Преследвана

11

Застанах между двамата и извиках:

— Стига вече! Имам достатъчно тревоги на главата си, не ме карайте да ви ставам рефер. Боже, какви деца сте и двамата!

Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.

— Казах, престанете! — ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. — Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.

Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.

— Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.

— Да, и аз съжалявам — разкая се и Ерик. — Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб — и завърши с усмивка към Хийт.

Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.

— Добре, тръгвам си — наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави — Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.

— Не мърдам оттук — обади се Ерик. — Никой не те е молил за това — наежи се Хийт. — Зо, ще излезеш ли за минутка отвън?

— В никакъв случай — приближи се до мен Ерик. — Тя няма да ходи никъде.

Тъкмо смръщвах вежди с намерението да му кажа, че не ми е началник, и той направи нещо, което ме накара да побеснея. Хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си, въпреки че не бях направила и една крачка към Хийт. Инстинктивно се дръпнах и освободих ръката си.

Той присви сините си очи. Изглеждаше ядосан и зъл, сякаш не беше моето гадже Ерик, а непознат.

— Никъде няма да ходиш! — изскърца със зъби той.

Кръвта ми кипна. Не мога да търпя да се отнасят така с мен. Това беше една от причините да не се понасяме с втория съпруг на мама. Дълбоко в себе си Загубеняка не беше нищо повече от един голям грубиян. Сега виждах същото поведение и у Ерик. Знаех, че по-късно ще съжалявам, но в онзи момент яростта ми клокочеше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Не се развиках. Не се разплаках, нито му фраснах шамар, въпреки че много ми се искаше. Вместо това, поклатих глава и казах с леденостуден тон:

— Достатъчно, Ерик! Не мисли, че ще ми казваш какво да правя, само защото отново сме заедно.

— А ти не мисли, че ще ти позволя отново да ми изневериш с човешкото си гадже — извика Ерик.

Зяпнах от възмущение и направих крачка назад, сякаш ме бе зашлевил.

— Кое, по дяволите, те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш така? — стомахът ми се сви до такава степен, че се изплаших да не повърна в лицето му, но бързо се взех в ръце и посрещнах гневния му поглед със стомана в очите. — Като твое гадже ти казвам, че ми дойде до гуша от теб. Като Висша жрица ти заявявам, че току-що ме обиди. А като човек с мозък в главата ме караш да се питам дали в твоята има изобщо сиво вещество. Какво си мислиш, че мога да направя с Хийт за минута-две на открит паркинг по време на снежна буря? Мислиш ли, че ще легна на цимента и ще си разтворя краката за него? За такава ли ме имаш?

Ерик не отговори, продължи да ме фиксира с поглед. В изпълнената с напрежение тишина кикотът на Хийт прозвуча като супер подигравка.

— Нека да ти дам един съвет относно Зоуи, Ерик. Тя наистина, ама наистина не обича да й казват какво да прави. Такава си е още от… чакай да се сетя… някъде от трети клас. Още далеч, преди да получи онзи белег от богинята. Винаги е мразила някой да я наставлява — той протегна ръка към мен и каза: — Е, ще дойдеш ли за малко да поговорим на спокойствие?

— Да, разбира се. Мисля, че имам нужда от малко свеж въздух — отвърнах аз, игнорирах възмутения поглед на Ерик и протегнатата ръка на Хийт и тръгнах с решителни крачки към металната врата. Макар да изглеждаше тежка и солидна, щом й ударих едно рамо, излязох в студената зимна нощ. Леденият въздух ме блъсна и подейства добре на пламналото ми лице. Вдишах дълбоко, опитвайки се да успокоя нервите си и да не изкрещя към оловносивото небе цялата насъбрала се в сърцето ми ярост.

Отначало реших, че вали, но бързо осъзнах, че беше друго. Сякаш небето пръскаше по земята малки късчета лед. Не беше силно, но постоянно. Паркингът, релсите и площадката пред депото вече блестяха като вълшебни ледени фигури.

— Камионът ми е ей там — посочи Хийт към края на пустия паркинг под едно дърво, очевидно някога посадено там да украсява тротоара около гарата. Но дълги години никой не бе полагал грижи за него и вместо да си стои примерно в кръглата дупка на бетона, то бе пораснало и корените му бяха разбили тротоара наоколо. Заскрежените му клони се люлееха застрашително близо до старата сграда, някои от тях почти лежаха на покрива й. Това ме изплаши. Ако небето продължеше да сипе лед, горката стара постройка щеше да се срути и да се разбие на хиляди парченца.

— Ела — той кимна към камиона и повдигна едната страна на палтото си върху главата ми. — Хайде да се качим, за да не ни намокри.

Огледах замръзналия сив пейзаж. Не видях нищо обезпокоително — никакви простотии от рода на половин човеци — половин птици. Беше само мокро, студено и пусто.

— Добре — отвърнах и оставих Хийт да ме отведе до камиона.

Може би не трябваше да му позволявам да ме крие под палтото си и да върви толкова плътно до мен. Не трябваше и да се притискам в него под предлог да не падна по заледения тротоар, но ми беше толкова познато и лесно да бъда до него, че изобщо не се поколебах. Няма какво да се лъжем, Хийт беше част от живота ми още от началното училище. Като изключим баба, той беше най-близкият ми човек и с него винаги ми е било уютно и леко. Без значение какво ставаше или не ставаше между нас, Хийт беше моето семейство, да не кажа, че беше по-добър от повечето ми роднини. Не можех да си представя, че някога ще се държа с него като с непознат. Той ми беше приятел много преди да ми стане гадже. Но повече никога няма да ми бъде само приятел, между нас винаги ще има нещо повече, прошепна един глас в главата ми, но аз побързах да му затворя устата.

Стигнахме до камиона. Хийт се качи и ми отвори вратата. Отвътре ме лъхна познатата стара миризма на Хийт и «Армър». (Хийт е маниак на чистотата, особено когато се отнася до камиона му, кълна се, че почиства седалките всеки ден.) Поколебах се за миг. Да седна до него в кабината беше прекалено интимно. Щеше да ми напомни за дните, когато му бях гадже. Качих се все пак, но седнах на ръба на седалката и се наведох толкова силно навън, че усещах ледените късчета да се топят по мен. Хийт се усмихна тъжно, изглежда, разбираше какви огромни усилия полагам, за да стоя по-далеч от него. Отдръпна се към вратата и се облегна на нея.

— Добре, за какво искаше да говорим? — попитах делово.

— Не искам да оставаш тук. В главата ми е истинска бъркотия, но си спомням достатъчно, за да знам, че тези тунели са гадна работа. Ти каза, че онези неживи хлапета са се променили, но въпреки това не искам да си с тях. Според мен не е безопасно — каза той. Гласът му беше сериозен и разтревожен.

— Нормално е да си мислиш, че долу е пълна отврат, но нещата наистина се промениха. Хлапетата също са различни. Върнаха си човечността. А и в момента там за нас е най-безопасно. Хийт се вгледа продължително в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка негова извивка, после изпусна дълбока въздишка.

— Ти си Жрицата, ти знаеш какво да правиш. Но аз не съм спокоен. Сигурна ли си, че не трябва да се върнеш в «Дома на нощта»? Може пък този паднал ангел да не е толкова лош, колкото си мислиш.

— Не, Хийт, много е лош, повярвай ми. И гарваните са много опасни. Не бива да се връщам в училище. Ти не беше там да го видиш, когато излезе от земята. Сякаш омагьоса и хлапетата, и вампирите. Направо ми се изправиха косите. Знаеш колко силна и страшна е Неферет. Мисля, че Калона е по-опасен от нея.

— Тогава наистина е лоша работа — съгласи се Хийт.

— Да.

Той кимна, но не каза нищо. Само ме погледна. Аз също го погледнах и не знам как се случи, но се предадох на неговите мили кафяви очи. Стоях мълчаливо, гледах го и изведнъж цялото ми същество закопня за него. Може би всичко идваше от онази негова сладка миризма на сапун и на Хийт, с която бях израснала. Или от топлината на тялото му. Стояхме достатъчно близо един до друг, за да я усетя.

Без да каже дума, Хийт взе бавно ръката ми, обърна я с дланта нагоре и се загледа в сложните плетеници на татуировката. Проследи с пръст една от шарките и каза тихо:

— Това, което се случва с теб, е наистина удивително. Понякога сутрин, когато отворя очи, съм забравил, че си Белязана и че живееш в «Дома на нощта», и първата ми мисъл е за теб. И си мечтая за петък вечер. Нямам търпение да дойде, защото знам, че ти ще гледаш мача и ще викаш за мен. Или скачам от леглото, за да ти купя хотдог и безалкохолна бира и да те видя преди училище — Хийт вдигна поглед от ръцете ми и ме погледна в очите. — После се разбуждам напълно и си спомням, че ти няма да си там. Това се понасяше, докато бяхме Обвързани, защото чувствах, че все още има някаква надежда, че все още част от теб ми принадлежи, но сега и тази надежда угасна.

Думите му разтърсиха душата ми.

— Съжалявам, Хийт! Просто не знам какво да кажа. Знаеш, че не мога да променя нещата.

— Можеш, Зо. — Той вдигна ръката ми, притисна я към черната тениска на екипа на «Счупената стрела» и прошепна: — Усещаш ли как бие?

Кимнах бавно. Сърцето му биеше силно, макар и малко забързано. Ритъмът му ми напомни за невероятно вкусната кръв, която изтласкаше по неговите вени. Колко добре щеше да бъде, ако можех да поема поне една глътка… Сърцето ми намери ритъма на неговото и двете забиха в синхрон.

— Последния път ти казах, че боли много да те обичам. Но сгреших. Истината е, че боли повече да не те обичам — промълви Хийт.

— Не, Хийт, замълчи! Не можем… — опитах се да говоря, превъзмогвайки желанието си. Гласът ми беше като чужд, дрезгав и приглушен, сякаш идваше от далече.

— Защо да не можем? И на двамата ни е добре заедно. Свикнали сме един с друг — той се приближи до мен. Хвана показалеца на ръката ми и прокара нежно палец по красиво лакирания ми нокът. — Наистина ли ноктите ти са толкова твърди, че можеш да разкъсаш кожата ми?

Кимнах мълчаливо. Знаех, че трябва да се махна оттук и да се върна в тунелите, към живота, който ме чакаше там, но просто не можех. Хийт също беше живот, който чакаше мен и, правилно или не, нямах сили да си тръгна от него.

Той хвана нокътя ми и го притисна към меката кожа на врата си, точно на извивката към рамото.

— Срежи ме, Зо. Пий отново от кръвта ми — гласът му натежа от желание. — Ние вече сме свързани. И винаги ще бъдем. Обвържи ме отново, моля те! Ние си принадлежим.

Той натисна нокътя ми върху врата си. Сега и двамата задишахме тежко. Нокътят ми проби кожата, направи лека резка и аз се втренчих като хипнотизирана в малката ивица върху бялата му кожа, която започна бавно да се изпълва с кръв.

Миризмата ме удари веднага. Тази до болка позната, любима миризма на кръвта на Хийт. Онази, която някога беше част от моята. Нищо не можеше да се сравни с аромата на прясна човешка кръв. Нито кръвта на хлапетата, нито на зрелите вампири има такава притегателна сила, такова хипнотично въздействие. Неволно се наведох над него.

— Да! Пий от мен! Спомни си колко хубаво ни беше — прошепна Хийт, обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.

Не можех ли да поема само една глътчица? И какво толкова, ако отново се обвържех с Хийт? Ние и така си бяхме свързани. Не може да е толкова лошо. Чувствах се страхотно, когато бяхме Обвързани. Той също, докато… докато аз не развалих всичко и не разбих сърцето му.

Избутах го от себе си и изскочих от кабината. Леденият дъжд охлади страстите и жаждата ми за кръв. Заобиколих откъм мястото на шофьора и вдигнах поглед към него.

— Трябва да се връщам — казах, опитвайки се да успокоя дишането и бесния бяг на сърцето си. — Ти трябва да се върнеш към света, на който принадлежиш. Той не е тук, Хийт.

— Какво стана, Зо? — Хийт излезе от камиона и пристъпи към мен.

Аз моментално отстъпих една крачка назад.

— Сбърках ли нещо?

— Не, Хийт. Проблемът не е в теб — казах и отметнах мократа коса от лицето си. — Ти си върхът. Винаги си бил върхът и аз те обичам. Точно затова не можем да продължим. Обвързването не е добро за теб, особено сега.

— Защо не оставиш аз да преценя кое е добро за мен и кое не?

— Защото когато става въпрос за мен и теб, ти не мислиш трезво! — извиках аз. — Помниш ли колко те болеше, когато разкъсахме връзката? Тогава ми каза, че си се чувствал толкова ужасно, че си искал да умреш.

— Тогава не я прекъсвай повече.

— Не е толкова лесно. Животът ми вече не е така прост.

— А може би ти го усложняваш излишно. Ти си тук и аз съм тук. Ние се обичаме. Обичаме се още от деца, затова трябва да останем заедно. Точка по въпроса.

— Животът не е книга, Хийт. Няма гаранция, че краят ще е щастлив.

— Ако те имам, не ми трябват гаранции.

— Точно тук е проблемът. Ти не можеш да ме имаш. Вече не — поклатих глава и вдигнах ръка да го спра, когато понечи да заговори отново. — Не! В момента не мога да направя това. Искам да се качиш в камиона и да се върнеш в «Счупената стрела». Аз ще сляза в тунела. При моите хлапета и моето вампирско гадже.

— О, моля ти се, стига! Ти и този вампирски задник? Няма начин да се примириш с неговата тъпа ревност, Зо.

— Сега не става дума за мен и Ерик. Истината е, че ти и аз не можем да сме заедно. Трябва да ме забравиш и да продължиш живота си. Човешкият си живот, Хийт — обърнах му гръб и тръгнах към входа. Чух стъпки зад себе си и извиках, без да се обръщам. — Не! Искам да си тръгнеш и да не се връщаш повече. Никога.

Затаих дъх и чух, че стъпките спират. Но и този път не се обърнах. Страхувах се, че ако се обърна, ще хукна към него и ще падна в прегръдките му.

Вече достигах до старата метална врата, когато чух първия грак. Грозният звук ме накара да се закова на място, сякаш се ударих в тухлена стена. Обърнах се назад. Хийт стоеше под ледения дъжд до дървото, на няколко крачки от камиона. Не задържах поглед върху него. Очите ми се впериха в черните клони на натежалото от лед дърво.

Нещо помръдна между сенките на голите му клони. В главата ми проблесна неясен спомен и аз примигнах няколко пъти, преди да погледна отново натам. Опитах се да си спомня къде бях виждала подобно нещо. Внезапно тъмнината се раздвижи… промени се… аз различих сянката и ахнах. Неферет! Държеше се здраво за заледения клон, онзи, който почти лежеше на покрива на депото. Очите й светеха в червено и косата й се мяташе диво около нея, като подхваната от ураганен вятър.

Тя ми се усмихна, но усмивката й беше толкова зла, че кръвта във вените ми замръзна. Докато стоях там, ужасена и вцепенена, образът й заплува, затрептя и на мястото на Висшата жрица се появи лицето на огромен гарван-демон. Кацналото на покрива на депото противно създание не можеше да се нарече нито човек, нито животно. Беше отвратителна смесица от двете и ме изпиваше с кървавочервените си човешки очи. Ръцете и краката му също бяха човешки, голи и отвратителни, те стърчаха извратено от гигантското му тяло на гарван. Видях раздвоения му език и потеклата от гнусната му паст блестяща лига и потръпнах от отвращение.

— Зоуи, какво става? — извика Хийт. И преди да му кажа да не мърда, той проследи погледа ми към надвисналите над покрива клони. — Какво е това, мамка му!

Преди да регистрирам ефекта на видяното по лицето му, птицеподобното изчадие премести поглед от Хийт към мен и издиша името ми със страшен нечовешки глас:

— Ззззоуииии! Търссссехме тееее!

Отново се вцепених. Нещо изкрещя в главата ми: «Те са ме търсили?» Но от устата ми не излезе звук. Нито предупреждение към Хийт, нито дори надигащият се в гърлото ми писък на изплашено момиче.

— Бащщщща ми ще бъъъъде мноооого доволенннн, когггато те отнеса пррри него — изсъска изчадието и раздвижи големите си криле, сякаш се готвеше да се спусне и да ме грабне в лапите си.

— Само дето няма да стане! — извика Хийт.