Преследвана

29

Влязох в обора и първото нещо, с което се блъсках, беше строгият поглед на Ленобия.

— Зоуи, почисти тук — ми нареди тя.

Връчи ми вилата и ми посочи отделението на Персефона. Измънках нещо като «да, госпожо, веднага, госпожо» и забързах към обора на кобилата, която бях приела за своя от минутата, когато дойдох в «Дома на нощта». Персефона изпръхтя срещу мен. Отидох при нея, погалих я по челото, целунах я право по кадифената муцуна и й заговорих. В общи линии й казах, че е най-красивият и най-умен кон във вселената. Тя докосна с бърни бузата ми, пръхна в носа ми и, изглежда, се съгласи с мен.

— Тя те обича. Сама ми го каза.

Обърнах се и видях Ленобия да стои до вратата на отделението, облегната на стената. Понякога забравям колко красива е тя и в подобни случаи, когато наистина се вгледам в нея, се изненадвам отново от невероятната й красота. Тя е изключително деликатна, но силна и гъвкава. Най-впечатляващото у нея са сребристобялата коса и тъмносивите очи, ако не броим фантастичните татуировки на препускащи коне, които я отличаваха от всички други вампири. Носеше обичайната си снежнобяла риза и спортни кожени панталони, набутани в английски ботуши за езда. Ако не бяха татуировките и избродираната със сребърни конци богиня над сърцето й, можеше да мине за красавица от реклама на Келвин Клайн.

— Наистина ли можете да разговаряте с тях? — отдавна го подозирах, но днес за пръв път тя заговори открито за способностите си.

— Не с думи. Конете общуват чрез чувствата. Те са страстни и верни същества с толкова големи сърца, че могат да поберат целия свят в тях.

— Винаги съм си мислела, че е така — казах бавно и целунах Персефона по челото.

— Зоуи, Калона трябва да бъде убит.

Директното изявление ме разтърси до дъно и аз се огледах бързо, изплашена, че някой гарван може да се спотайва наблизо, както беше в другите часове. Ленобия поклати глава и разсея страховете ми.

— Гарваните са омразни не само на котките, но и на конете, само че омразата им е много по-опасна. Нито едно от онези противни птичи същества не би посмяло да влезе в конюшня.

— А другите хлапета? — попитах тихо.

— Те са прекалено заети да тренират с конете, които стоят тук затворени от дни заради тази буря. Така че повтарям, Калона трябва да бъде убит.

— Не може да бъде убит. Той е безсмъртен — разочарованието пролича ясно в гласа ми.

Ленобия отметна назад гъстата си коса и закрачи нервно от единия край на помещението до другия.

— Въпреки това някак си трябва да го победим. Той примамва нашите и ги отдалечава от Никс.

— Знам. Тук съм от няколко часа и вече виждам колко далеч са стигнали нещата. И Неферет също е на негова страна — задържах дъха си в очакване да видя дали Ленобия ще остане сляпо вярна на Висшата жрица, или е достигнала до истината.

— Неферет е най-лошата — каза тя и в гласа й имаше горчивина. — Тя трябваше да бъде най-предана на Никс, а я предаде изцяло.

— Тя не е същата — казах аз. — Предала се е изцяло на злото.

Ленобия кимна.

— Да. Някои от нас отдавна имаха такива опасения. Срамувам се да го призная, но по-голямата част не направихме нищо, за да й се противопоставим, когато се появиха първите симптоми и тя започна да се държи странно. Според мен тя вече не служи на Никс. Затова имам намерение да положа клетва за вярност към нова Висша жрица — завърши тя и ме погледна красноречиво.

— Не и аз — едва не изквичах от страх. — Аз още не съм преминала през Промяната.

— Ти беше Белязана и Избрана от нашата богиня. Това е достатъчно за мен. Драконът и Анастасия са на същото мнение.

— Ами останалите преподаватели? Има ли и други на наша страна?

Лицето на Ленобия посивя от мъка.

— Не. Всички са заслепени от Калона.

— А вие защо не сте? Тя забави отговора си.

— Не знам защо не успя да ме заслепи като другите. Драконът, Анастасия и аз разговаряхме за това, макар че нямахме много време за разговори. Ние също почувствахме привличане, но част от нас остана незасегната и успяхме да го видим — истински да го видим — и да осъзнаем разрушителната му същност. Стигнахме до единно мнение, че този, който може да го победи, си ти, Зоуи.

Изведнъж се почувствах мъничка, безпомощна и много изплашена. Исках да вдигна ръце и да изкрещя: «Но аз съм само на седемнайсет! Не мога да спася света. Не умея дори да паркирам успоредно!»

И в този момент лек ветрец погали лицето ми и донесе дъх на косена трева. Стоплен от лятното слънце и напоен с влага от утринна роса, духът ми се въздигна.

— Ти не си обикновено хлапе. Вслушай се в себе си дете, открий тихия глас в теб. Той ще те поведе и ние ще те последваме — каза тя и гласът й ми напомни за моята богиня.

Смесени с елементите, думите й ме успокоиха и изведнъж очите ми се отвориха. Как можах да забравя?

— Стихотворението! — извиках и отидох бързо до вратата на Персефона, където бях закачила чантата си. — Едно от червените хлапета пише пророчески стихове и точно преди да се върна тук, ми даде стихотворение, в което се говори за Калона.

Ленобия ме гледаше с любопитство, докато ровех из чантата.

— Ето го! — беше сгънато заедно със стихотворението, което според мен беше за Старк. Грабнах листа и го зачетох. — Да… това е. В него се казва как да накарам Калона да изчезне оттук. Но е написано… с нещо като поетичен код.

— Нека да го прочета? Може да помогна.

Протегнах ръка така, че да може да го вижда, и тя го прочете на глас, докато аз следвах текста с очи:

— Калона излезе от земята, но той не се е преродил, както ни уверява Неферет, нали? — попита Ленобия и продължи да изучава стихотворението.

— Не, бил е затворен в земята повече от хиляда години — отвърнах аз.

— От кого?

— От древните хора от племето на баба.

— Каквото и да са направили хората на баба ти, за да го заровят под земята, изглежда, че втория път то няма да подейства по същия начин. Този път същото нещо ще го накара да избяга. Това е достатъчно за мен. Трябва да се освободим от него, преди да разкъса напълно връзката ни с Никс — тТя вдигна поглед от стихотворението към мен. — Какво са направили хората чероки, за да го затворят в земята?

Въздъхнах дълбоко и съжалих сто пъти, че баба не е тук, за да ми помогне.

— Аз просто… не знам много за това — проговорих отчаяно.

— Ш-ш-ш… — успокои ме Ленобия и ме потупа по гърба, сякаш бях нервна кобила. — Чакай, дойде ми една идея — иИзлезе бързо от обора и се върна с гъсто и меко чесало, което ми връчи. Излезе за втори път и се появи с бала слама. Сложи я от вътрешната страна на стената и седна на нея. Намести се удобно, извади от балата една дълга златиста сламка и я пъхна в устата си. — Започни да четкаш кобилата и мисли на глас. Трите с Персефона ще открием отговора.

— Добре — казах и започнах да четкам бавно червеникавокафявата грива на Персефона. — Баба ми разказа, че жените Ги-гуа, ъм… така са наричали мъдрите жени чероки, се събрали от близките племена и създали прекрасна девица от пръст, за да примами Калона в една пещера. После са затрупали входа й с пръст.

— Чакай. Жените се събрали, за да създадат девица, нали така?

— Да. Знам, че звучи откачено, но се е случило точно така.

— Не, не се съмнявам, че казаното от баба ти е истина. Само се чудя колко жени са се събрали.

— Не знам. Баба ми каза само, че Ая е била техен инструмент и всяка от тях я надарила с нещо специално.

— Ая? Така ли се е казвала девицата?

Кимнах и се повдигнах на пръсти, за да я погледна над рамото на кобилата.

— Калона ме нарича Ая.

Ленобия ахна.

— Тогава ти си инструментът, чрез който той ще бъде победен отново.

— Да, но не победен, а само прогонен — казах машинално. Изведнъж инстинктът ми проработи и аз разбрах, че това, което казах, е истина. — Точно така. Този път той не може да бъде вкаран в капан, защото очаква от нас точно това, но аз мога да го накарам да избяга оттук — прошепнах по-скоро на Персефона, отколкото на Ленобия или на мен самата.

— Но този път ти няма да бъдеш просто инструмент. Нашата богиня те дари със свободна воля. Ти избираш доброто и именно доброто ще накара Калона да избяга.

Увереността на Ленобия ме зарази.

— Чакай, какво се казваше за онези пет неща?

Ленобия вдигна листа със стихотворението от пода, където го бе оставила.

— Тук се изброяват пет неща: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя.

— Това са хора — казах развълнувано. — Както каза и Деймиън. Затова са написани с главни букви. Стихотворението говори за хора, които символизират тези пет неща. И… и се обзалагам, че ако баба беше тук, щеше да потвърди, че това са петте Гигуа жени, създали Ая.

— Ти вярваш ли в това, Зоуи? Чувстваш ли, че е правилно, дълбоко в душата си? Имаш ли усещането, че в теб говори богинята?

Аз се усмихнах и сърцето ми запърха като птиче в гърдите.

— Да, чувствам, че това е истината.

— Онова място на силата очевидно е някъде тук, в «Дома на нощта» — замисли се тя.

— Не — извиках по-силно, отколкото ми се искаше, и накарах Персефона да изцвили нервно. Погалих я и заговорих по-спокойно. — Не. Мястото на силата в училището е заразено от Калона. Неговата сила, обединена с тази на Неферет и смесена с кръвта на Стиви Рей, го освободи и… — хлъцнах, когато осъзнах до какъв извод ме води всичко това. — Стиви Рей! Досега си мислех, че тя представлява земята, защото има връзка със земята и така нататък, но сгреших. Тя не е земя, а кръв.

Ленобия се усмихна и кимна.

— Много добре. Единият е открит. Сега трябва да назовеш имената и на останалите четирима.

— И мястото — измърморих аз.

— Да, и мястото — съгласи се тя. — Тези места обикновено са свързани с Духа. Като Авалон, древния остров на богинята. Той е обвързан духовно с Гластънбъри. Християните също са усещали силата на това място и още навремето са построили там манастир.

— Какво? — заобиколих бързо Персефона и застанах пред Ленобия. — Какво казахте за манастира и за богинята?

— Ами, не можем да кажем, че Авалон принадлежи на този свят, но това място притежава особена енергия. Християните са я усетили и са построили там манастир, посветен на Дева Мария.

— Ох, професор Ленобия, точно това е! — трябваше да примигам, за да прогоня сълзите, после се засмях с глас. — Съвсем точно. Мястото на силата е на ъгъла на Двайсет и първа и, Луи в манастира на монахините бенедиктинки.

Очите на Ленобия се разшириха и тя се усмихна.

— Нашата Богиня е мъдра. Сега остава само да откриеш кои са останалите четирима и да ги заведеш там. В стихотворението се казва, че те се събират заедно… — Тя потърси с поглед мястото и зачете. — Нощта води до Духа. Кръвта е свързана с Човека, а Земята завършва.

— Кръвта вече е там, поне се надявам да е пристигнала. Казах на Стиви Рей да заведе червените хлапета в манастира, когато разбрах, че Неферет иска да я хване. — Защо я изпрати точно там?

Усмихнах се толкова широко, че за малко не си разцепих устните.

— Защото Духът е там. Това е игуменката на манастира, сестра Мери Анджела. Тя спаси баба от гарваните-демони и сега се грижи за нея в подземието на манастира.

— Монахиня? Да представлява Духа и да победи древен паднал ангел? Сигурна ли си, Зоуи?

— Не да победи, само да го пропъди и да ни даде време да се прегрупираме и да измислим как да се отървем от него завинаги. И да, сигурна съм.

Ленобия се поколеба, но само за миг, после кимна.

— Значи, вече идентифицира Духа и Кръвта. Помисли. Кой се крие зад Земята, Нощта и Човека?

Върнах се при Персефона и продължих да я реша. Изведнъж се засмях на глас и едва се сдържах да не се фрасна по тъпата глава.

— Афродита! Тя трябва да е Човека, въпреки че през повечето време няма нищо общо с хората.

— Съгласна съм с теб — засмя се Ленобия.

— Добре, останаха само Нощта и Земята — продължих аз. — Казах ви, че първото ми предположение за земята е Стиви Рей заради връзката й с този елемент. Но в сърцето си знам, че тя е кръвта. Земя… земя… — Може ли да е Анастасия? Нейните познания в областта на магиите и ритуалите често са свързани със земята.

Замислих се, но за съжаление не усетих онова прищракване, което би ми показало, че това е правилният отговор.

— Не, не е тя.

— Може да сме се съсредоточили върху неточните хора. Духът се оказа външен човек. Признавам си, че не го очаквах. Може би Земята също е някъде извън «Дома на нощта»?

— Струва си да помислим по този въпрос.

— Какъв човек или вампир би могъл да символизира Земята?

— От тези, които познавам, хората от племето на баба са най-близо до земята. Чероките се отнасят с особено благоговение към нея и са против безогледната й експлоатация и превръщането й в нечия собственост. Светогледът им е много по различен от този на съвременните хора.

Изведнъж замлъкнах, допрях чело до мекото рамо на Персефона и благодарих шепнешком на Никс.

— Ти разбра кой е човекът, нали?

Погледнах към Ленобия и се усмихнах щастливо.

— Това е баба. Тя е Земята.

— Пасва идеално — съгласи се Ленобия. — Сега ги имаш всичките.

— Без Нощта. Все още не съм измислила кой… — забелязах хитрата усмивка на Ленобия и замлъкнах.

— Погледни по-надълбоко, Зоуи Редбърд. Сигурна съм, че ще откриеш кого е избрала Никс.

— Не съм аз — прошепнах изплашено.

— Разбира се, че си ти. Стихотворението го казва ясно: «Нощта води към Духа». Никой от нас нямаше да се сети за манастира на бенедиктинките, нито че неговата игуменка е част от заложения в стихотворението пъзел, но ти ни отведе право там.

— Ако съм права — казах с треперещ глас.

— Вслушай се в сърцето си и ми кажи дали си права.

Поех дълбоко въздух и се заслушах в себе си. Да, да, то беше там, онова чувство, което идваше от моята богиня, и то ми каза, че съм права. Вдигнах поглед към умните сиви очи на Ленобия и казах уверено:

— Права съм.

— Тогава трябва да ви отведем с Афродита в манастира.

— Всичките — казах машинално. — Трябва да вземем Дарий, близначките, Деймиън и Афродита. Ако нещо се обърка, искам хората ми за кръга да са там. Освен това тук не ме посрещнаха много любезно и ако прогонването на Калона не освободи хлапетата и преподавателския състав от странното състояние на обсебване, не мисля, че ще се върна скоро в училище. Ще трябва някак си да се разправим и с Неферет. Имам нужда от помощта им, за да се справя с всичко това.

Ленобия се намръщи леко, но кимна.

— Разбирам те и въпреки че ме боли, съм съгласна с теб.

— Вие, Драконът и Анастасия ще трябва да дойдете с нас. В момента «Домът на нощта» не е безопасен за вас.

— Нашият Дом е тук — отвърна тя.

Погледнах я право в очите и казах:

— Понякога най-близките ти хора те предават и домът ти вече не е твоята крепост. Знам, че е трудно, но е истина.

— Много си мъдра за годините си, Жрице.

— Така си е. Аз съм продукт на един развод и един смотан втори баща. Кой да знае, че комбинацията ще се окаже толкова сполучлива?

Засмяхме се и гласовете ни се сляха със звънеца, който оповести края на учебния ден. Ленобия скочи бързо от сламата и каза:

— Трябва да изпратим съобщение до приятелите ти да дойдат в конюшните. Тук сме защитени от очите и ушите на гарваните-демони.

— Помислила съм за това — отвърнах бързо. — След малко всички ще са тук.

— Ако Неферет разбере, че ще се срещнете тук, ще стане лошо за всички ни.

— Знам — казах на глас, но си помислих: «Мамка му!»