Преследвана

12

Откъснах ужасения си поглед от гарвана и видях Хийт на две крачки пред мен. Беше извадил пистолета и го насочваше към чудовището на дървото.

— Хилаво човече! — изскърца съществото. — Мислиш ли, че можеш да спреш древната сила с тази играчка?

След това всичко се разви светкавично. Съществото размаха криле, в същото време мускулите ми се раздвижиха и аз хукнах напред. Хийт натисна спусъка и над паркинга се разнесе оглушителен трясък, но демоничното същество се отмести с нечовешка бързина и миг преди куршумът да разцепи въздуха и да се забие в покритото с лед дърво, мястото, където се целеше Хийт, се оказа празно. Гарванът се спусна към Хийт, острите му нокти се извиха като на хищник и аз си спомних как в съня ми създание, подобно на това, но без физическо тяло, едва не разкъса гърлото ми. Сега гарваните имаха тела и беше ясно, че ако моментално не предприема нещо, с Хийт ще бъде свършено.

Изкрещях и със силата на страха и яростта си скочих към Хийт и го избутах встрани, точно преди гарванът да забие нокти в него, но докопа мен. Не усетих никаква болка, само странен натиск, започващ от върха на лявото рамо, който обхвана цялата горна част на гърдите ми над бюста и достигна до дясното рамо. Силата на удара ме завъртя така, че се оказах лице в лице с гарвана, който кацна на земята с отвратителните си човешки крака.

Той ме съзря и кървавите му очи се разшириха.

— Не! — изкряска с човешки глас той. — Той те иссссска жива!

— Зоуи! Божичко, Зоуи, скрий се зад мен — извика Хийт, докато се бореше да се изправи на крака, но отново се подхлъзна на заледения тротоар.

В същия момент ледената покривка, незнайно как, почервеня. Той падна тежко. Гледах го и не можех да си обясня защо. Въпреки че беше до мен и крещеше неистово, имах чувството, че гласът му идва от дъното на дълъг тунел.

Кръв? Кръв ли е това на тротоара? Колко странно! Отдръпнах съзнанието си от кървавото езеро около нас и извиках:

— Вятър, ела при мен! Поне ми се стори, че викам, но от устата ми успя да излезе само измъчен шепот. Слава Богу, вятърът имаше добър слух, защото веднага се завихри около мен.

— Закови това нещо на земята.

Вятърът ми се подчини на минутата и едно възхитително мини торнадо погълна гротескната фигура на птиче човека, чиито криле сега се оказаха безполезни. Съществото подви криле с ужасяващ крясък и запристъпва към мен, привело уродливата си глава срещу пронизващия вятър.

— Зоуи! По дяволите, Зоуи! Хийт се оказа до мен за секунди. Силната му ръка беше на раменете ми и добре, че стана така, защото усещах, че всеки момент ще се срина на земята. Усмихнах му се и с изненада установих, че плача.

— Само секунда. Трябва да приключа с това нещо — казах аз и отново се съсредоточих върху гарвана. — Огън, имам нужда от теб!

Огънят вече беше до мен и затопляше ледения въздух около нас. Вдигнах кървавия си пръст към съществото, което продължаваше неотклонно да настъпва към нас.

— Изгори го! — изкомандвах без капчица жал.

Заобикалящата ме топлина се промени от нежна вълна до стълб от всепоглъщащ огън. Направляван от волята ми, той се задвижи в посоката, определена от показалеца ми, обгради гарвана и гневните му жълти пламъци го изпепелиха. Въздухът се изпълни с отвратителна миризма на опърлено месо и горящи пера. Помислих си, че ще повърна.

— Ърх! Благодаря ти, огън! Вятър, преди да си идеш, би ли издухал тази воня далеч оттук?

Имах чувството, че произнасям думите на висок глас, но всъщност те излизаха от мен като немощен шепот. Въпреки това елементите ми се подчиниха, което беше добре, защото изведнъж ми се зави свят, заля ме вълна на слабост и аз залитнах към Хийт, неспособна да се държа повече на краката си.

Опитах се да разбера какво става, но съзнанието ми беше така замъглено, че не можех да мисля. Затова реших, че в момента не е толкова важно да разбирам какво става. Чух далечен тропот на бягащи крака и вдигнах поглед към Хийт.

— Помощ! Тук сме! Зоуи има нужда от помощ! — извика той.

Следващото нещо, което си спомням, беше лицето на Ерик до това на Хийт. Страхотно! Сега ще започнат отново да се карат, си помислих, но не стана така. Изразът в очите на Ерик, когато се вгледа в мен, ме накара да се разтревожа за себе си, но по един странен начин сякаш наблюдавах всичко отстрани.

— По дяволите — извика той и пребледня като мъртвец. Без да каже друго, разкъса ризата си (онази готината, с дълги ръкави, марка «Поло», която носеше при последния ни ритуал), и всички копчета се разхвърчаха наоколо. Зяпнах от изненада. Отдолу се показа тясна, плътно очертаваща всеки мускул на тялото му тениска — разбивач на женски сърца, и трябваше да призная, че изглежда невероятно. Ерик имаше страхотно тяло. Той приклекна от другата ми страна и каза:

— Съжалявам, но сигурно ще те заболи.

Сви ризата си на топка и я притисна към гърдите ми. Преряза ме адска болка и аз изстенах.

— Ох, извинявай, Зо, извинявай! — запелтечи той.

Погледнах надолу, за да видя какво може да боли толкова силно, и изпаднах в шок, когато видях, че цялото ми тяло е в кръв.

— К-какво… — опитах се да формулирам въпрос, но болката, примесена с нарастващо чувство за вкочанясване, не ми позволи да продължа.

— Трябва да я пренесем при Дарий — каза Ерик. — Той ще знае какво да прави.

— Аз ще я нося — каза Хийт. — Хайде, води ме при този Дарий.

Ерик кимна и направи знак с ръка.

— Да вървим.

Хийт се наведе към мен.

— Трябва да те преместим, Зо. Ако можеш, хвани се за врата ми.

Опитах се да кимна, но движението на главата ми завърши с нов стон. Хийт ме вдигна, притисна ме до гърдите си като дундесто бебе и, залитайки по леда, тръгна след Ерик. Пътуването обратно през тунелите беше кошмар, който няма да забравя никога. Хийт прекоси сутерена след Ерик. Стигнахме до металната стълба, която водеше надолу, двамата спряха и се разбраха за секунди.

— Ти слез пръв, аз ще ти я подам — каза Хийт.

Ерик кимна и се скри в дупката. Хийт застана на ръба й.

— Съжалявам — ми прошепна. — Знам, че е ужасно за теб. Целуна ме лекичко по челото, клекна и, не знам как, но успя да ме предаде на Ерик, който чакаше долу.

Казвам «не знам как», защото бях заета да крещя от болка и нямах време да следя какво точно правят двамата. Когато дойдох на себе си, видях Хийт да се приземява на пода на тунела и Ерик ме върна отново в ръцете му.

— Ще изтичам напред да намеря Дарий. Ти продължавай по главния тунел. Не се обръщай, не се отклонявай и застани там, където е най-осветено. Аз ще се върна с Дарий — нареди Ерик.

— Кой е Дарий? — попита Хийт, но се оказа, че говори на празното пространство. Ерик вече беше изчезнал.

— Много по-бърз е, отколкото си мислех — опитах се да кажа, но от устните ми излязоха нечленоразделни звуци. Забелязах, че лампата, която бе угаснала точно преди да се изкача горе, свети отново.

— Това е странно — исках да кажа, но вместо това промълвих нещо подобно на «тттттва е сттр». Поне това успях да чуя между бумтящите удари на сърцето ми в ушите.

— Ш-ш-ш-т — промълви успокояващо Хийт и тръгна възможно най-бързо напред, като внимаваше да не ме разтърсва много, защото това ме караше отново да крещя. — Остани с мен, Зо. Не затваряй очи. Гледай ме, Зо, гледай ме!

Хийт не спираше да говори и говори, което беше наистина изнервящо, защото гърдите ме боляха ужасно и всичко, което исках, беше да затворя очи и да заспя.

— Искам да спя — промълвих.

— Сега не е време за сън, скъпа. Искаш ли да си представим, че сме във филма «Титаник», който ти гледа поне хиляда пъти? Нали се сещаш, онзи, с Леонардо ди Тъпако.

— Ди Каприо — прошепнах, ядосана, че след всичките тези години Хийт все още не може да ми прости залитането по Леонардо като дете. Тогава го наричах «гаджето ми Лео».

— Както и да е — продължи той. — Помниш ли, когато веднъж ми каза, че ако беше Роуз, никога нямаше да ме изпуснеш? Хайде да изиграем онази сцена. Представи си, че аз съм онова педерастче Ди Каприо, а ти си Роуз. Ти трябва да не сваляш поглед от мен и да ме държиш здраво, иначе ще ме изпуснеш и аз ще се превърна в огромен плодов и много замръзнал сладолед за обратни.

— Кретен! — успях да прошепна.

Хийт се ухили.

— Не ме пускай, Роуз. Не ме пускай. Възстановката беше тъпа идея, но признавам, че се закачих. Първия път, когато гледах «Титаник», си изплаках очите точно на това място от филма (и като казвам, че си изплаках очите, беше точно така — с тресене на рамене, течащи сополи и хълцане — изобщо, пълна програма). Онази глупачка Роуз каза, че никога няма да го пусне, но направи точно това. Не можеше ли да се посмести малко и да вземе Лео (Джак) при себе си на онази дъска? Имаше достатъчно място, видях добре.

И докато замъгленото ми съзнание кръжеше около тази разбиваща сърцето сцена от любимия ми филм, Хийт продължаваше да ме държи здраво в ръцете си и да тича.

Тъкмо направи плавния завой на тунела, когато Ерик изникна пред нас. Дарий беше до него. Хийт спря и чак тогава чух колко тежко диша. Хм, запитах се разсеяно, дали не трябва да се засрамя от теглото си.

Дарий ми хвърли един поглед и веднага се разпореди.

— Ще я занеса в стаята на Стиви Рей. Ще стигна там много по-бързо от вас, но ми трябва помощта на този човек, така че, Ерик, покажи му накъде да върви. След това извикай близначките и Деймиън. Събуди и Афродита. Може да ни потрябва — после се обърна към Хийт. — Аз ще взема Зоуи.

Хийт се поколеба за миг. Явно не искаше да ме остави. Каменният израз на лицето на Дарий се смекчи.

— Не се страхувай, човеко. Аз съм син на Еребус и ти давам дума, че ще я пазя.

Хийт ме предаде неохотно в силните му ръце. Воинът ме погледна в очите и каза:

— Ще се движа много бързо. Довери ми се.

Кимнах едва и макар да знаех какво следва, ахнах от възхищение, когато Дарий полетя напред с такава скорост, че всичко около нас изгуби очертанията си и се сля в едно. Веднъж вече бях станала свидетел на удивителната му способност на практика да се телепортира от едно място на друго, но сега номерът беше също толкова зрелищен и спиращ дъха. Стори ми се, че са минали няколко секунди, когато Дарий се закова пред входа на стаята на Стиви Рей, дръпна завесата и влезе вътре. Стиви Рей седна в леглото и разтърка очи, после ни погледна тъпо. Изведнъж устата й се отвори от изненада и тя скочи от леглото.

— Зоуи! Какво стана?

— Гарваните-демони — отвърна Дарий. — Би ли разчистила онази маса?

Стиви Рей избута с едно движение всичко от масата до леглото. Исках да й кажа да не разхвърля всичко по земята, защото бях сигурна, че е счупила поне две чаши и видях как DVD дискове се разхвърчаха из цялата стая, но гласът не ми се подчини. Отказах се и съсредоточих всичките си сили в опита си да не умра от ужасната болка, която прерязваше на две горната част на тялото ми, докато Дарий ме поставяше на масата.

— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — попита няколко пъти Стиви Рей и се разплака. Заприлича ми на изгубено дете.

— Хвани ръката й. Говори й нещо. Не й позволявай да изпадне в безсъзнание — каза Дарий, отвори един комплект за първа помощ и започна да вади нещата оттам.

— Зоуи, чуваш ли ме?

Усещах, че Стиви Рей държи ръката ми, но гласът й идваше някъде от километри. Трябваха ми нечовешки усилия, за да прошепна едно «да».

Тя стисна ръката ми.

— Ще се оправиш, Зоуи! Чуваш ли ме? Нищо няма да ти се случи, защото какво бих правила тогава аз… — гласът й се изгуби сред риданията, но тя превъзмогна сълзите и продължи — Не може да умреш сега, Зоуи! Ти винаги си вярвала в мен и затова аз се опитвах да бъда доброто момиче, за което ме мислиш. Страх ме е, че без теб доброто ще си иде от мен и аз ще се предам на мрака. Освен това има толкова неща, които трябва да ти кажа. Важни неща.

Исках да й се скарам да не циври като глупачка и да не говори дивотии, защото нямах намерение да ходя никъде, но през болката и вкочанясването в мен се зароди странно чувство. Единственият начин да го опиша е да го сравня с чувството, че не е справедливо. Това, което беше станало и ставаше с мен, не беше справедливо и новото усещане, повече от кръвта и повече от страха в очите на приятелите ми, ме убеди, че нещата наистина отиваха на зле и аз може би наистина се бях запътила за някъде.

Изведнъж болката изчезна и аз реших, че ако това означава да умреш, е сто пъти по-добре от онази адска болка.

Хийт връхлетя в стаята, дойде до мен и хвана ръката ми. Дори не погледна към Стиви Рей.

— Как си? Държиш ли се? — попита той и махна нежно влажните кичури от лицето ми.

Опитах се да се усмихна, но той изглеждаше толкова далеч от мен, че се усъмних дали усмивката ми ще достигне до него.

Малко след това дотичаха и близначките. Крамиша ги следваше по петите.

— Ох, не! — Ерин спря на няколко крачки пред мен и запуши уста с ръка.

— Зоуи? — погледна ме объркано и Шоуни. Очите й пробягаха по окървавеното ми тяло и тя избухна в сълзи.

— Не изглеждаш добре — поклати глава Крамиша. — Никак даже. Замълча за момент. Очите й се преместиха към Хийт, който не откъсваше поглед от мен. Толкова се тревожеше, че и бял слон да беше влязъл в стаята и да се бе разтанцувал, пак нямаше да забележи.

— Това не е ли онзи човек, дето беше тук и преди? — попита Крамиша.

Не знам защо, но освен тялото си, което сякаш вече не ми принадлежеше, усещах всичко останало, което ставаше в стаята, болезнено ясно. Близначките се държаха за ръце и плачеха толкова силно, че им потекоха сополи. Дарий все още ровеше из комплекта за първа помощ. Стиви Рей продължаваше да потупва ръката ми и се мъчеше (без успех) да задържи сълзите си. Хийт ми рецитираше безсмислени откъси от «Титаник». Всички бяха съсредоточени в мен, с изключение на Крамиша. Тя поглъщаше с гладни очи Хийт. Малките камбанки започнаха да звънят предупредително в главата ми и аз поведох истинска битка, за да възвърна контрола върху тялото си. Трябваше да предупредя Хийт да се пази. Трябваше да му кажа да се маха оттук, преди да му се е случило нещо лошо.

— Хийт! — успях да промълвя. — Тук съм… Нямам намерение да мърдам от теб.

Въздъхнах наум. Хийт и героичните му пози бяха много сладки, но се страхувах, че няма да го опазят от червените хлапета на Стиви Рей.

— Хей, ти не си ли онова човешко същество, дето беше тук преди няколко дни? — доближи се до него Крамиша, решила да го попита директно, след като не получи отговор от нас. Очите й се спряха върху червената му драскотина и това ми се стори обезпокоителен знак. Аз ли бях единствената, която подушваше опасност в напрегнатия й поглед?

— Дарий! — произнесох едва. За моя радост воинът вдигна глава от комплекта и ме погледна. Аз преместих очи от него към Крамиша, която вече се приближаваше все по-близо до Хийт, и той ми кимна с разбиране.

— Крамиша! Напусни веднага стаята! — изкомандва воинът.

Тя се поколеба, после премести червените си очи от Хийт и ги забоде в мен.

— Махай се — изрекох само с устни.

Погледът й не се промени, но тя кимна и бързо напусна стаята.

В този момент Афродита повдигна със замах одеялото на входа и влезе. — По дяволите! Този моя… Обвързана е истински трън в задника! Стиви Рей, не можеш ли да си затвориш устата и да държиш пикливите си емоции под контрол? Покажи поне малко уважение към онези от нас, които имат такъв махмурлук, че ако се случи на някоя въшка като теб, например…

Най-после успя да фокусира размътения си поглед, поне до толкова, че да ме види. Лицето й, и без това бледо и с хлътнали очи, пребледня като корема на умряла риба.

— Богиньо! Ау, Зоуи! — тя се втурна към мен. Главата й се затресе напред-назад, напред-назад. — Ох, Зоуи, не съм виждала такова нещо — призна си искрено тя. — Никога, никога. Точно като в първото ми видение за теб. Второто не ми показваше, че ще бъдеш разкъсана. Във второто ти се давеше. Не! Това не е правилно.

Опитах се да кажа нещо, но тя вече бе насочила вниманието си към Хийт.

— Ти! Какво правиш тук, да те вземат мътните?

— Аз… дойдох да видя дали е добре — заекна Хийт, явно стреснат от нападателността й.

Афродита отново поклати глава.

— Не, точно ти не бива да си тук. Това не е правилно — тя замълча и го изгледа с присвити очи. — Ти й причини това, нали?

Очите на Хийт се напълниха със сълзи.

— Да, мисля, че аз съм виновен.