Преследвана

19

Запълзях към Дарий, докато хълцах и се давех от плач. И тъкмо го достигнах, когато от коридора се разнесе ужасен шум. Вдигнах глава и видях Старк. Едната му ръка все още държеше лъка. Другата стискаше касата на вратата толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели. Кълна се, че видях ноктите му да се забиват в дървото. Очите му светеха в червено, самият той се бе присвил леко напред, като че ли го болеше стомахът.

— Старк? Какво става?

Изтрих сълзите с ръка, за да мога да го видя по-добре.

— Кръвта… не мога да го понеса… трябва… — заговори накъсано той и сякаш против волята си, влезе в стаята.

Дарий се изправи на колене. Грабна ножа от пода, където бе паднал, след като бе разрязал бузата му, и се завъртя към Старк.

— Трябва да знаеш, че споделям кръвта си само с онези, които съм поканил — каза той. Гласът му беше силен и уверен. Ако не го виждах с очите си, никога нямаше да повярвам, че кръвта шурти от лицето му като река. — А аз не съм те поканил, момче. Бягай оттук, докато не е станало лошо.

Старк водеше мъчителна вътрешна борба със самия себе си и това се отразяваше на цялото му същество — като започнем от светещите му червени очи, минем през дивашки изкривената уста и стигнем до напрежението, което се излъчваше от цялото му тяло. Изглеждаше като че ще експлодира всеки момент.

Трябваше да се намеся. Вече не издържах. Първо, целувката на Калона, меко казано, ми изпи мозъка. Второ, раната продължаваше да ме боли. Виеше ми се свят и се чувствах толкова слаба, че не вярвах, че ще спечеля боксов мач дори и срещу Джак. А като капак на всичко, Дарий беше ранен и аз нямах представа колко дълбока беше раната му. Честна дума, ако в този момент някой забиеше вилица в мен, мисля, че нямаше да мога да реагирам.

— Старк, излез оттук! — казах колкото може по-силно и се зарадвах, че гласът ми беше по-уверен, отколкото самата аз. — Не ми се иска да те разкарам с огън, но се кълна, че ако направиш още една крачка към него, ще ти подпаля задника. Това като че ли свърши работа. Той се извъртя и заби червените си очи в мен. Беше ядосан и видимо опасен. Цялата му фигура бе обгърната в мрак, като черна аура, и това подсилваше червения блясък в очите му. Изправих се, благодарна, че увитият около мен чаршаф все още беше на мястото си, вдигнах ръце и се приготвих.

— Не ме предизвиквай, Старк. Ако ме ядосаш, бъди сигурен, че ще си изпатиш жестоко.

Старк примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си. Червеното в очите му постепенно избледня, тъмната аура изчезна и той изтри с трепереща ръка потта от челото си.

— Зоуи, аз… — заговори почти нормално, което накара Дарий да излезе от защитната си позиция и да направи стъпка към мен. Старк веднага изсъска към него. Наистина изсъска, сякаш беше животно, а не човек, обърна се и избяга от стаята.

Успях да се добера до вратата и да я затръшна, после домъкнах стола, който стоеше до леглото, и го мушнах под дръжката й, както съм виждала да правят по филмите. Накрая се върнах при Дарий.

— Щастлив съм, че си на моя страна, Жрице — погледна ме възхитено той.

— Така си е. Аз съм «голяма работа».

Разсмяхме се, което ни даде сили да се доберем до ръба на леглото. Той се просна тежко върху него. Останах права и се заех със задачата да спра да се олюлявам като пияна. Защото вече не бях.

— В онзи шкаф трябва да има комплекти за първа помощ — кимна той към дългия блестящ метален шкаф, който заемаше половината от стената отсреща. Отидох натам и видях още вградена мивка и купчина страховити медицински инструменти (всички бяха остри и от неръждаема стомана), акуратно подредени по големина и вид.

Игнорирах острите неща и започнах да отварям всички чекмеджета и вратички подред. От усилието ръцете ми започнаха да треперят неистово.

— Зоуи — извика Дарий и аз го погледнах през рамо.

Изглеждаше ужасно. Лявата страна на лицето му беше кървава каша. Разрезът тръгваше от слепоочието и стигаше до извивката на челюстта, като разкъсваше правите геометрични линии на татуировката. Въпреки това очите му се усмихваха.

— Ще се оправя. Това е малко повече от драскотина.

— Това е доста голяма драскотина — казах аз.

— Афродита сигурно ще се ядоса, като ме види.

— Ъ-хъм?

Воинът реши да ми се усмихне, но завърши с болезнена гримаса. Движението на устните му предизвика още по-силно кръвотечение. Той посочи лицето си:

— Това няма да й хареса.

Награбих цяла камара превръзки, напоени със спирт тампони, марля и какво ли още не, и се върнах при него.

— Ако те разкара заради това, ще й дам да се разбере… след като си почина малко — игнорирах миризмата на кръвта му, преглътнах тежко, за да не повърна, и се вгледах в ужасната «драскотина».

Знам, че звучи нелогично: аз обичам вкуса и миризмата на кръв, това е факт, но се скапвам, като видя да тече от телата на приятелите ми. Чакай малко! Може и да не е толкова нелогично, защото, хей, ало! Аз не ям приятелите си! Сетих се за Хийт и реших да допълня мисълта си: аз не ям приятелите си при нормални обстоятелства и никога, без да ми разрешат.

— Дай, аз ще я почистя — каза Дарий и протегна ръка към спиртния тампон, който стисках в шепата си.

— Не! — казах твърдо и тръснах глава, за да прогоня световъртежа. — Не ставай смешен. Ти си ранен, затова аз ще свърша тази работа. Само ми кажи какво трябва да правя — замълчах за миг, после казах тихо: — Дарий, трябва да се махнем оттук.

— Знам — отвърна той.

— Но не знаеш защо. Подслушах един разговор между Калона и Неферет. Те планират някакво ново бъдеще. Казаха, че за целта трябва да «завладеят Съвета».

Очите на Дарий се разшириха от смайване.

— Съветът на Никс? Или Висшия Съвет на вампирите?

— Не знам. Не споменаха подробности. Може би говореха за нашия Съвет в «Дома на нощта».

Той се взря в мен.

— Но всъщност не вярваш, че става дума за него? Кимнах бавно.

— О, велика Никс! Не може да бъде!

Стиснах устни, за да спра гаденето. Бъркотията в стомаха ми доказваше точно обратното.

— Страхувам се, че ще стане точно така. Калона е много силен и владее магия, която привлича хората към него. Основният им проблем е, че Неферет не може да ни подчини на волята си, докато те и онези птичи чудовища не изпълнят своя план, какъвто и да е той — честно казано, според мен те вече работеха по него, но се страхувах, че ако го изрека на глас, ще бъде като заклинание, което ще изпълни всичките им желания. — Затова не може ли да те превържем, да вземем Афродита, близначките и Деймиън и да се върнем в тунелите? — усетих, че всеки момент ще избухна в сълзи, затова продължих бързо: — Сега съм много по-добре и мисля, че трябва да се махаме веднага оттук, дори това да означава да се удавя в собствената си кръв.

— Съгласен съм с теб и съм сигурен, че Неферет те е излекувала достатъчно, за да премахне опасността тялото ти да отхвърли Промяната. Въпреки че все още не си преминала изцяло в клана на вампирите.

— Ти как си? Ще имаш ли сили за бягството?

— Казах ти, че съм добре, повярвай ми. Хайде да почистим раната и да се махаме оттук.

— В тунелите ми харесва повече — произнесох мислите си на глас и изненадах себе си с това признание. Бързо погледнах към Дарий, но той спокойно кимна в съгласие. — Сигурно защото там се чувстваш в безопасност — каза той.

— Обърна ли внимание на Неферет?

— Ако имаш предвид дали съм забелязал, че силата й се е увеличила, отговорът ми е да.

— Хм. Надявах се, че съм си въобразила — измърморих под носа си. — Ти имаш добре развити инстинкти и те отдавна те предупреждават за Неферет — той замълча за миг и продължи по-тихо. — Хипнотичната сила на Калона е невероятна. Никога не съм усещал подобно нещо.

— Да — казах и се заех да почистя кръвта от лицето му. — Обаче аз успях да се освободя от магията му.

Но отказвах да призная дори и пред себе си, че въпреки преодоляването на хипнотичния ефект, аз все още потръпвах сладостно при спомена за целувката му.

— Дарий, Калона не ти ли изглежда някак различен?

— Различен ли? В какъв смисъл?

— По-млад, по-млад от теб.

Казах го, защото предположих, че Дарий беше някъде към средата на двайсетте, поне така ми изглеждаше на мен. Той ме изгледа дълго и загрижено.

— Не, същият е като първия път, когато го видях — без определена възраст. Но повярвай ми, никой не може да го сбърка с тийнейджър. Вероятно има дарбата да променя външността си и го е направил, за да ти се хареса.

Исках да възразя, но си спомних какво ми каза Калона, преди да ме целуне. Нарече ме с името, което бе използвал в нощния ми кошмар. «И аз откликвам машинално, сякаш душата ми го познава от векове», прошепна един предателски глас в главата ми. Обзе ме невъобразим страх, ръцете ми затрепериха и цялата настръхнах.

— Той ме нарича Ая.

— Името ми звучи познато. Какво означава? — Така се е казвала девицата, която жените Гигуа са създали, за да хванат Калона.

Дарий въздъхна тежко.

— Е, поне знаем защо те защитава. Мисли си, че ти си неговата любима.

— На мен ми прилича повече на мания, отколкото на любов — казах бързо. Не исках да допусна дори за миг, че Калона може да е обичал Ая. — Освен това не бива да забравяме, че Ая го е подмамила и с нейна помощ хората са го затворили в земята за повече от хиляда години.

— И любовта му лесно може да премине в ярост — стомахът ми се стегна на топка. — Може би ме иска до себе си, за да ми отмъсти. Всъщност нямам представа какво точно замисля. Неферет искаше да ме убият, но той я спря, каза й, че може да използват способностите ми.

— Но ти никога няма да предадеш Никс — каза Дарий.

Аз кимнах и казах бавно:

— И когато той го осъзнае, не виждам защо ще иска да ме задържи.

— Той гледа на теб като на мощен противник, който може отново да го плени — каза замислено Дарий.

— Както и да е — завъртях глава. — Кажи сега какво още трябва да направя за раната ти. После ти предлагам да отидем и да намерим другите, за да се махнем оттук.

Той започна да ме направлява и с общи усилия успяхме да почистим дългия разрез, при което се наложи да излея цялото шише със спирт в раната му, за да «я предпазим от всяка възможна инфекция, която кръвта на гарвана-демон би могла да причини», както се изрази воинът. Аз самата бях забравила, че преди да разреже бузата му, този нож бе забит в гърдите на Рефаим и че навсякъде около нас имаше от гадната кръв на този мутант. Промих раната, после Дарий ми помогна да намеря онова странно, но готино нещо, наречено «Дермабонд», познато като течно кожно лепило, и изстисках от него по протежението на целия разрез, притиснах двата края на раната един към друг и та дам! Като изключим голямата резка през лицето, Дарий заяви, че се чувства като нов, въпреки че аз се усъмних в думите му, като имах предвид, че не бях най-надеждната медицинска сестра на света.

След това се спуснахме да ровим из шкафовете, понеже не можех да тръгна пред всички с увит около себе си чаршаф. Няма да повярвате какви отвратителни тънки като хартия «нощница» намерихме в едно от чекмеджетата (ох, моля ви се, та това изобщо не бяха истински нощници). Нямах представа защо болниците те карат да обличаш такива грозни полупрозрачни неща. Човек и без това се чувства достатъчно зле, щом е там. Струваше ми се пълна безсмислица. Най-после намерихме някакви зелени операционни екипи, прекалено големи за мен, но какво да правя. Все пак бяха по-добре от чаршафа. Довърших тоалета си с някакви болнични обувки и попитах Дарий за чантата си. Той предположи, че може да е останала в джипа. Много тъпо от моя страна, но аз започнах да чупя пръсти, изплашена, че може да съм си изгубила шофьорската книжка и телефона. После се разтревожих, че сигурно няма да улуча същия нюанс на страхотния си блясък за устни «Улта», когато отида да си купя нов. Пълни глупости!

Облякох операционния екип (Дарий трябваше да се обърне с гръб към мен) и след това изведнъж се намерих на леглото, загледана в нищото пред себе си с натежали за сън очи.

— Как се чувстваш? — попита загрижено Дарий. — Изглеждаш като…

Той не довърши и аз съм сигурна, че замълча, за да не позволи на думите «пълен идиот» и «тотално скапана» да излязат от устата му.

— Уморена? — притекох му се на помощ. — Да — кимна зарадвано той.

— Е, не е кой знае каква изненада, защото наистина съм уморена. Много.

— Може би трябва да почакаме…

— Не! — прекъснах го. — Искам да тръгваме. Не вярвам, че ще успея да се наспя като хората, докато сме тук. Просто не се чувствам в безопасност.

— Съгласен съм, тук наистина не си в безопасност. Както и никой от нас.

Преди да напуснем стаята, хвърлих един поглед към часовника на стената. Беше малко след четири сутринта. Шашнах се, като изчислих колко много време беше минало, откакто бяхме дошли. Явно съм била в безсъзнание часове наред. Което означава, че съм спала, но въобще не се чувствах отпочинала. Ако нещата в «Дома на нощта» следваха нормалния си ход, сега хлапетата трябваше да свършват учебните занятия.

— Наближава време за вечеря — каза аз. — Може би ще ги намерим в кафето.

Дарий кимна, премести подпряния на вратата стол и открехна вратата.

— Коридорът е празен — прошепна след малко.

Докато оглеждаше отпред, аз го огледах отзад. И вместо да го последвам, го хванах за ръкава и го издърпах обратно в стаята. Той ме погледна въпросително.

— Знаеш ли, мисля, че и двамата трябва да се преоблечем, преди да се появим с гръм и трясък в кафенето или в общежитието. Ти си целият в кръв, а аз приличам на голяма зелена торба за боклук. Не сме най-незабележителните хора на света.

Дарий се огледа и видя засъхналите пръски кръв по ризата и сакото си. Нямаше начин тази кръв, плюс раната на лицето му, плюс моята премяна, да не привлекат вниманието на другите, а по израза на лицето на Дарий беше ясно, че и той е стигнал до същото заключение.

— Хайде да се качим на втория етаж. Там са настанени синовете на Еребус. Ще се преоблека, после ще дойда с теб до общежитието, за да махнеш този чувал — посочи към зелената престилка той. — Ако имаме късмет, ще намерим Афродита и близначките там. Ще остане само да открием Деймиън и да се измъкнем от тук.

— Звучи добре. Не вярвах, че някога ще го кажа, но нямам търпение да се върна в тунелите. В момента там ми се струва истински рай.

Дарий изръмжа и аз го приех като съгласие. Излязох след него в коридора, който изглеждаше изоставен. Стъпалата до втория етаж бяха малко, но изкачването им ме изтощи напълно и последните изминах отпусната тежко в ръцете на Дарий.

От разтревожения му поглед разбрах, че обмисля сериозно възможността да ме вземе на ръце и да ме пренесе догоре, и щеше да го направи, но докато се реши, вече бяхме стигнали горната площадка.

— Винаги ли е толкова тихо тук? — попитах между глътките въздух.

— Не — отвърна рязко той.

Минахме през общите помещения, където имаше хладилник, огромен телевизор, няколко удобни канапета и разни играчки за момчета като мишена за стрелички, гири и табла. Тук също нямаше никой. С непроницаемо лице Дарий ме поведе към една от многото врати от двете страни на коридора.

Стаята му се оказа точно каквато си представях, че трябва да изглежда една стая на син на Еребус — чиста, подредена и скромно обзаведена. Видях няколко награди от състезания по хвърляне на нож и цялата колекция от книгите на Кристофър Мур с твърди корици, но никъде не открих снимки на приятели или на семейството. Единствената украса по стените беше някакъв пейзаж от Оклахома, който вероятно си е вървящ със стаята. Иначе и той като Афродита си имаше мини-хладилник и това ме ядоса. Изглежда, всички тук си имаха хладилник, с изключение на мен. Прозорецът беше закрит с тежка завеса. Отидох при него, повдигнах ъгълчето на плата и се загледах навън, за да може Дарий да се преоблече, без да давам повод на ревнивата Афродита да изкорми един от нас.

По това време на нощта дворът обикновено гъмжеше от хлапета. Часовете бяха свършили и те трябваше да се придвижват от училището към общежитията, физкултурния салон, кафето, изобщо да се мотаят наоколо като нормални тийнейджъри. Но навън имаше само няколко души, които вървяха забързано по тротоара, притичвайки от една сграда към друга.

Интуицията веднага ми подсказа, че това означава нещо, но аз с лека ръка приписах мъртвешката тишина на сметката на лошото време. Черното небе продължаваше да сипе леден дъждец. Мястото около училището беше защитено от бурята, но блестящото ледено покривало над останалата част на града ме омагьоса с красотата си. Дърветата се превиваха под тежестта на кристалните одежди на клоните си. Газените лампи хвърляха мека, жълта светлина по гладките стени и заледените тротоари. Но най-готина беше заскрежената трева. Побелелите й крехки стръкчета проблясваха навсякъде, където светлината ги докосваше, и градината изглеждаше като поле, засадено с диаманти.

— Брей! — заговорих по-скоро на себе си, отколкото на Дарий. — Знам, че снежната буря е кофти работа, но всичко е адски красиво. Имам чувството, че се намираме в съвсем различен свят.

Дарий навлече пуловер върху чистата си тениска и дойде до мен. Намусената му физиономия беше доказателство, че за него бурята е по-скоро кофти работа, отколкото ледена магия.

— Никъде не се вижда охрана — каза той и аз разбрах, че мусенето не беше заради бурята, а заради граничните стени, които се виждаха от прозореца. — Обикновено виждам поне двама-трима от моите братя воини, но сега няма никой.

Погледнах го и видях как ръцете му се свиват в юмруци.

— Какво има, Дарий?

— Ти беше права. Това наистина е друг свят. Има охрана, но тя не е от моите братя — той посочи едно неясно петно на стената на сградата срещу тази, в която се намирахме, точно там, където тя завиваше зад храма на Никс.

Загледах се натам. В същото време мракът между сенките на стария дъб и храма се размърда и аз видях приведената фигура на кацнал на стената гарван-демон.

— Ето, виж и там — посочи той към черното петно надолу по стената.

В началото не видях нищо, освен наситена тъмнина, естествена за подобна бурна нощ, но когато се вгледах, забелязах, че и там нещо помръдна, и различих формите на друго птицеподобно създание.

— Те са навсякъде — промълвих отвратена. — Как ще се измъкнем оттук?

— Ще можеш ли да ни прикриеш с елементите, както го направи преди?

— Не знам. Много съм уморена и се чувствам странно. Раната ми е по-добре, но имам усещането, че продължавам да кървя и силите ми не се възстановяват — после се сетих за нещо и стомахът ми се преобърна. — Знаеш ли, този път нямаше нужда да отпращам Вятъра и Огъня, след като те освободиха от Калона. Те сами си отидоха. Досега не ми се е случвало. Винаги остават в мен, докато не ги освободя.

— Този път си много слаба, а те допълнително ти отнемат силите. Способността ти да се свързваш със стихиите и да ги контролираш е дар от богинята, но той си има цена. Ти си млада и здрава и при нормални обстоятелства не забелязваш, че общуването с тях те изтощава.

— Усещала съм такова нещо и преди, но никога с такава сила.

— Не забравяй, че беше на една крачка от смъртта. Като прибавим и това, че нямаше време за почивка и възстановяване, комбинацията става наистина опасна.

— С една дума, не мога да гарантирам, че ще ви измъкна оттук — заключих аз.

— Предлагам ти да преминем на план В, след като не можем да осъществим план А и план Б.

— Мен ме остави като план Я — изхленчих аз. — Имам нещо, което ще ти помогне, макар и временно. Той отиде до хладилника и извади оттам две бутилки от минерална вода, само че вместо вода, в тях имаше гъста червена течност, която веднага разпознах. Подаде ми едната и ми нареди:

— Изпий я.

Аз го погледнах накриво.

— Държиш в хладилника си кръв в бутилки за вода?

Той вдигна вежди, но кожата около раната му се опъна и той веднага ги смъкна:

— Аз съм вампир, Зоуи. Ти също скоро ще станеш. За нас да държим бутилирана човешка кръв е същото, като да имаме бутилирана вода. Само че жаждата за кръв е много по-силна — той вдигна своята бутилка и я пресуши на един дъх.

Изключих всички мисли и съмнения и направих същото. Както винаги, кръвта избухна в мен, изпълни ме с енергия и аз се почувствах жива и непобедима. Мислите ми се проясниха, болката ме напусна и ме остави да си поема голяма глътка въздух, без да се превия надве.

— Добре ли си? — попита Дарий.

— Абсолютно — казах и въздъхнах доволно. — Хайде да отидем до общежитието. Трябва да се преоблека и да намерим другите, докато кръвта действа.

— Което ми напомня… — той се върна при хладилника, взе още една бутилка с кръв и ми я подхвърли. — Сложи я в джоба си. Не може да замени съня и почивката, но ще те държи на крака. Надявам се.

Без да протестирам повече, мушнах бутилката в един от огромните джобове на висящите като от закачалка зелени панталони. Дарий скри ножа си в кожената ножница, взе чисто кожено яке и двамата напуснахме стаята. Преодоляхме стъпалата сравнително бързо и стигнахме до външната врата. През цялото време не срещнахме нито една жива душа. Беше адски подозрително, но не исках да мисля сега за това. Не исках да правя или казвам нещо, което би ни забавило дори и с една секунда.

Дарий хвана дръжката на вратата и беше готов да я натисне, когато се замислих.

— Знаеш ли, мисля, че гарваните-демони не бива да разбират, че съм станала и се мотая наоколо — казах тихо, въпреки че наоколо нямаше жива душа.

— Имаш право — почеса се Дарий.

— Ще се справиш ли?

— Ами, общежитието не е много далече, а времето и без това е ужасно. Само ще призова мъглата и ще усиля дъжда. Това би било достатъчно, за да ни скрие. Не забравяй да мислиш, че си направен само от дух. Опитай се да си представиш, че се смесваш с мъглата. Така ще ми бъде по-лесно.

— Няма проблем. Кажи, когато си готова.

Поех дълбоко въздух, благодарна, че гърдите ми вече не ме болят така жестоко, и се съсредоточих. — Вода, Огън и Дух, имам нужда от вас — казах и прострях едната си ръка напред, сякаш прегръщах приятел. С другата хванах Дарий под ръка. Незабавно усетих трите елемента в мен и около мен и за моя радост Дарий също ги усети. — Дух, искам да ни скриеш, да ни разтвориш в нощта. Вода, изпълни пространството около нас и ни покрий. Огън, искам от теб съвсем мъничко, само да затоплиш леда, за да го разтопиш, и вместо него да завали пороен дъжд.

Времето беше просто отвратително. Със сигурност щях да му се наслаждавам повече, ако го гледах от топла суха стая. Беше истинска вихрушка, но когато елементите изпълниха заповедите ми, бурята се разбесня като хала. Взрях се в оградата, за да проверя дали гарваните-демони ни забелязват, но стихиите си вършеха работата перфектно и ни вкараха в нещо като снежна топка. Ледът и вятърът бяха толкова силни, че щях да тупна на земята, ако не беше Дарий, който притежаваше рефлекси на котка и успя да задържи и мен, и себе си на крака.

Аналогията с котките ми напомни, че докато напредвахме бързо, но внимателно, по замръзналия тротоар, покрит с внезапно спусналата се мъгла, не видях нито една котка. Добре, времето беше пълна гадост, особено след като се намесих и аз. Знаех, че котките не обичат да се мокрят, но през месеците, докато живеех в «Дома на нощта», не си спомням да съм вървяла някога из училището, без да срещна поне две гонещи се котки.

— Не виждам нито една котка — казах на Дарий.

— И аз го забелязах — кимна той.

— Какво може да означава това?

— Неприятности.

Но сега нямах време да размишлявам по въпроса за котките (и да се тревожа за Нала). Вече усещах, че енергията ми се изчерпва. Трябваше да съсредоточа всичките си сили, за да продължа да тичам и да нашепвам молитви към Вятъра, Водата и Огъня.

— Ние сме нощта, нека духът на нощта ни покрие… да ни обвие в мъгла… духай, Вятър, пази ни от лоши очи…

Бяхме почти пред общежитието, когато дочух глас на момиче. Не разбрах какво казваше, но напрегнатият й глас можеше да означава само едно — нещо не беше наред. Стягането на мускулите на Дарий и начинът, по който се опитваше да види какво става през забърканата от елементите супа, ми показа, че той също я е чул.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно чувахме момичето и думите й постепенно придобиха смисъл.

— Не, аз… искам само да се върна в стаята си — дочу се изплашеният глас.

— Ще се върнеш. Но след като приключа с теб.

Замръзнах на място и дръпнах Дарий да спре, защото разпознах мъжкия глас, преди да чуя отговора на момичето.

— Може би по-късно, Старк. Може би…

Но думите спряха рязко, чу се лек писък и всичко завърши със стенание. Последва познатото мляскане и онези сладостни стонове.