погледа си да докосне раната на гърдите ми. Беше ужасна и много голяма. Простираше се от рамо до рамо през гърдите. Вече не зееше като уста на идиот, но ръбовете й бяха набръчкани и лилави. Пред нея раната на Дарий наистина изглеждаше «драскотина».

Докоснах леко ръбовете и потръпнах от болка. Завинаги ли щеше да остане така възпалено? Знам, че изглежда тъпоумно, но ми се прииска да ревна с глас. Не само защото адът идваше към нас. Не защото Неферет се превръщаше в опасна вещица. Не защото Калона и тя заплашваха да нарушат равновесието между доброто и злото в моя свят. Не защото не знаех какво да правя с Ерик, Хийт и Старк. А защото щеше да ми остане огромен и грозен белег и сигурно повече никога нямаше да мога да облека потник. А какво щеше да стане, ако някога ми се прииска да се покажа гола пред някого? Първият опит беше неприятен, но един ден сигурно щях да си имам сериозно гадже и може би щях да поискам да се съблека пред него. Нормално е, нали? Дълго се взирах в набъбналите червени ръбове на белега и едва успявах да потисна риданията си. Беше голяма грешка.

Окей, сериозно, трябваше да спра да мисля за това и определено трябваше да престана да се гледам гола. Не беше добре за мен. По дяволите! Не беше добре за никого. Отвратена от себе си, навлякох тениската и измърморих:

— Афродита може да си изтрие задника с мен. Никога не съм била толкова грозна.

Нала ме чакаше на обичайното си място на възглавницата. Мушнах се под завивката, свих се на кълбо до нея, изчаках да пусне мотора и се заслушах щастливо в него. Споменът за последния кошмар с участието на Калона трябваше да ме държи будна, но бях прекалено уморена, за да се страхувам, и прекалено слаба, за да се тревожа. Затворих очи и се предадох на съня.

Той започна без онази поляна и аз, като първа глупачка, се успокоих. Намирах се на невероятно красив остров и гледах през лагуната към хоризонта, който ми изглеждаше познат, въпреки че със сигурност не бях идвала тук преди. От водата се носеше солен дъх на риба. Усещах, че водата е много дълбока и кипи от живот, и реших, че необятният син простор пред мен може да бъде само океанът, макар че не бях виждала никога океан. Слънцето залязваше и небето беше нашарено с различни бледи цветове, които ми напомняха за есенни листа. Седях на пейка от странен мрамор с цвета на луната. По него се виждаха сложни плетеници от лозници и цветя. Бяха неземно красиви, сякаш принадлежаха на друго време и на друг свят. Прокарах ръка по гладката повърхност на облегалката, запазила в себе си топлината на чезнещия зад хоризонта ден. Имах чувството, че не е сън, че наистина се намирах там. Погледнах през рамо и очите ми се разшириха. Олеле! Зад мен имаше величествен палат с красиви сводести врати и прозорци. Основната сграда беше девствено бяла с невероятни колони и огромни, подобни на сватбени торти, полилеи, които надничаха през прозорците и блестяха в следобедния здрач.

Това бе достатъчно да ми спре дъха и аз се поздравих, зарадвана, че съумях да си измисля такъв прекрасен сън, но и малко объркана. Всичко изглеждаше съвсем истинско. И много познато. Защо? Обърнах поглед към лагуната и се загледах в куполите на катедралата, малките лодки и другите прекрасни неща, които просто нямаше как да си изсмуча от пръстите. Лекият нощен ветрец духаше от водата към брега и носеше богатия аромат на океан. Поех дълбоко въздух и се насладих на ефекта. Някои хора може би ще го нарекат смрад, но аз не мислех така, аз…

Мамка му! Изведнъж изтръпнах. Разбрах защо всичко ми изглежда толкова познато. Само преди два дни Афродита ми бе описала това място. Не подробно. Не бе успяла да разбере всичко, но това, което ми каза, ме впечатли силно. Затова разпознах океана, двореца и натежалия от мистика и древност дух, който се носеше из въздуха.

Това беше мястото от видението на Афродита за моята смърт.