Преследвана

20

Дарий хукна напред и ме повлече със себе си. Влязохме в малкото дворче пред входа за стаите на момичетата. Оттам започваше широка стълба с разнебитен висок до кръста каменен парапет, много удобен, ако искаш да поседиш върху него и да пофлиртуваш с гаджето си, което те изпраща до вратата и използва момента да те целуне за лека нощ.

Това, което видях, беше изродена версия на целувката за лека нощ, каквато обикновено си я знаехме тук. Старк стискаше момичето в лапите си и това можеше да мине за прегръдка, ако не беше очевидно, че секунди преди зъбите му да се забият във врата й, тя се бе опитала да избяга. Гледах потресена как той издевателства над нея, глух и сляп за нас. Нямаше значение, че стоновете й вече добиваха сексуален привкус. Искам да кажа, всички знаем, че когато вампир ухапе някого, се случва точно това: еротичните рецептори на жертвата (а в този случай тя беше стопроцентова жертва!) и на вампира се задействаха. Момичето изпитваше физическа страст, това беше сигурно, но широко отворените, изпълнени с ужас, очи и вдървеното й тяло говореха ясно, че тя не би позволила това, ако имаше избор. Старк пиеше от гърлото й на големи глътки. Стенеше като диво животно и свободната му ръка ровеше под полата на момичето, наместваше се между краката му и…

— Веднага я пусни! — извика Дарий, отскубна ръката си от моята и излезе от мъглата, която ни скриваше от света. Старк пусна момичето и то се свлече на земята като непотребна вещ. Изскимтя като бито куче и запълзя към Дарий. Воинът извади от джоба си отдавна излязла от мода платнена носна кърпичка, подаде ми я и каза:

— Помогни ми.

И се намести светкавично — истинска планина от мускули — между изпадналото в истерия момиче и Старк. Приклекнах до жертвата и установих с изненада, че беше Бека Адамс, готината блондинка от четвърти курс, която си падаше по Ерик. Без да изпускам от поглед Дарий и Старк, й подадох кърпичката и зашепнах успокояващи думи.

— Вие двамата, да не би да ме следите? — озъби ни се Старк. Очите му все още просветваха в червено, по устата му имаше кръв. Той я изтри разсеяно с опакото на ръката си и аз отново видях пулсиращата тъмнина около него. Не беше съвсем ясна, по-скоро нещо като сянка в сянката, която ту влизаше, ту излизаше от полезрението ми и беше по-лесно да я забележиш, когато не я следиш с поглед.

И тогава ми просветна. Спомних си къде съм виждала подобна течна тъмнина. Тя беше в сенките из тунелите, после се появи за миг в призрачния образ на Неферет, който се превърна в гарван-демон и едва не ме уби. Бях сигурна, че присъстваше като жива пулсираща аура около Стиви Рей, преди тя да се Промени, но тогава очите и съзнанието ми бяха насочени изцяло към борбата, която се водеше в душата на най-добрата ми приятелка, затова приех, че движещата се около нея тъмнина е рефлекс от вътрешното й състояние. Каква глупачка съм била! Опитах се да извлека някакъв смисъл от откритието си, докато Дарий се разправяше със Старк.

— Никой ли не ти е обяснил, че мъжкият вампир не напада жени, независимо дали са човеци, вампири или новаци? — попита спокойно, сякаш си бъбреше с приятел.

— Аз не съм вампир — възрази Старк и посочи към червения полумесец на челото си.

— Не това е важното в момента — приближи към него Дарий. — Ще ти цитирам дословно: «Не нападай жени!» Никога. Такава е волята на богинята.

Старк се усмихна, но усмивката му бе лишена от чувство:

— Ако се огледаш, ще разбереш, че правилата се промениха напоследък.

— А аз се надявам да разбереш, че на някои от нас правилата са записани ето тук — посочи сърцето си Дарий.

Старк стисна зъби. Пресегна се назад и отвърза прикрепения с връв лък. Извади стрела от колчана си, който всъщност не беше колчан, а мъжка чантичка, окачена на рамото му. (Трябваше да се сетя по-рано, че това не със Старк. Той не беше от онези фукльовци с мъжки чантички). Нагласи стрелата в лъка и каза.

— Искам да съм сигурен, че повече няма да ми се мяркаш пред очите.

— Не! — извиках и застанах пред Дарий. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. — Какво ти става, Старк?

— Умрях, не помниш ли? — извика той и лицето му се изкриви от гняв, докато призрачната сянка се увиваше около него. Сега я виждах ясно и се чудех как съм я пропуснала преди. Отмествайки поглед от злокобната тъмнина, продължих да го предизвиквам.

— Знам това — извиках към него. — Бях до теб. Това го накара да се замисли. Ръката му отпусна лъка. Приех го за добър знак и продължих: — Тогава ми каза, че ще се върнеш при Дукесата и при мен.

Щом споменах името на кучето, болката прониза лицето му и изведнъж ми се стори съвсем млад и уязвим. Но секунда след това всичко изчезна. Мигнах, отворих очи и видях същия зъл и саркастичен Старк, само дето очите му не бяха червени.

— Да, и ето че се върнах. Но сега нещата са различни. Предстоят големи промени — той изгледа накриво Дарий и направи гримаса на отвращение. — Старите глупости, в които вярваш, вече не означават нищо. Правят те слаб, а слабите умират.

Дарий поклати глава:

— Да славиш богинята не е слабост.

— Да, само дето напоследък не виждам и пукната богиня да се мотае наоколо. А вие?

— Аз пък видях — казах бързо. — Видях Никс. Преди няколко дни се появи ей там — посочих аз към стаите на момичетата.

Старк се загледа мълчаливо в мен. Зашарих по лицето му, опитах се да открия нещичко от онова момче, което някога харесвах и което целунах, преди да издъхне в ръцете ми. Но видях един непознат, а мисълта, че ако той пусне стрелата си, тя със сигурност няма да пропусне целта си, не излизаше от ума ми.

Изведнъж си спомних нето. Той не беше убил Стиви Рей. Тя беше жива и това доказваше, че не е имал намерение да я убива. Може би някъде дълбоко в него все още имаше частица от предишния Старк. Реших да опипам почвата и казах:

— Между другото, Стиви Рей е добре.

— Това не ме интересува — отвърна той.

Свих рамене:

— Просто реших, че ще искаш да знаеш, понеже нали твоята стрела я направи на шиш кебап.

— Направих, каквото ми беше заповядано. Казаха ми да я промуша така, че да й изтече кръвта, и аз го направих.

— Неферет? Тя ли те управлява?

— Никой не ме управлява! — извика той и очите му светнаха гневно.

— Управлява те твоята жажда за кръв — обади се Дарий. — Ако не беше под нейната власт, нямаше да се метнеш върху врата на това момиче.

— Така ли мислиш? Грешиш. Аз обичам тази моя жажда за кръв. Харесва ми да правя с момичетата каквото си поискам. Време е вампирите да престанат да се промъкват наоколо като изоставени деца. Ние сме по-умни, по-силни и по-добри от хората. Не те, а ние трябва да управляваме света.

— Това момиче не е човек, а бъдещ вампир — острият като бръснач глас на Дарий ми напомни, че той не беше просто големият батко, а син на Еребус, един от най-могъщите живи воини.

— Бях жаден и нямах човек под ръка — оправда се Старк.

— Зоуи, заведи момичето в общежитието — нареди ми Дарий, без да изпуска Старк от поглед. — Тя вече не е на негово разположение.

Върнах се при Бека и й помогнах да се изправи на крака. Малко залиташе, но можеше да ходи. Дарий тръгна между нас и Старк. Точно когато минавахме покрай него, той изръмжа с такава злоба, че ме полазиха ледени тръпки.

— Нали знаеш, че е достатъчно да си помисля, че те убивам, преди да изстрелям тази стрела? И ще си мъртъв, където и да си.

— Сигурно е така — каза равнодушно Дарий. — Аз ще съм мъртъв, а ти ще се превърнеш в чудовище.

— Нямам нищо против да стана чудовище.

— Аз също нямам нищо против да умра, ако е за моята Висша жрица и чрез нея за моята богиня — отвърна Дарий.

— Ако го убиеш, ще изпратя срещу теб всичките стихии — казах с леден тон.

Той ме погледна и по устните му заигра онази негова готина мачовска усмивка, която помнех отпреди.

— Ти самата си едно малко чудовище, нали, Зоуи?

Реших, че не си струва да отговарям на злобната забележка. Очевидно и Дарий мислеше така. Той ни придружи до вратата на общежитието и помогна на Бека да влезе. Но вместо да я последвам, аз спрях на прага. Интуицията ми подсказваше, че трябва да свърша още нещо, и, колкото и да ми се щеше да не й обръщам внимание, знаех, че трябва да се вслушам в нея.

— Идвам след малко — казах на Дарий. Видях, че се готви да спори с мен, затова поклатих глава и казах бързо. — Довери ми се, трябват ми само няколко секунди.

— Ще бъда до вратата — отвърна той, изгледа тежко Старк и затвори вратата след себе си. Изчаках го да затвори вратата и се обърнах към Старк. Знаех, че поемам огромен риск, но помнех стиховете на Крамиша и особено онзи стих: «Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Трябваше да опитам.

— Джак пое грижата за Дукесата — започнах директно. Видях отново болката в очите му, но тя не достигна до гласа му.

— Е, и?

— Само ти казвам, че кучето ти е добре. Страдаше много, но сега е добре.

— Аз вече не съм същият, следователно тя вече не е моето куче.

Този път чух ясно как гласът му потрепери и, изпълнена с надежда, направих крачка към него.

— Най-хубавото на кучетата е, че обичат стопаните си безусловно. Дукесата не се интересува кой си сега. Тя все още те обича.

— Не знаеш какво говориш — прошепна той.

— Знам. Имах възможност да прекарам известно време с нея. Тя е куче с голямо сърце. — Не става дума за нея, а за мен.

— Да, освен с нея прекарах няколко дни и с група червени хлапета. И най-добрата ми приятелка е първото червено хлапе, променило се във вампир. Стиви Рей е различна от преди, но аз все още я обичам. Знаеш ли, мисля, че ако прекараш известно време с нея и с останалите червени, може… де да знам, да намериш отново себе си. Те успяха — казах последното с повече увереност, отколкото чувствах. Нали точно там, из тунелите, зърнах същата тъмна сянка, която сега обгръщаше Старк? Но не знаех как иначе да го накарам да се махне оттук, където злото се разхождаше съвсем свободно.

— Да, бе! — отвърна прекалено бързо той. — Защо не ме заведеш до тази вампирка Стиви Рей, да видим какво ще стане?

— Добре, бе! — отвърнах също така бързо. — Ако зарежеш тоя лък и ми покажеш как да се измъкнем от лагера, без онези проклети птици да ни засекат, ще направя точно това.

Чертите му се изостриха и на мястото на симпатичния мачо се появи отново оня гаден непознат.

— Никъде не отивам без лъка си и никой не може да напусне училището без тяхно знание.

— Тогава няма как да те заведа при Стиви Рей.

— Няма нужда да ме водиш ти. Тя знае всичко за скапаното ви скривалище. В мига, когато поиска приятелката ти, ще я има.

Ако аз бях на твое място, щях да я очаквам всеки момент. Камбанките забиха в главата ми като будилник. Нямаше нужда да питам коя е «тя». Не исках да разбере колко ме разстроиха думите му, усмихнах се кротко и казах:

— Никой не се крие. Аз съм тук, а Стиви Рей е там, където си беше и преди Промяната, така че не е много трудно да я открие човек. Тя ми е приятелка и ако се появи тук, ще е върховно.

— Права си, не е много трудно. Аз пък искам да си остана, където съм сега — той отмести поглед от мен и се загледа в ледената мъгла, която се стелеше мързеливо около нас. — Не знам защо си се загрижила толкова за мен.

И изведнъж разбрах какво трябва да кажа:

— Просто изпълнявам обещанието си.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди да умреш, ме помоли да ти обещая две неща. Едното беше да не те забравям и аз го изпълних. Другото беше да се погрижа за Дукесата и ето, уверявам те, че тя е добре. Джак се грижи за нея. Помниш ли Джак?

— И сега Дукесата е негово куче? — Старк пое дълбоко въздух и все още загледан в мъглата, каза с треперещ глас. — Кажи му… Кажи му, че тя е добро куче. И да се грижи добре за нея.

Продължих да следвам интуицията си, пристъпих две крачки към него и сложих ръка на рамото му, както го направих в нощта, преди да умре.

— Няма значение какво казваш и на кого я оставяш, Старк, Дукесата си остава завинаги твоето куче. Когато ти умря, тя плака. Бях там и го видях със собствените си очи. И никога няма да го забравя.

Той отказа да погледне към мен, но пусна лъка на земята и сложи бавно ръка върху моята. Останахме така известно време, сплели пръсти в пръстите на другия, безмълвни. Наблюдавах внимателно лицето му и станах свидетел на цялата трансформация. Той стисна ръката ми, изпусна дълга треперлива въздишка и лицето му се отпусна. От очите му изчезна всякакъв намек за червено, а тъмната сянка се изпари. Когато най-накрая ме погледна, видях онова хлапе, което ми бе завъртяло главата с готината си усмивка и което обеща, че ще се върне при мен, преди да почине в ръцете ми.

— Ами ако не ми е останало нищо, за което си заслужава да живея? — попита той толкова тихо, че ако не стоях съвсем близо до него, нямаше да го чуя.

— Все още имаш избор какъв да си или поне какъв да бъдеш. Стиви Рей избра човека пред чудовището. Всичко зависи от теб.

Знам, че това, което направих после, беше пълна глупост. Дори не знам защо го направих. И без това бях в сложни взаимоотношения с Ерик и Хийт. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно момче на главата ми, но в онзи момент виждах само него и той беше отново себе си — Старк, който страдаше от подаръка на Никс, защото заради него бе причинил случайно смъртта на своя ментор, Старк, който се ужасяваше от мисълта, че може да нарани отново някого, момчето, с което внезапно се почувствах дълбоко свързана, повярвах, че има такова нещо като вечна любов и поне за няколко секунди си въобразих, че може би той е моята. Мислейки за всичко това, аз се отпуснах в прегръдките му той се поколеба за миг, после се наведе и притисна устни към моите. Затворих очи и го целунах нежно и продължително. Той отвърна на целувката ми. Държеше ме внимателно и нежно, сякаш можех да се счупя.

И най-неочаквано усетих, че се стяга. Отблъсна ме рязко и отстъпи назад като пиян. Сигурна съм, че видях сълзи в очите му, преди да извика:

— Трябваше да ме забравиш! — вдигна лъка си и изчезна в тъмната бурна нощ.

Останах загледана след него, докато си блъсках главата над въпроса какво, по дяволите, ми ставаше? Как можех да целувам момче, нападнало някого само преди няколко минути? Как можех да се чувствам свързана със същество, което по-скоро може да се нарече чудовище, отколкото човек? Имах чувството, че не знам коя съм, по чия воля действам и в какво се превръщам.

Потръпнах вътрешно. Студената влажна нощ проникна през дрехите и кожата и достигна до костите ми. Разтреперих се от студ и от умора. Бях много, много уморена.

— Благодаря ви, Огън, Въздух и Вода — прошепнах към елементите. — Вие ми служихте добре тази нощ. Сега можете да си вървите.

Мъглата и ледът се завихриха около мен, после изчезнаха и ме оставиха сама с нощта, бурята и обърканите мисли. Тръгнах уморено към стаите. В този момент мечтаех само за едно — да си ида в стаята, да взема горещ душ, да се свия като пашкул в леглото си и да спя няколко дни.